Джон Уиндъм
Неприятности с лишеи (11)

10

Голяма черна кола профуча край тях и ги засече. Табелка с надпис „Полиция“ светна на нея. Една ръка, протегната от прозорчето на шофьора, им махна да спрат.

— Какво, по дяволите? — каза Ричард, като намали скоростта.

— Нищо не сме направили, нали? — попита Зефани объркано.

В момента, в който спряха, друга кола се изравни с тях — малък фургон без никакви надписи. Най-близката врата на фургона се отвори. Слезе мъж. Погледна назад.

— Те ли са, Чарли? — извика той.

— Да! — каза един глас.

Мъжът бръкна в джоба си. Същевременно рязко отвори вратата на Ричард и насочи пистолет.

— Излизай!

Вратата от другата страна се отвори също тъй внезапно. Друг мъж каза „Излизай!“ на Зефани.

— Във фургона! — добави той, като вдигна своя пистолет.

Зефани отвори уста да каже нещо.

— Млъкни. Влизай!

Последва рязко изщракване на пистолет откъм Ричард.

— Виждаш ли? Работи. Хайде, тръгвай! — каза първият мъж.

Ричард и Зефани, всеки с пистолет, опрян в гърба, бяха подкарани към фургона и вкарани в него през задната му врата. Двамата мъже се покатериха след тях и затвориха вратата. Всичко стана за половин минута.

* * *

Стаята беше голяма. Мебелите — старомодни, удобни, но одърпани. Мъжът зад покритото с кожа бюро обърна лампата така, че тя светеше право в очите на Зефани, а собственото му лице бе като бледо петно в сянката. Зефани седеше от дясната страна на бюрото. Един от мъжете от фургона беше до нея. Ричард бе от лявата с парче лейкопласт на устата. Другият мъж бдеше до него.

— В това няма злонамереност, мис Саксоувър — каза мъжът зад бюрото. — Искам само малко ин-формация от вас и възнамерявам да я получа. Ще бъде много по-приятно за всички, ако направо кажете истината. — Той замълча, полувидимото едро петнона бледото му лице все още бе обърнато към нея. — Вашият баща е направил твърде забележително откритие. Сигурен съм, че знаете какво имам предвид.

— Моят баща е направил множество забележителни открития — отвърна Зефани.

Лявата ръка на мъжа почука по бюрото. Мъжът зад Ричард сви юмрук и нанесе мощен удар в сто-маха на Ричард. Той глухо изпъшка и се преви на-пред.

— Да не губим време — рече мъжът зад бюрото. — Вие ми кажете кое откритие имам предвид.

Зефани се огледа безпомощно. Опита да помръдне, но две ръце отзад я сграбчиха здраво над лактите. Тя ритна назад с тока си. Мъжът пъргаво скочи върху другия й крак, като се свиваше от болка. Преди тя да се съвземе, той смъкна и двете й обувки и ги хвърли настрана.

Мъжът зад бюрото отново почука с лявата си ръка. Юмрук фрасна главата на Ричард.

— Нямаме никакво желание да ви причиняваме зло, ако това може да се избегне, мис Саксоувър — каза мъжът зад бюрото. — Много не ни е грижа докъде ще стигнем с вашия приятел. Ако, обаче и вас много не ви интересува, ще бъде много неприятно за него. А ще трябва да приложим преки методи и към вас. Ако упорствате, ще трябва да убедим баща ви сам да ни каже. Не мислите ли, че ако ви накараме да звъннете оттук, той няма да пожелае да ни сътрудничи, преди още пръста ви да се е отделил от шайбата? — Той отново замълча. — Сега, мис Саксоувър, вие ще ми кажете кое откритие имам предвид.

Зефани стисна зъби и поклати глава. Последва ново фрасване отляво и охкане. Тя затрепери. Нов удар.

— О, Боже! О, спрете! — извика тя.

— Това е във вашите ръце — предложи мъжът зад бюрото.

— Имате предвид… да се живее по-дълго — промълви тя нещастно.

— Така е по-добре — одобри той. — И веществото, което се използва, е екстракт от… какво? Моля, неказвайте водорасло. Само ще нараните приятеляси.

Зефани се чувстваше обречена. Видя, че пръстите на лявата му ръка се повдигат, за да чукнат отново.

— Лишей. Това е лишей — извика тя.

— Съвсем вярно, мис Саксоувър. Знаете отговорите, както виждате. А сега как точно се нарича този лишей?

— Не мога да ви кажа — рече тя. — Не, не, не го удряйте. Аз не мога да ви кажа. Не е получил название. Не е класифициран.

