Жул Верн
Пътешествие до центъра на Земята (5)

ГЛАВА ПЕТА

Едва смогнах да оставя на масата злополучния документ.

Професор Лиденброк изглеждаше дълбоко замислен. Завладялата го мисъл не му даваше нито миг спокойствие; през време на разходката си той очевидно бе обмислил обстойно всичко, призовал бе на помощ цялото си въображение и сега се връщаше, за да приложи някаква нова комбинация.

И наистина професорът се настани в креслото, взе перо в ръка и почна да пише някакви формули, които наподобяваха алгебрично изчисление.

Следях с поглед треперещата му ръка. Не изпусках нито едно негово движение. До какъв ли неочакван резултат щеше да стигне той? Безпричинно се вълнувах, защото истинската, „единствената“ комбинация беше вече открита и следователно всяко друго търсене беше напразно.

Цели три часа чичо ми работи, без да продума, без да вдигне глава — изтриваше, поправяше, зачеркваше и за хиляден път почваше отначало.

Знаех, че ако той успее да подреди тия букви във всички възможни словосъчетания, то изречението ще бъде открито. Но знаех също така, че само двадесет букви могат да образуват два квинтилиона четиристотин тридесет и два квадрилиона деветстотин и два трилиона осем милиарда сто седемдесет и шест милиона шестстотин и четиридесет хиляди комбинации. А изречението съдържаше сто тридесет и две букви и с тия сто тридесет и две букви можеха да се съставят изречения, образуващи число, което не само не можеш да изброиш, но не можеш и да си го представиш.

Бях сигурен, че по този героичен начин задачата не може да бъде разрешена.

Времето минаваше. Настана нощ, уличният шум стихна. Чичо ми, все така приведен над своята работа, не видя, нито пък чу гласа на почтената Марта, която открехна вратата и го запита:

— Господинът ще вечеря ли тази вечер?

Марта си отиде, без да получи отговор. А мен ме налегна непреодолима дрямка и най-после заспах на единия край на канапето, докато чичо Лиденброк продължаваше да смята и да задрасква.

На сутринта, когато се събудих, неуморимият изследовател продължаваше да работи. Зачервените му очи, пребледнялото му лице, разчорлените от трескавите му пръсти коси, поруменелите му скули говореха красноречиво за страшната борба, която бе водил с невъзможното, и за изтощителното напрежение на ума, в което бяха протекли за него часовете.

Искрено го съжалих. Не можех да не се вълнувам, макар да съзнавах, че имам право да го укоря. Горкият човек беше толкова погълнат от своята мисъл, че не се сещаше дори да се ядосва. Той беше съсредоточил цялата си енергия в една единствена цел и тъй като тя не намираше естествения си отдушник, всеки момент можеше да се очаква професорът да се пръсне от напрежение.

Само с един жест можех да отпусна железния обръч, който стягаше черепа му — само с една дума! Но нищо не направих.

Впрочем аз имах добро сърце. Защо тогава мълча? Само заради чичо си.

„Не, не — повтарях си аз. — Не, няма да продумам! Той ще иска да отиде там. Познавам го. Нищо не може да го спре. Въображението му е неукротимо и той дори с риск на живота си ще извърши това, което други геолози не са направили. Ще мълча. Ще запазя тайната, която случайно разкрих. Споделя ли я, значи да убия професор Лиденброк. Нека той я отгатне, ако може, аз не искам да се упреквам един ден, че съм го погубил.“

След като взех това твърдо решение, скръстих ръце и зачаках. Но не бях предвидил една подробност, която ми стана известна няколко часа по-късно.

Когато слугинята Марта тръгна за пазара, намери входната врата заключена и големият ключ не беше на бравата. Кой ли го е взел? Очевидно чичо ми, когато се е прибрал снощи след разходката.

Умишлено или несъзнателно го е направил? Дали не искаше да ни подложи на мъките на глада? Това ми се стори почти невероятно. Защо трябваше Марта и аз да станем жертви на едно положение, което ни най-малко не ни засягаше? Но сигурно бе така. Спомних си подобна случка, която можеше основателно да ни разтревожи. Преди няколко години — по времето когато чичо ми работеше върху голямата си минералогическа класификация — четиридесет и осем часа той не хапна нищо и цялата къща бе принудена да се подчини на тази научна диета. Тогава аз си спечелих стомашни спазми, твърде неприятни за едно лакомо момче.

