Джон Уиндъм
Неприятности с лишеи (5)

4

— Радвам се, че и двамата успяхте да дойдете — каза Франсис на децата си.

— Не би трябвало да бъда тук, но ти говореше така, сякаш идването ми е наложително — каза Пол.

— Важно е. А дали е наложително… Четвъртият член на нашия квартет все още се бави. Не съм сигурен, че я помните. Тя напусна „Дар“ преди около четиринайсет години — Даяна Бракли.

— Мисля, че я помня — отвърна Пол. — Висока, доста прилично изглеждаше, нали?

— Аз наистина добре си я спомням — вмъкна Зефани. — Падах си по нея. Мислех си, че Даяна е най-хубавото и след теб, татко, най-умното същество на света. Плаках като луда, когато си отиде.

— Беше отдавна. Не виждам, какво спешно би могла да ни каже. За какво се отнася? — попита Пол.

— Нуждаете се от мъничко предварително обяснение — каза Франсис. — Всъщност може би е по-добре, че закъснява. Ще мога да ви разясня нещата.

Огледа критично сина и дъщеря си. Пол, вече на двайсет и седем, инженер, все още приличаше на момче въпреки брадата, с която се опитваше да си придаде по-голям авторитет. Зефани бе израсла и станала много по-хубава, отколкото той бе очаквал. Имаше златистата къдрава коса на майка си, неговата форма на лицето, по женски смекчена, и тъмни лешникови очи, които не бе взела от нито един от двамата. Сега, седнала в кабинета му в памучна лятна рокля, с коса не съвсем подредена след шофирането й до „Дар“, приличаше по-скоро на абитуриентка, отколкото на аспирантка в университет.

— Сигурно ще си помислите, че е трябвало да ви разкажа за това по-рано. Но имаше сериозни възражения против това. Надявам се, че ще се убедите, щом ви остане време за размисъл.

— О, Боже. Звучи ужасно зловещо, татко. Да не сме подхвърлени деца или нещо подобно? — попита Зефани.

— Не. Категорично не сте. Историята е дълга, но ще започна от началото, за да я направя по-ясна. През юли в годината, в която майка ви почина…

И той разказа за петното от лишея в чинийката с мляко.

— Взех стъкленицата с лишея в моята лаборатория, за да го изследвам по-късно. Скоро след това умря майка ви. Това съвсем ме покруси. Една сутрин се събудих с внезапната увереност, че ако не се заловя с някаква работа и не потъна изцяло в нея, просто ще откача. Отидох в лабораторията си и заработих. Около половин дузина неща ме чакаха. Работех върху тях ден и нощ, за да може постоянно мисълта ми да бъде заета. Едно от нещата, които изследвах, бе лишеят, забелязан от Даяна.

Лишеите са странно нещо. Те не са един организъм, а две форми на живот, живеещи в симбиоза — гъбичка и водорасло, взаимозависими. От дълго време изглеждаше, че от тях не може да има никаква полза освен, че едното служи за храна на северните елени, а други от другото получават бои. Сравнително неотдавна се откри, че някои водорасли имат антибиотични свойства, които най-често се дължат на една киселина в тях, но има и ще има още много работа да се извърши, преди това вещество да може да се използва.

Естествено и за помислих, че това, което търсех, е антибиотик. Онзи лишей изглежда притежаваше такова свойство. О, добре, можем да се занимаем с подробностите и някой друг път. Но работата е там, че това не бе антибиотик. Постепенно бях принуден да приема, че е нещо съвсем друго. Нещо, за което нямаше название. Тъй че трябваше да му измисля. Нарекох го антигерон.

Пол изглеждаше озадачен. Зефани каза направо:

— Което значи какво, татко?

— Анти — против, герон — възраст, или буквално старец. Днес като че ли никой не възразява срещу смесването на латински и гръцки корени в една дума, така че — антигерон. Би могло да се измисли и по-точно име, но и това върши работа.

Активният концентрат, произлязъл от лишея, нарекох лишеин. Фактическите физикохимични подробности от действието и влиянието му върху живите организми са изключително сложни и изискват много изследвания, но общият ефект е съвсем явен — лишеят забавя нормалната скорост на метаболизма в целия организъм.

