Жул Верн
Пътешествие до центъра на Земята (13)

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Трябваше да е вече нощ, но на шестдесет и петия паралел дневната светлина на полярните области не трябваше да ме учудва. В Исландия през месец юни и юли слънцето не залязва.

Въпреки това обаче температурата беше спаднала. Беше ми студено и бях много гладен. Радостно приветствувах „boer“-ата, която ни посрещна гостоприемно.

Това бе къщата на обикновен селянин, но гостоприемството му бе гостоприемство на един крал. Щом пристигнахме, стопанинът ни подаде ръка и без повече церемонии ни направи знак да го последваме.

Ние го последвахме в буквалния смисъл на думата, защото беше невъзможно да вървим редом с него по дългия, тесен и тъмен коридор, който водеше в жилището, изградено от недодялани греди, и извеждаше към четирите стаи: кухнята, тъкачната работилница, badstofa — спалнята на семейството, и най-хубавата стая, определена за гости. Чичо ми, чийто ръст не са имали предвид, когато са строили къщата, не пропусна случай три-четири пъти да си удари главата в тавана.

Въведоха ни в предназначената за нас стая — широко помещение с утъпкан пръстен под и осветявано от един прозорец. Вместо стъкла бяха опънати твърде непрозрачни агнешки ципи. За дюшеци служеха купчинки сено, разхвърляни между две дървени рамки, боядисани червено и украсени с исландски народни умотворения. Не очаквах такива удобства. В къщата обаче силно миришеше на сушена риба, солено месо и цвик, този мирис дразнеше обонянието.

След като свалихме пътническите си принадлежности, стопанинът ни покани да преминем в кухнята — единствената стая, в която се пали огън, дори и в най-големите студове.

Чичо ми побърза да се отзове на тази любезна покана. Аз го последвах.

Коминът на кухнята беше първобитен — в средата на стаята някакъв камък служеше за огнище — един отвор пропускаше дима. Кухнята служеше и за столова.

С влизането ни стопанинът ни поздрави, сякаш изобщо не беше ни виждал, с думата „saell vertu“, която означава „бъдете щастливи“, и ни целуна по бузата.

След това жена му произнесе същата дума и на свой ред ни целуна. После двамата съпрузи, сложили дясната си ръка на сърцето, се поклониха дълбоко.

Трябва да кажа, че исландката беше майка на деветнадесет деца. Голямо и мало пъплеше сред облаците пушек, които се издигаха от огнището и изпълваха стаята. На всяка стъпка виждах някаква малка, руса, тъжна главичка, изплувала от мъглата. Те приличаха на цяла върволица не много добре измити ангелчета.

Чичо ми и аз посрещнахме радостно хлапетата и скоро три-четири от тях накацаха по раменете ни, още толкова насядаха върху коленете ни, а останалите се завряха между краката ни. Ония, които говореха, повтаряха „saell vertu“ във всички възможни тонове. Оная пък, които не можеха още да говорят, крещяха не по-малко от другите.

Тоя концерт бе прекъснат от съобщението, че вечерята е готова. В същия момент влезе ловецът. Той се беше погрижил за храната на конете, с други думи, просто ги бе пуснал из ливадите. Горките животни щяха да се задоволят да попасат редкия мъх по скалите или някои жалки водорасли, а на следния ден щяха сами да дойдат и да продължат работата си.

— Saell vertu — каза Ханс с влизането си.

После спокойно, като автомат, еднакво безстрастно, целуна домакина, домакинята и деветнадесетте деца.

След тази церемония насядахме около масата, двадесет и четири души, следователно един връз друг в буквалния смисъл на думата. Най-облагодетелствуваните имаха само по две хлапета върху коленете си.

Но щом се появи супата, сред тоя малък свят се въдвори тишина, необичайна дори за исландските деца. Домакинята ни поднесе доста вкусна чорба от лишеи, последва огромно парче сушена риба, плувнало в гранясало двадесетгодишно масло, което е за предпочитане пред прясното масло според гастрономическите схващания на исландците. Предложиха ни и нещо като кисело мляко — „skyr“, с хвойнов сок и сухари. Пихме цвик, разреден с вода, който тук наричаха „blanda“. Дали тая необикновена храна бе вкусна, или не, не можах да преценя. Бях гладен и за десерт излапах до последна хапка гъстата елдова каша.

След яденето децата изчезнаха. Възрастните насядаха около огнището, в което гореше торф, сухи изтравничета, кравешки тор и кости от сушена риба. След това „сгряване“ всеки се прибра в стаята си. Домакинята предложи според обичая да ни свали чорапите и панталоните, но след като й отказахме най-любезно, тя не настоя и аз можах най-после да се сгуша в сламената си постеля.