По всичко изглеждаше, че няма да обядваме, както и снощи не бяхме вечеряли. Но реших да бъда герой и да не отстъпвам пред повелите на глада. Марта погледна твърде сериозно на положението и се отчая. А аз повече се безпокоях, че не можех да напусна къщата и не е трудно да се разбере защо! Чичо ми продължаваше да работи — въображението му се рееше в приказния свят на догадките, той живееше далеч от земята и в пълния смисъл на думата не изпитваше никакви земни нужди.

Към обед гладът започна сериозно да ме измъчва. Снощи Марта съвсем невинно изяла всичките провизии от кухненския бюфет и в къщи не бе останало нищо за ядене. Но аз не се предавах. Това бе за мен, тъй да се каже, въпрос на чест.

Удари два часа. Положението ставаше смешно, дори непоносимо. Ококорих очи. Почнах да мисля, че преувеличавам значението на този документ, че чичо ми няма да повярва на него, че ще погледне на цялата работа като на една обикновена мистификация, че в най-лошия случай, ако иска да се впусне в това приключение, ще бъде задържан насила, че най-сетне и той можеше да открие ключа на „шифъра“ и тогава ще стане ясно, че напразно съм се лишавал от храна.

Тия доводи, които снощи щях да отхвърля с възмущение, ми се видяха превъзходни; намирах дори съвсем глупаво, дето съм чакал толкова дълго, и реших да кажа всичко.

Чудех се как да подхвана по-деликатно разговора, когато професорът стана, сложи шапката си и се приготви да излезе.

А, да излезе и да ни остави тука пак затворени! Не, никога.

— Чичо — казах аз.

Той сякаш не ме чу.

— Чичо Лиденброк! — повторих аз, като повиших глас.

— Е? — отвърна той, сякаш току-що се пробуждаше.

— Знаете ли де е ключът?

— Кой ключ? От вратата ли?

— О, не — извиках аз. — Ключът на документа!

Професорът ме погледна над очилата си, той навярно бе забелязал нещо необикновено в изражението на лицето ми, защото внезапно ме сграбчи за ръката, без да може да продума, само погледът му питаше. Никога обаче въпрос не е бил тъй ясно задаван.

Кимнах утвърдително с глава.

Той отвърна със съчувствено поклащане, сякаш имаше работа с луд.

Направих още по-утвърдителен жест.

Очите му заблестяха, ръката му се издигна заплашително.

Тоя ням разговор, воден при такива обстоятелства, би заинтригувал и най-безучастния зрител. И наистина не смеех да говоря от страх чичо ми да не ме удуши още в първите си радостни прегръдки. Но той стана толкова настойчив, че трябваше да отговоря.

— Да, тоя ключ… случайно…

— Какво каза? — провикна се той с неописуемо вълнение.

— Ето — казах аз, като му подадох листа, на който бях писал. — Четете.

— Но това нищо не значи! — отвърна той и смачка листа.

— Не значи нищо, ако почнеш да четеш от началото, но почнеш ли от края…

Преди да довърша изречението си, професорът нададе вик, не вик, а същински рев! Някаква мисъл го бе осенила. Той целият се преобрази.

— Ах, колко находчив си бил, Сакнусем! — провикна се чичо ми. — Най-напред написал изречението наопаки!

Той се нахвърли върху листа и прочете със замъглен поглед и развълнуван глас целия документ, като започна отзад напред.

Документът гласеше:

IN SNEFFELS YOCULIS CRATEREM KEM DELIBAT-UMBRA SCARTARIS JULII INTRA CALENDAS DES-CENDE, AUDAS VIATOR, ET TERRESTRE CENTRUM ATTINGES. KOD FECI. ARNE SAKNUSSEMN

Тоя неправилен латински текст можеше да се преведе така:

Слез в кратера на Йокул на Стефелс, който сянката на Скартарис докосва преди юлските календи, смели пътешественико, и ще стигнеш до центъра на земята. Аз направих това. Арне Сакнусем.

Чичо ми подскочи, сякаш бе докоснал неочаквано Лайденова стъкленица. Неговата смелост, възторг и вяра бяха удивителни. Той крачеше насам-натам, хващаше се за главата с двете ръце, разместваше столовете, трупаше накуп книгите си и колкото и невероятно да изглежда — жонглираше със скъпоценните си геоди. Той нанасяше удари с юмрук в разни посоки. Накрая нервите му се успокоиха и като човек изтощен от голямо изразходване на енергия се отпусна в креслото си.

— Колко ли е часът? — запита ме той след кратко мълчание.

— Три — отвърнах аз.

— Я виж ти! Сякаш не съм вечерял. Умирам от глад. Хайде на масата, а после…

— После?

— Ще приготвиш куфара ми.

— Какво? — извиках аз.

— И твоя също! — отвърна непреклонният професор и влезе в столовата.