Агата Кристи
Смърт в облаците (20)

Глава деветнадесета
Мистър Робинсън се явява и изчезва

Лейди Хорбъри седеше пред тоалетната си масичка в апартамента на „Гровнър Скуеър“ номер 315. Навсякъде около нея имаше четчици и кутийки, кремове за лице, пудра, гримове — признак за изтънчен лукс. Но сред този лукс лейди Сесили Хорбъри седеше с пресъхнали устни, а ружът на лицето й бе странно размазан.

Прочете писмото за четвърти път:

До графиня Хорбъри

относно покойната мадам Жизел

 

Уважаема Госпожо,

В ръцете ми са някои документи, доскоро притежание на покойната дама. Ако вие или мистър Реймънд Бараклъф се интересувате от тях, с удоволствие бих дошъл при вас, за да обсъдим нещата.

Може би ще предпочетете да се обърна към съпруга ви но този въпрос?

Искрено ваш,

Джон Робинсън

Глупаво е да четеш едно и също нещо по няколко пъти…

Сякаш това щеше да промени значението на думите!

Тя взе плика, всъщност бяха два — на единия пишеше „Лично“, на другия — „Лично и строго поверително“.

„Лично и строго поверително“…

Звярът… звярът…

И тази лъжкиня, старата французойка, която се бе заклела, че са взети всички мерки, „за да бъдат клиентите й защитени в случай на неочакваната й гибел“.

Дяволите да я вземат! Животът е ад, истински ад!

„Нервите ми, Боже мой! — мислеше Сесили. — Не е честно! Не е честно!“

Треперещата й ръка се протегна към бутилката със златна капачка…

„Това ще ми помогне да се овладея…“

Тя смръкна с нос белия прах.

Ето така. Сега отново беше в състояние да мисли. Какво да направи? Ще се види с този човек, разбира се. Макар че откъде би могла да намери нари… Може би с малко късмет в онова заведение на „Карлос стрийт“…

Но за това имаше достатъчно време да мисли по-късно. Най-напред трябваше да се види с този човек… да види какво иска той и какво знае…

Тя отиде до писалището и написа с едрия си, неравен почерк:

Графиня Хорбъри изпраща поздрави на мистър Джон Робинсън и би го приела, ако той дойде в единадесет часа утре сутринта.

— Ще мина ли така? — попита Норман.

Той се изчерви леко под втренчения, уплашен поглед на Поаро.

— Господи! — възкликна детективът. — В каква комедия се каните да играете?

Норман Гейл се изчерви още повече и промърмори:

— Нали казахте, че трябва да се маскирам?

Поаро въздъхна, улови младия човек за лакътя и го заведе пред огледалото.

— Погледнете се! — каза той. — Само това ви моля! Погледнете се! На какво мислите, че приличате? На Дядо Коледа, преоблечен, за да забавлява децата? Наистина, брадата ви не е бяла, а черна — цветът на злодеите! Но погледнете я само! Личи си от сто километра! Евтина брада и при това закрепена аматьорски! Ами веждите? А нима имате слабост към изкуствената коса? Лепилото си личи от пръв поглед, а ако мислите, че никой няма да забележи лепенката, залепена върху зъба ви, много се лъжете. Приятелю, това определено не е стихията ви, ясно е, че не ви бива да играете роли!

— Навремето съм играл в доста любителски театрални постановки — отговори Норман Гейл вдървено.

— Просто не мога да повярвам. Във всеки случай, не мога да допусна, че са ви оставяли да се гримирате според собствените си разбирания. Дори и отдалеч, на сцената, външният ви вид би бил крайно неубедителен. Тук, на „Гровнър скуеър“ посред бял ден…

Поаро сви красноречиво рамене и не довърши изречението.

— Не, драги мой. Вие сте изнудвач, а не комедиант. Искам нейно превъзходителство да се страхува от вас, а не да умре от смях, когато се явите пред нея. Както виждам, думите ми ви засегнаха. Съжалявам, но в настоящия момент не можем да си позволим никакви слабости. Вземете това и това… — Поаро му подаде няколко буркана. — Отидете в банята и да престанем с клоунадата.

Съкрушен, Норман Гейл се подчини. След четвърт час той се появи отново с бронзово на цвят лице и Поаро кимна одобрително.

