Метаданни
Данни
- Серия
- Еркюл Поаро (12)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Death in the Clouds [=Death in the Air], 1935 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Германов, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 56 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat (2009)
Издание:
Агата Кристи. Смърт в облаците
Издателство „Абагар холдинг“, София, 1993
Редактор: Надя Златкова
Художествен редактор: Боряна Занова
ISBN 954-584-008-0
История
- — Добавяне
Глава първа
От Париж до Кройдън
Септемврийското слънце прежуряше над летище Ле Бурже, докато пътниците пресичаха пистата и се качваха на авиолайнера „Прометей“, който след няколко минути щеше да излети за Кройдън.
Джейн Грей беше една от последните, които се качиха на самолета, и зае мястото си — номер 16. Някои от пътниците вече бяха преминали през централната врата покрай малкия офис и двете тоалетни и бяха влезли в предния салон. Повечето седяха на местата си. Откъм седалките от другата страна на пътеката долиташе неприятно бърборене — най-много се чуваше един доста писклив, тънък женски глас. Джейн присви леко устни. Толкова добре познаваше този тип женски гласове!
— Мила моя… Изумително… Но… нямам представа… Къде каза, че си била?… Жуан ле Пин? О, да! Не, в Ле Пине… Да, същите познати физиономии… Но разбира се, че трябва да седнем заедно! О! Не можем ли?… Кой?… О, да, разбирам…
И след това мъжки глас — учтив, с чуждестранен акцент:
— С най-голямо удоволствие, мадам.
Джейн погледна крадешком с ъгълчето на окото си.
Дребен възрастен човек с големи мустаци и яйцевидна глава услужливо се преместваше заедно с нещата си от мястото, което се намираше точно срещу това на Джейн от другата страна на пътеката.
Тя се обърна леко и погледна двете жени, чиято случайна среща бе предизвикала тази любезна реакция на непознатия. Споменаването на Ле Пине бе събудило любопитството й, защото тя също се връщаше от там.
Спомняше си едната от жените много добре, помнеше къде я бе видяла за последен път — край масата за бакара, където тя нервно свиваше и отпускаше малките си ръце и бялото й, дискретно гримирано лице, напомнящо дрезденски порцелан, ту почервеняваше, ту пребледняваше. Помисли си, че с малко усилие дори би могла да си спомни и името й. Една приятелка го беше споменала… Беше казала: „Тя е графиня… Но не истинска… Преди това е била някаква танцьорка…“ С дълбоко презрение в гласа. Каза го Мейси — първокласната масажистка, която умееше да „сваля“ излишни тлъстини.
„Другата е «истинска» — помисли си Джейн мимоходом. — С конско лице, чиста аристократка.“ И мигом забрави двете жени от другата страна на пътеката, насочвайки вниманието си към гледката, която се разкриваше пред нея през прозореца. Наоколо имаше най-различни други машини. Една от тях приличаше на голяма метална стоножка.
Единствената посока, в която тя упорито не искаше да погледне, беше право напред, към седалката срещу нея, където седеше един млад мъж.
Беше с доста крещящ лилаво-син пуловер. Над пуловера Джейн твърдо бе решила да не поглежда. Ако го направеше, би могла да срещне погледа му, а тя никога не би направила подобно нещо!
Механиците извикаха нещо на френски, моторите изреваха, затихнаха, после пак изреваха, някой изтегли металните подпори от колелата и самолетът потегли.
Джейн стаи дъх. Щеше да лети едва за втори път. Все още беше способна да изпита вълнение. Струваше й се… наистина й се струваше, че ще се блъснат в онова нещо там… в оградата… но не, вече се бяха издигнали… нагоре, нагоре… остър завой… ето го отдолу летището…
Обедният полет за Кройдън беше започнал. В самолета имаше двадесет и един пътници — десет в предния салон и единадесет в задния. Екипажът се състоеше от двамата пилоти и двамата стюарди. Шумът от моторите се чуваше приглушено. Нямаше нужда да си слагаш памук в ушите. Въпреки това шумът беше достатъчен, за да не предразполага към разговори, а към размисъл.