На следната сутрин в пет часа ние се сбогувахме с исландския селянин. Чичо ми с мъка успя да го накара да приеме скромно възнаграждение и Ханс даде знак за тръгване.

На стотина крачки от Гардер местността започна да се изменя. Почвата стана мочурлива и трудно се вървеше. Вдясно планинските вериги се простираха безкрайно като огромна система от някакви естествени укрепления, покрай които вървяхме. По пътя си често срещахме рекички, които трябваше да преминаваме през брод, като гледахме да не измокрим багажа.

Местността ставаше все по-пустинна. От време на време обаче зървах някоя човешка сянка, която сякаш бягаше в далечината. Ако лъкатушенията на пътя ни приближеха неочаквано до тия привидения, обхващаше ме внезапно отвращение при вида на подутата оголена глава с лъскава кожа и отвратителните рани, които се виждаха изпод дрипите.

Нещастното същество не протягаше обезобразената си ръка, а напротив, побягваше, но не толкова бързо, и Ханс успяваше да го поздрави с обичайното „saell vertu“.

— Spetelsk! — казваше той.

— Прокажен! — повтаряше чичо ми.

Самата дума извикваше отвращение. Тази ужасна болест, проказата, е доста разпространена в Исландия. Тя не е заразителна, но наследствена и на тия нещастници е забранено да се женят.

Тия призраци не можеха да разведрят пейзажа, който ставаше все по-мрачен. В краката ни бяха изчезнали и последните стръкчета трева. Не се виждаше нито едно дръвче, като изключим няколко китки ниски брези, подобни на храсталаци. Никакви животни освен няколко коня, които стопаните им не можеха да нахранят, и те скитаха по навъсените полета. От време на време някой сокол се рееше сред сивите облаци и се стрелваше на юг. Оставях се да ме завладее тъгата на тази дива природа и спомените ме отнасяха в родната страна.

Трябваше да преминем няколко малки, незначителни фиорди, а накрая и един истински залив. Морето беше спокойно и това ни позволи да преминем, без да се бавим, и да достигнем селцето Алфтанес, разположено на една миля оттук.

Привечер преминахме през брод Алфа и Ета — две реки, богати с пъстърва и щука — и се принудихме да нощуваме в една изоставена колиба, която спокойно можеше да бъде свърталище на всички дяволчета от скандинавската митология. Без съмнение злият дух на студа си беше избрал това място и цяла нощ бесува.

Следният ден не донесе нищо забележително. Все същата мочурлива почва, същото еднообразие, същата тъжна гледка. Привечер бяхме изминали половината от цялото разстояние и останахме да нощуваме в „annexia“ Крьозолбт.

На 19 юни изминахме цяла миля по застинала лава. Местните жители наричат тази почва „hraun“. Повърхността й беше набраздена и приличаше ту на опънати, ту на навити кабели. От съседните планини се спускаше огромен поток от лава. Това бяха изгаснали вулкани, но тия остатъци свидетелствуваха за предишната им сила. Тук-там обаче на повърхността на земята пълзяха парите на няколко горещи извора. Нямахме време да наблюдаваме тия редки явления. Трябваше да продължим пътя си. Скоро конете ни отново нагазиха в мочурлива почва. Тук-там се виждаха малки езерца. Сега вече вървяхме на запад, бяхме заобиколили големия залив Факса и двойният заснежен връх на Снефелс се издигаше сред облаците на по-малко от пет мили разстояние.

Конете вървяха добре. Не се спираха пред трудностите на терена. Но аз започнах да се чувствувам много уморен; чичо ми беше все така стегнат и изправен на коня си, както в първия ден. Не можех да не му се възхищавам, както се възхищавах и от ловеца, който гледаше на това пътешествие като на обикновена разходка.

В събота, 20 юни, в шест часа вечерта стигнахме до Бюдир, паланка, разположена на самия морски бряг, и водачът поиска уговореното възнаграждение; чичо ми веднага уреди сметката му. Този път гостоприемство ни оказаха роднини на Ханс, с други думи, негови чичовци и първи братовчеди. Бяхме добре посрещнати и аз с удоволствие бих останал да възстановя силите си след уморителното пътуване, без да злоупотребявам с любезността на тия добри хора. Но чичо ми нямаше нужда да възстановява силите си и още на следната сутрин яхнахме отново нашите верни животни.

В почвата се чувствуваше близостта на планината, гранитните корени на която личаха върху повърхността като корените на стар дъб. Ние заобикаляхме огромното подножие на вулкана. Професорът не го изпущаше от погледа си, той ръкомахаше, сякаш го предизвикваше, и казваше: „Ето го великана, когото ще укротя!“ Най-сетне след двадесет и четири часа път конете спряха сами пред вратата на свещеническия дим в Стапи.