Синът и дъщеря му мълчаха. Опитваха се да осмислят нещата. Зефани заговори първа.

— Татко… Татко, да не искаш да кажеш, че си намерил… О, не може да бъде!

— Това е, мила. Точно това е — каза той.

Зефани седеше съвсем неподвижна, вторачена в него, неспособна да изрази нищо от това, което из-глежда в този миг чувстваше.

— Ти, татко, ти! — каза тя, все още невярваща.

Франсис се усмихна.

— Тъкмо аз, мила, макар че не бива да ми се приписва кой знае каква заслуга. Някой щеше да се натъкне на същото съвсем скоро. Просто случайно този някой бях аз.

— Просто случайно! Боже мой! — възкликна Зефани. — Както просто случайно Флеминг открил пеницилина. Господи, татко! Просто ми прилошава…

Тя стана и неуверено тръгна към прозореца. Застана там с чело, притиснато към хладното стъкло, загледана в парка.

Пол каза объркано:

— Съжалявам, татко, но не мога напълно да схвана. Ти изправи Зеф на нокти, следователно нещото си го бива, но аз съм само прост строителен инженер, не забравяй.

— Не е много трудно да се разбере. Да се повярва е по-трудното — заобяснява Франсис. — Сега процесът на клетъчно деление и растеж…

До прозореца Зефани внезапно се вцепени. Обърна се рязко. Вгледа се в профила на баща си, напрегнато го изследва, после се вторачи в голямата снимка в рамка, на която той стоеше до Каролайн, правена само няколко месеца преди смъртта й. След това отново погледна Франсис. Очите й се разшириха. Със странна, полусънна походка тя отиде до стенното огледало, застана пред него и се загледа.

Франсис прекъсна трактата за Пол по средата на изречението и обърна глава, за да я погледне. Тя и той останаха неподвижни няколко секунди. Зениците на Зефани започнаха да възвръщат нормалния си вид. Тя отмести поглед и заговори както бе пред огледалото, без да обръща глава.

— Колко? — попита тя.

Франсис не й отвърна. Може би не я бе чул. И той отмести очи от нея и се приближи към портрета на жена си.

Зефани затаи дъх, и после трескаво се обърна. Цялото й тяло бе напрегнато, също и гласа:

— Попитах те колко — повтори тя. — Колко ще живея?

Франсис отвърна на погледа й. Гледаха се доста дълго, преди той да отклони очи. Той внимателно изучаваше няколко секунди ръката си и отново вдигна очи. Със странна педантичност, която прогони всякакви чувства от гласа му, той отговори:

— Оценявам твоите очаквания за живота, мила, приблизително на двеста и двайсет години.

* * *

Мълчанието, което последва, бе нарушено от почукване на вратата. Мис Бърчет, секретарката на Франсис, пъхна глава в стаята.

— На телефона от Лондон мис Бракли, сър. Казва, че е важно.

Франсис кимна и излезе, като остави децата си вторачени.

— Той наистина ли мисли това? — възкликна Пол.

— О, Пол! Можеш ли да си представиш татко да казва нещо без наистина да го мисли?

— Не, предполагам, че не. Но и аз ли ще преживея толкова дълго? — попита той объркан.

— Разбира се. Само че малко по-малко.

Тя се отпусна в един фотьойл.

— Не разбирам как схвана всичко толкова бързо — каза Пол с нотка на подозрение.

— И аз не всичко разбирам. Но това е като при онези игри. Завъртяваш нещо както трябва и веднага всичко останало се сглобява.

— Какво сглоби?

— О, нещата. Множество дребни неща.

— Не мога да схвана. Той каза само, че…

Пол млъкна, защото вратата се отвори и Франсис се върна.

— Даяна няма да дойде — каза той. — Тя каза, че не е било неотложно.

— Каква неотложност? — попита Зефани.

— Все още не ми е напълно ясно, освен че Даяна смяташе, че това, което ви казах, може да се разгласи и че тя би следвало да ме предупреди. Това ме накара да реша да ви кажа.

— Не разбирам. Какво общо има Даяна с това? Като твой агент ли действа или нещо подобно? — продължаваше Зефани.

Франсис поклати глава.

— Не е мой агент. Допреди два-три дни нямах представа, че друг освен мен знае нещо по въпроса. Но тя ми даде да разбера ясно, че знае и не от вчера.

