Джон Уиндъм
Неприятности с лишеи (15)

14

Даяна се събуди от звъна на телефона до леглото й. Неохотно посегна към него.

— Да? — каза тя.

Гласът на телефонистката отговори:

— Добро утро, мис Бракли. Съжалявам, че ви събуждам, но ви търси мис Саксоувър. Тя е в списъка и казва, че е важно.

Даяна за миг се събуди напълно.

— Да. Свържи ме, моля те.

— Даяна? Тук е Зефани.

— Какво има, Зефани?

— О, Даяна, пак „Дар“. Целият изгоря. Докрай този път. Татко е закаран в болница и…

Сърцето на Даяна внезапно подскочи и за момент я прободе. Стисна слушалката.

— О, Зефи! Какво е станало с него? Какво? Какво?…

— Всичко е наред, Даяна. Не е ранен тежко. Не е обгорен, искам да кажа. Трябвало е да скочи през прозореца и е доста разтърсен. Спял е в преподавателския блок, нали знаеш…

— Да, да. Но това ли е всичко? Не е ли ранен?

— Не. Само няколко натъртвания, казват в болницата.

— Слава Богу… Какво е станало, Зефи?

— Не сме съвсем сигурни. Прилича на акция на доста хора. Едновременно пламнало отвсякъде. Един човек бил буден, казва, че не чул нищо, докато внезапно не се е разнесъл шум на строшени стъкла от всички посоки. Явно хвърлили са бутилки със запалително вещество през прозорците. Не бензин, казва той, нещо много по-възпламеняващо се. Обхванало сградата, жилищата, лабораторните блокове и някои от къщите на персонала. Всичко едновременно. Телефоните не работели, така че Остин взел колата си и тръгнал да търси помощ. Натъкнал се на тел, опъната през автомобилната алея до къщичката на портиера. Това повредило колата, тя блокирала алеята. И бедният Остин също е в болница. Получил е множество лоши порязвания и счупено ребро има, горкият. А милият стар мистър Тимпсън, помниш ли стария Тими, пазача? Намерили тялото му в двора при оборите. Полицията казва, че е фраснат с нещо. Така да умре горкият старец! Само един удар, слава Богу. Не е могъл да разбере нищо. Но всичко е изгоряло, Даяна. Къщата, лабораториите, складовете — всичко, с изключение на няколко от къщите за персонала. Никой нищо не е могъл да направи. Докато открият какво е станало с Остин, практически всичко е било свършило.

Татко успял да се довлече малко по-далече от преподавателския блок, иначе щял да бъде затрупан, когато изгубил съзнание.

— Слава Богу — въздъхна Даяна. — Полицията има ли представа, кой го е сторил?

— Мисля, че не. Казали са на Рейкс, който е натоварен с „Дар“ в момента, че „имали причина да смятат“, че е била банда, която е пристигнала отнякъде с камион. Рейкс каза, че това е много майсторско умозаключение.

— Зефи, сигурна ли си, че баща ти няма никакви сериозни увреждания?

— Малко си е навехнал лявата китка, друго не личи, но ще видим на рентгена. Питам се, Даяна, дали ще му трябва повече време, за да оздравее. Повече, отколкото на хората, които не са получавали, знаеш какво?

— Не мога да кажа, Зефи. Китката ще оздравява по-дълго, разбира се, натъртванията също и откритите рани, ако има такива. Но общото сътресение и, както предполагам степента на шока — за тях просто не знам. Не смятам, че ще се наблюдава някакво забележимо забавяне. За тях ли мислиш?

— Не ми се иска лекарите да започнат да си пъхат носа.

— Така е, разбира се. Ще трябва да следим за това. Ти, искам да кажа. Предай му моите… моите най-добри пожелания.

— Ще му предам. Даяна, какво е това твое предаване утре вечер? Вярно ли е?

— Да. Откъде чу?

— Споменаха го между съобщенията преди но-вините тази сутрин. Звучеше… Какво се каниш да кажеш?

— Всичко, Зефи. Ако сега не го направя публично, виждам как скоро ще ме накарат с нещо като призовка да говоря на по-тайно място. Публично, мила, е по-добре.

— Но нищо за татко?

— Можеш да го попиташ, но ми се струва, че все още е убеден, че неговата тежест ще свърши повече работа по-късно. И без това на главата си има достатъчно неприятности в момента.

