Жул Верн
Пътешествие до центъра на Земята (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Часът на заминаването дойде. Предния ден услужливият господин Томсон ни беше дал препоръчителни писма до губернатора на Исландия, барон Трамп, до помощника на епископа, господин Пиктурсон и до кмета на Рейкявик, годподин Финзен. В знак на благодарност чичо ми му стисна сърдечно ръка.

На 2 юни в шест часа скъпоценният ни багаж бе пренесен на борда на „Валкюра“ и капитанът ни отведе в доста тесните кабини, разположени под задната палуба.

— Имаме ли попътен вятър? — запита чичо ми.

— Чудесен — отвърна капитан Биарн. — Югоизточен ветрец. Ще преминем Зунд с опънати платна.

Малко по-късно шкуната вдигна фокпаруса, гротпаруса, задното и спомагателното си платна и навлезе в провлака. Един час по-късно столицата на Дания сякаш потъна в далечните вълни и „Валкюра“ мина край брега на Елсеньор. Бях в такова нервно възбуждение, че очаквах да видя сянката на Хамлет да блуждае върху легендарната тераса.

„Велик безумецо! — си мислех аз. — Ти положително би ни одобрил! А може би щеше дори да ни последваш и да отидеш до центъра на земята, за да търсиш разрешението на вечното си съмнение.“

Но никой не се появи там на древните стени. Замъкът впрочем е много по-млад от легендарния датски принц и днес това великолепно здание служи за наблюдателница на вратаря на зундския провлак, през който всяка година минават петнадесет хиляди кораба от различни националности.

Скоро изчезна в мъглата замъкът Кронборг и Хелзинкборгската кула, издигаща се на шведския бряг, и вятърът откъм Категат леко наклони кораба.

„Валкюра“ е бърз кораб, но човек никога не може да разчита на платноходките. Корабът пренасяше за Рейкявик въглища, домакински принадлежности и грънчарски изделия, вълнени дрехи и жито. Екипаж от пет души — все датчани — обслужваше кораба.

— Колко време ще продължи пътуването? — запита чичо ми капитана.

— Десетина дни — отвърна последният, — ако при минаването край Фарерските острови не ни свари северозападна буря.

— Но нали не ви се е случвало да закъснявате чувствително?

— Не, господин Лиденброк, бъдете спокоен, ще стигнем.

Привечер корабът прехвърли нос Скаген — крайната северна точка на Дания. През нощта той премина Скагераг, мина покрай Норвегия и навлезе в Северното море.

Два дни по-късно разпознахме шотландския бряг на височина на Петерхед и „Валкюра“ се отправи към Фарерските острови, минавайки между Оркнейските и Шотландските острови.

Скоро нашият кораб се люшкаше по вълните на Атлантическия океан. Той трябваше да плава внимателно срещу насрещен северен вятър и достигна не без мъка Фарьо. На 8 юни капитанът позна остров Миганес, най-южната точка от Фарерския архипелаг, и от тоя момент насочи шкуната право към нос Портланд и южния бряг на Исландия.

По време на пътуването не бяха отбелязани особени произшествия. Аз понасях сравнително добре изпитанията на морето, но чичо ми за свое голямо неудоволствие и за още по-голям срам през цялото време боледува.

Той не можа да разпита капитан Биарн за Снефелс и как може да се стигне до него. Бе принуден да отложи получаването на тия сведеният когато пристигнем, и прекара цялото време проснат в кабината си, стените на която скърцаха при по-силните вълнения. Трябва да кажа, че той донейде заслужаваше своята участ.

На 11 юни забелязахме нос Портланд. Времето беше ясно и можахме да видим Иокул Мирдалс, който се издига над него. Самият нос представляваше огромна скала със стръмни склонове, която стърчеше самотно на брега.

