Агата Кристи
Смърт в облаците (18)

Глава седемнадесета
В Уондсуърт

Хенри Митчъл тъкмо сядаше да вечеря наденички с картофено пюре, когато на вратата се позвъни.

За изненада на стюарда посетителят се оказа мустакатият господин, пътувал със самолета на фаталната дата.

Мосю Поаро беше много любезен и добронамерен. Той настоя мистър Митчъл да продължи с вечерята си и направи комплимент на мисис Митчъл, която го гледаше зяпнала от учудване.

Поаро седна на предложения му стол, отбеляза колко топло е времето за сезона и внимателно обясни целта на посещението си.

— Боя се, че Скотланд Ярд не напредва както трябва.

Митчъл поклати глава.

— Изумителна история, сър… Изумителна! Просто не виждам какво биха могли да направят… След като никой от пътниците не е забелязал каквото и да било… Сега ще има много повече трудности.

— Да, така е.

— Хенри се тревожи много заради всичко това — намеси се мисис Митчъл. — По цели нощи не спи.

— Тежи ми, сър — обясни Хенри. — В авиокомпанията се отнесоха много почтено към мен… Да си призная, в началото се боях да не загубя работата си…

— Хенри, не можеха да те уволнят — каза жена му. — Това би било страшно непочтено!

Мисис Митчъл говореше с негодувание. Тя беше пълна, червендалеста жена с подвижни черни очи.

— Животът невинаги е почтен, Рут. Все пак всичко мина по-добре, отколкото предполагах. Никой не ме е обвинявал. Но аз се чувствам виновен… Все пак за пътниците отговаря стюардът.

— Разбирам ви — каза Поаро със съчувствие. — Но ви уверявам, че вземате нещата прекалено навътре. Нямате никаква вина за това, което се случи.

— И аз му казвам същото, сър — намеси се мисис Митчъл.

Стюардът поклати глава.

— Трябваше по-рано да забележа, че е мъртва. Ако се бях опитал да я събудя първия път, когато разнасях сметките…

— Едва ли това щеше да помогне много. Според експертите тя е умряла моментално.

— Той се тревожи толкова много — каза мисис Митчъл. — Непрекъснато му казвам да не се измъчва за това… Кой може да каже защо чужденците се избиват помежду си? А ако питате мен, фактът, че това стана в английски самолет, вече е мръсен номер.

Тя завърши изречението си с възмутено и патриотично изсумтяване.

Митчъл поклати глава озадачено.

— Тежи ми, така да се каже. Всеки път, когато поемам дежурство, се чувствам зле. И освен това един човек от Скотланд Ярд непрекъснато ме пита дали не съм забелязал нещо необичайно по време на полета. Кара ме да се чувствам, сякаш съм забравил нещо… Но аз знам, че не съм. Просто по време на този полет не се случи нищо, освен… освен онова.

— Отровни стрели, туземски тръби… Езичници! — възкликна мисис Митчъл.

— Права сте — съгласи се Поаро с ласкателния тон на човек, поразен от забележката й. — Англичанин никога не би убил по този начин.

— Вярно е, сър.

— Знаете ли, мисис Митчъл, почти мога да позная от коя част на Англия сте.

— От Дорсет съм, сър. Недалеч от Бриджпорт. Там е моят дом.

— Точно така — каза Поаро. — Хубаво място е това.

— Да, хубаво е. Лондон изобщо не може да се мери с Дорсет. Семейството ми се е установило в Дорсет преди повече от двеста години… Може да се каже, че Дорсет е в кръвта ми.

— Да, наистина. — Поаро отново се обърна към стюарда. — Митчъл, искам да ви попитам нещо…

Веждите на Хенри се сбърчиха.

— Казах всичко, което знам, сър. Наистина не мога да кажа нищо повече.

— Да, да. Сигурен съм в това. Но ме интересува една дреболия… Чудех се дали на масичката… на масичката на мадам Жизел в самолета имаше нещо не както трябва?

— Когато… когато я намерих, така ли?

— Да. Лъжиците, вилиците, солницата… Забелязахте ли нещо нередно?

Стюардът поклати глава.

— Не съм забелязал нищо такова. Всичко беше вдигнато, освен чашата за кафе. А и не бих забелязал. Бях прекалено объркан, за да забележа. В полицията може би знаят, сър. Те претърсиха салона основно.

— Е, добре — каза Поаро. — Не е чак толкова важно. Трябва да поговоря и с колегата ви Дейвис.

— Сега обслужва сутрешния полет, сър.

— Той притесни ли се от случилото се?

— Сър, Дейвис е млад човек. Ако питате мен, всичко това на него почти му достави удоволствие… Вълнението, напитките, които му предлага всеки, за да разкаже каквото е чул и видял…

— Той има ли приятелка? — попита Поаро. — Без съмнение това убийство ще бъде много вълнуващо за нея.

— Ухажва дъщерята на стария Джонсън, който държи „Корона и пера“ — каза мисис Митчъл. — Но тя е разумно момиче. Главата й си е на мястото. Не би искала да се набърква в убийства.

— Много разумно — съгласи се Поаро и стана. — Е, благодаря ви, мистър Митчъл… И не приемайте нещата толкова навътре.

Когато Поаро си отиде, Митчъл каза на жена си:

— Дебелите глави в съда смятаха, че той го е извършил, но ако питаш мен, той е от тайните служби.

— Ако питаш пък мен — отговори мисис Митчъл, — в дъното на всичко стоят комунистите.

Поаро бе казал, че смята да говори с другия стюард, Дейвис. Всъщност, само няколко часа по-късно той го откри в бара „Корона и пера“ и му зададе същия въпрос, както и на Митчъл.

— Нямаше нищо нередно, сър. Не, нямаше. Искате да кажете, дали нещо е било объркано?

— Искам да кажа… Интересува ме дали от масичката липсваше нещо… Или пък е имало нещо, което не би трябвало да е там.

Дейвис отговори бавно:

— Имаше нещо… Забелязах го, когато разчиствах след като свърши полицията… Но не мисля, че това имате предвид. В чинийката от кафето на покойната имаше две лъжички. Това понякога се случва, защото сервираме бързо. Обърнах внимание, защото има поверие, че две лъжички в чинийката ти означават сватба.

— А някъде другаде липсваше ли лъжичка?

— Не, сър. Не съм забелязал. Митчъл или аз сме сложили две лъжички в нейната чинийка от самото начало. Това често се случва, когато бързаме. Само преди седмица сложих на един пътник два комплекта прибори за риба. По-добре това, отколкото приборите да не достигат и да трябва да прекъсваш работата си, за да занесеш каквото си забравил.

Поаро зададе още един въпрос, донякъде шеговито:

— Как ви се струват младите французойки, Дейвис?

— Стигат ми англичанките, сър. — И той се ухили на пълничкото русокосо момиче зад бара.