Джон Уиндъм
Неприятности с лишеи (12)

11

В четвъртък сутринта Даяна се залови с куп вестници с жадността на изгряваща звезда след първата й публична вечер. Колкото повече разлистваше, обаче, толкова повече униваше.

В „Таймс“ нямаше нищо. Е, едва ли можеш да очакваш незабавна реакция от стария сериозен вестник. В „Гардиън“ — също нищо. Нито в „Телеграф“, което бе малко странно. Дявол да го вземе, на събранието присъстваха достатъчно хора с титли. Малък пасаж на женската страница на „Нюз Кроникъл“ споменаваше, че известна козметичка от Мейфеър е съобщила за нова процедура, като е претендирала за необикновена ефикасност при запазването на младежката красота. В „Мейл“ пишеше:

„Ако примерът на известна козметична къща от Уест енд, която оповести своята нова процедура с целия блясък на модистите, когато показват сезонните си колекции, бъде широко последван, мога да предвидя, че ще настъпи време, когато ще ни водят на парад на най-новата мода на есенни и пролетни лица от нашите водещи козметици“.

„Експрес“ отбелязваше:

„Скромността никога не е била отличителен белег на разкрасителния бизнес и положително отсъстваше вчера, за да възпре претенциите на добре известна козметичка, когато се обърна към една аудитория на женския елит от Мейфеър. Никой не отрича, че много от това, което може да се направи и се прави за женското лице и фигура, превръща света в по-ярко място, но преувеличени обещания могат да дадат в резултат само вълна от разочарование, която ще се разбие върху главата на авторката им“.

Бележка в „Мирър“ под заглавие „СЛЕД ВОДОРАСЛОТО?“ коментираше:

„Онези от нашите читатели, които са били разочаровани от чудодейните свойства, приписвани, за сега недоказани, на едно водорасло, не трябва да се отказват от надеждата. Вчера пристигна поредното нагрято до червено обещание (от същото изискано заведение за разхубавяване) за непреодолимо обаяние. Успехите, свързвани с новата процедура, впечатляват дори още по-силно — вече не става дума за водорасло. Фактически не е ясно какво е, но ще ви струва двеста-триста лири, за да го пробвате и да видите какво ще стане“.

„Хералд“ проявяваше загриженост:

ЮНОШИ НА ЧЕТИРИЙСЕТ?

„Жени, които са имали късмет да се омъжат за добри банкови сметки, днес отново ще се радват. От парфюмирания Мейфеър дойде хубавата новина, че вратите към вечната младост ще бъдат отворени за тях на цена само някакви си триста-четиристотин лири годишно. Несъмнено при сегашното разпределение на богатството в тази страна капиталистите, които са лансирали това мероприятие, също ще се радват. На мнозина ще им се стори, че има начини осем лири седмично да донесат много по-голяма полза на общността, отколкото тази, но докато сегашното правителство на торите…“

А в „Скеч“:

„Млад си само веднъж, казват те. Но според един експерт от бизнеса с обаянието, това е остаряло. Модерната госпожица може да бъде млада два, дори три пъти, ако поиска. Трябва само да прибегне до помощта на науката — и да плати огромна цена, разбира се. Колкото до нас, струва ни се, че същото предложение е правено преди дори да са си помисляли за наука и вероятно при същите условия.“

— Много обезсърчаващо — каза мис Талуин съчувствено. — Трябваше да му придадете известна вестникарска стойност — добави тя.

Даяна се вторачи в нея.

— Мили Боже, Сара! Какво искаш да кажеш? Това е най-голямата новина след… след Адам!

Мис Талуин отново поклати глава.

— Новина и вестникарска стойност не са едно и също — възрази тя. — Боя се, че са приели всичко за рекламен трик. А нищо не ужасява повече британската преса от риска да направи безплатна реклама.

— Те съзнателно се преструват, че не са го разбрали. Клиентките го разбраха правилно — повечето от тях. И Бог ми е свидетел, обясних го достатъчно пълно — отвърна Даяна.

— Вие живеете с проблема отдавна. Свикнали сте с него. А те не са. Колкото до клиентките, много от тях вече трябва да са започнали да се чудят — те са били готови за обяснение, всъщност, искали са го. Но журналистите! Поставете се на тяхно място, мис Бракли. Изпратени са, за да отразят в една-две колонки нещо, което на вид е спонсорирана от бизнеса лекция на тема „Пазете красотата си“, за женската страница на вестника си. Не искам да кажа, че не сте накарали някои от тях да се позамислят. И може и да сте подготвили почвата. Но как си представяте, че те ще прокарат това, което наистина сте им казали, след това пред някой закоравял редактор? Аз ги знам. Едно време съм им яла попарата. Сега ви трябва нещо сензационно…

— За Бога, Сара! Ако това, което им казах, не е…

— Сензационно във вестникарски смисъл, искам да кажа. Инжекция, която бързо действа на емоциите. Това, което ни изнесохте, беше само леко потопяване. Множество взаимовръзки изискват време, за да се осъзнаят.

