Агата Кристи
Смърт в облаците (14)

Глава тринадесета
При Антоан

Джейн се появи във фризьорския салон на Антоан на сутринта след предварителното следствие доста неспокойна.

Човекът, който се наричаше Антоан и чието истинско име всъщност беше Андрю Лийч, можеше да твърди, че е от чуждестранен произход единствено заради майка си, която беше еврейка. Той посрещна Джейн със злокобно смръщено лице.

За него вече бе станало втора природа да говори на завален английски веднага щом се появеше на „Брутън стрийт“.

Той се нахвърли върху Джейн сякаш тя беше абсолютно невменяема. И защо й трябвало да пътува със самолет? Що за хрумване? Нейните необмислени приключения можели да причинят непоправимо зло на заведението му и така нататък.

След като той изля целия си гняв, Джейн най-после бе освободена и приятелката й Гледис й намигна многозначително.

Гледис бе прелестна блондинка с високомерно държание и тих, добре овладян професионален глас. Когато не разговаряше с клиентки, гласът й ставаше дрезгав и шеговит.

— Не се тревожи, скъпа — каза тя на Джейн. — Старият звяр седи на оградата и чака да види от коя страна ще скочи котката… Само че ми се струва, че тя няма да скочи откъм страната, която той си мисли… Ох, мила моя, ето че идва моята стара вещица, Господ да я убие! Предполагам, че пак са я хванали лудите! Дано поне не е донесла онова проклето кученце!

След миг се чу добре овладяният й, професионален глас:

— Добро утро, мадам. Тази сутрин сладкият пекинез не е с вас? Е, да започваме ли с шампоана? След това ще се приготвим за мистър Хенри.

Джейн влезе в съседното отделение, където завари една жена с къносана коса, която гледаше лицето си в огледалото и говореше на приятелката си:

— Скъпа, тази сутрин лицето ми наистина е ужасно, наистина…

Приятелката, която отегчено разгръщаше страниците на списание „Скеч“ отпреди три седмици, отговори:

— Така ли мислиш, скъпа? На мен не ми се струва по-различно от друг път.

Когато Джейн влезе, отегчената приятелка отдели безизразния си поглед от страниците на списанието и я стрелна с очи.

— Така е, скъпа. Сигурна съм — каза тя след това.

— Добро утро, мадам — поздрави Джейн с веселата жизненост, която се изискваше от нея и която тя вече можеше да възпроизвежда съвсем механично и без никакво усилие. — Отдавна не сте ни посещавали. Може би сте били в чужбина?

— Бях в Антиб — отговори жената с къносана коса, която на свой ред също се втренчи в Джейн с неприкрит интерес.

— Колко хубаво — каза Джейн с престорен ентусиазъм. — Какво да бъде днес? Шампоан и прическа или само ще освежим цвета?

За миг откъсната от обекта на наблюдението си, жената с къносана коса отново се вгледа съсредоточено в огледалото.

— Мисля, че ще може да издържи още една седмица. Боже, какво страшилище съм!

Приятелката й каза:

— Е, скъпа, какво можеш да очакваш по това време на деня?

Джейн каза:

— О, почакайте само мистър Джордж да свърши с вас.

— Кажете ми — жената отново се втренчи в нея — вие ли бяхте тази, която даде показания на предварителното следствие вчера?

— Да, мадам.

— Колко вълнуващо! Разкажете ни за това.

Джейн се постара да угоди максимално.

— Мадам, наистина беше ужасно… И тя се впусна в разказа, като отговаряше на задаваните й въпроси. Как изглеждала старата французойка? Вярно ли било, че на борда на самолета имало двама френски детективи и че цялата работа била свързана с френски правителствен скандал? Била ли е лейди Хорбъри на самолета? Наистина ли била толкова хубава, колкото казват всички? Кой според Джейн е извършил убийството? Всички приказвали, че тази история ще се потули заради правителството и така нататък, и така нататък…

Това първо изпитание беше само началото. Последваха много други от същия тип. Всички искаха да ги обслужи „момичето, което е било в самолета“. И всички след това можеха да кажат с гордост: „Мила моя, просто невероятно! Момичето, което се грижи за косата ми е момичето, което… Да, на твое място и аз бих отишла при нея… Освен всичко е и много добра фризьорка… Казва се… Джийн… Доста дребничка с големи очи… Ако я помолиш любезно, ще ти разкаже всичко…“

Към края на седмицата Джейн вече чувстваше, че нервите й не издържат на напрежението. Понякога й се струваше, че ако я накарат да изрецитира всичко още веднъж, ще се нахвърли върху клиентката си със сешоара.

