Жул Верн
Пътешествие до центъра на Земята (12)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Когато тръгнахме, времето беше облачно, но тихо. Не ни заплашваха уморителни горещини, нито пък гибелни дъждове. Истинско време за излетници.

Удоволствието да яздя сред непознатата местност ме караше да гледам леко на първите стъпки от експедицията. Бях завладян от щастието на екскурзиант, който се чувствува свободен и изпълнен с желания. Почнах дори да се примирявам с положението.

„Всъщност — мислех си аз — какво рискувам? Пътуване из една интересна страна! Изкачване на една извънредно забележителна планина! В най-лошия случай — слизане до дъното на някакъв угаснал кратер. Тоя Сакнусем очевидно не е направил нещо повече от това. А пък що се отнася до съществуването на някаква галерия, която водела до центъра на земята, това е чиста измислица! Напълно невъзможно! Следователно нека вземем всичко хубаво, което ни предлага тая експедиция, без да му мислим много!“

Докато тия мисли се въртяха в главата ми, ние напуснахме Рейкявик.

Ханс вървеше напред с бърза, равна и отмерена крачка. Двата коня, натоварени с багажа ни, го следваха, без да е нужно някой да ги води. Чичо ми и аз яздехме след него и трябва да призная, че възседнали дребните, но пъргави животни, ние съвсем не изглеждахме зле.

Исландия е един от най-големите европейски острови Нейната повърхност е равна на хиляда и четиристотин квадратни мили, но населението й наброява едва шестдесет хиляди души Географите я разделят на четири области. Ние трябваше да прекосим почти косо югозападната — Sudvestr Fjordung.

След като напуснахме Рейкявик, Ханс веднага тръгна по самия морски бряг; прекосихме хилави ливади, които се мъчеха да изглеждат зелени, но жълтият цвят повече им подхождаше На изток в далечината строгите върхове на еруптивните планински масиви бяха забулени в мъгла: от време на време някое снежно петно събираше разсеяната светлина и проблясваше по склоновете на далечните върхове. Няколко остри скалисти върхове се изправяха смело, раздираха сивите облаци и отново се показваха над плуващи пари като скали, стърчащи в самото море.

Тия вериги от оголени скали се врязваха често навътре в морето, обхващаха и ливадите, но винаги оставаше достатъчно място за минаване. Впрочем нашите коне, без да забавят вървежа си, избираха инстинктивно проходимите места. Чичо ми нямаше дори нужда да подвиква или да шиба с камшик коня си — нямаше защо да проявява нетърпение. Не можех да не се усмихна, като виждах колко едър изглеждаше той върху дребното си конче. Дългите му крака докосваха земята и той приличаше на шестоног кентавър.

— Хубаво животно! Хубаво животно! — повтаряше той. — Ще видиш, Аксел, че няма по-умно животно от исландския кон: нищо не го спира, нито снегове, нито бури, нито непроходими пътеки, нито скали, нито ледници. Той е храбър, невзискателен, сигурен. Никога няма да направи погрешна стъпка, никога няма да се опъне. Срещне ли някоя река или фиорд, които трябва да се преминат, а такива ще срещнем, ще видиш как ще се гмурне без колебание във водата като земноводно животно и ще стигне до отсрещния бряг. Но нека не го подканяме, нека го оставим да си върви и така ще изминаваме по десет мили на ден.

— Не ще и съмнение — отвърнах аз. — А водачът?

— О! За него не ме е грижа. Тия хора вървят и просто не забелязват, че вървят. Този пък прави толкова малко движения, че едва ли се уморява. Впрочем при нужда ще му отстъпя коня си. Ако не се пораздвижа, скоро ще се схвана. С ръцете съм добре, но трябва да се мисли и за краката.

Ние продължавахме бързо да напредваме. Местността беше почти пустинна. Тук-таме някой усамотен чифлик, някоя самотна boer^[1], изградена от дърво, пръст и парчета лава, изникваше като просяк край изровения път. Тия разнебитени колиби сякаш молеха минувачите за милостиня и току-виж, човек наистина им подхвърлил някоя пара. В тази местност нямаше никакви пътища, дори никакви пътечки, и растителността, колкото и оскъдна да бе, бързо заличаваше следите на малкото пътници.

При все това тази област, която се намираше на две крачки от столицата, минаваше за една от обитаваните и обработвани части на Исландия. Какво ли пък представляват още по-безлюдните пустини? Бяхме изминали половин миля, а не срещнахме нито един селянин пред прага на колибата си, нито един див овчар да пасе някое диво като самия него стадо — забелязахме само няколко оставени на воля крави и овце. Какво ли пък представляваха областите, опустошени от еруптивни явления, вулканични изригвания й подземни трусове?