Човекът зад бюрото помисли и реши да приеме това.

— Как изглежда? Опишете го.

— Не мога — изохка тя. — Никога не съм го виждала. — Тя трепна от звука на следващ удар. — О, недейте, недейте. Не зная. О, спрете! Трябва да ми повярвате! Не знам!

Мъжът повдигна лявата си ръка. Ударите спряха, чуваше се само пъшкането на Ричард и полузадушеното му дишане. Зефани не смееше да го погледне. Стоеше пред бюрото и сълзи течаха по бузите й. Човекът зад него отвори чекмедже. Извади от него един картон, върху който имаше налепени около дузина различни видове мъхове.

— На кой от тези класове прилича най-много?

Зефани безпомощно поклати глава.

— Не знам. Казах ви, че никога не съм го виждала. Не мога да ви кажа. О, Ричард! О, Боже! Спрете, спрете! Той каза, че е един imperfectus.Това е всичко, което мога да ви кажа.

— Има стотици лишеи imperfectus.

— Знам. Но това е всичко, което мога да ви кажа. Кълна се.

— Много добре, засега ще спрем това. Втори въ-прос. Като имате предвид, че не знаете аз колко знам и неприятните последици, които ще имат вашите лъжи за приятеля ви, искам да ми кажете откъде го доставя баща ви?

* * *

— Не, тя е добре — физически. Не са я наранили — обясни гласът на Франсис. — Но, разбира се, е в силен шок и отчаяна.

— Горката Зефани, трябваше да се сетя — каза Даяна по телефона. — Как е младият човек — Ричард?

— Страхувам се, че е пребит много зле. Зефани казва, че когато дошла на себе си, лежали на тревната ивица до колата си, на мястото, където ги били спрели. Тъкмо разсъмвало и горкият Ричард имал вид на ужасяваща каша. Минал някакъв ратай, двамата го вкарали в колата и тя го закарала в болница. Там казали, че изглежда по-зле, отколкото е всъщност. Изгубил е няколко зъба, но няма сериозни увреждания, доколкото могат да кажат без рентген. Тя дойде тук, в „Дар“ сама. Главната неприятност е, че е в такова състояние поради всичко това. Но какво е могла да направи? Не е знаела, кога я хващат в лъжа и кога наистина не са знаели отговора. И всеки път, когато е лъжела, той е страдал. Не се съмнявам, че биха пребили и нея, ако би издържала.

— Горкото дете. Колко им е казала? — попита Даяна.

— Почти всичко, което е знаела. Като се изключи, че въпросът за твоето участие въобще не е повдиган.

— Но те вече знаят откъде го получаваме?

— Страхувам се, да.

— О, Боже! Грешката е моя. Въобще не трябваше да й казвам. Надявам се от това да не започнат сериозни неприятности. Все пак нищо вече не може да се направи. Опитай се да я успокоиш, доколкото можеш. Предполагам, че нямаш представа, кой би могъл да бъде това?

— Едва ли може да са приятели на снаха ти, как мислиш? Ако бяха те и моето име трябваше да се появи. Би могъл да бъде всеки. Вече има най-малко половин дузина, които душат наоколо, без да се броят вестниците и полицията. Ще кажа на клиентките и на пресата в сряда, знаеш. Не ми се струва, че това ще забави нещата повече от няколко дни.

На другия край на жицата последва мълчание.

— Там ли си още? — попита Даяна.

— Да.

— Виж какво, Франсис. Не искам да си присвоявам откритието. Ти знаеш това. Ние и двамата работихме върху него. Не искаш ли да им кажа?

— Все още по-добре да не казваш…

— Но…

— Мила моя, сега това е въпрос на тактика. Това, което ти правиш, е, че вдигаш сензационен шум на средно ниво. Но отговорните хора ще го приемат като шумотевица около твоята фирма, за рекламентрик.

— Възможно е, но само отначало. И не за дълго.

— Мисля, че ще съм по-ценен между резервите.

Даяна помълча известно време.

— Добре, Франсис. Но искам… О, добре.

— Даяна, много внимавай, за себе си, искам да кажа. Много хора ще се задействат по всякакви начини около това.

— Не се тревожи за мен, Франсис. Знам какво правя.

— Не съм сигурен, че знаеш, мила.

— Франсис, та аз съм работила за това. Идеята за един антигерон трябва да се представи убедително. Те трябва да го подкрепят…

— Много добре. Вече е твърде късно да се спре. Но моля те, бъди внимателна, Даяна…