Както и да е, най-накрая тя откри по-добър начин да уталожи чувствата си. Отиде при мосю Антоан и дръзко поиска да й повиши заплатата.

— Ти искаш това от мен? Имаш нахалството да ми го кажеш, след като те държа тук само от добрина! След като се забърка в цялата тази каша? Много други биха те изхвърлили на улицата незабавно!

— Не е вярно — отвърна Джейн хладно. — Извадихте късмет с мен и го знаете много добре. Ако искате да се махна, ще се махна. Без проблеми ще получа работа при Хенри или в „Мезон Рише“.

— И как клиентките ще разберат, че си отишла там? Изобщо за каква се смяташ?

— При предварителното следствие се запознах с един-двама репортери. Единият от тях веднага ще напише във вестника, че съм сменила работното си място.

Антоан се обезпокои, че може би е права и се съгласи на повишението, което тя искаше. Гледис я поздрави от сърце.

— Браво на теб, скъпа! Андрю този път не можа да ти се опре. Ако едно момиче не може да се защити, не знам къде щяхме да бъдем всички. Имаш кураж, скъпа, и затова те уважавам.

— Наистина мога да се боря за себе си — отговори Джейн и навири войнствено брадичката си. — Цял живот се е налагало да го правя.

— Наистина не е лесно, скъпа — каза Гледис. — Но дръж на своето пред Андрю. Той още повече ще те хареса заради това. Слабостта в този живот не струва пет пари… Но не смятам, че ние Двете имаме подобни проблеми.

След това разказът на Джейн, повтарян ежедневно с малки вариации, за нея се превърна в нещо като театрална роля.

Обещаната вечеря и посещението на театъра с Норман Гейл също се осъществиха. Това бе една от онези вълшебни вечери, когато всяка дума и всеки жест сякаш подчертават още повече еднаквите вкусове и взаимната симпатия.

И двамата обичаха кучета и не обичаха котки. И двамата мразеха миди и обичаха пушена сьомга. Обичаха Грета Гарбо и не обичаха Катрин Хепбърн. Не обичаха дебели жени и се възхищаваха от катраненочерните коси. Ненавиждаха прекалено червените нокти. Не харесваха силното говорене, шумните ресторанти и негрите. Предпочитаха автобуса пред метрото.

Беше цяло чудо, че двама души могат да си приличат по толкова много неща.

Един ден във фризьорския салон Джейн отвори чантата си и от нея изпадна писмо от Норман. Тя го вдигна с леко променен цвят на лицето, а Гледис веднага я заразпитва:

— Кой е приятелят ти, скъпа?

— Не знам за какво говориш — сряза я Джейн и се изчерви още повече.

— Само не на мен тия. Много добре знам, че това писмо не е от чичото на майка ти. Не съм вчерашна. Кой е той, Джейн?

— Той е… Един човек… Срещнахме се в Ле Пине… Зъболекар.

— Зъболекар! — каза Гледис с неприкрито презрение. — Предполагам че има много бели зъби и блестяща усмивка.

Джейн бе принудена да признае, че е така.

— Има загоряло от слънцето лице и много сини очи.

— Всеки може да има загоряло лице — каза Гледис. — Може да е от слънцето на морския бряг, но може и да е резултат на шишенце от аптеката срещу няколко шилинга… Хубавите мъже са леко загорели. С очите всичко изглежда както трябва… Но пък зъболекар… Боже мой, ако поиска да те целуне, ще имаш чувството, че ще ти каже: „Отворете още малко, моля“.

— Не бъди идиотка, Гледис!

— Е, ти не бъди толкова докачлива, скъпа. Не го вземай навътре… Да, мистър Хенри, идвам веднага! Дявол да го вземе този Хенри! Мисли си, че е всемогъщият господ и може да ни командва както си пожелае!

В писмото Норман предлагаше да вечерят заедно в събота вечер. На обяд в събота, когато получи за първи път повишената си заплата, Джейн се почувства преизпълнена с радост.

