Жул Верн
Пътешествие до центъра на Земята (44)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Когато отново отворих очи, видях, че водачът ме бе хванал със силната си ръка през кръста. С другата той подкрепяше чичо ми. Не бях тежко ранен, но се чувствувах като пребит. Лежах на склона на някаква планина на две крачки от една пропаст, в която при най-малкото движение можех да полетя. Ханс ми бе спасил живота, когато съм се търкалял по склоновете на кратера.

— Къде се намираме? — попита чичо ми, който изглежда беше много ядосан, че се е върнал на земята. Ловецът вдигна рамене в недоумение.

— Не сме ли в Исландия? — попитах аз.

— Nej — отвърна Ханс.

— Как така не! — възкликна професорът.

— Ханс греши — прибавих аз, като се понадигнах. След безбройните изненади през това пътешествие трябваше ни да преживеем още едно. Очаквах да видя някакъв връх, покрит с вечни снегове, изправен сред пустинните полета на Севера и огрян от бледите лъчи на полярното небе. Но ние се намирахме върху склона на някаква планина под палещите лъчи на слънцето.

Не исках да вярвам на очите си, но слънцето, което изгаряше тялото ми, изключваше всяко съмнение. Бяхме излезли полуголи от кратера и грейналото слънце, което от два месеца не бяхме виждали, щедро ни заливаше със своята светлина и топлина.

Когато очите ми свикнаха с този блясък, опитах се да се ориентирам къде се намираме. Според мен би трябвало да се намираме поне на Шпицберген и не можех да се откажа така лесно от предположението си.

Професорът пръв заговори:

— Наистина никак не прилича на Исландия.

— Не е ли остров Жан Майен? — запитах аз.

— Не, мое момче. Това не е северен вулкан с гранитни хълмове и снежен калпак.

— Но…

— Гледай, Аксел, гледай!

Над нас на повече от петстотин стъпки, се възправяше кратерът на един вулкан. От него на всеки петнадесет минути със силен трясък се издигаше висок огнен стълб, примесен с шупливи камъни, пепел й лава. Усещах тръпките на планината, която дишаше подобно на кит и изхвърляше от време на време огън и въздух през огромните си духла. Под нас върху доста стръмен склон се стичаха потоци от еруптивни материи на разстояние от седем до осемстотин стъпки. Самият вулкан не беше повече от стотина разтега. Подножието му бе потънало в зелени дръвчета, между които различих маслини, смокини и лози, натежали от червени гроздове.

Трябваше да се съглася, че тази гледка с нищо не напомняше арктическа област.

Отвъд зеления пояс се виждаха водите на приказно море или езеро, които заобикаляха тази очарователна земя и я превръщаха в остров, широк няколко левги. На изток видях няколко къщурки и пристанище, в което се люшкаха по сините вълни някои чудновати лодки. Навътре в морето се издигаха над водата островчета. Те бяха неизброими и приличаха на мравуняци. На запад се мяркаха далечни брегове. Над едните се открояваха синкави планини с хармонично очертание Още по-далеч се възправяше висок, забулен в лек дим връх. На север необятната морска шир блестеше под слънчевите лъчи, тук-там личаха мачти или издуто от вятъра платно.

Неочакваната красота на тази гледка още повече увеличи възхищението ми.

— Къде ли се намираме? — повтарях едва чуто аз.

Ханс жумеше с безразличие, а чичо ми гледаше и нищо не разбираше.

— Която и да е тази планина, на нея е доста горещичко — каза най-сетне той. — Експлозиите не престават и не си струваше трудът да се измъкваме от един кратер, за да ни цапардоса някаква скала по главата. Да слезем и ще разберем какво е положението. Освен това аз умирам от глад и жажда.

Професорът решително не беше съзерцателна натура. А пък аз бях забравил умората и глада и бях готов да остана с часове на това място, но трябваше да последвам другарите си.

Склоновете на вулкана бяха много стръмни. Подхлъзвахме се в същински ровове от пепел, заобикаляхме потоци от лава, проточили се като огнени змии. Докато слизахме надолу, аз бъбрех непрекъснато, толкова много впечатления имах, че не можех да не говоря.

— Попаднали сме в Азия, по бреговете на Индия, на малайските острови, в Океания! — виках аз. — Прекосили сме половината земно кълбо и сме стигнали на противоположната страна на Европа.

— А компасът? — възрази професорът.

— Да, наистина, компасът! — отвърнах аз смутен. — Според него ние сме вървели все на север.

— Тогава той е излъгал?