„Валкюра“ плаваше на известно разстояние от брега и го следваше в западна посока сред многобройни стада от китове и акули. Скоро се появи огромна пробита скала, през отвора на която разпененото море нахлуваше яростно Островчетата Уестман сякаш изникнаха сред океана като скали, пръснати по водната повърхност. От тоя момент корабът излезе в открито море, за да заобиколи отдалеч нос Рейкянес — крайната западна точка на Исландия.

Силно развълнуваното море попречи на чичо ми да излезе на палубата и да се възхищава на тия нарязани брегове, брулени от югозападните ветрове.

Четиридесет и осем часа по-късно — след като корабът се измъкна от една буря, която го принуди да бяга с прибрани платна — забелязахме на изток шамандурата на полуостров Скаген, чиито опасни скали се простират на голямо разстояние под водата. Един исландски лоцман се качи на борда и след три часа „Валкюра“ хвърли котва в залива Факса, пред Рейкявик.

Най-после професорът излезе от кабината си малко блед и посърнал, но все така възторжен и с пламъче на задоволство в очите.

Населението на града, заинтересувано от пристигането на кораба, от който всеки имаше нещо да получава, се бе събрало на кея.

Чичо ми бързаше да напусне своя плаващ затвор или по-скоро — своята болница. Но преди да напусне палубата, той ме заведе на предната куверта и оттам с пръст ми посочи една двувърха планина в северната част на залива — двоен конус, покрит с вечни ледове.

— Снефелс! — провикна се той. — Снефелс!

После, след като ми направи знак да пазя абсолютно мълчание, той слезе в лодката, която ни чакаше. Последвах го и след малко стъпихме на исландска земя.

Пръв ни посрещна някакъв мъж с внушителна осанка, облечен в генералска униформа. Той се оказа обаче обикновен чиновник — губернаторът на острова, самият барон, Трамп. Професорът разбра с кого има работа. Той предаде на губернатора писмата от Копенхаген и те завързаха кратък разговор по датски, в който аз съвсем естествено не взех никакво участие. Но още при тоя първи разговор стана ясно, че барон Трамп се поставя изцяло на разположение на професор Лиденброк.

Чичо ми бе посрещнат твърде любезно и от кмета, господин Финзен, който според облеклото беше не по-малко войнствен от губернатора, но също така миролюбив по характер и положение. Колкото до помощника на епископа, господин Пиктурсон, той беше на някаква обиколка в северната провинция и трябваше да отложим временно запознанството си с него. Но ние бяхме представени на един очарователен човек, чиято помощ щеше да ни бъде извънредно полезна — господин Фридриксон, преподавател по естествени науки в рейкявикското училище. Този скромен учен говореше само исландски и латински; той ми заговори на езика на Хораций и аз почувствувах, че сме създадени, за да се разбираме. Той беше единственият човек, с когото можех да разговарям по време на престоя си в Исландия.

Този прекрасен човек притежаваше жилище от три стаи, две от които остави на наше разположение. Скоро бяхме настанени заедно с багажа, количеството на който зачуди жителите на Рейкявик.

— Е, Аксел — каза чичо ми. — Всичко върви добре. Най-трудното мина.

— Как така най-трудното? — провикнах се аз.

— Разбира се. Остава ни само да слезем.

— Щом мислите така, имате право. Но аз смятам, че след като слезем, ще трябва и да се изкачим обратно.

— Това никак не ме безпокои! А сега да не губим време. Отивам в библиотеката. Може би там се намира някой ръкопис на Сакнусем и много ще се радвам, ако мога да го прегледам.

— А пък аз през това време ще разгледам града. Няма ли и вие да направите същото?

— О? Това малко ме интересува. Забележителното в тази исландска земя не е на повърхността, а под нея.

Излязох и поскитах наслуки.

Човек трудно може да се заблуди по двете улици на Рейкявик и не стана нужда със знаци да питам за пътя, нещо, което може да доведе до много недоразумения.