— Добре. Ще го попитам. Ще ти се обадя.

— И не забравяй да му предадеш… да му кажеш, че аз…

— Няма, Даяна. Довиждане.

* * *

Даяна търсеше във вестниците съобщение за пожара в „Дар“. Явно вестта бе дошла твърде късно дори за лондонските издания. Но бе пълно със статии за антигерона. „Таймс“ за втори път му отделяше видно място под уводната си статия и публикуваше половин дузина писма. Отношението в тях бе различно — от сухо споменаване на факти до ръба на суеверна тревога, но всички изразяваха сериозно безпокойство. „Гардиън“ изглеждаше разкъсван между либералното си уважение към всяко ново познание и броят на оплакванията от възможните последствия. „Тръмпитър“ не бе променил отново мнението си. Но въпреки все още категоричния му апел за забрана на антигерона, сега се усещаше някакъв нюанс на размисъл. Вече не създаваше впечатлението, че издаващата го партия е будител на тълпите.

Наистина, в почти всички популярни вестници се забелязваше известна промяна на отношението, сякаш по „Флийт Стрийт“ бе тръгнала мълва, че антигеронът май има по-големи възможности от простото увеличение на броя на читателките.

Най-удовлетворяващото за Даяна бе, че никъде не се поставяше под въпрос истинността на антигерона. При създалата се обстановка това свидетелстваше не само за доверието в клиентките на „Нефертити“, но за успеха, който те явно бяха постигнали в убеждаването на своите съпрузи, приятели и многобройни познати. Това бе много повече, отколкото се бе надявала. И където бе очаквала да срещне първите барикади, почти нямаше съпротива.

Даяна бе предвиждала как чиновниците, продавачите в магазини, обикновените работници от всякакви работилници този път ще решат, че възраженията на работниците от заводите важат и за тях и ще побързат да се присъединят към каузата им. И сега се затрудняваше да каже, дали това обединяване се бави просто от бавната оценка на нещата или тя бе преувеличавала обществената съпротива срещу откритията. Взе да се пита и дали не бе опростила твърде много положението по отношение на мъжете. Беше пренебрегнала две неща. Съпротивата към една перспектива за твърде удължен живот с еднообразна работа влизаше все пак в конфликт със силното желание на личността да оцелее на всяка цена и в резултат на това противоречие сега мнозина бяха в безпомощна нерешителност. И друго навярно бе подценила: откритията в науката толкова силно бяха излезли извън контрола на обикновените хора, че всяко ново откритие вече се приближаваше към Божиите работи и май не си струваше или не трябваше да се опитваш да го използваш.

Но каквито и да бяха причините, Даяна вече разбираше, че борбата нямаше да бъде между отделни прослойки, както си бе представяла, а по-скоро ще прилича на някакъв мащабен турнир пред много публика. Успехът може би щеше да е променлив.

Обмисли ситуацията и реши, че развитието на нещата по-скоро ще подпомага първоначалния й стратегически план, отколкото да го затруднява.

Лесната победа във фаза първа бе удовлетворителна. Открила бе и слабите места в силите на противника. Но въпреки това грижливо изработеното разписание би могло да се преобърне с главата надолу. Има един неясен промеждутък, когато не е сигурно дали резервите ще могат да се хвърлят напред навреме, за да се използва предимството.

Но след като прочете във всеки вестник подчертано с линии съобщение, че пиесата в събота вечер ще бъде отложена от девет и петнайсет за девет и трийсет, за да се даде възможност на мис Даяна Бракли да направи изявление за антигерона, усети, че вече може да се заеме с втората фаза…

* * *

Вратите на асансьора се отвориха и малка група излезе в коридора. Първо Даяна — в полувечерна рокля от бледосива коприна, с дълги бели ръкавици, смарагд, висящ на шията, с лека, обточена с кожа около шията наметка на раменете. Зад нея — Люси Брендън и Сара Талуин. Първата облечена не толкова очебийно, но също с подходящ за случая вид. Сара — в доста строга тъмносиня рокля, която подхождаше на отговорността й за протичането на заседанието. И накрая — Отили, прислужничката на Даяна.

Портиерът във фоайето стана от масата си и се приближи със загрижен вид.

— Вън има доста голяма тълпа, мис Бракли — каза той. — Бихме могли да сложим няколко стола в един фургон и да ви изведем пак по този начин, ако же-лаете?