Пол се намръщи.

— Аз още не… Да не искаш да кажеш, че е откраднала твоята работа?

— Не — отвърна Франсис. — Не мисля така. Каза, че е работила отделно и може да ми покаже бележките си, за да го докаже. Склонен съм да й вярвам. Дали като нейна работа то е нейна законна собственост или не, е друг въпрос.

— Но за какво е цялото бързане? — попита Зефани.

— Доколкото разбрах, използвала е лишеина. Но нещо не е тръгнало както трябва и сега е дадена под съд за причиняване на щети. Бои се, че ако не успее да избегне съда, цялата работа за откритието може да излезе на бял свят.

— И тя не може или не иска да плати, така че би желала да вземе на заем от теб, за да не попада в съда? — предположи Пол.

— Не искам да правиш такива заключения, Пол. Ти не помниш Даяна, но аз я помня. Съдът някаква фирма, в която тя работи. Могат да платят без проблеми, казва тя, но са хванати натясно. Предявените в обвинението щети са толкова големи, че граничат с изнудване. Ако платят, това ще окуражи и други да предявяват безбожни претенции. Ако не платят, нещата за откритието ще се разгласят. Положението е много неудобно.

— Не разбирам… — започна Зефани. И млъкна. Очите й се разшириха. — О, искаш да кажеш, че тя е давала това нещо…

— Лишеин, Зефани.

— Лишеин. Тя го е давала на хора, без те да знаят това?

— Но разбира се, че така ще е правила. Мислиш ли, че ако те знаеха, новината нямаше да обиколи света само за пет минути? Защо смяташ, че бях толкова предпазлив, че даже на вас двамата нищо не казах за това досега?… За да мога да го използвам, трябваше да хитрувам. Очевидно, същото е трябвало да прави и тя.

— Нашата имунизация! — внезапно възкликна Пол. — Значи тя е…

Той си спомни, как след като навърши седемнайсет години, Франсис му разказа надълго и нашироко за устойчивостта, която някои бактерии са придобили към обикновените антибиотици, и го бе накарал да се възползва от предимството да бъде имунизиран с ново средство, което още няколко години няма да бъде общодостъпно. Нямаше причина Пол да не се съгласи и двамата отидоха в лабораторията. Там баща му направи разрез на ръката му, пъхна вътре таблетка с формата на точиларски брус, после затвори раната с два шева и я превърза

— Това ще върши работа около година — бе казал Франсис, и оттогава повтаряха процедурата еже-годно някъде около рождения му ден. Щом Зефани стана на шестнайсет, Франсис започна да прави същото с нея.

— Точно така. Имунизацията — потвърди Франсис.

И двамата се втренчиха в него за няколко секунди. Зефани се намръщи.

— Много добре, татко. Ние сме ние, ти си ти, така че това всъщност не бе много трудна. Но за Даяна трябва да е било друго. Как е могла, за Бога…

Тя млъкна, поразена от внезапен спомен — Даяна, облегната на купата сено, обзета от истеричен смях.Какво бе казала тогава? „… Открих, какво ще правя…“

— Каква е фирмата на Даяна? — попита тя.

Франсис изглеждаше неуверен.

— Нещо особено — каза той. — Някакво чудновато египетско име, но не Клеопатра.

— Нефертити? — подсказа Зефани.

— Да, „Нефертити лимитид“.

— Мили Боже! И Даяна е… Нищо чудно, че се смееше — възкликна Зефани.

— Фирма, наречена „Нефертити“, звучи по-скоро нелепо, отколкото смешно — каза баща й. — С какво се занимава?

— О, мили татко! Наистина! Къде живееш? Това е един от центровете за разхубавяване в Лондон. Ужасно скъп и само за избрани хора.

Франсис не схвана веднага връзката, но след това чувствата му избиха върху лицето му. Вторачи се в дъщеря си, лишен от дар слово. Очите му се разфокусираха. Внезапно се наведе напред, закри лице с ръце и смехът му се накъса от странни резки хъл-цания.

Зефани и Пол се спогледаха стреснати. Пол се поколеба. Отиде при Франсис, сложи ръце на раменете му. Франсис сякаш не го забеляза. Пол го стисна по-здраво и го разтърси.