— Само ако това не е северният полюс!

— Не е полюсът, но…

Тук се криеше някаква загадка и аз не знаех какво да мисля.

Междувременно все повече наближавахме зеленината, която радваше окото. Измъчваше ме гладът и жаждата. След два часа път пред нас се откри хубава равнина, покрита с маслинени дръвчета, нарове и лозя. Те изглеждаха безстопанствени. Впрочем нуждата, в която бяхме изпаднали, не ни позволи да се замислим. С каква наслада захапахме тези сочни плодове и червени гроздове! Недалеч, под прохладната сянка на дръвчетата, сред тревата открих извор студена вода, в който освежихме лицето си и потопихме с удоволствие ръце.

Докато се наслаждавахме на почивката, едно дете изскочи от маслиновия гъсталак.

— Ето и един от обитателите на тази щастлива страна! — извиках аз.

Детето беше бедно, лошо облечено и доста хилавичко. То явно се уплаши от нашия вид. И наистина ние бяхме полуголи, брадясали и външността ни не вдъхваше никакво доверие. Приличахме на разбойници и ако тази страна не беше населена с разбойници, ние можехме да изплашим нейните жители.

В момента когато хлапето щеше да побегне, Ханс се спусна подире му и го домъкна при нас въпреки писъците и ритниците му.

Чичо ми се опита да го успокои и го запита на немски:

— Как се казва тази планина, млади приятелю?

Детето не отговори.

— Така — каза чичо ми. — Ние не се намираме в Германия.

И той повтори въпроса на английски.

Детето продължаваше да мълчи. Бях неимоверно заинтригован.

— Да не би да е нямо? — извика професорът и горд с езиковите си знания, потрети въпроса на френски. Не последва отговор.

— Тогава да опитаме италиански — додаде чичо ми. — Dove noi siamo?

— Да. Къде се намираме? — повторих аз нетърпеливо.

Детето мълчеше.

— Няма ли да отговориш най-сетне? — развика се чичо ми, който почваше да се ядосва и издърпа ушите на детето. — Come si noma questa isola?^[1]

— Stromboli! — отвърна младото овчарче, като се измъкна от ръцете на Ханс и хукна по полето към маслиновата горичка.

Това не бе ни минало и през ума! Стромболи! Неочакваното име порази въображението ми. Намирахме се в Средиземно море, на известния в митологията Еолски архипелаг^[2], в древния Стронжили, острова, дето Еол държал вързани с вериги ветрове и бури. А тия синкави планини на изток бяха планинските вериги на Калабрия! А вулканът, изправен в далечината на юг, бе Етна, неукротимата Етна!

— Стромболи! Стромболи! — повтарях аз.

Чичо ми ръкомахаше и пригласяше, сякаш пеехме в хор! Какво пътешествие! Какво чудно пътешествие! Влезли през кратера на един вулкан, ние бяхме излезли от друг, намиращ се на повече от хиляда и двеста левги от Снефелс и от безплодната исландска земя, запратена нейде в края на света! Превратностите на нашето пътешествие ни бяха пренесли сред един от най-красивите земни кътове! Бяхме напуснали царството на вечните снегове, за да попаднем в страната с неувяхваща зеленина, бяхме се разделили със сивкавата мъгла на Ледения север, за да вадим лазурното небе на Сицилия!

След чудесната закуска от плодове и прясна вода ние се отправихме към пристанището на Стромболи. Решихме да не казваме как сме попаднали на острова. Суеверните италианци щяха положително да ни вземат за дяволи, изскочили от ада. Принудихме се да се представим като обикновени корабокрушенци. Това не бе толкова славно, но по-безопасно.

По пътя чух чичо ми да си мърмори:

— А компаса! Компасът показваше север! Как да си обясним този факт?

— Какво да ви кажа — отвърнат аз пренебрежително. — Не търсете обяснение. Така е по-лесно!

— И таз добра! Ще бъде цял позор, ако един професор от Йоханеум не може да открие причината на едно космично явление!

Докато говореше така, чичо ми, полугол, препасан с кожения колан около кръста, намести очилата си на носа и отново се превърна в страшния професор по минералогия.

След час стигнахме до пристанището Сан Виценсо. Тук Ханс поиска да му се изплати заплатата, за тринадесетата седмица, която прекарваше на служба при нас. Дадохме му парите и му стиснахме сърдечно ръка.

Ако в този миг той не сподели нашето вълнение, все пак той прояви съвсем неочаквано чувствата си.

С крайчеца на пръстите си той стисна леко ръцете ни и се усмихна.