Докато самолетът с рев летеше над Франция и приближаваше Ламанша, пътниците в задния салон се отдадоха на мислите си.
Джейн Грей си мислеше: „Няма да го погледна… Няма… По-добре е да не го гледам. Ще продължа да гледам през прозореца и да мисля. Трябва да мисля за нещо конкретно, така при всички случаи е най-добре. По този начин ще запазя спокойствие. Ще започна от самото начало и ще стигна до края.“
Тя решително насочи мислите си към това, което наричаше „начало“ — покупката на лотарийния билет за конните надбягвания. Това беше малко екстравагантна, но пък вълнуваща постъпка.
Във фризьорския салон, където Джейн работеше заедно с още пет млади момичета, паднаха много одумки и смях.
— Какво ще направиш, ако спечелиш, мила?
— Знам какво да направя.
Планове, въздушни кули, какво ли още не.
Е, тя не спечели голямата награда, а сто лири.
Цели сто лири.
— Похарчи само половината, мила. Запази другата половина за черни дни. Човек никога не знае какво може да се случи.
— Ако бях на твое място щях да си купя кожено палто. От най-хубавите.
— Защо не заминеш на екскурзия с кораб? Джейн се отказа от идеята да замине на „екскурзия с кораб“ и остана вярна на първото си хрумване — да прекара една седмица в Ле Пине. Толкова много от клиентките й се канеха да заминат за там или току-що се бяха върнали оттам! Докато наместваше къдриците със сръчни пръсти и езикът й не спираше да изговаря машинално обикновените професионални фрази: „Да видим, кога бяхте на студено къдрене за последен път, мадам?“ „Косата ви има такъв необикновен цвят, мадам.“ „Какво чудесно лято, нали, мадам?“ Джейн си мислеше: „А защо, по дяволите, не мога аз да отида в Ле Пине?“ Е, сега беше успяла да отиде.
Дрехите не представляваха голям проблем. Както повечето лондонски момичета, които работеха на изискани места, Джейн също можеше да постигне невероятен ефект с удивително малко средства. Маникюрът, гримът и прическата й бяха безупречни.
Тя замина за Ле Пине.
Нима беше възможно сега, в мислите й, десетте дни, прекарани там, да се свеждат до една-единствена случка?
Случка край рулетката. Всяка вечер Джейн си позволяваше да изразходва известна сума за удоволствието от хазарта. Бе твърдо решила да не превишава тази сума. Противно на разпространеното вярване, че на начинаещите им върви, тя не бе имала никакъв късмет. Беше четвъртата вечер и в ръката си стискаше последния чип. Дотогава бе залагала само на цвят или на някоя от дузините. Беше спечелила малко, но пък бе загубила повече. И сега чакаше с чипа в ръка.
На две от числата не бе заложил никой — пет и шест. Дали да не сложи последния си залог на някое от тях? А на кое от двете? На пет или на шест? Какво й подсказваше чувството?
Пет! Сигурно щеше да се падне пет. Топчето се завъртя. Джейн протегна ръка. Шест, по-добре на шест!
Точно навреме! Тя и още един играч отсреща заложиха едновременно — тя на шест, той на пет.
— Rien ne va plus[1] — каза крупието.
Топчето изтрака и спря.
— Le numero cinq, rouge, impair, manque[2].
Идеше й да извика от отчаяние. Крупието събра непечелившите залози и плати каквото трябваше. Мъжът срещу нея каза:
— Няма ли да приберете печалбата си?
— Печалба?
— Да.
— Но аз заложих на шест.
— Струва ми се, че грешите. Аз заложих на шест, а вие на пет.
Той й се усмихна — имаше много привлекателна усмивка. Бели зъби, загоряло от слънцето лице, сини очи, къса чуплива коса.
Без да вярва на ушите си, Джейн прибра печалбата. Нима беше истина? Сама не беше много сигурна. Може би наистина беше заложила на пет? Тя изгледа недоверчиво непознатия, а той й се усмихна окуражително.