Даяна каза с малко повече надежда:

— Може би беше наивно да се очаква незабавна експлозия. Но неделните вестници тепърва ще излязат. Те ще имат повече време да го разберат. И може би темата е много повече в техния репертоар, не мислиш ли? Не ме интересува особено много как ще го поднесат, стига да не го пренебрегнат. И после, разбира се, следват женските седмични вестници и месечните списания… Някои от тях са длъжни да разкажат нещо от това, разбира се…

Но Даяна не трябваше да чака нито неделните вестници, нито седмичниците, защото след обяд в същия този четвъртък веднага след затварянето на фондовата борса „Треднидъл“ и „Западна Застрахователна Компания“ обявиха мораториум върху плащанията на годишната рента и гарантираните състояния до второ нареждане. Описваха действието като „чисто временна мярка, предприета със съжаление, докато се реши въпросът за закон върху задълженията на компанията в случаите, когато са употребени средства за продължаване на нормалната продължителност на живота“.

Според много хора, особено акционерите на ТЗЗК, а и на някои други застрахователни компании, временна или не, това бе ужасно глупава мярка. „Защо“, мърмореха възмутени гласове, „защо трябваше малоумниците от управлението да си отварят устата пред цялото общество? Дори ако имаше нещо такова, нямаше да им струва много да замълчат по въ-проса, докато научат мнението на съвета, глупаци такива“.

В петък „Треднидъл“ и „Западната“ отвориха при курс с пет шилинга по-ниско. Според слух, който обиколи борсата, някакъв държавен адвокат бил чут предната вечер да казва в Националния либерален клуб, че вече важна част от лекарските задължения е да продължават живота, при това ежедневно. Така че той въобще не може да разбере защо се повдига въпросът. Терминът „неговият естествен живот“ може само да събуди някои предположения относно природата на „неестествения живот“.

Застрахователните акции спадаха.

Спорове дали би могло да има нещо в тая работа за продължаването на живота несигурно започваха тук-там. Появи се чувството, че цялата работа е грубо преувеличена.

Застрахователните акции се стабилизираха.

Три по-малки компании последваха примера на „Треднидъл“ и „Западната“ и обявиха мораториум. О, изглежда все пак в слуховете имаше повече, отколкото се мислеше.

Застрахователните акции пак тръгнаха надолу.

Към два часа следобед едно късно последно издание на вечерен вестник съобщи:

„Вчерашното съобщение на «Треднидъл» и «Западната» за временен мораториум върху някои плащания доведе до несигурност на лондонската стокова борса днес. Застрахователните компании сутринта започнаха вяло и после бавно взеха да губят. По-късно настъпи леко повишаване, акциите се укротиха на ниво с няколко шилинга по-ниско от сутрешното. Нещата обаче не се стабилизираха и цените отново бавно тръгнаха надолу.

Необикновената мярка, предприета от «Треднидъл» и «Западната», се приписва на съобщение, направено в сряда от мис Даяна Бракли, ръководител на добре известните козметични салони на «Нефертити Лимитид», в което тя твърди, че е постигнат решителен прогрес в забавянето на естествената скорост на стареенето на органите, което ще доведе до чувствително увеличаване на годините очакван живот.

Твърдението очевидно е събудило по-сериозно внимание сред акционерите, отколкото може да се очаква да се прояви към съобщение, произлизащо от такъв източник, което вероятно се дължи на факта, че мис Бракли е научен работник, носител на високи научни степени по биохимия от университета в Кеймбридж, прекарала е няколко години в съвременна биохимична изследователска работа преди да насочи таланта си към развитието на своя забележително успешен бизнес в област, където конкуренцията е небивала и клиентките — пословично капризни…“

Млад мъж, леко намръщен, показа пасажа на своя колега.

— С други думи тя може би е открила нещо. „Чувствително увеличение на очакването“ не ни говори много, но явно е било достатъчно, за да пусне муха на „Треднидъл“ и другите. Смятам, че трябва да продаваме тези Общи Евентуалности, преди играта да е загрубяла.

Не само те двамата взеха това решение.

Играта загрубя.

* * *

„Таймс“ ограничи коментарите си до финансовата страна и влиянието върху застрахователните акции. Без да уточнява причината, той упрекваше онези, които са позволили преценките им да бъдат увлечени от необосновани слухове и по този начин са поощрили панически реакции в една от обикновено най-стабилните секции на пазара.