Даяна погледна през големите стъкла на вратата. Около сто човека, прецени тя, главно жени. Мъжете са двайсетина, има двама с фотоапарати. Колата, пазена от помощник портиера, стоеше до бордюра зад тях.

— И без това малко сме закъснели, сержант Трант. Мисля, че ще използваме колата.

— Добре, мис.

Сержантът прекоси фоайето, отключи вратата и излезе. Жестът му към тълпата бе съвсем повелителен. След кратко колебание тя се раздели на две и направи тесен проход по стълбите и тротоара.

— Слава Богу, само временно сме величества — измърмори мис Брендън на мис Талуин. — Представи си да преминаваш през това няколко пъти на ден.

Сержантът, след заплашително оглеждане на тълпата, която понечи да се събере отново, отвори широко вратата. Трите дами с Даяна начело пристъпиха напред. Отили остана да се суети неспокойно във фоайето. До тротоара помощник портиерът, който бе докарал сивия ролс и го пазеше, държеше вратата отворена, приготвена за нея. Люси долови глас, който казваше:

— Четирийсет, разправят. Изглежда като момиче, нали?

Даяна прекоси площадката и заслиза. Фотографите включиха светкавиците си.

Три бързи щраквания прозвучаха едно след друго.

Даяна залитна и се хвана за лявата си страна. Тълпата стоеше замръзнала. Червено петно се появи под ръката й. Кръв струеше между пръстите на бялата й ръкавица. Аленото петно оцветяваше все по-широко бледосивата коприна. Даяна направи стъпка назад, сви се, хлъзна се надолу по стълбите…

Светкавиците на фотографите отново грейнаха…

Помощник портиерът изостави колата и се хвърликъм Даяна. Сержантът бутна настрана Люси Брендън и хукна надолу по стълбите. Даяна лежешеотпусната със затворени очи. Двамата портиерисе опитаха да я вдигнат. Един глас каза тихо и властно:

— Не я пипайте.

Сержантът се огледа и видя младолик мъж в добре ушит тъмен костюм и очила с рогови рамки.

— Лекар съм — обясни той. — Можете да й навредите. По-добре веднага повикайте линейка.

Наведе се над Даяна и взе ръката й, за да провери пулса.

Сержантът изтича нагоре по стълбите, но откри, че е изпреварен. Отили вече бе с телефон в ръка.

— Линейка, да, бързо, бързо! Елате веднага при „Дарлингтън Маншънс“, да, една лейди беше застреляна…

И затвори.

— Хвана ли го? — попита тя.

— Кого? — попита сержантът.

— Човека, който направи това — каза Отили нетърпеливо. — Дребен мъж в шлифер със зелена филцова шапка. Беше отляво — съобщи тя и изтича долу при Даяна и доктора.

Сержантът я последва и погледна над тълпата. Бъркотията бе навсякъде. Мъжът трябва да си бе отишъл преди някой да успее да разбере какво е станало. Докторът, коленичил до Даяна, вдигна поглед.

— Не можете ли да разчистите тези проклети хора? — попита той раздразнено.

Двамата портиери започнаха да разбутват тълпата назад и да разширяват мястото.

Очите на Даяна се отвориха. Устните й помръднаха. Докторът наведе ниско глава, за да долови какво казва. Очите й пак се затвориха. Той погледна нагоре и тревожно сви вежди.

— Линейката… — започна лекарят.

Звукът на сирената го прекъсна. Линейката бързо измина улицата и спря зад ролса. Санитарите излязоха, измъкнаха носилка и си пробиха път през тъл-пата.

След половин минута Даяна бе качена в линейката. Лекарят и мис Брендън влязоха след нея и линейката с вой се отправи по пътя.