Градът е разположен между два хълма върху доста ниска и мочурлива местност. От едната страна го загражда грамаден поток застинала лава, който се спуска под леко наклонени прагове до морето; от другата страна се намира големият залив на Факса, затворен на север от огромния ледник на Снефелс. Тук в момента бе хвърлил котва само „Валкюра“. Обикновено английските и френските риболовни охранителни кораби пускаха котва в залива, но в момента те патрулираха по източните брегове на острова.

Най-дългата улица на Рейкявик е успоредна с брега. Тук в гредоредни къщурки, боядисани в червено, живеят търговците на едро и на дребно. Другата улица минава по на запад и извежда до едно малко езеро, на нея се намира къщата на епископа и на други граждани, които не се занимават с търговия.

За кратко време обходих тия тъжни и безлюдни улици. Понякога зървах някаква ивица бледа морава, прилична на стар, изтъркан от употреба килим или пък някакво подобие на лехи с оскъдни зеленчуци, картофи, зелки и марули, които биха подхождали най-много за лилипутска трапеза — няколко хилави шибои се протягаха към слънцето.

Към средата на нетърговската улица видях общинското гробище, оградено с насип, в което имаше много празно място. Направих няколко крачки и стигнах до къщата на губернатора — истинска барака в сравнение с общината в Хамбург, но палат в сравнение с колибите на исландците.

Между малкото езеро и града се издигаше църквата, построена в протестантски стил от камъни, които вулканите изхвърлят. При по-силните западни ветрове червените керемиди на покрива й сигурно полетяват във въздуха за голямо нещастие на богомолците.

На едно близко възвишение се издигаше Националното училище. По-късно научих от нашия домакин, че там се преподаваше староеврейски, английски, френски и датски — четири езика, от които за срам не знаех нито думица. Щях да съм последният от четиридесетте ученици в това малко училище и недостоен да спя с тях в ония двойни легла, които се затварят като гардероб и в които по-деликатните натури биха се задушили още първата нощ.

За три часа разгледах не само града, но и околностите му. Общият му изглед беше необикновено тъжен. Нямаше никакви дървета и така да се каже, никаква растителност. Навсякъде стърчаха острите ръбове на вулканичните скали. Колибите на исландците са направени от пръст и торф, а стените им — леко наклонени навътре. Те приличат на покриви, поставени направо върху земята. При това тези „покриви“ са сравнително плодородни пасбища. Благодарение на топлината на жилищата по тях расте доста добре някаква трева и по време на сенокоса хората грижливо я прибират, защото иначе добитъкът сам ще иде да пасе по тия раззеленени къщи.

През време на разходката си срещнах малцина жители. На връщане по търговската улица видях, че по-голямата част от населението беше заета със сушене, осоляване и товарене на моруна — главният износен продукт. Мъжете изглеждаха яки, но тромави — приличаха на руси хора от германско потекло със замислен поглед, които сякаш се чувствуваха извън човешкото общество — нещастни изгнаници, прокудени в тая страна на ледовете, създадена за ескимоси, предопределени от самата природа да живеят на границата на полярния кръг. Напразно се опитвах да доловя усмивка върху лицата им. Понякога те се смееха, когато мускулите им неволно се опъваха, но нито веднъж не се усмихнаха.

Облеклото им се състоеше от някаква груба черна шаячна връхна дреха от материя, известна във всички скандинавски страни под името „вадмел“, широкопола шапка, панталони с тесни червени рюшове, а обувките им представляваха сгънати парчета кожа.

Жените с тъжни и смирени лица, доста приятни, но безизразни, носеха корсажи и поли от тъмен „вадмел“. Момите слагаха върху оплетените си на венец плитки кафява плетена шапчица, а омъжените жени си връзваха цветна кърпа, над която стърчеше като надшлемник парче бяло платно.

Когато след дългата разходка се върнах в дома на господин Фридриксон, заварих чичо си с нашия домакин.