— Добре. Лицето е готово. Сега започва сериозната работа. Ще ви позволя да сложите малък мустак, само че, ще трябва да го закрепя аз. Така… А сега ще срешем косата ви по друг начин, ето така… Това е съвсем достатъчно. Да видим дали сте научили репликите си.

Поаро се заслуша внимателно и накрая кимна.

— Е, това е добре. Тръгвайте, желая ви успех.

— Искрено се надявам Да успея. Предполагам, че ще заваря разгневен съпруг и няколко полицаи.

Поаро го успокои.

— Не се безпокойте. Всичко ще мине чудесно.

— Така си мислите вие — възнегодува тихо Норман.

Със сломен дух той се отправи, за да изпълни омразната си мисия.

Когато стигна до апартамента на „Гровнър скуеър“, го въведоха в малка стаичка на първия етаж. След малко там дойде и лейди Хорбъри.

Норман се помъчи да се овладее. С цената на всичко не трябваше да се издаде, че е нов в този род дела.

— Мистър Робинсън? — посрещна го Сесили.

— На вашите услуги — отговори той и се поклони.

„По дяволите! — помисли си той отвратен. — Като продавач в магазин! Ужас!“

След това се овладя. „Старият глупак каза, че не съм можел да играя!“ — помисли си той и се усмихна вътрешно.

На глас каза доста нахално:

— Точно така… Е, какво ще кажете, лейди Хорбъри?

— Не знам за какво говорите.

— Хайде, хайде. Налага ли се наистина да навлизаме в подробности? Всеки знае колко приятна може да бъде една… да го наречем почивка на морския бряг… Само че съпрузите не винаги са съгласни. Смятам, че знаете, лейди Хорбъри, точно в какво се състоят уликите. Старата Жизел беше чудесна жена. Всички материали — от хотела и така нататък, са първокласни. Главният въпрос е този — кой ги желае повече, вие, или лорд Хорбъри? Ето това е въпросът.

Тя стоеше пред него и трепереше.

— Аз мога да продавам — продължи Норман с още по-уверен глас, тъй като вече навлизаше в ролята на мистър Робинсън. — Вие можете ли да купите? Това е въпросът.

— Как се сдобихте с тези материали?

— О, скъпа лейди Хорбъри, това наистина е без значение. Притежавам ги и това е главното.

— Не вярвам. Покажете ми ги.

— О, не — Норман поклати глава и я изгледа лукаво. — Не нося нищо със себе си. Не съм толкова загубен, че да го направя. Ако се споразумеем и сключим сделка, нещата стават съвсем други. Ще ви покажа с какво разполагам, преди да ми дадете парите. Честно и почтено, върху масата.

— Колко… Колко искате?

— Десет хиляди… Лири, не долари.

— Невъзможно! Никога не бих могла да събера такава сума!

— Човек може да направи чудеса, ако опита. Бижутата вече не са толкова скъпи, колкото някога, но перлите си остават перли. Вижте какво, за да доставя удоволствие на една дама, съм готов да сваля до осем хиляди. Това е последното ми предложение. И ще ви дам два дни, за да си помислите.

— Казвам ви, че не мога да събера толкова пари.

Норман въздъхна и поклати глава.

— Е, в такъв случай, струва ми се, че е по-правилно лорд Хорбъри да разбере за какво става дума. Струва ми се, че ако една жена се разведе по нейна вина, няма право на издръжка, прав ли съм? Мистър Бараклъф е обещаващ млад актьор, но не е богат. Е казах каквото имах да казвам. Ще ви оставя да си помислите… И помнете какво ви казах. Не се шегувам.

Той направи пауза и добави:

— Не се шегувам точно така, както и Жизел не се шегуваше.

След това много бързо, преди съкрушената жена да успее да отговори, излезе от стаята.

— Уф! — изпъшка Норман, когато излезе на улицата и изтри челото си. — Слава Богу всичко свърши.

 

 

Един час по-късно на лейди Хорбъри връчиха визитна картичка.

— Мистър Еркюл Поаро.

Тя я бутна настрана.

— Кой е пък този? Не мога да го приема!

— Милейди, той каза, че е дошъл по настояване на мистър Реймънд Бараклъф.

— О! — Сесили замълча. — Много добре. Поканете го.