В девет и петнайсет говорителят на новините каза:

— Със съжаление съобщаваме, че предаването, заради което направихме промени в нашата програма, няма да се състои. Мис Даяна Бракли трябваше да говори за своето откритие — антигерона и неговото значение. Тя била нападната тази вечер на път за радиото. Нападателят е стрелял три пъти в нея. Мис Бракли починала по пътя за болницата…

* * *

В неделя следобед времето се изясни, но настилката на „Трафалгар Скуеър“ си остана влажна от утринната мъгла. Групи от различни краища на страната бяха започнали да пристигат. Сега с изядени сандвичи и навити плакати се бяха опрели на лъвовете. Те се събираха в очакване край северната страна на голямата колона на площада. Бяло кълбо прокламираше с червени флуоресциращи букви:

СПРЕТЕ АНТИГЕРОНА

Броят на демонстрантите се бе увеличил от симпатизанти и роднини и образуваше вече големичка тълпа. Но за толкова важен въпрос и за това място и време митингът не беше особено внушителен. Около тях сновяха обикновени лондонски неделни зяпачи, някои наистина заинтригувани, други — любопитни към всичко, което някъде става. А трети просто търсеха начин да убият празен неделен следобед. Повечето бяха жени.

Трима-четирима млади мъже се мотаеха край колоната, пренареждаха жиците, проверяваха стабилността на триножниците на високоговорителите, почукваха микрофоните и се успокояваха един друг с кимване на глава. Най-после настъпи раздвижване в тълпата. Нисък широкоплещест мъж, придружаван от няколко души, които му правеха път, вървеше напред, усмихваше се и махаше с ръка, за да отговори на приветствията. Множество ръце му помогнаха да се изкачи на естрадата до колоната и той се ръкува с няколкото души, които го чакаха там. В този момент един от младите мъже реши, че нещо в техниката все още не е съвършено и поизчакаха, докато той превързваше микрофона с носна кърпа. Когато това бе направено, ораторът пристъпи напред сред тук-там някое провикване и бурни ръкопляскания. Той засия, помаха признателно още няколко пъти на тълпата и вдигна ръце в укротяващ жест. Изражението му изгуби всякаква следа от дружелюбие. Стана неумолимо и фатално. Чакаше тълпата да придобие неговото настроение. Свали ръцете си. Направи пауза. И внезапно вдигна дясната си ръка, като сочеше надписа над главата му.

— Антигеронът — най-мръсното от всички мръсни оръжия, които торите са насочвали към работниците. Бомба с избирателно попадение, която се стоварва върху работниците. Хората, които живеят в удобства и лукс, са щастливи с антигерона. Разбира се, че ще бъдат. За тях той означава повече години, много повече години, на удобства и лукс. Но какво означава за нас, работниците, които произвеждат богатството, купувано от хората на тези удобства и лукс? Ще ви кажа. Означава да работим три живота вместо един. Ако вие ще продължавате да работите три живота, къде ще намерят работа синовете ви? И синовете на синовете ви също. Две поколения, цели две поколения безработни, две поколения, разчитащи само на помощи, две поколения, родени, за да изгният от безработица, която ще намали заплатите ви. Никога в историята на цялата борба на работническата класа…

В северния край на площада до Националната галерия спря закрито камионче. Едната му странична врата се хлъзна и се показаха осем високоговорителя. Контраалтов глас, мощно усилен, се понесе над тълпите.

— Убийци! Страхливци! Женоубийци!

Изненадан от звуковата вълна, ораторът се поколеба. Загуби нишката на мисълта си, но бързо се окопити и отново започна:

— Две поколения…

Един от младежите съобразително завъртя копче и усили звука. Но дори и така микрофонът на оратора не можеше да се състезава с гласа от север, който продължаваше:

— Чрез убийство вие унищожавате само хората. Идеите живеят. Даяна Бракли лежи мъртва, застреляна заради нейните открития. Но вие не можете да застреляте едно откритие…

Почти всички на площада се обърнаха, за да погледнат фургона. Полицаите се затичаха към него.

— Тя ни донесе дара на живота, а нейната награда е смърт. Но идеите се раждат от съзнанието и духа, а не от едно женско тяло, което може да бъде застре-ляно…

Полицаите стигнаха до фургона и заблъскаха по задните му врати, но гласът продължаваше:

— Какво знаете за живота вие, страхливци, които толкова се боите от него, че го смазвате? Какво право имате да отказвате живота за нас? Какво право имате да казвате на нас, които ви дадохме живота, на вашите майки, жени и дъщери, които обичат живота, че трябва да умираме преди да е нужно?

Един от полицаите смъкна шофьора от мястото му, седна и подкара колата.

— Край — каза контраалтовият глас.

