Джон Уиндъм
Неприятности с лишеи (16)

15

Франсис Саксоувър спря колата си там, където от второкласния път се отделяше алея и завършваше с бяла порта. На горната греда старателно бе написано: ФЕРМА ГЛЕН. Обърна се малко наляво и видя къщата. Изглеждаше удобна и бе като част от пейзажа, построена от местни сиви камъни може би преди три века. Сякаш израстваше от самия хълм. Бе разположена на малка издатина и гледаше към езерото с блестящите си прозорци в бели рамки. Малката й градина бе с цъфнали хризантеми. Зад къщата се издигаше стръмен скалист гол склон. От северната й страна няколко по-ниски постройки я свързваха с голям обор. Син дим се издигаше от един от двата комина и се носеше към склона. Ферма, несъмнено. И също така — несъмнено ферма, която не работи.

След няколко мига съзерцание Франсис излезе, отвори портата и вкара вътре колата. Караше бавно. Паркира на разширението на алеята близо до къщата. Поседя малко преди да отвори.

Не тръгна веднага към къщата. Замислено отиде до края на равната издатина, застана и загледа през градината тихата водна повърхност. Прекара в неподвижно съзерцание близо минута. Когато понечи да се обърне, нещо до крака му привлече вниманието му. След няколко секунди се наведе да го вземе. Гледаше го безизразно върху дланта си. После ъгълчето на устата му леко потрепна. Пусна парченцето лишей и се обърна към къщата.

Яко селско момиче отвори вратата.

— Мисис Ингълс? — попита Франсис.

— Мисля, че е в обора, сър. Ще й кажа. Как ви е името?

— О, само й кажете, че съм от класификационните власти на областта — отговори той.

Бе въведен в голяма, ниска, удобна всекидневна: бели и сиви стени, няколко превъзходни картини с цветя, дървени въглени тлееха зад излъсканата медна решетка на камината. Той гледаше през прозореца, когато вратата се отвори.

— Добро утро… — започна познат глас.

Франсис се обърна.

— О! — възкликна тя. След това по-тихо: — О! — И се олюля…

— Глупаво е да се държиш така — каза Даяна неуверено, когато се съвзе. — О, Боже, ще се разплача. — И го направи. — Не съм ревла, не съм — прошепна тя през сълзи. — Никой никога не ме е карал да плача, освен теб. О, по дяволите!

След десет минути, донякъде дошла на себе си, тя каза:

— Но как разбра, Франсис?… И как научи къде да ме търсиш?

— Мила моя, не съм, както се казва, роден вчера. В акта нямаше нищо нередно. Беше върховно постижение на изкусна практика. Но имаше признаци — внезапното ти посещение в „Дар“, твоето държание, изборът на някои фрази. Да открия мисис Ингълс, която живее тук, беше трудно. Усложнено бе от погрешната ми представа, че трябва да търся безименна дама, неотдавна заминала за чужбина.

— Имах известни неприятности, докато накарам мисис Ингълс да се установи тук за постоянно — каза Даяна. — И все пак беше по-лесно, отколкото би могло да бъде, защото аз съм мисис Ингълс.

Франсис се вторачи в нея, сварен неподготвен.

— Това наистина не ми мина през ума. Всъщност, спомням си, че ми каза, че не си омъжена. Той ли е… ти ли си…

Даяна поклати глава.

— Като казах, че съм мисис Ингълс, имам предвид, че бих могла да бъда. Практиката да се разведеш с един съпруг, но да си запазиш името му намирам за доста спорна, но… — Замълча, а после каза: — Беше отдавна. Когато си млад, когато това, което искаш, е недостъпно, си склонен доста отчаяно да търсиш някакъв друг начин на живот. Но това не е добра основа за брак. Беше кратък… и нещастен, колкото и малко да трая… Така че не опитах да се омъжа отново. Бях си намерила работа… и в общи линии се държах за нея… Тя ме поддържаше доста заета…

— Удовлетворена ли си от работата си сега? — попита Франсис.

Тя обърна сивите си очи към него и го погледна твърдо.

— Знам, че не я одобряваш. Ти току-що каза „изкусна практика“. Мек, учтив термин в сравнение с това, което много хора биха казали, ако знаеха… Е, добре, беше безскрупулна манипулация. Не ме интересува как би могло да се нарече. Има неща, които са прекалено важни, прекалено необходими, за да оставиш някакви конвенционални скрупули да застанат на пътя им. И според мен това е едно от тях. Не се гордея със средствата, но съм удовлетворена от работата си. Би могло да се стигне до проливане на кръв, дори до нещо като гражданска война, но досега успяхме да минем без нито едно от двете. Хората по-късно ще имат време да се замислят над това и ще има повече неприятности. Твърде много, може би. Но сега това няма голямо значение — на децата са обещани техните бонбончета и те ще обърнат всичко надолу с главата, ако не си ги получат. Но неприятностите са предстоящи. И американците, и руснаците вече са отделили по-големи суми от нас за изследвания. Може да не им е харесвало да го правят, но няма как. Ние започнахме. И другите национални науки трябва да се съобразяват с английската в днешно време. Истинските неприятности ще дойдат по-късно. Бихме могли да минем и без кръвопролития, но няма да е лесно. Ако сега заработим по женския проблем, ако категорично се заемем с подобряване на изхранването, ако направим нещо, за да намалим самоубийствената раждаемост, бихме могли да уредим всичко без много тревоги. Само снабдяването с храна ще се ограничи за известно време. Искам да получим homo diuturnus или homo vivax, както и да го нарекат. Да бъде готов да чака зад вратата. — Замълча. Заразглежда внимателно лицето на Франсис. Мина половин минута. — Ти си шокиран! Ти! — възкликна тя. — Но може ли твоят шок да се сравни с шока на млада жена, която открива, или мисли, че открива, че… О, още не знам кое от двете… че нейното призвание е било… било нарушено от… от… О, Боже! Нима ще ме накараш да го изрека, Франсис?…