— Точно така. Ако оставите нещо на масата, ще го грабне някой, който няма право на това. Това е стар трик.
После той кимна леко и се отдалечи. Това също беше много мило от негова страна. Иначе би могла Да си помисли, че я е оставил да вземе печалбата му, за да намери повод да се запознае с нея. Само че той очевидно не беше от тези мъже. Беше симпатичен… (А сега седеше точно срещу нея.)
Всичко беше свършило — парите бяха похарчени, беше прекарала два последни (доста разочароващи) дни в Париж и се прибираше у дома със самолетния билет за връщане.
„А сега какво?“
„Стоп! — каза си тя. — Не мисли какво ще стане. Това само ще те изнерви.“
Двете жени бяха престанали да разговарят. Джейн погледна към тях. Жената с лице като дрезденски порцелан възкликна ядосано и се вгледа в счупения си нокът. След това позвъни и когато се появи стюардът, облечен в бяла престилка, му нареди:
— Моля ви, кажете на прислужничката ми да дойде при мен. В другия салон е.
— Разбира се, мадам.
Стюардът — много експедитивен и почтителен, изчезна отново. Появи се тъмнокоса млада французойка, облечена с черна рокля. В ръцете си носеше малка чантичка.
Лейди Хорбъри й заговори на френски:
— Мадлен, донеси ми несесера.
Прислужничката тръгна по пътеката между седалките. В самия край на пътническия салон бяха струпани няколко куфара. Французойката се върна с червена тоалетна чантичка.
Сесили Хорбъри я пое от ръцете й и й махна да си върви.
— Всичко е наред, Мадлен. Ще я задържа при себе си.
Прислужничката отново излезе. Лейди Хорбъри отвори чантичката и извади от красиво оформената й вътрешност пиличка за нокти. След това дълго и напрегнато се взира в отражението на лицето си в малко огледалце, добави тук-там пудра и оправи червилото си.
Джейн присви презрително устни. Погледът й се плъзна нататък по седалките.
Зад двете жени седеше дребният чужденец, който беше отстъпил мястото си на тази с конското лице. Плътно увит в множество ненужни шалове, той имаше вид на дълбоко заспал. Може би притеснен от погледа на Джейн, той отвори очи, погледна я за миг и отново ги затвори.
До него седеше висок сивокос мъж с властно лице. На коленете му имаше отворен калъф за флейта и той почистваше инструмента с любов и внимание. „Странно — мислеше Джейн, — никак не прилича на музикант. По-скоро на адвокат или лекар.“
Зад тези двамата седяха някакви французи — единият с брада, а другият значително по-млад. Може би негов син. Те разговаряха и жестикулираха възбудено.
Полезрението й напред, към седалките от нейната страна, закриваше мъжът с лилавосиния пуловер, този, когото поради някаква абсурдна причина тя реши да не поглежда.
„Но как е възможно да се вълнувам толкова? — мислеше Джейн ужасена. — Сякаш съм на седемнадесет!“
Норман Гейл, мъжът срещу нея, мислеше: „Помни ме много добре. Изглеждаше толкова разочарована, когато прибраха залога й… Но си струваше много повече от онези пари да видя удоволствието й, когато й казах, че е спечелила. Направих го доста умело… Красива е, когато се усмихне… Никаква пиорея — здрави венци и чудесни зъби… Дявол да го вземе, доста се вълнувам! Успокой се, момче…“
На стюарда, който се бе навел към него с менюто, той каза:
— Ще взема студен език, благодаря.
Графиня Холбъри мислеше: „Боже мой! Какво да правя? Такава каша! Такава ужасна каша, такава невероятна каша! Виждам само един изход… Ех, да имах куража! Мога ли да го направя? Ще съумея ли да излъжа? Нервите ми са напълно разбити. От кокаина е. Защо изобщо започнах с този кокаин? Лицето ми изглежда ужасно, просто ужасно! И това, че тази лисица Виниша Кър е тук, още повече влошава положението. Винаги ме гледа сякаш съм някакъв боклук. Самата тя искаше да притежава Стивън. Но не го притежава! Това нейно продълговато лице ми лази по нервите! Като на кон! Мразя тези аристократки! Боже мой! Какво да правя? Трябва да взема решение! Старата кучка никак не се шегуваше…“
Тя започна да рови в чантата си, за да намери табакерата, след това сложи цигара в дългото цигаре. Ръцете й трепереха леко.