Ораторът на плинта с облекчение гледаше как фургонът се отдалечава. Отвори уста да започне отново, но преди са издаде звук друг гръмовен женски глас го отряза, този път зад него:

— Не позволявайте това, че успяхте да скъсите един живот, да ви замае главите. Няма да позволим да скъсявате живота на всички. Срещали сме се с вас. Вие сте тъпаците, дръвниците, лудите. И сега довеждате лудизма до неговия логичен край. Днес не унищожавате машините, а унищожавате изобретателите, за да не изобретяват.

Сега повече полицаи се раздвижиха, бързаха запъхтени в новата посока.

— Да пречите, лишавате, противопоставяте и да убивате. Това ли е прекрасното ви кредо? Имало е тирани там, където животът е бил ценен малко, но и те не са били толкова тиранични, че да скъсяват живота на цялото население.

Полицаите не изгубиха време да се опитват да влязат в колата. Просто я избутаха и тя тръгна, както и първата, с прощалното: „Край“.

Когато трети глас нахлу от западната страна, полицаите, свалили каските си, за да избършат лицата си, изругаха, сложиха ги отново и тръгнаха натам.

Номер три имаше време да каже само две-три изречения, преди тази кола да бъде избутана.

Полицаите бяха започнали да разбират идеята. Заоглеждаха се за номер четири на изток и бяха до него почти преди да започне. Той успя да каже само: „Помнете Даяна Бракли, превърната в мъченица от силите на глупостта, реакцията и личните интереси“ — и последва останалите.

Всички се оглеждаха за друга кола, която можеше да проговори. Но не се показа никакъв номер пет. Вниманието на тълпата около колоната постепенно взе да се възвръща към плинта. Макар че не цялото, защото тук-там групички възмутено спореха. Ораторът се залови енергично да овладее отново своята аудитория, вдигна ръце за тишина и съседите на спорещите им казаха да престанат. Ораторът пое дъх и в този момент…

Далечната тълпа отвъд фонтаните започна да скандира, отначало несигурно, но с нарастваща решителност:

— Убийци!… Страхливци!… Женоубийци!…

Новата атака накара тълпите около оратора да се обърнат отново с изражение, което далеч не бе приветливо. Те се колебаеха. Самият оратор направи всичко възможно да привлече пак вниманието им, но само откъслечни думи надвиваха усилващото се скандиране.

Тълпата на оратора бавно взе решение и тръгна към противоположната.

Полицаи от всички посоки вече спринтираха, за да се срещнат, конни полицаи навлизаха в площада, под конските копита хвърчаха искри от паважа…

* * *

Понеделник бе много претрупан ден на „Бау Стрийт“.

* * *

Погребението се състоя в сряда. Когато свърши, огромната тълпа се разпръсваше тихо. Полицейските подкрепления, стояли наблизо, се оказаха ненужни. Угасиха цигарите си, пъхнаха се в колите и също си тръгнаха.

Останаха само планини от цветя.

Два часа по-късно много от лицата, видени на по-гребението, започнаха да се мяркат на „Трафалгар Скуеър“. Повече от час голямото открито пространство продължаваше да се изпълва, жените значително преобладаваха.

Полицията съветваше групите да се разпръснат и те го правеха, но след малко отново се образуваха.

Към седем започнаха да се появяват плакати:

ЛИГАТА ЗА НОВ ЖИВОТ

и табелки, носещи само инициалите:

ЛНЖ

Млади жени бяха издигнати сред тълпата, за да хвърлят с шепи значки — бели кръгли плочки с буквите ЛНЖ върху тях във флуоресциращо оранжево.

Появи се огромен плакат, носен от четири души, с широк черен контур и гирлянда цветя на върха на всеки прът:

В ПАМЕТ НА

ДАЯНА БРАКЛИ — УБИТА

ЖИВОТЪТ БЕ НЕЙНАТА РАБОТА

СМЪРТТА — НЕЙНА НАГРАДА

Няколко големи портрета на Даяна се вдигнаха над тълпата. Имаше и увеличена снимка — Даяна паднала на стълбите.

Започнаха да се забелязват признаци на подреждане и организация. Полицията разположи групи мъже, готови да направят кордон в горния край на „Уайтхол“.

