Жул Верн
Пътешествие до центъра на Земята (14)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Селището Стапи, състоящо се от тридесетина колиби, е разположено върху самата лава, то е изложено на слънчевите лъчи, отразени от вулкана, и е сгушено в дъното на един малък фиорд, обграден от чудновата стена.

Както е известно, базалтът е кафява скала от вулканичен произход; тази скала прави впечатление с правилните си форми, които просто изненадват. Тук природата постъпва според геометрическите правила и сякаш си служи също като човек с екер, компас и отвес. Ако навсякъде другаде тя създава огромни, разхвърляни в безпорядък маси, едва очертани конуси, неправилни пирамиди и причудлива непоследователност на линиите, тук тя сякаш е искала да даде пример за правилност и предшествувайки архитектите от древността, е създала строга съразмерност, ненадмината нито от великолепието на Вавилон, нито от чудното изкуство на Гърция.

Бях слушал да се говори за Друма на гигантите в Ирландия и за Фингаловата пещера в един от Хибридските острови, но не бях виждал базалтови образования.

В Стапи аз видях това необикновено явление в цялата му красота.

Стената на фиорда, както и самият бряг на полуострова, представлява цяла редица от прави и високи тридесет стъпки колони Тези прави с безупречна пропорция колони поддържаха един орнамент от водоравни колонки, които надвиснаха над морето и образуваха полусвод. На определени разстояния окото долавяше под тоя естествен impluvium^[1] ъглести сводове с възхитителни очертания, през които нахлуваха пенливите вълни. Няколко къса базалт, откъртени от развилнелия се океан, бяха разхвърляни по земята като останките на древен храм — вечно млади руини, по които вековете не бяха оставили следа.

Това бе последният етап на нашето пътешествие по повърхността на земята. Ханс ни бе довел дотук умело и мисълта, че той щеше да ни придружава и по-нататък, донякъде ме успокояваше.

Когато спряхме пред вратата на пасторската къща — обикновена схлупена барака, нито по-хубава, нито по-удобна от съседните колиби, — видях някакъв мъж, препасал кожена престилка и с чук в ръка, който подковаваше един кон.

— Saell vertu — поздрави го ловецът.

— Goddag — отвърна на чист датски език налбантинът.

— Kyrkorherde — обясни Ханс, като се обърна към чичо ми.

— Пасторът! — повтори професорът. — Тоя добър човек бил пасторът, Аксел.

Междувременно нашият водач обясняваше на kyrkorherde в какво се състои работата. Последният престана да работи и нададе някакъв вик, употребяван навярно между коне и джамбази, и веднага от колибата изскочи една висока жена, която приличаше на същинска вещица. Тя беше на ръст почти шест стъпки.

Аз се уплаших да не ни предложи исландската традиционна целувка. Но тя не само че не ни целуна, но ни прие в дома си с видимо неудоволствие.

Стаята за странници ми се видя най-лошата в свещеническия дом — тясна, мръсна, воняща, но трябваше да се задоволим с нея. Пасторът очевидно не признаваше древното гостоприемство. Още преди настъпването на нощта разбрах, че имаме работа с ковач, риболовец, ловец, дърводелец, но не и с божи служител. Наистина беше делник и може би той се проявяваше като пастор в неделя?

Не искам да злословя срещу тия нещастни църковни служители, които всъщност са крайно бедни, те получават от датското правителство съвсем жалка заплата и четвъртинка от десятника на енориашите си — незначителна сума, която не достига и шестдесет марки. Това ги принуждава да работят, за да си изкарат прехраната. А когато човек ходи на лов, лови риба, подковава коне, той придобива държането, говора и навиците на ловец, рибар и други недодялани хора. Още същата вечер разбрах, че добродетелта въздържание е чужда на нашия хазяин.

Чичо ми бързо съобрази с кого има работа — вместо един приятен и достопочтен учен той видя някакъв недодялан, груб селянин. И затова реши да предприеме в най-скоро време своята голяма експедиция и да напусне тая негостоприемна енория. Без да обръща внимание на умората си, той реши да прекара няколко дни в планината.

Още на следния ден след пристигането ни в Стапи започнахме приготовленията за заминаването. Ханс нае трима исландци за пренасянето на багажа вместо конете, но тия мъже щяха да се върнат, щом достигнем дъното на кратера, и щяха да ни оставят сами да се грижим за себе си. Това бе предварително уговорено.

По тоя случай чичо ми трябваше да разкрие пред ловеца намеренията си да продължи изследването на вулкана до крайните предели.

Ханс се задоволи да кимне с глава. За него беше все едно дали ще отиде там, или другаде, дали ще навлезе в недрата на острова, или ще го обходи. А пък аз до тоя момент се разсейвах през време на пътуването и бях позабравил какво ни предстои, но сега чувствувах как ме обзема силно вълнение. Какво да се прави? Трябваше да се опитам да се противопоставя на професор Лиденброк още в Хамбург, а не в подножието на Снефелс.

