Агата Кристи
Смърт в облаците (26)

Глава двадесет и пета
„Боя се“

След това неочаквано откритие тримата, седнали около масата почти се вцепениха. С него разследването поучаваше съвършено нов обрат.

Оказваше се, че Ан Морисо не само има нещо общо с трагедията, но и е била в самолета по време на полета. На всички им трябваха по няколко минути, за да осъзнаят тази новина.

Поаро направи нетърпелив жест с ръка, очите му бяха затворени, лицето му бе изкривено от напрежение.

— Само минутка, само минутка — умоляваше той. — Трябва да помисля, разбирате ли! Трябва да преценя как това нещо ще се отрази на хипотезата ми за случая! Трябва да премисля всичко… Трябва да си спомня! Хиляди пъти проклет да е нещастният ми стомах! Бях изцяло погълнат от вътрешните си усещания!

— Значи тя е била в самолета — каза Джейн. — Високо, чернокосо момиче. — Тя също притвори очи опитвайки се да си спомни. — Лейди Хорбъри я нарече Мадлен.

— Точно така. Мадлен — каза Поаро.

— Лейди Хорбъри я изпрати до края на пътеката, за да донесе тоалетната й чантичка… помня, че беше червена.

— Искате да кажете, че това момиче е минало покрай мадам Жизел? — попита Фурние.

— Точно така.

— Мотивът — въздъхна Фурние. — И възможността да го направи… Да, всичко е налице.

Тогава, с неочаквана за меланхоличния му характер ярост, той стовари юмрук върху масата.

— Но разбира се! — извика той. — Защо досега никой не спомена това? Защо тази прислужница не беше включена в списъка на заподозрените?

— Казах ви, приятелю. Казах ви! — обади се Поаро уморено. — Всичко е заради нещастния ми стомах.

— Да, да. Това е разбираемо. Но е имало и други хора с незасегнати стомаси… Стюардите, другите пътници…

— Струва ми се, че никой не го е споменал, защото прислужницата се появи доста рано. Самолетът едва беше излетял. Мадам Жизел е била жива и здрава близо час след това. Изглежда е била убита много по-късно.

— Това е любопитно — каза Фурние. — Възможно ли е отровата да е имала забавено действие? Такива неща се случват…

Поаро простена и опря глава на ръцете си.

— Трябва да помисля! Трябва да помисля! Възможно ли е всичките ми предположения досега да са били погрешни?

— Е, случват се и такива неща — каза Фурние. — И на мен ми се е случвало. Може би и на вас. Понякога се налага човек да потисне гордостта си и да промени идеите си.

— Така е — съгласи се Поаро. — Възможно е през цялото време да съм придавал прекалено голямо значение на едно определено нещо. Очаквах да открия една улика. Открих я и изградих хипотезата си върху нея. Но ако съм сгрешил още от самото начало… ако това нещо се е оказало там, където беше единствено поради някаква случайност… Тогава, да, разбира се… Ще трябва да се съглася, че съм се движил по изцяло погрешен път.

— Не можем да затворим очите си пред новия факт — каза Фурние. — Имаме налице мотив и възможност за извършване на престъплението. Какво още можем да искаме?

— Нищо. Трябва да е както казвате. Забавеното действие на отровата наистина ми се струва малко странно… на практика може да се каже, че е невъзможно. Но щом става дума за отрова не е изключено да се случи и невъзможното. Може би някаква особеност…

Той замълча.

— Трябва да обсъдим план за действие — каза Фурние. — Засега според мен ще е глупаво да събуждаме подозренията на Ан Морисо. Тя все още не знае, че сте я разпознали. Документите й бяха приети за автентични. Знаем в кой хотел е отседнала и можем да държим връзка с нея чрез Тибо. Правните формалности винаги могат да се проточат. Установили сме две неща — мотив и възможност. Остава да докажем, че Ан Морисо е притежавала змийска отрова. Остава и проблемът с американеца, който е купил туземската тръба от магазина и е подкупил Жюл Перо. Възможно е това да е съпругът, Ричардс. Смятаме, че е в Канада, само защото тя ни каза това.

— Както казвате съпругът… Да, съпругът! Чакайте, чакайте!

Поаро стисна слепоочията си с длани.

— Всичко е объркано… — промърмори той. — Не използвам малките сиви клетки на мозъка си както трябва. Не, просто правя прибързани заключения. Мисля това, което се предполага, че трябва да мисля… Не, отново греша! Ако в началото съм бил прав, не е възможно някой да е предполагал какво ще мисля…

Той замълча.

— Извинете? — попита Джейн.

Поаро не отговори веднага. Той свали ръце от слепоочията си, седна изправен и намести двете вилици и солницата, които дразнеха чувството му за симетрия.