Икономът излезе и след малко се появи отново.

— Мистър Еркюл Поаро — обяви той.

Поаро влезе, облечен като истински денди, и се поклони.

Икономът затвори вратата. Сесили направи крачка напред.

— Изпраща ви мистър Бараклъф?

— Моля седнете, мадам. — Гласът му беше любезен, но властен.

Тя се отпусна машинално на стола. Поаро седна до нея. Държеше се бащински и окуражително.

— Мадам, умолявам ви да гледате на мен като на приятел. Зная, че сте изпаднали в сериозна беда.

— Не знам защо… — промърмори тя едва чуто.

— Моля ви, мадам. Не искам от вас да ми разкривате тайните си. Не е необходимо. Вече са ми известни. Това е най-важното за добрия детектив… да е осведомен.

— Детектив? — Очите й се разшириха. — Спомням си! Вие бяхте на самолета! Вие бяхте…

— Точно така, мадам. А сега нека поговорим сериозно. Както ви казах, не настоявам да ми се доверите. Не желая да ми казвате едно или друго… Аз ще ви кажа някои неща. Тази сутрин, преди около час, при вас е дошъл един човек. Името му е Браун, ако не се лъжа?

— Робинсън — каза Сесили едва чуто.

— Все едно… Браун, Смит, Робинсън… Той използва всички тези имена. Дойде тук за да ви шантажира, нали? Той притежава някои доказателства за… вашата недискретност, ако мога така да се изразя. Тези доказателства по-рано са били у мадам Жизел. Сега са у този човек. И ви ги предлага, предполагам, за седем хиляди лири.

— Осем.

— Добре, осем. И за вас, мадам, никак няма да е лесно да намерите тази сума бързо, нали?

— Не, не мога да намеря толкова пари, просто не мога! Вече съм задлъжняла достатъчно… Не знам какво да правя!

— Успокойте се мадам. Аз съм тук, за да ви помогна.

Тя се вгледа в него.

— Откъде знаете всичко това?

— Просто защото името ми е Еркюл Поаро. Както и да е, не се бойте, оставете ме да ви помогна и ще се справя с този Робинсън.

— Да, разбира се — каза Сесили рязко. — И колко ще искате не свой ред?

Поаро се поклони.

— Ще искам единствено снимка с автограф на една много красива жена.

— О, Боже! Не знам какво да правя! — извика тя рязко. — Нервите ми! Ще полудея!

— Не, не. Всичко е наред. Доверете ми се. Но, мадам, трябва да ми кажете истината, цялата истина. Иначе ръцете ми ще са вързани.

— И ще ми помогнете да изляза от това положение?

— Кълна ви се тържествено, че никога повече няма да чуете за мистър Робинсън.

— Добре, ще ви кажа всичко — прошепна тя след малко.

— Така. Значи вие взехте пари назаем от онази жена? Мадам Жизел?

Лейди Хорбъри кимна.

— Кога стана това? Кога започна всичко?

— Преди година и половина. Бях закъсала.

— Хазарт?

— Да. Късметът ми изневери ужасно.

— И тя ви даде колкото поискахте?

— Не наведнъж. В началото ми даде само малка сума.

— Кой ви изпрати при нея?

— Реймънд… Мистър Бараклъф ми каза, че тя давала заеми на светски дами.

— А по-късно ви даде още?

— Да. Толкова, колкото исках. По онова време ми се струваше цяло чудо.

— Аха. Чудото на мадам Жизел — каза Поаро сухо. — И доколкото разбрах, преди това с мистър Бараклъф сте станали… хм… приятели?

— Да.

— Но вие не искахте съпругът ви да научи?

— Стивън е говедо! — извика Сесили ядосано. — До гуша му е дошло от мен! Иска да се ожени за друга! С радост би се развел с мен!

— А вие не желаете да се разведете.

— Не. Аз… аз…

— Харесва ви сегашното ви положение, а освен това можете да се радвате на доста добър приход. Да, разбира се. Жените трябва да се грижат за себе си. Но да продължим. По-късно е възникнал въпросът за връщане на дълга?

— Да. И аз… не можех да върна парите. И тогава старата вещица стана отвратителна. Тя знаеше за мен и Реймънд… Знаеше места, дати, всичко останало… Не мога да си представя как е научила.

