Жул Верн
Пътешествие до центъра на Земята (26)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

Трябва да призная, че досега събитията се развиваха добре и нямах никаква причина да се оплаквам. Ако средният сбор от трудностите не се увеличи, ние щяхме положително да постигнем целта си. И тогава каква слава! Бях почнал да разсъждавам като професора. Съвсем сериозно. Това се дължеше вероятно на странната среда, в която живеехме.

През следващите дни стръмни, а понякога дори и опасни наклони ни изведоха дълбоко в земята. Понякога изминавахме на ден левга и половина до две към центъра на земята. При тия опасни спускания сръчността и забележителното хладнокръвие на Ханс бяха неоценими. Невъзмутимият исландец беше пожертвувателен и нему дължим измъкването от много неприятности, от които не бихме могли сами да се отървем.

Но мълчанието му нарастваше с всеки изминат ден. Мисля, че дори то се предаде и на нас. Външната обстановка оказва безспорно влияние върху мозъка. Човек, затворен между четири стени, изгубва способността да свързва понятията с думи. Колко уединени затворници, ако не полудеят, затъпяват, и то само защото не упражняват мисловните си функции.

В следващите две седмици след последния ни разговор не се случи никакво произшествие, което заслужаваше да бъде отбелязано. В паметта ми изплува само едно особено важно събитие и едва ли ще мога някога да забравя най-малките подробности около него.

На 7 август бяхме достигнали на тридесет левги дълбочина. Над главите ни имаше тридесет левги скали, океани, континенти и градове. Тогава се намирахме приблизително на двеста левги от Исландия.

Този ден тунелът следваше доста полегат наклон.

Вървях напред. Чичо ми носеше единия румкорфов апарат, а аз — другия. Наблюдавах гранитните пластове. Изведнъж, като се обърнах, забелязах, че съм сам. „Виж ти, вървял съм много бързо или пък чичо и Ханс са се спрели по пътя. Нищо, ще се върна при тях. Добре, че пътят не е много стръмен“ — помислих си аз.

Върнах се обратно. Вървях около четвърт час. Огледах се. Никой. Извиках. Никакъв ответ. Гласът ми заглъхна сред ехото на пещерите, които внезапно бях събудил.

Почнах да се безпокоя. Тръпки полазиха по тялото ми.

— Малко спокойствие — казах аз на глас. — Сигурен съм, че ще намеря другарите си. Друг път няма. Отишъл съм напред и сега трябва да се върна назад.

Вървях половин час. Вслушвах се дали някой не ме вика, защото в тази гъста атмосфера звукът може да стигне до мен и отдалеч. Необикновено мълчание цареше в огромната галерия.

Спрях. Не можех да вярвам, че съм сам. Бях склонен да мисля, че съм се заблудил, но не и изгубил. Заблуденият човек ще си намери пътя.

„Но нали има само един път — повтарях си аз — и щом като те вървят по него, аз трябва да ги намеря. Стига само да се върна още малко назад. А може да са забравили, че вървях напред, и като са видели, че ме няма, също да са се върнали да ме търсят. Дори и в този случай, ако побързам, ще ги намеря Разбира се!“

Повтарях последните думи, но не бях убеден. Впрочем употребих много време, за да свържа тия толкова прости мисли и да ги обединя под формата на съждения.

Тогава се породи съмнение. Дали наистина съм напред?

Да, Ханс вървеше след мен, следван от чичо. Той дори се беше спрял за миг, за да оправи багажа на гърба си. Припомних си тази подробност. Именно в този момент съм продължил да вървя сам.

„Впрочем — мислех си аз — разполагам със сигурно средство, за да не се заблудя — една нишка, която ще ме води в този лабиринт и която не може да се прекъсне. Това е моето вярно поточе. Ще се върна по течението му и непременно ще открия следите на моите другари.“

Тия размисли ме ободриха и реших да тръгна, без да губя време.

Как благославях тогава предвидливостта на чичо си, който не позволи на ловеца да запуши отвора в гранитната стена. Този благодатен поток бе утолил жаждата ми по пътя, а сега щеше да ме води сред лъкатушенията на земните недра.

Преди да продължа, реших, че няма да бъде зле, ако се освежа.

Наведох се, за да потопя челото си във водите на Хансбах. Всеки ще си представи моя ужас. Стъпвах на грапав, сух гранит. Потокът беше изчезнал.