„Като си помисля само — каза си тя — колко се тревожех онзи ден в самолета! Всичко се нареди чудесно! Животът просто е прекрасен!“

Почувства се толкова окрилена, че реши да си позволи да обядва в „Корнър Хаус“ и да се наслаждава на музиката, докато се храни.

Тя седна на маса за четирима, на която вече седяха една жена на средна възраст и млад мъж. Жената тъкмо свършваше обяда си. След малко тя повика келнера, за да плати, грабна огромен куп пакети и излезе.

Както обикновено, докато се хранеше, Джейн четеше книга. Когато обърна страницата, тя вдигна поглед и забеляза, че младият човек срещу нея я гледа напрегнато. Тя си даде сметка, че лицето му й е познато.

Тъкмо когато направи това откритие, младият мъж срещна погледа й и кимна.

— Извинете, мадмоазел, не ме ли познахте?

Джейн се вгледа в него още по-внимателно. Имаше светло момчешко лице — привлекателно повече заради живостта си, отколкото заради някаква истинска хубост.

— Наистина, официално не сме се запознавали — продължи младият мъж, — освен ако едно убийство и даването на показания в съда могат да се приемат за запознанство…

— Но, разбира се! — възкликна Джейн. — Колко съм глупава! Лицето ви ми се стори познато… Вие сте…

— Жан Дюпон — отговори мъжът и се поклони смешно и доста ангажиращо.

Изведнъж Джейн си спомни една забележка на Гледис, изречена може би без излишна деликатност: „Ако един е тръгнал след теб, без съмнение ще има и други. Изглежда това е природен закон. Понякога стават дори трима или четирима.“

Джейн винаги беше водила скромен, изпълнен с труд живот (до голяма степен като думите, които обикновено казват след това за момичетата, които избягат с някого: „Тя беше весело, умно момиче и нямаше никакви приятели мъже.“) Джейн също беше „весело, умно момиче“ и нямаше приятели мъже. Сега й се струваше, че мъжете просто се тълпят около нея. Нямаше никакво съмнение в това — лицето на Жан Дюпон, наведен напред над масата, изразяваше повече от обикновеното учтиво внимание. Беше доволен, че седи срещу Джейн.

Беше повече от доволен — беше щастлив.

Джейн си каза, изпълнена със съмнение: „Все пак той е французин. Човек трябва много да внимава с французите, всички говорят това.“

— Значи още не сте напуснали Англия — каза Джейн и се прокле заради глупостта на забележката си.

— Да. Баща ми чете лекции в Единбург и бяхме отседнали при приятели. Но утре се връщаме във Франция.

— Аха.

— Полицията още ли не е арестувала никого? — попита Жан Дюпон.

— Не. Напоследък и във вестниците не пише нищо. Може би са се отказали.

Жан Дюпон поклати глава.

— Не, не могат да се откажат. Работят тихомълком.

— Той направи изразителен жест. — На тъмно.

— Недейте — каза Джейн смутено. — Карате ме да треперя.

— Наистина. Никак не е приятно да си бил толкова близо, когато са убили човек… — И добави: — А аз бях по-близо от вас… Много по-близо. Понякога дори не мога да мисля за това…

— Кой според вас го е направил? — попита Джейн.

— Много пъти съм си задавала този въпрос.

Жан Дюпон сви рамене:

— Не съм аз. Тя беше прекалено грозна!

— Нима — отвърна Джейн — не бихте предпочели да убиете грозна жена, вместо красива?

— Ни най-малко. Ако една жена е красива, човек се привързва към нея… тя започва да се отнася зле с него… кара го да ревнува… да полудява от ревност. Накрая си казва: „Добре, ще взема да я убия. Това ще е някакво удовлетворение.“

— А нима е удовлетворение?

— Това, мадмоазел, не мога да зная, защото все още не съм опитвал. — Той се засмя и поклати глава.

— Но една стара, грозна жена като мадам Жизел… На кого му е потрябвало да я убива?

— Е, това е един начин да погледнем на нещата — каза Джейн и се намръщи. — Струва ми се ужасно, когато си помисля, че някога сигурно е била млада и красива…

— Да, зная — отговори той и изведнъж доби мрачен вид. — Голямата трагедия на този живот е, че жените остаряват.

— Изглежда мислите доста за жените и външния им вид — забеляза Джейн.