— Хайде да разсъждаваме — каза той след малко. — Ан Морисо или е виновна, или не. Ако е невинна, тогава защо излъга? Защо скри факта, че е прислужница на лейди Хорбъри?

— Защо наистина? — намеси се Фурние.

— Така че ние приемаме Ан Морисо за виновна, защото ни е излъгала. Но почакайте. Да предположим, че първоначалната ми хипотеза е вярна… Как тази хипотеза се връзва с вината или с лъжата на Ан Морисо… Да, да… Възможно е… При едно условие… Но в този случай… ако условието е било налице… Тогава Ан Морисо не би трябвало изобщо да е се е намирала на борда на самолета.

Другите го гледаха търпеливо, с не особено дълбок интерес.

Фурние мислеше: „Сега разбирам какво искаше да каже англичанинът Джеп. Този старец наистина създава трудности. Иска да усложни нещо, което е достатъчно ясно. Не е в състояние да приеме едно очевидно обяснение, без да се опита да убеди всички, че то съвпада с предварителните му идеи.“

Джейн мислеше: „Изобщо не мога да разбера какво иска да каже… Защо момичето да не може да е в самолета? Нали е трябвало да бъде с лейди Хорбъри? Имам чувството, че шикалкави…“

Изведнъж Поаро пое въздух със свистене.

— Разбира се! — възкликна той. — Това е една възможност и не би трябвало да е трудно да разберем дали…

Изправи се.

— А сега какво, приятелю? — попита Фурние.

— Ще отидем до телефона — отговори Поаро.

— Трансатлантически разговор с Квебек?

— Не, този път само до Лондон.

— Скотланд Ярд?

— Не. Ще се обадя на Лейди Хорбъри у дома й на „Гровнър скуеър“. Дано само да имам късмет да я заваря вкъщи.

— Внимавайте, приятелю. Ако Ан Морисо заподозре, че се интересуваме от нея, това няма да се отрази никак добре на разследването ни. В края на краищата не бива да допускаме да вземе предпазни мерки.

— Не се безпокойте. Ще бъда максимално дискретен. Ще задам само един дребен въпрос… Напълно безобиден. — Той се усмихна. — Ако искате, елата с мен.

— Не, не.

— Но аз настоявам.

Двамата се отдалечиха и оставиха Джейн във фоайето. Мина известно време докато ги свържат, но Поаро имаше късмет. Лейди Хорбъри си беше у дома и обядваше.

— Добре. Моля предайте на лейди Хорбъри, че се обажда Еркюл Поаро от Париж. — Последва пауза. — Лейди Хорбъри, вие ли сте?… Не, не. Всичко е наред.

Уверявам ви, че няма проблеми. Изобщо не се обаждам заради това. Искам да ми отговорите на един въпрос… Да… Когато пътувате от Париж за Лондон със самолет, прислужницата ви обикновено с вас ли е, или пътува с влака? С влака… Значи в онзи случай… Разбирам… Сигурна ли сте?… А, напуснала ви е… Разбирам. Напуснала ви е неочаквано без никакво предупреждение? Mais oui, черна неблагодарност… Така е. Наистина никаква благодарност няма у тези хора… Да, да. Точно така… Не, няма нужда да се безпокоите. Au revoir. Благодаря.

Поаро затвори телефона и се обърна към Фурние с блестящи очи.

— Слушайте, приятелю. Прислужницата на лейди Хорбъри обикновено е пътувала с влака и с ферибота. В деня на убийството, Лейди Хорбъри в последния момент е решила Мадлен да пътува със самолета.

Той улови французина за ръката.

— Бързо, приятелю! Трябва да отидем до хотела й. Ако съм прав, а мисля, че съм, нямаме никакво време за губене.

Фурние се втренчи в него, но преди да успее да попита каквото и да било, Поаро се обърна и се насочи към въртящата се врата на изхода.

Фурние забърза след него.

— Нищо не разбирам — каза той. — За какво е всичко това?

Портиерът вече отваряше вратата на едно такси. Поаро скочи в него и даде адреса на хотела на Ан Морисо.

— Моля ви, карайте бързо. Бързо!

Фурние скочи в колата след него.

— Някакво насекомо ли ви ухапа? За какво е това лудо бързане? Тази паника?

— Защото, приятелю, ако, както ми се струва, съм прав, Ан Морисо е в непосредствена опасност.

— Така ли смятате?

Фурние не можа да прикрие скептицизма в гласа си.

— Боя се — каза Поаро. — Боя се. Боже мой! Как пълзи това такси!

В този момент таксито се движеше с над четиридесет мили в час и се разминаваше на косъм с останалите коли благодарение на опитността на шофьора.

