Агата Кристи
Смърт в облаците (23)

Глава двадесет и втора
Джейн сменя професията си

Когато Поаро, Норман Гейл и Джейн се срещнаха, за да вечерят заедно след „изнудването“, Норман с облекчение научи, че услугите на мистър Робинсън повече няма да се необходими.

— Добрият мистър Робинсън е мъртъв — обясни Поаро и вдигна чашата си. — Да пием в негова памет.

— Лека му пръст — каза Норман със смях.

— Какво стана? — попита Джейн Поаро.

Той й се усмихна.

— Научих това, което ме интересуваше.

— Имала ли е вземане-даване с Жизел?

— Да.

— От разговора ми с нея това стана напълно ясно — намеси се Норман.

— Да, така е — съгласи се Поаро, — но исках да чуя всички подробности.

— И чухте ли ги?

— Да.

Двамата го погледнаха въпросително, но Поаро заговори за взаимовръзката между кариера и живот.

— Хората, които не са попаднали на мястото си, далеч не са толкова много, колкото може да ни се стори на пръв поглед — каза той. — Повечето от тях, независимо какво говорят, си избират професии, които желаят тайно или несъзнателно. Ще чуете някой, който работи в кабинет, да казва: „Искам да видя далечни и нецивилизовани страни. Искам да живея истински живот, изпълнен с приключения.“ Само че след това ще забележите, че само обича да чете за тези страни, а всъщност предпочита безопасността и относителното удобство на служебния си стол.

— Според вас — каза Джейн — желанието ми да пътувам в чужбина не е истинско… Че истинското ми призвание е да се ровя в косите на жените… Е, това не е истина.

Поаро й се усмихна.

— Вие все още сте много млада. Човек опитва едно, друго, трето и едва накрая се спира на онова, което желае най-много.

— Ами ако най-много желая да съм богата?

— Е, това е по-труден въпрос.

— Не съм съгласен с вас — каза Гейл. — Станах зъболекар по случайност, не защото сам си го избрах. Чичо ми също беше зъболекар и искаше да работя с него… Аз пък исках приключения и да обикалям света. По едно време зарязах зъболекарството и станах фермер в Южна Африка. Но не постигнах кой знае какво… Нямах достатъчно опит. Принудих се да приема предложението на чичо ми и да се върна, за да работим заедно тук.

— А сега смятате отново да зарежете професията си и да заминете за Канада. Изглежда имате слабост към колониите.

— Този път ще бъда принуден да постъпя така.

— Просто не е за вярване колко често обстоятелствата принуждават човек да направи точно това, което му се иска да направи.

— Нищо не ме принуждава да замина — каза Джейн с копнеж. — Ще ми се да не беше така.

— Е, добре. Правя ви предложение тук и сега. Следващата седмица заминавам за Париж. Ако желаете, можете да работите като моя секретарка. Ще ви давам добра заплата.

Джейн поклати глава.

— Не бива да напускам Антоан. Там имам добра работа.

— Тази, която предлагам, също е добра.

— Да, но е само временна.

— Мога да ви издействам друга подобна.

— Благодаря, но не мисля, че ще рискувам.

Поаро я погледна и се усмихна тайнствено.

Три дни по-късно телефонът му иззвъня.

— Мосю Поаро? — Беше Джейн. — Онова предложение още ли е валидно?

— Да, разбира се. Заминавам за Париж в понеделник.

— Наистина ли? Мога ли да дойда с вас?

— Да. А какво ви накара да промените решението си?

— Скарах се Антоан. В интерес на истината една клиентка ме изкара от кожата. Беше абсолютна… не, не мога да кажа това по телефона. Бях малко изнервена и вместо да си държа езика зад зъбите, аз избухнах и й казах точно какво мисля за нея.

— А, да. Мисълта за големите открити пространства.

— Какво казахте?

— Казах, че умът ви е бил зает с нещо друго.

— Не умът ми, езикът ми излезе извън контрол. Достави ми удоволствие… Очите й се изцъклиха като на противния й пекинез, още малко щяха да изпаднат… но както и да е. Изхвърлиха ме и това е. Може би някога ще си намеря друга работа, но първо искам да отида до Париж.

