Жул Верн
Пътешествие до центъра на Земята (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

— Излезе ли? — извика Марта и изтича, чула силното тръшване на входната врата, което разтърси цялата къща.

— Да — отвърнах аз. — Излезе, сякаш умът му изхвръкна.

— Ами обедът? — запита старата прислужничка.

— Той няма да обядва!

— А вечерята?

— Няма и да вечеря!

— Как?! — възкликна Марта и сплете ръце.

— Да, Марта. Той няма вече да се храни! Ние също няма да се храним! Чичо Лиденброк подлага всички ни на пълна диета дотогава, докато разчете един съвсем неразгадаем старинен ръкопис!

— Боже! Та ние ще умрем от глад!

Не посмях да й призная, че от такъв упорит човек като чичо ми само това може да се очаква.

Сериозно разтревожена, старата прислужничка заохка и се прибра в кухнята.

Когато останах сам, през ума ми мина да отида при Гройбен и да й разкажа всичко. Но как да напусна къщата? Ами ако ме извика чичо? Ако поиска да започне отново своята логогрифична^[1] работа, която може да затрудни дори и древния Едип? Какво ще стане, ако ме няма, когато ме повика?

Най-разумното беше да си остана в къщи. Неотдавна някакъв минералог от Безансон ни бе изпратил една сбирка кремъчни геоди^[2], които трябваше да се класифицират. Залових се за работа. Почнах да подбирам, да етикетирам и да подреждам във витрините тия малки кухи камъчета, в които блестяха дребни кристали.

Но това занимание не ме увлече. Случаят със старинния документ не ми даваше мира. Главата ми пламна и смътно безпокойство ме обзе. Предчувствувах някаква близка катастрофа.

След един час геодите бяха подредени по рафтовете. Тогава се отпуснах в дълбокото утрехтско кресло, с увиснали ръце и обронена глава. Запалих дългата си извита лула, краят на която представляваше протегнала, се безгрижно русалка, и запуших, забавлявах се да следя как от горенето моята русалка се превръщаше постепенно в същинска негърка. От време на време се ослушвах дали няма да доловя стъпки по стълбата. Но напразно. Къде ли беше в тоя момент чичо ми? Представих си го как тича под хубавите дървета по пътя за Алтона, как ръкомаха, чертае с бастуна ги по стените, шиба яростно тревите, прекършва върховете на тръните и смущава почивката на самотните щъркели.

Дали щеше да се завърне тържествуващ, или отчаян? Щеше ли да открие тайната? И докато си задавах тия въпроси, неволно взех листа, върху който бях написал неразбираемата поредица букви. Повтарях си:

— Какво ли значи това?

Опитах се да групирам тия букви така, че да образуват думи. Беше невъзможно. Групирах ги по две, по три или пък по пет, по шест, но нищо смислено не излезе. Наистина четиринадесетата, петнадесетата и шестнадесетата буква образуваха английската дума ice^[3], a осемдесет и четвъртата, осемдесет и петата и осемдесет и шестата — думата sik^[4]. Най-сетне към средата на документа, на втория и на третия ред забелязах латинските думи „rota“, „mutabile“ „ira“, „nec“, „atra“^[5].

„Ех, да му се не види — помислих си аз. — Тия последните думи като че оправдават предположението на чичо за езика на тоя документ! А ето че на четвъртия ред виждам и думата «luco», която се превежда «свещен лес». Наистина на третия ред чета думата «tabled», която прилича на еврейска, а на последния ред — «mer», «are», «mure»^[6] — чисто френски думи.“

Човек можеше наистина да се побърка! Четири различни езика в едно безсмислено изречение! Каква връзка можеше да има между думи като: лед, господин, гняв, жесток, свещен лес, променлив, майка, лък или море? Само първата и последната можеха лесно да се свържат — нищо чудно в един документ, писан в Исландия, да се споменава за „ледено море“. Но останалата част на криптограмата си оставаше неразгадаема. Всъщност аз се борех срещу една непреодолима трудност. Мозъкът ми пламна, почнах да мигам. Сто тридесет и двете букви сякаш се завъртяха около мен като сребърни точици, които играят пред очите, когато в главата на човека нахлуе много кръв.

Това приличаше на халюцинация. Просто се задушавах, въздух не ми достигаше. Почнах несъзнателно да си вея с листа и пред погледа ми се мяркаха последователно ту лицевата, ту обратната му страна.

Какво бе моето учудване, когато при тия бързи движения ми се стори, че виждам на обратната страна на листа напълно ясни латински думи, между които: „craterem“, „terrestre“^[7].

Внезапно ме озари една мисъл. Тия единствени белези ми помогнаха да съзра истината: бях открил тайната на шифъра. За да се разгадае документът, не беше дори нужно той да се чете откъм обратната страна! Не. Той можеше лесно да бъде разчетен така, както ми бе диктуван. Остроумните комбинации на професора се осъществяваха; той имаше право за разположението на буквите, имаше право и за езика на документа! Съвсем „малко“ му е липсвало, за да прочете от начало до край това латинско изречение и това „малко“ случаят ми помогна да го открия.

Читателят лесно ще разбере моето вълнение! Очите ми се замъглиха и не можех да виждам нищо. Бях разгърнал листа върху масата. Достатъчно бе да хвърля един поглед, за да владея тайната му.

Най-после успях да обуздая вълнението си. За да успокоя нервите си, наложих си да обиколя два пъти стаята, после отново се отпуснах в голямото кресло.

— Хайде да го прочетем! — извиках аз и поех дълбоко въздух.

Наведох се над масата. Поставях последователно пръст на всяка отделна буква и без да се запъвам, без да се колебая, прочетох на глас цялото изречение.

Но какво бе моето изумление, какъв бе моят ужас! Бях като гръмнат. Възможно ли е това, което току-що узнах? Един човек е имал смелостта да проникне!…

„Ах! — провикнах се аз и подскочих. — Не! Не! Чичо ми не бива да го научи! Само това липсваше — да узнае за такова едно пътешествие! И той ще поиска да вкуси от него!“ Нищо не ще го спре! Един толкова решителен геолог! Той би тръгнал въпреки всичко, напук на всичко! Той ще ме помъкне и мене, а оттам няма да се върнем живи! Никога! Никога!"

Бях в такова състояние на възбуда, което трудно може да се опише.

„Не! Не! — казах решително аз. — Това няма да го бъде. И щом мога да попреча да се породи такава мисъл в главата на моя тиранин, ще го сторя. Ако продължава да обръща и преобръща тоя документ в ръцете си, той също може случайно да намери ключа! Затова ще го унищожа!“

В камината още гореше огън. Сграбчих не само листа, но и пергамента на Сакнусем. Тъкмо щях да ги хвърля с трескава ръка върху въглените и да унищожа опасната тайна, когато вратата на кабинета, се отвори и чичо ми влезе.