— Имала е своите методи — отвърна Поаро сухо.

— Предполагам, че след това е заплашила да изпрати цялата компрометираща информация на лорд Хорбъри?

— Да, освен ако не й върна парите.

— Но вие не можехте да й върнете парите.

— Не можех.

— Значи смъртта й сякаш бе изпратена от провидението?

— Струваше ми се прекалено хубаво, за да е истина — отговори Сесили Хорбъри развълнувано.

— Да, именно. Прекалено хубаво. Но може би малко се обезпокоихте?

— Да се обезпокоя?

— Мадам, от всички пътници на самолета, вие единствена сте имали причина да желаете смъртта й.

Лейди Хорбъри за миг престана да диша.

— Зная! Беше ужасно! Чувствах се толкова зле заради всичко това!

— Особено след като предната вечер сте били при нея в Париж и между вас се е разиграло нещо като сцена?

— Старата вещица! Не помръдна и на сантиметър! Струва ми се, че дори й доставяше удоволствие! Беше същински звяр! Когато си тръгнах, се чувствах като парцал.

— Но при предварителното следствие казахте, че не познавате тази жена?

— Естествено. Какво друго можех да кажа?

Поаро я погледна замислено.

— Мадам, вие наистина не можехте да кажете нищо друго.

— Беше истински кошмар… само лъжи, лъжи, лъжи! Този ужасен инспектор идваше тук непрекъснато и ме тормозеше с въпросите си… Но аз се чувствах в безопасност. Личеше си, че само се мъчи да налучка… Че не знае нищо конкретно.

— Ако човек се мъчи да налучка, трябва да го прави с увереност.

— Освен това — продължи Сесили собствената си мисъл — имах чувството, че след като не са научили всичко още в самото начало, никога няма да научат. Чувствах се в безопасност… Докато не получих онова ужасно писмо вчера.

— И през цялото това време не сте се страхували?

— Разбира се, че се страхувах!

— Но от какво? Да не ви разкрият, да не ви обвинят убийство?

Кръвта се оттегли от лицето й.

— Убийство… Но аз не… Вие не вярвате на това, нали? Не я убих аз! Не съм аз!

— Но сте искали да умре.

— Да, но не я убих аз… Трябва да ми повярвате! Не съм я убила аз! Дори не съм помръднала от мястото си! Аз…

Тя млъкна. Красивите й сини очи го гледаха умолително.

Поаро кимна успокоително.

— Мадам, вярвам ви поради две причини. Първо, защото сте жена и второ, заради една оса.

Лейди Хорбъри се втренчи в него.

— Оса?

— Да. Виждам, че това не ви говори нищо. Нека тогава се занимаем с конкретната си работа. Ще се справя с този Робинсън. Давам ви дума, че повече нито ще го видите, нито ще го чуете. Ще се справя с него както подобава. В замяна обаче ще искам да ми отговорите на два въпроса. Беше ли мистър Бараклъф в Париж в деня преди убийството?

— Да. Вечеряхме заедно, но той реши, че ще е по-добре да отида при онази жена сама.

— А, значи така. И още един въпрос, мадам. Артистичното ви име, преди да се омъжите е било Сесили Бланд, нали? Това ли е истинското ви име?

— Не, истинското ми име е Марта Уеб. Другото е…

— По-добро като артистичен псевдоним. Къде сте родена?

— В Донкастър… Защо?

— От любопитство. Простете ми. А сега, лейди Хорбъри, ако позволите, ще ви дам един съвет. Защо не опитате да се разведете дискретно с мъжа си?

— И да го оставя да се ожени за онази жена?

— И да го оставите да се ожени за онази жена. Вие имате щедро сърце, мадам. Освен това така ще сте в безопасност… Пълна безопасност… А съпругът ви ще ви плаща издръжка.

— Не особено голяма.

— Веднъж след като се освободите, може да се омъжите за милионер.

— В днешно време няма много такива.

— Не вярвайте в подобни приказки, мадам. Наистина, тези, които по-рано са имали три милиона, сега имат само два… Но това е напълно достатъчно.

Сесили се засмя.

— Говорите много убедително, мосю Поаро. А сигурен ли сте, че онзи ужасен човек никога повече няма да ме безпокои?

— Давам ви думата си — отговори тържествено джентълменът.