— Татко! Престани!

Зефани отиде до шкафа, с трепереща ръка наля малко бренди и му я поднесе. Франсис сега седеше изправен, но сълзи се стичаха по бузите му, погледът му бе отсъстващ. Взе чашата, изпи половината на един дъх. Очите му се оживиха.

— Съжалявам. Но е странно, нали? През всичките тези години това да е тайна. Най-голямото откритие от векове. Прекалено голяма тайна. Да не казвам нищо на никого. Прекалено опасно е. И сега! Средство за разхубавяване… Смешно, нали? Не мислите ли, че е забавно? — Той отново взе да се смее.

Зефани го прегърна и притисна до себе си.

— Шшт! Татко, облегни се назад, опитай да се отпуснеш. Така, скъпи. Пийни още малко. Ще се почувстваш по-добре.

Той полегна в ъгъла на дивана и погледна нагоре към лицето й. Пусна празната чаша на пода и посегна към свободната й ръка. Взе я, погледна я за момент. Целуна я и вдигна поглед към портрета на жена си.

— О, Боже! — промълви той и заплака.

* * *

След час и половина и хубав обяд Франсис, напълно възстановен, ги заведе отново в кабинета си, за да продължи своя разказ.

— Както ви казах — започна той, — имам малка заслуга в откриването на лишеина. Всичко тръгна от случайно дребно произшествие и Даяна явно се е възползвала от същия случай. Трудното започна, когато разбрах, какво съм намерил.

Има около половин дузина големи открития, които са съвсем предстоящи, но никой не прави и най-малък опит да се подготви за тях. Антигерон от някакъв вид или от няколко вида почти сигурно ще се появи съвсем скоро, но никога не съм чул някой да е отделил сериозно внимание на проблемите, които той ще породи. Аз самият нямах представа какво да правя с него. Колкото повече мислех, толкова повече се тревожех, защото започнах да разбирам, че по въздействие това е нещо като атомна енергия. Да, антигеронът няма да избухне по този начин, но е дори по-разрушителен, макар потенциално да е много по-полезен…

Но представете си само резултата дори от простото огласяване, че съществува средство да удължиш живота си. Нещата ще се разпространят като прериен пожар. Помислете си за гонитбата на вестникарите. Една от големите мечти на човечеството най-после се е сбъднала. Представете си двайсет милиона екземпляра на „Рийдърс Компакт“, всеки съобщаващ на половин дузина езици: „И ти можеш да бъдеш Метусала^[1]!“ Хитрини, интриги, подкупи, може би и борби дори ще започнат сред хората, за да се опитат да грабнат първи поне малко допълнителни години. Хаосът ще последва в един свят, който и без това вече е пренаселен и има твърде висока раждаемост. Цялата перспектива беше и е съвсем ужасяваща. Преди три-четири века все още бихме могли да понесем въздействието на лишеина и може би да го контролираме, но сега, в съвременния свят… Ох, това ми причиняваше кошмари… И още ми причинява по-някога…

Но в никакъв случай то не бе най-страшното. Да го откриеш в неподходящо столетие е ужасно, но аз бях направил нещо още по-лошо: бях открил не антигерона, който трябва.

Убеден съм, че щом има един, трябва да има и други. Могат да са по-малко или повече ефикасни от този, който извлякох, но трябва да ги има. Основната неприятност с моя лишеин е, че произлиза от лишей, който ни бе изпратен от пътуващия ботаник Макдоналд. Лишеят съществува в колонии, които растат върху територия само от няколко квадратни километра. С други думи, от него има изключително малко. И колкото има, трябва да бъде запазен и да не се събира много интензивно. Според моята информация ще стигне за поддържането на три-четири хиляди души, не повече.

Тъй че може да се предвиди какво ще стане. Обявява се откритието, а после се уточнява, че то ще може да се приложи само на тези три-четири хиляди души. Боже мой, та това е въпрос на живот и смърт! Кои ще са щастливците, на които ще бъде позволено да живеят по-дълго? И защо? А цената на лишея веднага ще стане астрономическа. Паническото му търсене ще бъде като златната треска, само че още по-трескаво. За седмица-две, може би дори само за няколко дни, той ще свърши и това ще бъде краят на лишеина. Край!