Тълпата набъбваше и започна да се влива в автомобилното платно от южната страна. Движението на коли там постепенно замря. Полицията бързо спря трафика по „Уайтхол“, полицаите се подредиха в редица и преградиха улицата. Тълпата се стичаше в плътен поток през пътните платна и островчетата на спирките, покрай обездвижените коли и автобуси и стигна до кордона. Полицаите, заловили се за ръце, се мъчеха да я задържат, но тя прииждаше и прииждаше. Полицейският кордон се опитваше да остане на крака, наведе се напред и се разкъса. Откъслечно ликуване долетя от задните редици и тълпата потече по „Уайтхол“ с плакати и табелки, които се полюшваха над потока.

След малко първата редица запя. Далеч назад песента също беше подхваната.

Тялото на Даяна Бракли лежи убито в гроба,

Тялото на Даяна Бракли лежи убито в гроба,

Тялото на Даяна Бракли лежи убито в гроба,

Но работата й марширува!

Когато част от тълпата излизаше от площада, в него нахлуваха нови хора от съседните улици. Пътниците от спрелите автобуси излизаха и също се присъединяваха.

Силата на песента нарасна, когато началото на процесията достигна до края на „Даунинг Стрийт“:

Застреляйте ни, ако искате,

както те застреляха Даяна!

Но нейната работа пак ще продължава!

В далечния край на „Уайтхол“ имаше друг полицейски кордон, по-силен от първия, но и той се огъна под натиска и направи път. Тълпата потече към парламента.

Високоговорител изрева тежко:

ИС-КА-МЕ АН-ТИ-ГЕ-РОН!

Тълпата го поде, многогласното й скандиране отскачаше като ехо от стените на Абатството до Правителствените кабинети, от „Сънтрал Хол“ до фасадата на парламента.

ИС-КА-МЕ АН-ТИ-ГЕ-РОН!

ИС-КА-МЕ АН-ТИ-ГЕ-РОН!

* * *

— Министър-председателят бе впечатлен. Призна си — каза Лидия Уошингтън на Джанет Тюли. — Спектакъл съвсем в стила на историческата традиция на демонстрациите, го нарече той. Тогава му казах: „Ето, това е, Уили. Какво ще правиш? Ще си вземеш ли бележка? Или ще ме отпратиш, за да превърна Лигата за нов живот в политическа партия, която ще се бие с вас на следващите избори със зъби и нокти? Или пък да използваме третата възможност за граждански безредици — каквото можеха нашите баби, можем го и ние.“

— Но мила Лидия — отговори ми той, — аз съм против гражданските безредици. Те са скъпи, разбутват реда и освен това съпротивителните движения пораждат и идеи, за които организаторите им никога не са си помисляли. Признавам, хората от нашите пейки в парламента биха съжалявали, ако видят, че възниква една нова и вероятно много популярна партия. Опозицията ще съжалява дори още повече. Тя вече е дълбоко разпокъсана, както знаеш. Възможно е някои от нейните съвсем изтъкнати представители да преминат към вас. Има и една много застойна черта в крайното ляво крило на опозицията, заради която много от интелектуалците й я понасят изключително трудно дори в най-добрите й времена. Мисля, че опозицията по-скоро би предпочела да загуби от нас, отколкото да бъде вътрешно разцепена от ново предизвикателство. Нашата собствена партия, трябва да призная, също далеч не е единомислеща по въпроса за антигерона. Много хора изглежда още не са научили, че ако отвърнеш лицето си от науката, тя ще те ритне отзад като муле. Въпреки всичко, не се съмнявам, че бихме могли да го прокарам, ако е във властта ни да го направим.

Джанет сви вежди.

— Какво е искал да каже?

— Получил е писмо. Показа ми го. Написано е в една болница от някой си доктор Саксоувър, който, както ме увери той, е добре известен биолог. Дали не каза биохимик. Нещо такова във всеки случай. Писмото е от понеделник, два дни след смъртта на Даяна. Доктор Саксоувър казва, че знае всичко за антигерона и го произвежда от години, макар и не за Даяна, но го пазел в тайна с надеждата да намери друг източник на материала. Антигеронът произлиза, пише той, от лишей, който расте, доколкото знае, само в Северна Манджурия. Министър-председателят каза, че собствените му сведения потвърждават това. Но че тази сутрин получил писмо въздушна поща от своя агент в Хонког, който съобщава, че китайските власти са създали голямо ново селско колективно стопанство в област, която включва цялото известно пространство с лишея и разораването на почвата вече е започнало. Според д-р Саксоувър и по най-оптимистичните му преценки никога не е имало лишей, достатъчен за приготвяне на антигерон за повече от три-четири хиляди души. А сега няма да има ни-какъв! Следователно никакъв антигерон няма да може вече да се произведе. Министър председателят добави:

— Наивен човек е този доктор Саксоувър. Изглежда гледа на събитията като на просто съвпадение.