* * *

Слънцето залязваше зад отсрещните хълмове и прати пълзящи сенки по езерото, а колата на Франсис все още стоеше паркирана във фермата Глен. В къщата бяха взети наистина важни решения, но на канапето пред камината продължаваха да изникват и други въпроси.

— Тези десет милиона — каза Даяна замислено. — Нямам доверие на политиците.

— Мисля, че са нещо добро — отвърна Франсис. — Преди всичко ще има няколко стипендии за способни личности. Но, което е по-важно, Лидия Уошингтън освен себе си вкара и Джанет Тюли в комитета. А те двете едва ли могат да пропуснат да забележат някаква измама.

— Все пак, имаш ли някакви запаси от лишеин?

— Достатъчно, за да поддържам Зефани, Пол, Ричард и себе си за известно време. Останалото ти дадох за изследователски цели. А ти?

— Доста. Би трябвало да стигне за Сара, Люси, Джанет, Лидия и още няколко, за които ще трябва да направя нещо, ако изследването не даде резултати до две-три години. Не мога да ги подведа в края на краищата.

— Което ще означава, че ще им позволиш да научат, че още си жива.

— Те ще бъдат принудени да открият това рано или късно.

— Кога смяташе да уведомиш мен?

— О, Франсис, недей! Това беше най-ужасното. Не мисля, че щях да издържа много дълго.

— А ако не се получат резултати до три години, ще имаш ли нова доставка? — попита той.

— Ти забеляза това, нали? Ето, лишеят изглежда тук тръгна много добре. Но, разбира се, няма да е възможно да се произведе достатъчно. Само малко. Все същият стар проблем.

Те седяха и гледаха как пламъците в камината ближеха дърветата. Франсис каза:

— През цялото време не чух да се споменава друга продължителност на живота, освен двеста години. Ни намек за друга. Защо се хвана за нея?

— Ти защо използва фактор три за Зефани и Пол?

— Защото по-голям би възбудил подозренията им по-скоро. По-късно бих могъл да го увелича, ако успеех да постигна синтетичен и ако можех да го публикувам.

— Почти по същите причини аз се придържах към малък фактор за клиентките. Когато всичко се разгласи, двеста изглеждаше хубаво и разбираемо число. Достатъчно добро, за да те накара да го поискаш, и не толкова много, че да те изплаши.

— Теб плаши ли, Даяна?

— Някога отвреме навреме ме плашеше. Но не и сега. Сега нищо не може да ме изплаши, Франсис, освен перспективата да нямам достатъчно дълго…

Франсис посегна към ръката й.

— Това няма да е много лесно, знаеш. Ти не можеш да се появиш отново след всичко това просто така. Бог знае какво би се случило с теб. Така че дори да реша да възстановя „Дар“, не бихме могли да отидем там. Предполагам, че трябва да заминем някъде в чужбина…

— О, уредила съм всичко. Можем да останем тук. Къщата е хубава, нали? Ще си се оженил за мисис Ингълс. Направил си го безшумно, защото ако би се разчуло, че мисис Ингълс е по-младата сестра на Даяна Бракли, естествено, би се вдигнал голям шум, а никой от нас не е искал. По същата причина сме решили да продължим да живеем спокойно тук няколко години. Тук има много стаи, Франсис. Ще ти покажа всичко след вечеря. Често съм мислила, че стаята до всекидневната може да стане приятна детска стая. А след като отново се превърнеш във всеизвестна личност, ще трябва само да се придържаме към линията „по-младата сестра на горката Даяна“. Хората ще свикнат с това и…

— Между другото в „горката Даяна“ беше стреляно три пъти. Какво стана с раните ти?

— Халосни патрони, скъпи! И малък трик, който използват в телевизията. Носиш нещо под дрехите си и когато го натиснеш, червеното мастило потича и изглежда страховито. Но какво казвах…

— Нещо за моето ставане „отново всеизвестна личност“. Доколкото знам никога не съм бил всеизвестен изобщо…

— Но ти си ужасно известен, Франсис. О, няма да спорим за това. Ние двамата не можем да седим тук и да не правим нищо двеста-триста години, нали? Фактически това е целта на срещата ни. Организирах много добра лаборатория в обора. Ще можем да работим там. Ти ще определиш основната молекула на антигерона и това положително ще те превърне във всеизвестен… Ела, скъпи. Ще те разведа навсякъде…