За да се получат приблизително необходимите количества, лишеят трябва да се отглежда на площ от хиляди квадратни километри, а това не е възможно. Освен трудността да придобиеш толкова хектари земя, която да е подходяща, няма да можеш да го опазиш, защото цената му ще бъде твърде висока.

През петнайсетте години от тогава виждах само един изход — да намеря начин за синтезирането му. Но до сега не съм успял…

Другата възможност е да се чака дълго, докато някой открие друг вид антигерон, произлизащ от по-изобилен източник. Това бе и нещо, което може да стане още утре, но може и след много дълъг период…

Какво трябваше да правя? Остро се нуждаех от някого, на когото да се доверя. Трябваха ми асистенти, за да ми помогнат да работя върху синтеза. Кой? Как да подбера хора, устойчиви на изкушението да получат милиони само заради няколко ключови изречения? Дори да успеех да ги намеря имаше и друг проблем по изтичането на информация: една-две непредпазливи думи, и дори само намек, че сме по следите на нещо подобно, биха накарали някои хора също да започнат да предполагат и да изследват. И не след дълго също щяха да го открият. И тогава — пуф! Няма го вече лишеят!…

Просто не можах да измисля никого, на когото мога да се доверя напълно. В ситуация като тази човек става малко маниакален. Но и най-надеждният човек, когото познавате понякога изтървава само една критична ключова следа и злото е сторено… Имаше само един човек, над когото можех да имам пълен контрол — това бях аз. Докато вършех сам всичко не можеше да изтече информация, и това бе единственият начин да бъда сигурен, че няма да изтече…

От друга страна, ако някой не може да се възползва от откритието ти, все едно, че не е направено. Бях напълно удовлетворен от опитите си с лабораторни животни. Следващият етап бе да го опитам върху себе си. Направих го и открих, че резултатите са не по-малко задоволителни. Тогава възникна въпросът за вас двамата.

Ако някой трябваше да се възползва от откритието на вашия баща, разбира се, че това сте вие. Тук отново възникна проблемът за сигурността. Бяхте млади. Да пазите тайната би било голямо напрежение за вас. Малка неволна грешка на един от вас, придружена от името Саксоувър, би била катастрофа. Единствената възможност изглеждаше да измисля начин да го направя без ваше знание.

В края на краищата един ден това щеше да се разкрие. Непременно щеше да настъпи време, когато вие щяхте да започнете да го забелязвате, и другите щяха да започнат да го забелязват и да свързват нещата едно с друго. Ако имам късмет, мислех си, все пак дотогава ще разполагам с много години за работа. Така и стана. Вече десет години откакто направих първата имплантация на Пол.

Ето, това е. Правих всичко възможно, но не бях достатъчно добър. Колкото до Даяна Бракли, дали това, което при нея бе много спешно наистина е приключило или не, всъщност няма особено значение. Не остава много време до деня, когато някой ще каже: Странно, защо и тримата тези Саксоувър из-глеждат толкова млади за възрастта си. И с това ще накара и друг да се замисли. Един ден всичко ще започне по именно по този начин. Така, че е време вече да знаете. Въпреки това за всички е по-добре да мълчим колкото може по-дълго. Все още може да се появи нещо, което да смекчи кризата.

Зефани известно време не проговори.

— Татко — каза тя после, — какво всъщност изпитваш към Даяна?

— Нещо много сложно, мила.

— Сякаш приемаш нещата с нея много спокойно, освен когато ти казах за „Нефертити“.

— Никога не съм бил добър в овладяването на емоциите си. Съжалявам. Е, отначало бях много ядосан. Но го преодолях. Бе нарушение на договора, но не кражба — удовлетворен съм от това. Имах близо петнайсет години да реша какво да правя с откритието — и се провалих. Какво точно върши Даяна не знам, но е имала достатъчно разум някак да го запази в тайна. Инак щеше да е трагично, но сега… Както казах, това няма да продължи още много дълго. Не, не съм ядосан, по някакъв начин е дори облекчение, че вече не съм сам. Но все още искам да мине колкото може повече време, преди да се разчуе…

— Ако казаното от Даяна е вярно, ако тя е преодоляла своите неприятности без последствия, тогава нещата не са всъщност много различни, нали?

