Жул Верн
Пътешествие до центъра на Земята (24)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

На следния ден бяхме вече забравили миналите си страдания. В първия миг се чудех защо не ме измъчва вече жажда. Ромоленето на поточето, което течеше в краката ми, отговори на моя въпрос.

Закусихме и пихме от тази чудесна желязна вода. Чувствувах се освежен и готов да вървя по-нататък. Приятни мисли се въртяха в главата ми. Защо да не може да постигне целта си такъв убеден човек като чичо ми с помощта на един толкова находчив водач и „решителен“ племенник като мен? Ако някой беше ми предложил да се върна на върха на Снефелс, щях да откажа с възмущение.

Но ставаше дума само за слизане.

— Да вървим! — извиках аз възторжено и думите ми, подети от ехото, отекнаха в недрата на земята.

Продължихме в четвъртък, осем часа сутринта. Гранитният тунел се виеше извънредно много, правеше неочаквани завои и заприлича на непроходим лабиринт. Но общо взето, главното му направление беше все още югоизток. Чичо ми не преставаше да поглежда компаса, за да има представа за изминатия път.

Тунелът се простираше почти хоризонтално и наклонът не беше по-голям от два инча на тоаз. Потокът спокойно ромолеше в краката ни. Сравних го с някакъв добър дух, който ни водеше в недрата на земята, и погалих с ръка малката русалка, която съпровождаше с песни нашите стъпки. Доброто ми настроение придаваше на всичко митологическа окраска.

Чичо ми обаче проклинаше равния път. Нали беше „човек на вертикалите“? Пътят се удължаваше безкрайно и според професора, вместо да се спуска по радиуса на земята, той вървеше по хипотенузата. Но не биваше да се оплакваме, защото все пак се приближавахме малко по малко към центъра на земята.

От време на време наклонът се увеличаваше, поточето-русалка започваше да боботи и ние се спущахме след него все по-надълбоко.

Въпреки всичко обаче през този и следващия ден извървяхме повече водоравен път и сравнително малко вертикален.

В петък вечерта, на 12 юли, по наша преценка се намирахме на тридесет и две мили югоизточно от Рейкявик и бяхме достигнали на дълбочина две мили и половина.

Тогава пред нас зина доста страшна бездна. Чичо ми плесна радостно с ръце, когато изчисли стръмнината на склоновете й.

— Това ще ни изведе далеч — извика той. — И няма да бъде трудно, защото издатините на скалата образуват истинска стълба.

Ханс постави въжетата така, че да предотврати всяко нещастие. Спускането започна. Не смея дори да го нарека опасно, защото бях вече свикнал с този род упражнения.

Кладенецът представляваше някаква пукнатина, появила се вероятно при свиването на земната кора по време на застиването й. Не зная дали е служила за изход на еруптивните материи, изригнати от Снефелс, защото те не бяха оставили никакви следи. Спущахме се по тази вита стълба, направена сякаш от човешка ръка.

Всеки четвърт час трябваше да спираме, за да починем и раздвижим мускулите на краката си. Тогава сядахме върху някоя издадена скала. Краката ни увисваха над бездната и докато хапвахме и пийвахме от потока, разговаряхме.

Нужно ли е да кажа, че в тази пукнатина Хансбах се бе превърнал във водопад, затова пък обемът му бе намалял. Но той беше предостатъчен, за да уталожи жаждата ни, а станат ли склоновете по-малко стръмни, поточето отново ще тече спокойно. В този момент потокът ми напомняше достопочтения ми чичо — нетърпението му, избухванията му. А по леките наклони той приличаше на исландския ловец.

На 13 и 14 юли ние вървяхме по спиралите на бездната и проникнахме с още две левги под земята или общо с около пет левги под морското равнище. Но на 15 юли по обед процепът се насочи към югоизток и наклонът стана много по-малък — приблизително четиридесет и пет градуса.

Пътят беше лек и съвсем еднообразен. Но не можеше да се очаква друго. Пейзажът не можеше да разнообрази пътуването ни.

Най-сетне в сряда, на 17 юли, достигнахме на седем левги под земята и се намирахме приблизително на петдесет левги от Снефелс. Макар и малко уморени, чувствувахме се здрави и още не бяхме използували походната аптечка.

Чичо ми нанасяше всеки час данните на компаса, хронометъра, манометъра и термометъра — същите данни, които той изнесе в научния доклад за пътуването си. Той можеше следователно лесно да си представи положението ни. Когато ме осведоми, че се намираме на петдесет левги от мястото на тръгването ни, не можах да не възкликна.

— Какво ти е? — запита ме той.

— Нищо. Хрумна ми една мисъл.

— Каква, мое момче.

— Ако изчисленията ви са точни, ние вече не се намираме под Исландия.

— Така ли мислиш?

— Можем лесно да се уверим в това.

С пергел нанесох измеренията върху картата.

— Не съм сгрешил — казах аз. — Задминали сме нос Портланд и тия петдесет левги в югоизточна посока ни извеждат под открито море.

— Под открито море — каза чичо ми, като потриваше ръце.

— Това означава — извиках аз, — че океанът се простира над главите ни!

— Какво по-естествено, Аксел? Няма ли в Нюкястъл каменовъглени мини, които лежат под водите?

Професорът можеше да гледа на това положение като на нещо съвсем нормално, но мисълта, че се движа под водните маси, ме безпокоеше. Всъщност нямаше никакво значение дали над главите ни се простираха равнините и планините на исландската земя, или водите на Атлантическия океан, щом като гранитните подпори бяха здрави. Впрочем аз привикнах бързо с тази мисъл, а коридорът ту прав, ту криволичещ, с капризен наклон, завои продължаваше да върви в югоизточно направление, затъваше все по-навътре и скоро ни изведе на големи дълбочини.

Когато четири дни по-късно, в събота, 20 юли, стигнахме привечер в някаква доста просторна пещера, чичо ми даде на Ханс трите риксдала и решихме на другия ден в неделя да почиваме.