— Така пълзи, че всяка минута можем да катастрофираме — отбеляза Фурние сухо. — Освен това оставихме мадмоазел Грей да ни чака да се върнем от телефона, а напуснахме хотела без да й кажем и дума. Не е много учтиво!

— Учтиво или не, нима има някакво значение, когато става дума за живот или смърт?

— Живот или смърт? — Фурние сви рамене.

„Всичко е много хубаво — помисли си той, — но този упорит и побъркан тип може да провали всичко. Ако онова момиче научи, че сме по следите му…“

На глас той каза:

— Мосю Поаро… бъдете разумен. Трябва да бъдем много внимателни.

— Но вие не разбирате! — отговори Поаро. — Аз се боя! Боя се!

Таксито рязко натисна спирачки пред хотела на Ан Морисо.

Поаро изскочи навън и едва не се сблъска с някакъв млад човек, който тъкмо излизаше. Белгиецът за миг замръзна на мястото си и се загледа след него.

— Още едно познато лице… Но къде… А, да! Спомних, си! Та това е актьорът Реймънд Бараклъф!

Поаро направи крачка, за да влезе в хотела, но Фурние го задържа за ръкава.

— Мосю Поаро! Възхищавам се и уважавам вашите методи, но… но нещо много силно ми подсказва, че не трябва да вършим необмислени неща. Тук във Франция за този случай отговарям аз…

Поаро го прекъсна:

— Разбирам безпокойството ви, но не се притеснявайте, че ще извърша нещо необмислено. Да попитаме на рецепцията. Ако мадам Ричардс е тук и е добре, всичко е наред, ще можем да седнем и спокойно да обсъдим следващото си действие. Няма да възразите, нали?

— Не, не разбира се.

— Добре.

Поаро мина през въртящата се врата и отиде до рецепцията. Фурние го последва.

— При вас, струва ми се е отседнала мадам Ричардс? — каза Поаро.

— Вече не мосю. Беше тук, но днес замина.

— Заминала е? — обади се Фурние.

— Да, мосю.

— А кога замина?

Администраторът погледна часовника си.

— Преди малко повече от час.

— Очаквахте ли да замине днес? Къде отиде?

Администраторът стана сериозен и беше готов да откаже да отговори, но когато Фурние му показа служебната си карта, той омекна и прояви повече готовност.

Не, дамата не оставила следващия си адрес. Според него заминаването й се дължало на внезапна промяна в плановете й. В началото казала, че смята да остане в хотела за около седмица.

Последваха още въпроси. Повикаха и портиера, и момчетата от асансьорите.

Според портиера, при дамата дошъл някакъв мъж. Дошъл, когато нея я нямало, но изчакал докато се върне и обядвали заедно. Що за човек бил? Американец… Типичен американец. Тя изглеждала изненадана, че го вижда. След обяда дамата наредила да свалят багажа й и да го качат на едно такси.

Къде е отишла с таксито? На „Гар дьо Норд“… поне това казала на шофьора преди да тръгне. Дали американецът е тръгнал с нея? Не, тръгнала сама.

— „Гар дьо Норд“ — промърмори Фурние. — Изглежда ще пътува за Англия. С влака в два часа. Но това може и да е ход за заблуда. Трябва да се обадя в Булон и в гаража и да се опитам да открия това такси.

Сякаш страховете на Поаро се бяха предали и на него.

Лицето на французина беше угрижено.

Той пусна в ход ефективната полицейска машина с готовност.

Когато Поаро се появи във фоайето на хотела, беше вече пет часът. Той завари Джейн да чете книга.

Тя отвори уста, за да го укори, но думите останаха непроизнесени. Нещо в лицето му я накара да се откаже.

— Какво стана? — попита тя. — Случило ли се е нещо?

Поаро взе ръцете й в своите.

— Животът е много ужасен, мадмоазел — отговори той.

Нещо в тона му я разтревожи.

— Какво се е случило? — попита тя отново.

Поаро отговори бавно:

— Когато днес влакът пристигнал в Булон, във вагона за първа класа намерили мъртва жена.

Джейн пребледня.

— Ан Морисо?

— Ан Морисо. В ръката й е имало малко синьо шишенце с калиев цианид.

— О! — възкликна Джейн. — Самоубила ли се е?

Поаро не отговори веднага. След това каза с тон на човек, който много внимателно подбира думите си:

— Да, полицията смята, че е самоубийство.

— А вие?

Той разпери бавно ръце в изразителен жест.

— Какво друго може да помисли човек?

— Самоубила се е… Но защо? Поради угризения на съвестта или защото се е страхувала да не я разкрият?

Поаро поклати глава.

— Животът може да бъде много ужасен — отговори той. — Човек трябва да има много смелост.

— За да се самоубие ли? Предполагам, че е така.

— За да живее, човек също трябва да има смелост — отговори Поаро.