Достопочтената Виниша Кър мислеше: „Малка противна уличница! Кабаретна актриса! Точно това е тя! Може на пръв поглед да е почтена, но си е пълна уличница! Горкият Стивън! Ако само можеше да се отърве от нея…“
На свой ред тя също затършува за табакерата си. Прие огънчето на Сесили Хорбъри.
— Извинете, уважаеми дами. Пушенето на борда е забранено — предупреди ги стюардът.
— По дяволите! — възкликна Сесили Хорбъри.
Мосю Поаро мислеше: „Хубава е, онази дребничката там. Брадичката й издава решителност. Какво ли я безпокои толкова много? Защо така избягва да погледне хубавия млад мъж пред себе си?“ Самолетът пропадна във въздушна яма. „Горкият ми стомах!“ — помисли си Еркюл Поаро и затвори очи, решен да не ги отваря повече.
Доктор Брайънт, седнал до него, галеше флейтата с нежните си ръце и мислеше: „Не мога да реша. Просто не мога да реша. Това е повратен момент в кариерата ми…“
Той извади нервно флейтата от калъфа й. С нежност, с любов… Музиката… В музиката човек може да намери спасение от всичките си грижи. Полуусмихнат, той доближи инструмента до устните си, след това отново го свали. Дребният човек с мустаците на съседното място изглежда беше заспал дълбоко. Преди малко, когато самолетът пропадна надолу, той определено позеленя. Доктор Брайънт беше доволен, че не страда нито от морска болест, нито от прилошаване в самолет…
Мосю Дюпон баща се обърна към мосю Дюпон син, седнал до него, и му извика:
— Няма никакво съмнение! Всички те грешат! Германците, англичаните и американците! Всички те датират праисторическата керамика невярно. Да вземем съдовете от Самара…
Жан Дюпон — висок и рус, каза с подправено безгрижие:
— Трябва да се вземат данните от всички източници. Имаме Тал Халаф и Сакйе Гюз…
Арман Дюпон отвори очукано куфарче.
— Да вземем тези кюрдски лули например… Направени са в наши дни, а орнаментите по тях са съвсем същите като онези по керамиката от 5000-та година преди Христа.
С красноречивия си жест той едва не събори чинията, която в този момент му поднасяше стюардът.
Мистър Кланси — автор на криминални романи, стана от мястото си непосредствено зад Норман Гейл, отиде в задния край на салона и извади от джоба на шлифера си разписание на всички влакове в Европа. След това се върна и започна да обмисля сложно алиби, нужно му за професионални цели.
Мистър Райдър, на седалката зад него, мислеше: „Трябва да удържа, но няма да е никак лесно. Не виждам как бих могъл да събера парите за следващия дивидент… Ако го дадем, всичко отива по дяволите… О, Боже!“
Норман Гейл стана и отиде до тоалетната. Веднага щом се отдалечи, Джейн извади огледалцето си и огледа угрижено лицето си. Добави припряно малко пудра и червило.
Стюардът донесе кафе и го остави пред нея.
Джейн погледна през прозореца. Отдолу, син и блестящ, се виждаше Ламанша.
Около главата на мистър Кланси забръмча оса, тъкмо когато се занимаваше с влака в 19:55 от Цариброд. Той махна разсеяно с ръка и тя отлетя нататък, за да провери чашите с кафе на двамата Дюпон.
Жан Дюпон я уби ловко.
В салона се възцари спокойствие. Разговорите спряха окончателно, но не и мислите.
В самия край на салона, на място номер 2, главата на мадам Жизел леко се олюля напред. Човек би могъл да я вземе за заспала. Но тя не спеше. Нито говореше, нито мислеше.
Мадам Жизел беше мъртва…