Жул Верн
Пътешествие до центъра на Земята (43)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА

Да — пощурял! Стрелката подскачаше от единия полюс на другия, обикаляше целия циферблат и се въртеше, сякаш й се виеше свят. Знаех, че според общоприетите теории земната кора никога не е в абсолютен покой. Измененията, станали при разпадането на материите във вътрешността, постоянното движение на течната разтопена материя, действието на магнетизма непрекъснато я разтърсват дори когато живите същества на повърхността й не подозират тия движения. При друг случай това явление не би ме уплашило или поне не би породило в ума ми ужасяващата мисъл.

Но други факти, както и някои подробности sui generis^[1] не можеха по-дълго да ме заблудят. Гърмежите зачестиха и се усилиха страхотно. Те можеха да се сравнят само с гърмоленето на много каруци, които препускат по павиран път. Някакъв неспирен гърмеж.

Освен това пощурелият, разстроен от електрически смущения компас засилваше убеждението ми: минералната кора заплашваше да се разбие, гранитните масиви — да се слеят, пукнатината — да се запълни, а ние — нищожни атоми, щяхме да бъдем сплескани в тая чудовищна преса.

— Чичо, чичо — извиках аз, — загубени сме!

— Какъв е пък този страх? — отвърна той с учудващо спокойствие. — Какво те прихваща?

— Какво ме прихваща ли? Вижте, стените се разклащат, скалите се разместват, горещината става непоносима, водата ври, парите се сгъстяват, а стрелката на компаса е пощуряла — това са признаци на земетресение!

Чичо поклати бавно глава и каза:

— Земетресение?

— Да!

— Мисля, че грешиш, мое момче.

— Как? Не познавате ли признаците?

— На земетресението ли? Не! Очаквам нещо повече!

— Какво искате да кажете?

— Очаквам изригване, Аксел.

— Изригване ли? — извиках аз. — Ние се намираме в комина на действуващ вулкан!

— Така предполагам — каза професорът усмихнат. — И това е голямо щастие за нас!

Голямо щастие! Дали чичо ми не е полудял? Какво означаваха неговите думи? Защо е тъй спокоен и усмихнат?

— Какво приказвате! — извиках аз. — Попаднали сме в действуващ вулкан! Злата съдба ни е хвърлила по пътя на огнетечни лави, на разтопени скали, на кипящи води и на всевъзможни еруптивни материи! Ще бъдем изхвърлени, избутани, избълвани, вдигнати във въздуха с каменни блокове, пепел и сгур, сред вихрени пламъци! А вие смятате, че това е голямо щастие за нас!

— Да — отвърна професорът, като ме изгледа над очилата си. — Защото това е единствената възможност да се върнем на повърхността на земята.

Ще отмина бързо хилядите мисли, които напираха в мозъка ми. Чичо ми имаше право, съвършено право, и никога той не ми се е виждал толкова смел и убедителен, както в този момент, когато очакваше и преценяваше спокойно възможностите, които щяха да се открият при едно вулканично изригване.

Ние все се изкачвахме. Изкачването продължи и през нощта. Наоколо пукотевицата се усили, почти се задушавах и помислих, че е дошъл последният ми час. Въпреки всичко обаче човешкото въображение е така устроено, че намерих време да се отдам на детински разсъждения. Не можех да овладея мислите си.

Бездруго бяхме понесени нагоре от еруптивен напън. Под сала кипеше вода, под която се надигаше огнетечна лава и камънаци, които щяха да се разпръснат на разни страни, щом изскочат през кратера. Намирахме се в комина на един вулкан. Това беше несъмнено.

Но този път нямахме работа със Снефелс, а с действуващ вулкан. Коя ли беше тази планина и в коя ли част на света щяхме да бъдем изхвърлени?

Без съмнение това ще стане в северните области. Преди да пощурее, компасът винаги сочеше това направление. От нос Сакнусем бяхме понесени със стотици левги право на север. Дали не бяхме се върнали в Исландия? Може би ще бъдем изхвърлени през кратера на Хекла или през някой от седемте вулканични възвишения на острова? В радиус от петстотин левги на запад, при тази географска ширина, аз виждах само слабо проучените вулкани на северозападния американски бряг. На изток, при осемдесетия паралел, се намираше само вулканът Еск, на остров Жан Майен, недалеч от Шпицберген. Наистина кратери имаше и те бяха достатъчно широки, за да избълват цяла армия! Но исках да разбера кой от тях щеше да ни послужи за изход.