Една мисъл не ми даваше покой — ужасяваща мисъл, която можеше да разклати дори и по-здрави нерви от моите.

„Сега ще се изкачим по Снефелс — си мислех аз. — Добре. Ще разгледаме кратера му. Добре. И други са го правили, пък не са умрели. Но с това работата не свършва. Ако се открие някакъв път до недрата на земята, ако този проклетник Сакнусем е казал истината, ние ще се загубим в подземните галерии на вулкана. А няма никаква гаранция, че Снефелс е изгаснал. Може ли човек да бъде сигурен, че той не е готов да изригне пак. Звярът спи от 1219 година насам, но това означава ли, че няма пак да се събуди? А ако се събуди, какво ще стане с нас?“

Заслужаваше човек да се замисли върху това и аз се замислих. Щом заспя и почвам да сънувам, че изригват вулкани, а да играя ролята на сгурия ми се виждаше твърде жестоко.

Най-после не издържах и реших да поговоря с чичо си колкото е възможно по-деликатно и да му представя работата, като напълно възможно предположение.

Потърсих го, споделих с него опасенията си и се оттеглих, оставих го свободно да си изкара яда.

— За това съм мислил — отвърна той просто.

Какво ли значеха тия думи? Може би той щеше да се вслуша в гласа на разума? Може би щеше да се откаже от намеренията си? Това беше прекалено хубаво и за това ми се струваше невъзможно.

Не посмях да го попитам. След малко той каза:

— За това съм мислил. С пристигането ни в Стапи аз се занимавам с тоя важен въпрос, който току-що повдигна пред мене, защото не бива да постъпваме неблагоразумно.

— Разбира се — казах аз натъртено.

— От шестстотин години насам Снефелс мълчи, но той може и да проговори. Обаче изригванията винаги са предшествувани от напълно известни явления. Разпитах местните жители, проучих почвата и мога да ти кажа, Аксел, че вулканът няма да изригне.

Останах изумен от това уверение и не знаех какво да отговоря.

— Ти се съмняваш в думите ми? — запита чичо. — Тогава последвай ме.

Тръгнах неволно. Излязох от свещеническия дом и професорът пое по една пряка пътека, която минаваше през някакъв процеп на базалтовата стена и се отдалечаваше от морето. Скоро бяхме в открито поле, ако можеше така да се нарече огромното натрупване на вулканична лава. Сякаш град от грамадни камъни, трап^[2], базалт, гранит и всякакви други вулканични скали бе очукал тази местност.

Тук-там из въздуха се издигаха пари; тия бели пари, наречени на исландски „reykir“, излизаха от горещи минерални извори. Тяхната сила свидетелствуваше за вулканичната активност на почвата. Това сякаш потвърждаваше опасенията ми, но за безкрайна моя изненада чичо каза:

— Виждаш ли тия изпарения, Аксел, те подсказват, че няма защо да се боим от изстъпленията на вулкана!

— Как така? — провикнах се аз.

— Запомни хубаво следното — продължи професорът. — С приближаването на всяко изригване тия изпарения се усилват, а после изчезват напълно през времетраенето на тази природна стихия. Това е, защото еластичните флуиди губят част от пъргавината си и вместо да се изплъзват през пукнатините на земната кора, те поемат пътя на кратерите. Следователно ако тия пари си остават все така, ако дейността им не се засилва и освен това ако времето не стане задушно, без вятър и дъжд, може с положителност да се твърди, че скоро няма да има изригване.

— Но…

— Стига. Когато науката го е установила, няма какво повече да се умува.

Върнах се с наведена глава в енорията. Моят чичо ме беше победил с научните си доводи. Но аз хранех още надеждата, че когато слезем до дъното на кратера, няма да можем да навлезем по-надълбоко поради липсата на галерия и въпреки всички сакнусемовци на света.

Прекарах нощта в кошмарен сън, в някакъв вулкан сред недрата на земята. Почувствувах как полетявам в междупланетните пространства под формата на вулканична скала.

На следния ден, 23 юни, Ханс ни чакаше заедно с другарите си, натоварени с хранителните припаси, инструментите и уредите. За чичо ми и за мен бяха запазени по един алпийски бастун, една пушка и патрондаш. Като предвидлив човек Ханс бе взел и някакъв мях, който заедно с манерките ни осигуряваше вода за осем дни.

Беше девет часа сутринта. Пасторът и високата вещица ни чакаха пред вратата. Те навярно искаха да се сбогуват с нас, както е редно. Но тази раздяла се превърна неочаквано в солена сметка, в която бе включена дори и цената на отвратителния въздух в дома на пастора. Тази почтена двойка, която просто ни ограби като швейцарски ханджия, бе оценила твърде скъпо гостоприемството си.

Чичо ми плати, без да се пазари. Човек, предприел пътешествие до центъра на земята, не можеше да държи сметка за няколко риксдала.

Щом се уреди тоя въпрос, Ханс даде знак за тръгване и след малко напуснахме Стапи.