Жул Верн
Пътешествие до центъра на Земята (2)

ГЛАВА ВТОРА

Кабинетът беше истински музей. Тук бяха събрани всички образци на минералното царство, надписани и отлично подредени според трите големи групи: възпламенителни, метали и литоиди^[1].

Как добре познавах тия ценни украшения на минераложката наука! Колко пъти съм предпочитал, вместо да скитам с моите връстници, да избърсвам праха от тия графити, антрацити, въглища, лигнити и торфове. А асфалта, смолите, органическите соли, които трябваше да опазвам от най-дребната прашинка! А металите — като се почне от желязото и се стигне до златото — губеха относителната си стойност пред пълното равенство с тия научни мостри. Всички тия камъни щяха да стигнат, за да се построи наново къщата на Кьонингщрасе и дори с още една хубава стая, в която бих се наредил чудесно.

Но когато влязох в кабинета, съвсем не мислех за всички тия чудеса. Мислите ми бяха устремени към чичо ми. Той беше потънал в широкото си, тапицирано с утрехтско кадифе кресло и държеше в ръцете си някаква книга, която разглеждаше с извънредно голямо възхищение.

— Каква книга! Каква книга! — се провикна той.

Това възклицание ми напомни, че в свободното си време професор Лиденброк беше също така и библиофил, но в неговите очи една стара книга беше ценна само ако тя е рядкост или пък трудно се разчита.

— Не виждаш ли? — каза ми той. — Това е неоценимо съкровище, което открих тази сутрин, когато се ровех в дюкянчето на евреина Хевелиус.

— Великолепно! — отвърнах аз с престорено възхищение. И наистина какъв смисъл има да се вдига толкова шум заради някаква стара книга, гърбът и корицата на която изглеждаха направени от груба телешка кожа — някаква жълтеникава книга, от която висеше избеляла панделка?

Възторжените възклицания на професора обаче не стихваха.

— Погледни — каза той, като задаваше въпроси и сам си отговаряше. — Красива ли е? Да, прекрасна! И каква подвързия! Лесно ли се отваря тази книга? Да, защото остава отворена на коя да е страница! А добре ли се затваря? Да, защото корицата и страниците прилягат много добре и не се отделят, не зеят. А по гърба й след седемстотин години съществуване няма нито една гънка! Ах, това е подвързия, с която Бозериан, Клос или Пюрголд биха се гордели!

Докато говореше, чичо ми ту разтваряше, ту затваряше старата книга. Оставаше ми само да го разпитам за съдържанието й, макар то никак да не ме интересуваше.

— Какво е заглавието на тая чудна книга? — запитах аз с пресилено въодушевление, което не можеше да бъде искрено.

— Това съчинение — отвърна чичо ми, като се оживи — се нарича Хаймс Крингла от Снор Турлесон, прочут исландски автор от дванадесетия век; това е хрониката на норвежките принцове, които са царували в Исландия.

— Наистина ли? — провикнах се аз колкото може по-убедителио. — Навярно е превод на немски език?

— Туй то! — отвърна професорът живо. — Превод! И за какво ми е твоят превод? Кой се е загрижил за превод? Това е оригинално произведение на исландски език, това прекрасно, богато и същевременно просто наречие, което позволява най-разнообразни граматически форми и многобройни изменения на думи!

— Като немския — вметнах аз доста уместно.

— Да — отвърна чичо ми и повдигна рамене. — Но с тая разлика, че в исландския език има три рода, както в гръцки, и съществителните се скланят както в латински!

— Ах! — казах с малко по-голям интерес. — А хубав ли е шрифтът на тази книга?

— Шрифтът! Кой ти говори за шрифт, бедни ми Аксел! За какъв шрифт става въпрос? Ах, да не би да смяташ, че книгата е печатна? Но, невежа главо, това е ръкопис, и то рунически ръкопис.

— Рунически?

— Да. Няма ли да поискаш да ти обясня смисъла на тая дума?

— Пази боже! — отвърнах аз с тон на човек, чието честолюбие е засегнато.

Но чичо ми продължи още по-усърдно и ме запозна въпреки желанието ми с неща, които съвсем не исках да узная.

— Руните — подхвана той — са древни писмена, употребявани някога в Исландия, и според легендата те са били сътворени от самия Один^[2]. Погледни, невернико, и се възхити на тия образци, създадени от въображението на едно божество!

Не знаех какво да кажа и щях да се поклоня до земята — отговор, който би се понравил на боговете, както и на царете, защото той има преимуществото никога да не ги затруднява, но една случка даде съвсем друга насока на нашия разговор. Това бе появяването на един зацапан пергамент, който се изплъзна от книгата и падна на пода.

Чичо ми се спусна върху тая дреболия с лесно разбираема стръв. Един старинен документ, съхраняван може би от незапомнени времена в една старинна книга, не можеше да няма голяма стойност в неговите очи.

— Какво е това? — извика той.

И професорът започна внимателно да разгъва върху масата едно парче пергамент, дълго пет и широко три инча^[3], върху който бяха наредени напречно неразбираеми букви.

Ето и точното факсимиле. Държа да запозная читателя с тия чудновати знаци, защото те подтикнаха професор Лиденброк и неговия племенник да предприемат най-странната експедиция на деветнадесетия век:

Професорът гледа известно време тия колонки от букви, после вдигна очилата си и каза:

— Това са руни. Буквите са съвършено тъждествени с тия от ръкописа на Снор Турлесон! Но… какво ли значи това?

Тъй като руническата азбука ми се струваше някаква измислица на учени, за да подвеждат невежите, стана ми приятно, като видях, че чичо ми не проумяваше нищо от съдържанието на пергамента. Поне така ми се стори, съдейки по движенията на пръстите му, които зашариха нервно.

— Все пак това е староисландски! — процеди той през зъби.

Професор Лиденброк сигурно знаеше това много добре, защото той минаваше за истински полиглот. Наистина той не говореше свободно двете хиляди езици и четирите хиляди наречия, които съществуват на земята, но все пак знаеше доста от тях.

Изправен пред това затруднение, той беше готов да се отдаде на буйния си нрав и аз предусещах страхотна сцена, когато малкият часовник на камината отмери два удара.

В същия миг слугинята Марта отвори вратата на кабинета и каза:

— Обедът е готов.

— По дяволите тоя обед — провикна се чичо ми — и тази, която го е приготвила, и тия, които ще го изядат!

Марта побягна, след нея полетях и аз и не зная как се намерих на обичайното си място в столовата.

Почаках известно време. Професорът не идваше. Доколкото си спомнях, той нарушаваше за първи път тържествеността на обеда. И какъв обед! Супа с магданоз, омлет с шунка, гарниран с киселец и индийско орехче, и телешко филе със сливи, а за десерт — понички със захар. Всичко това полято с хубаво мозелско вино.

Ето какво щеше да струва на чичо ми някаква си стара хартия. В качеството си на предан племенник аз се смятах задължен да ям и заради него, та дори и заради себе си. Това извърших добросъвестно.

— Подобно нещо не се е случвало! — каза слугинята Марта, докато поднасяше ястиетата. — Господин Лиденброк да не присъствува на обеда!

— Просто невероятно!

— Това предвещава някое важно събитие! — каза старата прислужничка, като поклащаше глава.

Според мен това предвещаваше само страхотен скандал, когато чичо ми разбере, че обедът му е бил изяден.

Дояждах последната поничка, когато гръмовит глас прекъсна удоволствието от десерта. С един скок се озовах от столовата в кабинета.