— Добре, заминаваме. По пътя ще ви дам подробни инструкции.

 

 

Поаро и новата му секретарка не пътуваха със самолет, за което Джейн тайно беше благодарна. Неприятното преживяване от първия й полет бе разклатило нервите й, а освен това тя не искаше да си припомня отпуснатата на седалката фигура, облечена в черно…

Във влака от Кале до Париж те бяха сами в купето и Поаро обясни на Джейн какви са плановете му.

— В Париж има няколко души, с които искам да се срещна — адвоката, мосю Тибо, мосю Фурние от полицията… Меланхоличен човек, но иначе интелигентен… И най-накрая двамата Дюпон… Мадмоазел Джейн, докато аз се занимавам с бащата, искам да поверя сина на вас. Вие сте много очарователна, привлекателна… Предполагам, че младият Дюпон не ви е забравил…

— Виждахме сме се и след това — отговори Джейн и леко се изчерви.

— Така ли? И как стана това?

Джейн се изчерви още повече и описа срещата в ресторанта.

— Отлично! Още по-добре. Колко добра беше идеята да ви взема със себе си в Париж! А сега слушайте внимателно, мадмоазел Джейн. Трябва да се стремите доколкото е възможно да не споменавате убийството на мадам Жизел, но не избягвайте темата, ако я подхване Дюпон. Би било добре, ако успеете да го оставите с впечатлението, че е заподозряна лейди Хорбъри, но не трябва да го казвате изрично. Реших да замина за Париж най-вече за да поговоря с мосю Фурние и за да се опитам да разбера повече подробности за отношенията на лейди Хорбъри с убитата.

— Горката лейди Хорбъри! Изкарахте я истинско чудовище!

— Не мога да кажа, че е от жените, от които се възхищавам… Ще й дам възможност поне веднъж да е полезна с нещо.

Джейн се поколеба за малко и след това попита:

— Не подозирате младия Дюпон, нали?

— Не, не, не. Искам единствено да получа информация. — Поаро я стрелна с очи. — Той ви привлича, нали? Този млад човек… Има сексапил?

Джейн се засмя.

— Не, не бих казала това за него. Той е много семпъл, но пък е мил.

— Значи така го определяте? Семпъл?

— Наистина е семпъл. Може би защото е водил обикновен живот, встрани от светските интриги.

— Така е — съгласи се Поаро. — И освен това не се е занимавал със зъбите на хората. Спестено му е било разочарованието да види как някой кумир на обществото трепери от страх на зъболекарския стол.

Джейн се засмя.

— Не мисля, че Норман е имал възможността да лекува кумирите.

— Все едно, защото се кани да замине за Канада.

— Вече говори за Нова Зеландия. Смята, че ще харесам повече тамошния климат.

— Във всеки случай е патриот. Не смята да се засели извън британските колонии.

— Надавам се — каза Джейн, — че това няма да се наложи.

Тя погледна Поаро въпросително.

— Това означава ли, че се доверявате на папа Поаро? Е, добре… Ще направя всичко, което мога… Обещавам. Но имам много силното предчувствие, мадмоазел, че има някаква друга фигура, която все още не е излязла на сцената… Която не е изиграла ролята си…

Той поклати глава и се намръщи.

— Мадмоазел, в този случай има някакъв неизвестен фактор. Всичко говори за това.

 

 

Два дни след пристигането си в Париж, Поаро и секретарката му отидоха да вечерят в малък ресторант заедно с Дюпон баща и син, като гости на Поаро.

Джейн реши, че старият Дюпон е не по-малко очарователен от сина си, но почти не й се отдаде възможност да поговори с него, защото Поаро го обсеби безкомпромисно още от самото начало. Тя намери младия Дюпон също така лесен за общуване, както и в Лондон. Приятното му, момчешко държане й допадна както и преди. Беше толкова симпатичен!

