Жул Верн
Пътешествие до центъра на Земята (39)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА

В продължение на половин час вървяхме сред тия купчинки кости. Ние отивахме все напред, подтиквани от горещо любопитство. Какви ли други чудеса съдържаше тази пещера, какви ли съкровища за науката? Погледът ми беше готов да възприеме, всякакви изненади, а въображението ми всякакви чудесии.

Морските брегове отдавна се бяха скрили зад хълмовете, които обграждаха костницата. Непредпазливият професор, без да се безпокои много, че можем да се заблудим, ме водеше все по-надалеч. Ние вървяхме мълчаливо, облени от електрическите лъчи. Поради някакво явление, което не можех да си обясня и благодарение на равномерното си разпространение светлината къпеше всички страни на предметите. Източникът й не беше в определена точка в пространството и предметите не хвърляха никаква сянка. Човек можеше да помисли, че се намира сред лято, по обед на екватора, под отвесните слънчеви лъчи. Водните изпарения бяха изчезнали. Скалите, далечните планини, неясните очертания на някакви гори в далечината добиваха странен вид под равномерното разпределение на светлината. Приличахме на въображаемия хофманов герой, който загубил сянката си.

Изминахме около една миля и пред очите ни се показа краят на грамадна гора. Това не беше вече гора от гъби както при порт Гройбен. Това беше растителност от третичния период в цялото й величие. Грамадни палми от отдавна изчезнали видове, прекрасни палмацити, борове, тисове, кипариси, тюий представляваха семейството на иглолистните и бяха преплетени в страшно омотани лиани. Мек килим от мъх покриваше земята. Поточета ромоляха под гъсталака, който не пазеше никаква сянка. Край водата растяха папрати, прилични на тия, които хората отглеждат в парниците. Но дърветата, храстите и растенията, лишени от животворната слънчева светлина, бяха безцветни.

Всичко се преливаше в еднообразен, сякаш избелял кафен цвят. Листата, лишени от зеленина, и дори цветята, толкова многобройни в тази третична епоха, през която са се появили, бяха безцветни и не ухаеха, сякаш бяха направени от избеляла на въздуха хартия.

Чичо ми Лиденброк навлезе решително в тази гигантска гора. Последвах го не без известен страх. Щом като природата беше създала в изобилие растителна храна, защо тогава да не се срещат и опасни млекопитаещи? По-горе полянки, образувани от повалени дървета, разядени от времето, растяха бобови, брошови и други растения, както и хиляди храсти, обичани от преживните животни през всички периоди. После се появиха разбъркано дървета от различни пояси на земната повърхност. Дъбът растеше край палмовото дърво, австралийският евкалиптус се опираше до норвежкия бор, северната бреза преплиташе клоните си е новозеландското дърво каурис. Това смешение на видовете можеше да обърка понятията и на най-остроумния ботаник.

Внезапно се спрях. Дръпнах и чичо си.

Разсеяната светлина позволяваше да се забелязват и най-малките предмети в дълбочината на гората. Стори ми се, че видях… Но не, аз наистина видях със собствените си очи огромни фигури, които се движеха под дърветата! Това бяха грамадни животни — цяло стадо мастодонти, не изкопаеми, а живи и съвсем прилични на ония, чиито останки бяха намерени в тресавищата на Охайо през 1801 година. Видях тия грамадни слонове, хоботите на които се провираха като змии между дърветата. Чух скърцането на дългите им зъби, които пробиваха старите дънери. Те кършеха клони, скубеха листа и ги поглъщаха в огромни количества с широките си уста.

Този предисторически свят от третичната и четвъртичната ера, който бях видял насън, стоеше пред очите ми. Намирахме се сами в недрата на земята, предоставени на милостта на дивите му обитатели. Чичо ми ги гледаше.

— Хайде — каза той, като ме дръпна за ръка. — Напред! Напред!

— Не! — развиках се аз. — Не! Ние нямаме оръжие. Какво ще правим сред това стадо грамадни четириноги? Хайде, чичо, нека се върнем! Нито едно човешко същество не може да предизвика безнаказано яростта на тия чудовища!

— Нито едно човешко същество ли? — отвърна чичо ми, като сниши глас, — Ти грешиш, Аксел! Виж, виж там! Струва ми се, че виждам едно живо същество! Едно същество, което прилича на нас — един човек!

Погледнах, вдигнах рамене и отказах да вярвам на очите си. Но в края на краищата трябваше да се съглася с очевидното.

На по-малко от четвърт миля, облегнато на огромно дърво каурис, едно човешко същество, един Протей на този подземен свят, един син на Нептун, пазеше безбройното стадо мастодонти!

Immanispecoris custos, immanior ipse!^[1]

Да! Гигантоподобен! Това не беше вкамененият труп, който бяхме намерили в костницата, а великан, способен да държи в подчинение тия зверове. Ръстът му надхвърляше дванадесет стъпки. Главата му беше колкото биволска глава и се губеше в дълга, дива коса, която приличаше на гривата на първите слонове. Той размахваше огромен прът — достойна гега за този праисторически овчар.

Ние замряхме неподвижни, поразени. Но той можеше да ни забележи. Трябваше да бягаме.