— Естествено. Това е най-интересното нещо. Струва ви се странно, защото сте англичанка. Англичаните мислят най-напред за работата си, след това за любимия си спорт и най-накрая, ама съвсем накрая, за жените си. Да, наистина е така. Спомням си веднъж в някакъв малък хотел в Сирия имаше един англичанин, чиято жена се разболя. Самият той до някаква дата трябваше да замине за Ирак. Е, добре, може и да не повярвате, но този човек остави жена си и замина, за да изпълни „дълга си“ навреме. И двамата смятаха това за абсолютно нормално! Жена му дори твърдеше, че това е благородна, неегоистична постъпка. Само че лекарят, който не беше англичанин, го смяташе за варварин. Жената е човешко същество и би трябвало да стои на първо място… Работата е нещо далеч по-маловажно.

— Не съм сигурна — отговори Джейн. — Предполагам, че работата е по-важното нещо.

— Но защо? Виждате ли, вие също мислите така. С работата си човек печели пари… Когато се грижи и угажда на жена си, той ги харчи… Второто е далеч по-благороден идеал от първото.

Джейн се засмя.

— Е, добре — каза тя. — Струва ми се, че предпочитам да ме смятат за лукс и за прищявка, а не за първо задължение. Предпочитам един мъж да мисли, че е удоволствие да се грижи за мен, а не да ме възприема като задължение.

— Едва ли някой би ви възприел като задължение, мадмоазел.

Джейн се изчерви леко заради искреността в тона на младия мъж. Той продължи да говори бързо:

— Само веднъж преди това съм бил в Англия. Онзи ден ми беше много интересно… На предварителното следствие… Да наблюдавам три очарователни млади жени, толкова различни помежду си…

— И какво си мислехте за нас? — попита Джейн с любопитство.

— Тази лейди Хорбъри… Пфу! Много добре ми е познат нейният тип. Екзотика и скъпи удоволствия. Можеш да ги видиш край масата за бакара… нежно лице с ледено изражение… и си даваш сметка, много добре си даваш сметка какво ще бъде след примерно петнадесет години. Тази дама живее заради сензацията, заради голямата игра, може би заради наркотиците… О, никак не е интересна!

— А мис Кър?

— Тя е типична, типична англичанка. От онези, на които всеки собственик на магазин по Ривиерата би продал стока на кредит… Нашите търговци имат много добър нюх. Дрехите й са прекрасно ушити, но приличат на мъжки. Ходи, сякаш цялата земя е нейна собственост. Не, това не е поза… Тя просто е англичанка. Винаги може да познае от коя част на Англия е някой. Наистина. Попадал съм на такива в Египет. „Какво? Еди-кои си са тук? Йоркшърските Еди-кои си или Шропшърските еди-кои си?“

Той имитираше добре. Джейн се засмя на провлечения му аристократичен изговор.

— А за мен? — попита тя.

— За вас. Казах си: „Колко чудесно би било, колко прекрасно би било, ако я видя още веднъж.“ И ето ме сега седя на една маса с вас. Понякога боговете уреждат нещата много добре.

— Вие сте археолог, нали? — попита Джейн. — Правите разкопки?

Жан Дюпон започна да й разказва за работата си и тя се заслуша с внимание.

Когато свърши, Джейн въздъхна.

— Пътували сте из толкова много страни! Видели сте толкова много! Всичко това звучи фантастично. А аз никога няма да отида никъде и няма да видя нищо.

— Харесва ли ви това? Искате ли да пътувате в чужбина и да видите диви места? Но не забравяйте, че там няма да можете да къдрите косата си.

— Косата ми се къдри сама — отвърна Джейн с усмивка.

Тя погледна часовника на стената и бързо повика келнера, за да плати сметката.

Жан Дюпон беше леко смутен.

— Мадмоазел — каза той, — бих искал… ако позволите… Както казах, утре се връщам във Франция и бих искал да ви поканя на вечеря…

— Съжалявам, но не мога. Вече имам уговорка с един човек за тази вечер.

— О! Съжалявам, наистина съжалявам. Ще дойдете ли скоро във Франция?

— Предполагам, че не.

— Аз също не зная кога ще дойда отново в Лондон. Не е ли тъжно?

Той замълча и улови ръката на Джейн.

— Много се надявам скоро да ви видя пак — каза той и гласът му звучеше искрено.