Жул Верн
Пътешествие до центъра на Земята (37)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА

Не мога да опиша чувствата, които разтърсиха професор Лиденброк — смайването му, недоверието му и най-после яростта му. Никога не бях виждал човек толкова смутен в началото и така ядосан накрая. Уморителното пътуване, опасностите, които ни бяха заплашвали — всичко това трябваше да започне отново! Вместо да вървим напред, бяхме се върнали назад!

Но чичо ми се овладя бързо.

— Съдбата е решила да си играе с мен! — развика се той. — Въздухът, огънят и водата са обединили усилията си, за да ми попречат. Но тепърва ще видят на какво е способна моята воля. Няма да отстъпя нито педя и ще видим кой ще се наложи — човекът или природата!

Изправил се на скалата, раздразнителен и заплашителен, Ото Лиденброк приличаше на неукротимия Аякс, който предизвиква боговете. Но аз сметнах за уместно да се намеся и да охладя безумния му жар.

— Слушайте — казах твърдо аз. — Има граници на всяка амбиция. Срещу невъзможното не можем да се борим. Ние сме зле екипирани за пътуване по море. Петстотин левги не могат да се изминат върху лошо сглобени греди, с одеяло вместо платно и някаква пръчка вместо мачта и при това при силен вятър. Ние не можем да направляваме сала и сме играчка на бурите. Би било същинско безумие, ако опитаме още веднъж това невъзможно пътуване!

В продължение на десет минути аз изложих, без да бъда прекъсван, цялата редица от неопровержими доводи, но това можах да направя само благодарение на невниманието на професора, който не чу нито една дума от доводите ми.

— На сала! — извика той.

Това беше неговият отговор. Молих се, сърдих се, но нищо не помогна: сблъсках се с воля по-твърда и от гранита.

Ханс беше поправил вече сала. Това странно същество сякаш предугаждаше намеренията на чичо ми. Ловецът беше затегнал сала с няколко парчета „surtabrandur“. Някакво платно вече се издигаше и вятърът играеше в гънките му.

Професорът каза няколко думи на водача и той веднага натовари багажа и се приготви за път. Въздухът беше чист и духаше попътен северозападен вятър.

Какво можех да направя? Не можех да се опълча срещу двамата. Поне Ханс да беше ме подкрепил, но исландецът сякаш се беше отказал от собствени мисли и се бе заклел в послушание. Не можех нищо да очаквам от човек, напълно подчинен на волята на господаря си. Принуден бях да тръгна с тях.

Щях вече да заема мястото си на сала, когато професорът с едно движение ме възпря.

— Ще заминем утре — каза той.

Преклоних безропотно глава като човек, примирен с всичко.

— Нищо не бива да пропускам — прибави професорът — и щом съдбата ни е довела на този бряг, не ще го напусна, без да го изследвам.

Читателят ще разбере тия думи на професора, когато знае, че се намирахме на северния бряг, но не на същото място, което бяхме напуснали. Порт Гройбен навярно е останал някъде на запад. И затова съвсем естествено беше да се изследва внимателно тази част от брега.

— Да вървим — отвърнах аз.

Оставихме Ханс да довърши работата си и тръгнахме. Разстоянието от отвесните скали до морето бешe голямо. Трябваше да вървим половин час, за да го достигнем. Брегът беше осеян с раковини от всякаква големина и форма, в които бяха живели първите обитатели на земята. Понякога виждах огромни черупки с диаметър по-голям от петнадесет стъпки. Те бяха принадлежали на грамадните глиптодони от плиоцена. В сравнение с тях днешните костенурки са съвсем малки. Освен това бяха разхвърляни много каменни отломки. Това бяха гладки, излъскани от водата камъчета, подредени в последователни редици. Дойдох до заключение, че някога морето е стигало дотук. Тук-там по скалите, които се намираха далеч от него, морските вълни бяха оставили незаличими следи.

Единственото обяснение за образуването на това подземно море на четиридесет левги под земната повърхност е, че водите на океана са проникнали тук през някакъв отвор. Освен това водата постепенно се просмукваше в недрата на земята. Трябваше също така да се приеме, че предполагаемият отвор е бил заприщен, защото тази пещера или по-добре казано, този резервоар би се напълнил за относително късо време. А може би водата се изпарява отчасти под действието на вътрешния огън. Това обясняваше съществуването на облаците, надвиснали над главите ни, както и излъчването на електричество, което предизвикваше бури във вътрешността на земята.

Това обяснение на явленията, които бяхме наблюдавали, ми се струваше задоволително, защото колкото и големи да са чудесата на природата, те винаги се обуславят от законите на физиката.

Ние вървяхме върху един вид седиментна почва, образувана от водите, като всички почви от тоя период, тъй разпространени върху земната повърхност. Професорът разглеждаше внимателно всяка цепнатина в скалите и проверяваше най-щателно дълбочината на всеки отвор.

Бяхме изминали една миля по брега на морето Лиденброк, когато почвата внезапно се измени. Тя сякаш бе разместена, нагърчена от силното надигане на долните пластове. На много места личаха хлътвания и възвишения, които свидетелствуваха за голямо разместване на земните пластове.

Едва вървяхме по гранитните отломки, примесени с кремък, кварц и рохкава пръст, когато една поляна или поточно казано, равнина, осеяна с кости, се откри пред очите ни. Тя представляваше грамадно гробище, дето в продължение на двадесет века поколение след поколение бе смесвало вечната си прах. В далечината се открояваха високи купчини. Те се разстилаха вълнообразно до края на хоризонта и се губеха в леката мъгла. Тук върху площ от приблизително три квадратни мили бе събрана, цялата история на животинското царство, едва очертана в младите почви на обитавания свят.

Изгаряхме от любопитство. Под краката ни сухо хрущяха костите на праисторически животни. Тия редки и ценни вкаменелости се търсеха от музеите на големите градове Но не би стигнал животът на хиляди учени като Кювие, за да бъдат възстановени скелетите на органическите същества, които се намираха в тази прекрасна костница.

Бях изумен. Чичо ми беше вдигнал дългите си ръце към дебелия свод, който заместваше небето. Устата му беше зинала, очите святкаха зад стъклата на очилата му, главата му се люшкаше и в цялото му държане се четеше безкрайно учудване. Той се намираше пред несметно съкровище от лептотериуми, мерикотериуми, мастодонти, протопитеки, птеродактили и всички допотопни зверове, събрани тук за негова голяма радост. За да разбере човек в какво състояние се намираше чичо Лиденброк, нека за миг си представи някой страстен библиофил, пренесен внезапно в прословутата Александрийска библиотека, подпалена от Омар и възкръснала по чудо от пепелищата си.

Той изпадна в същински възторг, когато, бягайки в тази вулканическа прах, сграбчи някакъв оголен череп и извика развълнувано:

— Аксел, Аксел! Човешки череп!

— Човешки череп ли, чичо? — възкликнах аз, не по-малко смаян.

— Да, мое дете! Ах, защо не са тук Милн Едуардс и дьо Катрфаж! Защо не сте тук, дето се намирам сега аз, Ото Лиденброк!