Трябваше да се запознаем с тях по-късно, но разглеждайки картата на Олсен, аз видях, че като вървим по лъкатушната ивица на брега, ние се отдалечаваме от тях. И наистина вулканичните явления са съсредоточени преди всичко във вътрешността на острова. Там хоризонталните скалисти пластове — „трапс“ на скандинавски език, — еруптивните ивици, базалтът, туфът, както и целият конгломерат от вулканични образувания, потоци от застинала лава и разтопен порфирий, са превърнали тази страна в нещо ужасно, и свръхестествено. Тогава не подозирах гледката, която ни очакваше на полуостров Снефелс, където опустошенията на стихийната природа образуваха невъобразим хаос.

След два часа стигнахме до селището Гуфенес, наричано още „Aoalkirja“ или главна църква. Нямаше нищо забележително, само няколко къщурки, които едва ли биха образували паланка в Германия.

Ханс спря тук половин час, той раздели с нас скромния обед и на въпросите на чичо ми какъв е пътят отвръщаше с „да“ или „не“, а когато го запитахме къде смята да нощуваме, той отвърна само:

— Гардер.

Погледнах картата, за да разбера какво представлява Гардер, Видях някакво селище на брега на Хвалфиорд, на четири мили от Рейкявик. Показах го на чичо си.

— Само четири мили! — каза чичо ми. — Четири мили от двадесет и две! Нищо и никаква разходка!

Той поиска да направи някаква забележка на водача ни, но Ханс не му отговори, мина пред конете и закрачи.

Три часа по-късно трябваше да заобиколим Колафпорд, като прекосихме безцветните морави на пасбищата — това заобикаляне ни спестяваше трудности и забавянето от едно преминаване на този залив. Скоро навлязохме в един „pingstader“ — общински център, наричан Ейулберг. Камбанарията на църквата би отмерила дванадесет часа, ако исландските църкви бяха достатъчно заможни и имаха часовници. Но те приличаха извънредно много на енориашите си, които не притежават часовници и се справят и без тях.

Тук напоихме конете, поехме по някакъв бряг, тясната ивица на който се провираше между верига от хълмове и морето, стигнахме на един дъх „Aoalkirja“ в Брантар, а на една миля по-далеч — до Сорбьор, „annexia“ — параклис, разположен на южния бряг на Хвалфиорд.

Беше четири часа следобед; бяхме изминали четири мили.

На това място фиордът имаше най-малко половин миля ширина. Вълните шумно се разбиваха в острите скали, заливът се разширяваше между високи около три хиляди стъпки скалисти отвесни стени — забележителни с кафявите си пластове, прорязани от тънки бигорни слоеве с червеникав оттенък. Колкото и умни да бяха нашите коне, преминаването на истински морски ръкав върху гърба на тия четириноги не предвещаващо нищо добро.

„Ако са наистина умни — мислех си аз, — няма да се опитат да минат. Във всеки случай аз ще бъда по-умен от тях.“

Но чичо ми не искаше да чака. Той пришпори коня си към брега. Конят подуши последната вълна, която лизна брега, и спря; чичо ми, ръководен от собствения си инстинкт, подкани животното да тръгне напред. Конят отново се дръпна и поклати глава. Последваха ругатни и удари с камшик, на което конят отвърна с ритници и ездачът загуби равновесие, най-после малкото конче клекнали се измъкна между краката на професора, като го остави разкрачен върху два камъка като родоския колос.

— Ах, проклето животно! — извика ездачът, внезапно превърнат в пешеходец и посрамен като кавалерийски офицер, прехвърлен в пехотата.

— Farja — каза водачът ни, като го докосна по рамото.

— Как! Сал ли?

— Der^[2] — отвърна Ханс, като му посочи една лодка.

— Да — извиках аз. — Има сал.

— Защо не казахте преди? Хайде да тръгваме.

— Tidvatten — продължи водачът.

— Какво каза?

— Каза прилив — отвърна чичо ми, превеждайки датската дума.

— Вероятно трябва да се чака приливът.

— Forbida? — запита чичо ми.

— Ja — отвърна Ханс.

Чичо ми тупна с крак, а конете тръгнаха към сала.

Аз много добре схванах необходимостта да се изчака времето на прилива, за да се премине фиордът. В момента когато приливът достигне, най-високата си точка, морето е съвсем гладко. Тогава приливът, и отливът не оказват никакво чувствително въздействие и салът не е застрашен да бъде завлечен било на дъното на залива, било сред океана.

Благоприятният момент настъпи едва в шест часа вечерта. Чичо ми, аз, водачът, двамата лодкари и четирите коня се настанихме върху една доста неустойчива плоска лодка. Свикнал с парните салове на Елба, аз гледах на греблата на лодкарите като на твърде жалки двигатели. Преминаването на фиорда отне цял час, но мина без произшествия. Половин час по-късно ние стигнахме до „Aoalkirkja“ в Гардер.