На сутринта движението се ускори. С приближаването на земната повърхност, вместо да спадне, температурата още повече се повиши, но това явление бе в тясна връзка с вулканичното действие. Новото ни превозно средство се движеше от огромна сила. Налягането от напиращите пари в недрата на земята се равняваше на стотици атмосфери и ни тласкаше неудържимо нагоре. Но какви неизброими опасности се криеха в тази сила!

Отвесната галерия се разшири и златисти отблясъци се появиха. Вдясно и вляво виждах дълбоки тунели, които пропускаха гъсти пари. Огнени езици пълзяха по стените и пръскаха искри.

— Вижте, вижте, чичо! — извиках аз.

— Обикновени серни пламъци. Няма нищо по-естествено от това при изригване.

— А ако ни обхванат?

— Няма да ни обхванат.

— А ако се задушим?

— Няма и да се задушим. Галерията се разширява и при нужда ще изоставим сала, за да се приютим в някоя пукнатина.

— А водата, която напира?

— Няма вече вода, Аксел, а някаква каша от лава, която се издига към отвора на кратера.

И наистина водата се беше изпарила, за да направи място на клокочеща гъста еруптивна материя. Температурата стана непоносима и в тази среда термометърът би показал повече от седемдесет градуса! Бях облян в пот и положително щяхме да се задушим, ако не беше скоростта на движението.

Професорът обаче се отказа от намерението си да напуснем сала и добре направи. Колкото и зле да бяха сглобени тия няколко греди, те ни предлагаха здрава опора, която не можехме другаде да намерим.

Към осем часа сутринта за пръв път се случи нещо ново. Салът изведнъж застана съвсем неподвижен.

— Какво става? — запитах аз, разтърсел от внезапното спиране като от удар.

— Застой — отвърна чичо ми.

— Да не би изригването да стихва?

— Надявам се, че не!

Изправих се и се опитах да видя какво става наоколо. Може би салът се бе закачил в някоя скала и се противопоставяше на надигащата се еруптивна лавина. В такъв случай трябваше незабавно да го освободим.

Но причината бе друга. Колоната пепел, сгурия и камерни отломки беше също престанала да се изкачва.

— Спря ли изригването? — възкликнах аз.

— Ах! — отвърна чичо ми със стиснати зъби. — Ти се страхуваш от това, мое момче. Но успокой се. Затишието не ще продължи много. От пет минути сме спрели и след малко пак ще започнем да се изкачваме към кратера.

Докато говореше, професорът наблюдаваше хронометъра си и предсказванията му още веднъж се сбъднаха. Не след дълго салът бе понесен нагоре с голяма бързина, но след две минути отново се закова.

— Отлично! — зарадва се професорът, отбелязвайки часа, — След десет минути пак ще тръгнем.

— Защо след десет минути?

— Защото имаме работа с вулкан, който изригва на определени промеждутъци. Дава ни възможност и ние да си поемем дъх.

И това беше абсолютно вярно. В определената минута бяхме отново понесени нагоре с голяма бързина. Трябваше да се заловим за гредите, за да не паднем от сала. След това натискът спря.

Често съм мислил върху това явление, но не намирам задоволително обяснение. Очевидно не се намирахме в главния канал на вулкана, а в страничен тунел, където се усещаше само далечно отражение на самото изригване.

Не помня колко пъти се повтори тази маневра. Зная само, че силата, която ни бе понесла, ставаше все по-голяма, изхвърляше ни като същински снаряд. При застоите горещият въздух спираше дъха ни и ние се задушавахме. Помислих си каква благодат ще бъде, ако внезапно бъдем пренесени в северните области и студът достигнеше тридесет градуса под нулата. Разюзданото ми въображение се понесе сред снежните равнини на Арктика и оживих момента, когато ще мога да се търкалям върху ледения килим на полюса! Постепенно главата ми, разтърсена от повторните трусове, съвсем се замая и ако не беше Ханс, щях на няколко пъти да си разбия черепа в гранитната скала.

Не си спомням какво точно стана през последните часове. Долавях само неясни, продължителни гърмежи, усещах трусове и бързото въртене на сала. Той се люшкаше по течната лава под дъжд от пепел сред съскащи пламъци. Някакъв ураган, сякаш предизвикан от мощен вентилатор, разгаряше подземните огньове. За последен път зърнах лицето на Ханс, осветено от пожарите, а в мен се надигаше безкраен страх, който могат да изпитват само осъдените, вързани на дулото на някое оръдие, в момента когато то гръмва и разпръсва тялото им в небесата.