Жул Верн
Пътешествие до центъра на Земята (31)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА

На следната сутрин се събудих напълно здрав. Реших, че не ще бъде зле да се окъпя и се потопих няколко минути във водите на това средиземно море. Това име беше много подходящо.

Върнах се и закусих с голям апетит. Ханс умееше да готви чудесно. Той разполагаше с вода и огън, така че можеше да поразнообрази храната ни. За десерт Ханс ни поднесе кафе. Никога това прекрасно питие не ми се е виждало толкова вкусно.

— Сега — каза чичо ми — е време за морски прилив и не трябва да изпуснем случая да наблюдаваме това явление.

— Как така прилив? — учудих се аз.

— Разбира се.

— И тук ли се усеща влиянието на луната и на слънцето?

— Защо не? Не са ли всички тела подчинени на закона на притеглянето? Тая водна маса не може да избегне този универсален закон. Така че въпреки атмосферното налягане, което тежи на повърхността й, ей сега ще видиш как морето се издига също като Атлантическия океан.

Вървяхме по пясъчния бряг и вълните започнаха постепенно да го заливат.

— Приливът наистина започва — извиках аз.

— Да, Аксел, и можеш да видиш по пенливата ивица, оставена върху пясъка при предишния прилив, че морето се качва с около десетина стъпки.

— Това е просто чудо!

— Не. Това е естествено.

— Приказвайте, каквото си искате, но всичко това изглежда толкова чудно, че просто не вярвам на очите си. Кой би могъл да си представи, че под земната кора съществува истински океан с приливи и отливи, с ветрове и бури?

— А защо не? Съществуват ли физически закони, които да изключват тази възможност?

— Според мен не съществуват, само ако се отхвърли теорията, че в центъра на земята има огън.

— Следователно дотук теорията на Дейви се потвърждава, нали?

— Да. И тогава може да се предположи, че съществуват морета или празни пространства във вътрешността на земята.

— Разбира се. Но безлюдни.

— А защо да не живеят в тия води някакви неизвестни видове риби?

— Досега не сме видели нито една.

— Тогава нека направим въдици и проверим дали и тук няма да клъвне риба, както и в моретата на земната повърхност.

— Ще опитаме, Аксел. Ние трябва да проникнем във всички тайни на тези нови области.

— Съвсем забравих да ви запитам, чичо, къде се намираме сега? Уредите навярно са отговорили на този въпрос.

— В хоризонтална линия сме на триста и петдесет левги от Исландия.

— Толкова ли?

— Положителен съм, че не греша и с петстотин разтега.

— Компасът все още ли показва югоизточна посока?

— Да, но с едно отклонение на запад от деветнадесет градуса и чегиридесет и две минути. Също както на земната повърхност. Колкото до отклонението, забелязах едно твърде любопитно явление, което проверих най-внимателно.

— Кое е то?

— Вместо да се насочи към полюса, както би трябвало да бъде в северното полушарие, стрелката се вдига.

— Не следва ли да предположим, че магнитният полюс се намира някъде между земната повърхност и мястото, дето се намираме сега?

— Точно така. И ако достигнем до полярните области, приблизително на седемдесет градуса северна ширина, дето Джеймс Рос е открил магнитния полюс, вероятно стрелката ще застане отвесно. Следователно тази тайнствена точка не е на голяма дълбочина.

— Наистина. Ето един факт, който науката не е подозирала.

— В науката, мое момче, има много грешки, но грешки, които са неизбежни и които водят постепенно до истината.

— А на каква дълбочина се намираме сега?

— На тридесет и пет левги дълбочина.

— Да — казах аз, като погледнах картата. — Над нас лежи планинската част на Шотландия. Тук Грампиенските планини издигат своите високи, покрити със снегове върхове.

— Да — каза професорът, като се засмя. — Товарът е тежичък, но сводът е здрав. Великият архитект на света го направил от здрави материали и никога човек не би могъл да създаде подобно нещо. Какво представляват арките на мостовете или сводовете на катедралите в сравнение с този таван с радиус от три левги и под който могат свободно да се развихрят цял океан и бури!

— О, аз не се страхувам, че небето може да падне върху главата ми. Но кажете ми, какви са вашите намерения, чичо? Не смятате ли да се върнем на земната повърхност?

— Да се върнем ли? И тази добра! Напротив, смятам да продължим пътешествието си, тъй като досега всичко вървя така добре.

— Но аз не виждам как ще проникнем под тази водна площ.

— Не възнамерявам да се хвърля с главата надолу. Но океаните са, тъй да се каже, един вид езера, заобиколени от земя. Какво ни пречи да смятаме, че това е едно вътрешно море, затворено в гранитен масив.

— Това е положително така.

— Тогава аз съм сигурен, че ще намеря други пътища на отсрещния бряг.

— Според вас каква е дължината на това море?

— От тридесет до четиридесет левги.

— Ах! — казах аз и си помислих, че това предположение може да излезе невярно.

— И тъй като нямаме време за губене, още утре тръгваме по море.

Неволно затърсих с очи кораба, с който щяхме да тръгнем.

— Добре. Ще тръгнем по море — казах аз. — Но къде е корабът, с който ще пътуваме?

— Няма да пътуваме с кораб, мое момче, а с хубав и здрав сал.

— Сал ли? — учудих се аз. — Сал може да се направи толкова, колкото и кората. Не виждам как…

— Ти не виждаш, Аксел. Но ако се вслушаш, ще чуеш.

— Какво ще чуя?

— Ударите от чук, които ще ти подскажат, че Ханс е започнал вече работа.

— Нима Ханс е започнал да прави сал?

— Да.

— Но как? Да не би да е изсякъл дървета с брадвата?

— Дърветата са били вече повалени. Ела и ще видиш.

След четвърт час се озовахме зад скалите, които заграждаха малкото естествено пристанище, там видях Ханс. Отидох при него. За моя голяма изненада на пясъка лежеше направен до половината сал. Беше сглобен от греди от някакво особено дърво. Голям брой греди, дъги, чатали бяха буквално осеяли земята. Тук имаше достатъчно материал, за да се построи цяла флотилия.

— Чичо — запитах аз, — какви са тия дървета?

— Това са борове, чамове, брези, всички видове иглолистни северни дървета. Те са се вкаменили под действието на морската вода.

— Нима е възможно това?

— Такова дърво се нарича „surtarbrandur“ или вкаменено дърво.

— Но тогава то ще е твърдо като камък, като лигнита например, и няма да може да плава над водата.

— Някои дървета наистина са станали твърди като антрацит, а други като тези са били само отчасти вкаменени. Впрочем виж и се увери.

И чичо ми хвърли в морето едно от тия скъпоценни парчета.

Дървото потъна, после изплава на повърхността и се залюшка по вълните.

— Убеди ли се? — запита чичо ми.

— Убедях се, че всичко това е невероятно.

На слeдната вечер благодарение сръчността на водача ни салът беше готов. Той бе дълъг десет стъпки и широк — пет. Гредите от „surtarbrandur“ бяха свързани със здрави въжета и образуваха солидна плоскост. Спуснат във водата, този импровизиран плавателен съд се понесе върху повърхността на морето Лиденброк.