— Елате! Елате! — извиках аз, като повлякох чичо си. За пръв път той се подчини.

Четвърт час по-късно ние бяхме далеч от погледа на този опасен враг.

Сега когато размислям спокойно и трезво, когато са изминали месеци от тази необикновена и свръхестествена среща, какво да мисля, какво да вярвам? Не! Това е невъзможно. Ние сме били заблудени. Очите ни не са видели това, което им се сторило, че виждат. Никакво човешко създание не съществува в този подземен свят! Никакъв човешки род не обитава тия пещери във вътрешността на земята, без да има някаква връзка с жителите на повърхността, без да се интересува за тях. Това е безсмислено. Пълна безсмислица!

По-склонен съм да допусна съществуването на някакво животно, което по външност прилича на човек, някаква маймуна от първите геологически времена, протопитек или мезопитек, подобен на онзи, който е бил намерен от Ларте в костницата край Сансан! Но това животно надминаваше по ръст всички размери, познати на палеонтологията! Няма значение! Това е маймуна. Да, маймуна, колкото и невероятно да е. Не може да бъде човек, жив човек и заедно с него цяло поколение, погребано в недрата на земята. Невъзможно!

Напуснахме светлата гора, онемели от учудване, потиснати от изумление, граничещо със затъпяване. Ние бягахме въпреки волята си и това бягство приличаше на бягство в кошмарен сън. Върнахме се инстинктивно към морето Лиденброк и не зная дали нямаше да се отдам на някакви изстъпления, ако не бе една мисъл, която ме накара да изтрезнея.

Бях сигурен, че се намирам в съвършено непозната местност, но започнах да срещам все по-често някои канари, които ми напомняха скалите край порт Гройбен. Приликата беше поразителна. Поточета и водопади се стичаха със стотици по назъбените скали. Стори ми се, че виждам същия бряг, осеян със „surtarbrandur“, вярното поточе Хансбах, пещерата, дето се бях свестил; но няколко крачки по-нататък разположението на скалистия бряг, появата на някое поточе, неочаквания профил на някоя скала ме хвърляше отново в съмнение.

Професорът също се колебаеше. И той не можеше да се ориентира сред тази еднообразна местност. Това разбрах от няколкото думи, които измърмори.

— Очевидно ние не сме се върнали там, отдето сме тръгнали, но като вървим по брега, ще се приближим до порт Гройбен — казах аз.

— В такъв случай няма смисъл да продължаваме тази разходка — отвърна чичо ми. — Най-добре е да се върнем при сала. Да не би да грешиш, Аксел?

— Не може човек да бъде съвсем положителен, защото всички тия скали си приличат. Но ми се струва, че познах склона, в подножието на който Ханс построи сала. Навярно се намираме близо до пристанището. А може би сме стигнали до него — прибавих аз, като се вгледах в едно заливче, което ми се стори познато.

— Не, Аксел. Щяхме да открием поне собствените си следи, а аз нищо не виждам…

— Аз пък виждам! — извиках, като се спуснах към някакъв предмет, който проблясваше в пясъка.

— Какво е това?

— Вижте — и аз показах на чичо си камата, която вдигнах от земята.

— Я виж ти! — учуди се чичо. — Твое ли е това оръжие?

— Не. Предполагам, че е ваше.

— Доколкото си спомням, никога не съм притежавал подобно нещо.

— Нито пък аз, чичо.

— Чудна работа.

— Напротив, няма нищо чудно. Понякога исландците носят такова оръжие и Ханс го е изгубил на брега…

— Ханс! — каза чичо ми, като поклати глава. И той разгледа внимателно ножа.

— Аксел — продължи той сериозно, — тази кама е от шестнайстия век. Това е истински кинжал, който благородниците са носели, за да довършат жертвата си^[2]. Ножът е от испански произход и не е нито твой, нито мой, нито пък на ловеца.

— Да не би да си мислите?…

— Виж! Той не е ощърбен от прерязване на гърла. Острието е ръждясало и ръждата не е нито от вчера, нито от година, нито от един век!

Както винаги професорът се оживи и въображението му се развихри.

— Аксел — продължи той, — ние сме на път да направим някакво голяма откритие! Този нож е лежал на пясъка сто, двеста, триста години и се е нащърбил по скалите на това подземно море!

— Но той не е дошъл сам! — възразих аз. — Нито пък се е изкривил от само себе си! Някой ни е изпреварил!…

— Да. Един мъж.

— Кой е този мъж?

— Този мъж е издълбал името си с камата! Този човек е искал още веднъж да отбележи пътя към центъра! Да потърсим, да потърсим!

С изострено любопитство тръгнахме край високата скала. Вглеждахме се и в най-малкия процеп, за да проверим дали не се превръща той в галерия.

Достигнахме до едно място, където брегът се стесняваше Морето се разливаше почти до подножието на скалите, като оставяше ивица, широка до един разтег. Между две издадени напред скали забелязахме входа на мрачен тунел.

Тук върху плоска гранитна скала личаха полуизтрити тайнствени букви — инициалите на смелия и легендарен пътешественик:

— А. С!… — извика чичо ми. — Арне Сакнусем! Винаги Арне Сакнусем!