Франсис поклати глава.

— Преди три дни бях сам. Сега знам, че Даяна знае, и вие.

— Но това сме само ние, татко. Пол и аз. Освен ако Даяна е казала на някого?…

— Казва, че не е.

— Ето, виждаш ли? Практически си е както е било преди.

Пол седна на ръба на стола.

— Всичко това е много добре — вмъкна той, — нещата може да бъдат и същите за теб, но не и за мен. Аз имам жена.

Баща му и сестра му го загледаха почти безизразно. Той продължи.

— Докато не знаех — не знаех. Но сега, когато знам, и тя, като моя жена, има право да знае.

Другите двама не отговориха. Зефани седеше неподвижно, косата й блестеше на фона на тъмната кожа на облегалката на фотьойла. Изглеждаше много заинтересувана от шарките на килима. Франсис също не поглеждаше в очите сина си. Мълчанието стана неловко. Наруши го Зефани.

— Не трябва да й казваме веднага, Пол. Трябва ни време, за да привикнем с мисълта ние самите и да я видим в истинската й перспектива.

— Би могла да опиташ да се поставиш на нейното място — подсказа Пол. — Какво би си помислила за съпруг, който крие от теб нещо като това?

— Въобще няма нещо като това — каза Зефани. — Това е много особено и специално нещо. Не те убеждавам, че въобще не трябва да й казваш, но трябва да го отложиш, докато изработим някакъв план.

Пол каза твърдоглаво:

— Тя има право да очаква съпругът й да играе с открити карти пред нея.

Зефани се обърна към Франсис.

— Кажи му да почака малко, татко, докато ни стане възможно да схванем какво всъщност ще означава всичко.

Франсис не отговори веднага. Излъска лулата си, която бе в ръката му, разглежда я замислено известно време, после вдигна поглед и срещна очите на сина си.

— Точно това висеше над главата ми повече от четиринайсет години. Не казах на никого, защото нямах довереник, на когото можех истински да вярвам след смъртта на майка ви.

Щом веднъж една идея е посята, никой не можа де каже кога и къде тя ще спре да расте. Единственият сигурен начин да я контролираш е да не я засяваш, да не й даваш възможност да покълне, смятах аз. Това, както изглежда, е било дори по-мъдро, отколкото го мислех.

Той хвърли поглед към стенния часовник.

— Минаха три и половина часа, откакто освободих идеята от шушулката й. Откакто ви я доверих. Тя вече покълна и се бори да расте…

Замълча, после продължи:

— Ако можех да се позова само на студения разум, мисля, че не бихме имали затруднения. За съжаление, обаче, съпрузите рядко са разумни към жените си, а жените са дори още по-неразумни към съпрузите. Не мисли, че не виждам проблема ти. Въпреки това ще ти кажа: ако си склонен да рискуваш и да поемеш отговорността да предизвикаш катастрофа в мащаб, какъвто никога не си си представял, ти няма да се спреш и ще направиш това, което ти се струва правилно. Но ако си разумен, няма да кажеш на никого — съвсем на никого.

— И все пак — отвърна Пол, — ти току-що загатна, че ако мама бе още жива, би й го доверил.

Франсис не му отговори. Той не отместваше поглед от сина си. Изражението на Пол стана малко притеснено.

— Добре. Разбирам. Няма нужда да казвам нищо — рече той рязко. — Напълно ми е ясно, че никога не сте харесвали Джейн. Сега ми заявявате, че й нямате доверие. Това е изводът, нали?

Зефани направи леко движение, но се отказа. Франсис също не каза нищо.

Пол стана. Без да ги погледне излезе от стаята, като тръшна вратата след себе си. След малко чуха колата му по алеята.

— Не проведох нещата както трябва — каза Франсис. — Предполагам, че ще й каже?

— Боя се, че е така, татко. Вцепенен е от страх при мисълта как тя би реагирала, когато разбере, че той е знаел и не й е казал.

— Тогава какво?

— Тя ще дойде при теб и ще поиска да й приложиш лишеина. Не мисля, че ще го раздрънка, за сега — не.

Франсис само бавно кимна. След малко Зефани добави:

— Татко, преди да си отида, бих искала да знам малко повече за това и какво ще означава то за мен, моля те…