Агата Кристи
Смърт в облаците (21)

Глава двадесета
На „Харли стрийт“

Инспектор Джеп закрачи бързо по „Харли стрийт“ и спря пред една врата. Попита за доктор Брайънт.

— Имате ли уговорен час, сър?

— Не. Моля ви да му предадете това.

Той написа на официалната си визитна картичка: „Ще ви бъда много задължен, ако ми отделите няколко минути. Няма да ви загубя много време.“ След това я мушна в един плик и я подаде на прислужника.

Въведоха го в чакалнята. Там имаше две жени и един мъж. Джеп седна и зачете стар брой на „Пънч“.

Прислужникът излезе, прекоси чакалнята и му каза дискретно:

— Ако нямате нищо против да почакате малко сър, докторът ще ви приеме. Тази сутрин е много зает.

Джеп кимна. Нямаше нищо против да почака, дори се радваше на това. Двете жени започнаха да разговарят. Очевидно имаха много добро мнение за способностите на доктор Брайънт. След това дойдоха и други пациенти. Явно лекарят печелеше добре от професията си.

„Това си е направо печатница за пари — помисли си Джеп. — Няма вид на човек, който ще тръгне да иска назаем… Но, разбира се, може да се е случило отдавна. Както и да е, има добра практика, а и най-малкият скандал би я изпратил по дяволите. Това е най-лошото, когато си лекар.“

Четвърт час по-късно отново се появи прислужникът и каза:

— Докторът ще ви приеме сега, сър.

Джеп бе въведен в кабинета на доктор Брайънт — обширна стая с голям прозорец в задния край на къщата. Докторът седеше на бюрото си. Когато инспекторът влезе, той стана и се ръкува с него.

Фините черти на лицето му издаваха умора, но иначе доктор Брайънт ни най-малко не бе обезпокоен от посещението на Джеп.

— Какво мога да направя за вас, инспекторе? — попита той, когато седна на стола си и посочи на Джеп другия.

— Най-напред трябва да ви се извиня, че дойдох в приемното ви време, докторе — каза Джеп, — но няма да се бавя много.

— Всичко е наред. Предполагам, че идвате във връзка със смъртта в самолета?

— Да, сър. Все още работим по случая.

— Има ли някакви резултати?

— Не такива, каквито ни се иска, докторе. Всъщност аз дойдох, за да ви задам няколко въпроса относно използвания метод. Цялата тази работа със змийската отрова не ми е много ясна.

— Аз не съм токсиколог, знаете — усмихна се доктор Брайънт. — Подобни неща не са в моята област. Трябва да питате Уинтърспун.

— Да, така е докторе, но виждате ли, Уинтърспун е експерт… Знаете какви са експертите. Говорят така, че обикновеният човек не може да ги разбере. А въпросът има и медицинска страна. Вярно ли е, че змийската отрова се използва при епилепсия?

— Епилепсията също не е моя специалност — отговори доктор Брайънт, — но знам, че за лечението й се използва отрова от кобра при това с отлични резултати. Но както казах, това не е моята област.

— Зная, зная. Виждате ли, ето за какво става дума. Вие бяхте на самолета и реших, че може би сте проявили някакъв интерес и имате някои идеи, които биха ми били от полза. А и няма смисъл да разговарям с експерт, ако не знам какво да го попитам.

Доктор Брайънт се усмихна.

— Признавам, че в думите ви има известна доза истина, инспекторе. Може би няма жив човек, който да остане изцяло безразличен, ако край него е извършено убийство… Признавам, че се заинтересувах и доста мислих за този случай.

— И до какво изводи стигнахте?

Доктор Брайънт поклати бавно глава.

— Изумен съм… Цялата тази работа ми се струва… нереална… ако мога да се изразя така. Изумително престъпление. Шансът убиецът да не бъде забелязан ми се струва едно на хиляда. Това трябва да е абсолютно безразсъден човек, който изобщо не се съобразява с риска.

— Много вярно, сър.

— Изборът на отрова е не по-малко изумителен. Откъде убиецът се е снабдил с нея?

— Да наистина. Звучи невероятно. Не знам дали на хиляда души един е чувал за тази змия… Да не говорим, че няма откъде да намери отровата. Сам вие, сър… макар и да сте лекар… предполагам, че не сте виждали такова нещо.

— Наистина няма много възможности да намериш такава отрова. Имам приятел, който се занимава с изследвания на тропиците и в лабораторията му има различни змийски отрови… например от кобра… Но не помня да е имало от другата…

— Може би ще можете да ми помогнете. — Джеп извади лист хартия и го подаде на доктора. — Уинтърспун ми даде тези имена… каза, че мога да се консултирам с тях. Познавате ли тези хора?

— Познавам професор Кенеди бегло. Хидлър — по-добре. Кажете, че ви изпращам аз, и съм сигурен, че ще направи за вас всичко, което може. Кармайкъл е в Единбург. Не го познавам лично, но знам че се занимава с такива неща.

— Благодаря ви, сър. Задължен съм ви. Е, няма да ви губя повече време.

Джеп излезе на „Харли стрийт“ с доволна усмивка на устните.

„Тактът не може да се сравни с нищо — каза си той. — С такт можеш да постигнеш всичко. Мога да се обзаложа, че не разбра за какво всъщност отидох при него. Е, това е то.“