— А ти? — попитах го аз.

— Светът не прие антигерона много сериозно. По-скоро бе сензация в мъртъв сезон, може би с някакъв съвсем дребничък атом от истина в нея. Но китайците са много гъвкав народ. И имат превъзходно разузнаване. Забележи колко подходящо е това за тях. Съвсем случайно всичкият лишей, който би причинил огромни неприятности, изчезва. Не можеш да кажеш нищо, освен „много жалко“. Не би имало смисъл да вдигаш гюрултия за нещо, което вече не съществува, нали? Техният собствен проблем с пренаселеността е много сериозен. Ако трябваше да прибавят и продължителност на живота към забележителната си плодовитост, страната им скоро ще се пръсне по шевовете. Можем да се съмняваме — добави той замислено, — дали всичкият лишей при разораването е отишъл в земята. Ще бъде интересно да се наблюдава, дали някой от техните лидери не показва признаци на изключителна издръжливост през идните години. Но все пак лишеят става абсолютно недостъпен за всички останали. И това ни оставя с нашите проблеми.

Аз се съгласих:

— Точно така, Уили, фактически това е добре дошло за вашето правителство, нали? Толкова на място, че никой няма да му повярва, което не ти е от полза.

Той се заоправдава:

— Да, ами какво предлагаш? Не можем да отглеждаме растението. Дори ако този мъж Саксоувър накара ботаниците да получат спори от него, лишеите със спори ли се размножаваха? Ако ботаниците могат да го отгледат, би отнело много години да се въведе такава технология. Дори и тогава е съмнително, че би могло да се произведе приблизително достатъчно количество.

Казах му:

— Въпреки това, нещо такова трябва да се направи, Уили. В този случай категорично не е вярно, че не може да ти липсва нещо, което никога не си имал. Сега, когато ги обработихме всичките, той непременно ще им липсва. Много вероятно е да поискат да обявят война на Китай. Ще реват като дете, на което са дръпнали играчката. Какво има?

Той внезапно широко бе отворил очи:

— Ти улучи, Лидия — отвърна сияещ.

— Аз само казах…

— Какво казваш за да успокоиш дете, което е загубило любимата си играчка?

— Ами — „Не плачи, миличко, ще ти купя друга“.

— Точно така — отвърна той и отново засия.

* * *

„Както слушателите на последния ни осведомителен бюлетин вече са чули, снощи министър-председателят се е обърнал към парламента с въпрос за антигерона.

Правителството, каза той, в последно време му отдели много сериозно внимание. Ако изявлението изглежда на обществеността малко закъсняло, то е защото правителството горещо желаеше да не повдига напразни надежди. Но хората вече би трябвало да се запознаят с фактите. Те са: откритието на антигерона е научен триумф, той отново показа на света, че британската наука не отстъпва на нито една. За съжаление, когато сте направили откритие, не следва, че сте намерили и неограничени количества от материала, необходим за вашето откритие. Напротив, много вещества отначало се произвеждат много трудно и на необикновено висока цена. Би посочил пример с алуминия, който при откриването бил по-рядък и в резултат по-скъп и от платината. Сегашното положение с антигерона не е много по-различно. В момента той може да се получи само в миниа-тюрни количества от изключително рядък вид лишей. Правителството се е консултирало с изтъкнати учени в опитите да открие методи, чрез които добивът би могъл да се увеличи до степен той да стане достъпен за всички. За съжаление, учените не могат да предложат незабавни пътища за повишаване на добива. Но правителството твърдо възнамерява да промени възможно най-скоро това състояние на нещата.

В резултат правителството предлага десет милиона лири стерлинги, за да субсидира веднага науката за постигането на тази цел.

Премиерът не се съмнява, всъщност отчетите за научния ни прогрес го правят уверен, в успеха на британския ум, британската воля и британските знания. Те в много близко бъдеще ще успеят да произвеждат антигерон за всеки мъж и жена в тази страна, които пожелаят да го използват…“