Въпреки всичко, докато говореше и се смееше със събеседника си, Джейн напрягаше уши, за да долови какво си приказват двамата възрастни мъже. Чудеше се какво точно иска да научи Поаро. Доколкото можеше да чуе, досега не бяха обелили и дума за убийството. Белгиецът умело насочваше разговора към миналото. Интересът му към археологическите проучвания в Персия й се струваше искрен и дълбок. Мосю Дюпон изглежда се наслаждаваше на вечерта изключително много. Рядко попадаше на толкова интелигентен и внимателен слушател.

Не стана съвсем ясно чие беше предложението двамата млади да отидат на кино, но когато те тръгнаха, Поаро приближи стола си до масата и сякаш беше готов с още по-голямо внимание да слуша за археологическите проучвания.

— Да, разбирам — каза той. — Естествено в тези тежки времена е много трудно да се съберат достатъчно средства. Приемате ли частни дарения?

Мосю Дюпон се засмя.

— Скъпи приятелю! Та ние се молим на колене за тях! Само че нашите разкопки не могат да привлекат вниманието на голямата част от хората. Те искат главозамайващи открития… Най-много им харесва златото… когато е в големи количества. Просто удивително е колко малко средният човек се интересува от стари глинени съдове. Грънчарството… цялата история на човешкия род може да се представи чрез грънчарството… Оформление, технология…

Мосю Дюпон бе отишъл далеч. Умоляваше Поаро да не се заблуждава от недоказаните твърдения в публикациите на Хикс, от наистина престъпните грешки в датирането на Игрек и от безнадеждно псевдонаучното отделяне на пластовете на Зет. Поаро тържествено обеща да не се заблуждава от публикациите на тези учени господа и попита:

— Какво ще кажете например за едно дарение от петстотин лири…

От вълнение мосю Дюпон едва не събори масата.

— Вие… Вие ми предлагате това? На мен? За да подпомогнете изследванията ни! Но това е великолепно, зашеметяващо! Най-голямото частно дарение, което сме получавали досега…

Поаро се прокашля.

— Трябва да призная… Една малка услуга…

— Но, да! Сувенир… Някакъв образец древна керамика…

— Не, не. Не ме разбрахте — прекъсна го Поаро, преди Дюпон да започне отново. — Става дума за секретарката ми. Възможно ли е да дойде с вас при някоя от експедициите ви?

За миг мосю Дюпон сякаш се разочарова.

— Е — каза той и подръпна мустаците си. — Предполагам, че ще може да се уреди. Ще трябва да поговоря и със сина си. С нас ще бъдат моят племенник и жена му… Смятахме да заминем само хора от семейството. Но все пак ще говоря с Жан…

— Мадмоазел Грей страстно се интересува от древно грънчарство. Миналото за нея е нещо изключително. Освен това мечтата на живота й е да участва в разкопки… Да не говорим за наистина възхитителните й умения да кърпи чорапи и да шие копчета…

— Полезни умения.

— Разбира се. Та, разказвахте ми за грънчарството на Суса.

Мосю Дюпон с радост възобнови монолога си, в който изложи собствените си теории за Суса I и Суса II.

Когато Поаро стигна до хотела, завари Жан Дюпон и Джейн да се сбогуват във фоайето.

В асансьора Поаро каза на Джейн:

— Намерих ви една много интересна работа. Тази пролет ще можете да придружите двамата Дюпон в Персия.

Джейн се втренчи в него.

— Полудяхте ли?

— Когато ви направят предложението, ще приемете с всички признаци на възторг.

— Разбира се, че няма да замина за Персия! Ще бъда в Канада или Нова Зеландия с Норман.

Поаро и се усмихна добродушно.

— Мило дете, до следващия март има доста време. Да изразиш възторг е едно, да си купиш билет за пътуването — съвсем друго. По съшия начин аз обещах да направя дарение… Но не съм подписал никакъв чек. Между другото, утре сутринта ще трябва да ви купя някакъв наръчник по древното грънчарство от Близкия Изток. Казах, че то е ваша слабост.

Джейн въздъхна.

— Работата на вашата секретарка значи не е синекурна. Нещо друго?

— Да. Казах, че умеете да шиете копчета и да кърпите чорапи съвършено.

— И това ли трябва да демонстрирам утре?

— Мисля, че ще е по-добре — отговори Поаро, — ако се доверят само на думите ми.