„Файнаншъл Таймс“ беше по-конкретен, но също предпазлив. И той не одобряваше резултата от едно може би безотговорно съобщение, но същевременно привличаше вниманието към забележимото повишение на химикалите, особено на тези на „Юнайтид Комънуелс Кемикълс“, което започнало приблизително по същото време, когато застрахователните акции започнаха своето второ спадане.

„Експрес“, „Мейл“, „Нюз Кроникъл“ — всички споменаваха твърдението на мис Бракли, но запазваха неясно мълчание за подробностите. Нямаше, например, никаква цифра за предполагаемото увеличение на живота, само едно непотвърдено с нищо допускане, че хората може би ще живеят малко по-дълго. И за всеки случай не му беше отредено важно място, а бе отпечатано сред полувалидните неща на женската страница.

Но „Мирър“ бе направил нещо по-добро. Бе от-крил, че мисис Джоузеф Макмартин (или мисис Маргарет Макмартин, както той по-интимно предпочиташе да я нарича), жената на управителя на борда на директорите на „Треднидъл“ и „Западна застрахователна компания“, бе неизменна клиентка на „Нефертити“ от осем години. Той бе публикувал снимка на мисис Макмартин, придружена с друга отпреди десет години. Липсата на разлика впечатляваше. Цитираха се думите й: „Нямам нито грам съмнение в искреността на твърденията на мис Бракли. И не съм единствената. Стотици жени, чийто живот е преобразен от нейното откритие, са й точно толкова признателни, колкото и аз“. Но и в този вестник не бяха уточнени подробностите на твърдението.

„Телеграф“ бе интервюирал лейди Тюли, която казала, несъмнено покрай другите неща: „Природата е несправедлива към жените. Ние цъфтим трагично кратковременно. Досега науката, която преобрази света, ни пренебрегваше, но ето че мис Бракли като посланица на Олимп ни предлага това, което всяка жена желае — дълго лято на пълен цъфтеж. Много е вероятно това да доведе до спадане на сегашното темпо на разводите“.

Даяна започна неделята като се съгласи на различни интервюта. Но увеличаващия се брой на предложенията я накара да се откаже от работа на парче и да организира пресконференция. Започна се с много цинизъм, насмешливост, пиперливи нецензурни приказки. Даяна дори малко скастри присъстващите и прекъсна увода си с думите:

— Вижте, аз не предизвиках тази среща. Вие напирахте да се срещнете с мен. Не се опитвам да ви продам нищо. Пет пари не давам дали вярвате на думите ми или не. От това фактите няма да станат други. Ако искате да продължавате умно да се майтапите, можете — макар че вашите лица ще се изчервят, не моето. Но за сега да се разберем. Днес вие задавате въпроси, аз ще ви кажа някои от отговорите.

Никой не може да убеди напълно участниците в една пресконференция. Успехът му намалява още повече, когато не се отговаря на някои възлови въпроси. Въпреки това, когато участниците се разотиваха, някои от тях бяха по-унили и замислени, отколкото при пристигането.

Не можеше да се каже кои от неделните вестници просто бяха решили да пропуснат темата и кои — че не си струва да нарушават вече заплануваните макети на страниците си. Някои предпазливо я споменаваха. Но „Проул“ и „Радар“ бяха убедени, че е привлекателна за читателите и бяха променили оформлението на почти готовите си късни издания, за да я коментират ентусиазирано: „ИСКА ЛИ ЕДНА ЖЕНА ДА ЖИВЕЕ ДВЕСТА ГОДИНИ?“ питаше „Проул“. „КОЛКО ЖИВОТА ЩЕ ИМАТЕ?“ интересуваше се „Радар“. „Науката не се задоволява да обърква държавните мъже само с водородната бомба, сега ни изправя пред най-големия човешки проблем на всички времена“, обявяваше той. „От лабораториите излиза обещанието за нова продължителност на живота на цялото човечество — нова възраст, която за някои вече е започнала с откриването на антигерона. Как антигеронът ще подейства на вас?“ И така нататък. Последният пасаж изискваше незабавно правителствено решение за положението на старите пенсионери при новата обстановка.

„Антигеронът, пишеше «Проул», несъмнено е най-важното откритие на медицинската наука след пеницилина. Поредният триумф на британския интелект, инициатива и умения. Предлага ви млад живот в разцвета на силите ви. Нещо, което засяга целия ни живот. По всяка вероятност ще промени възрастта, в която се сключва брак. С по-дълъг живот пред себе си момичетата вече няма да бъдат подтиквани да се омъжват още в юношеска възраст. В бъдеще семействата ще бъдат по-големи и ще траят по-продължително. Много от нас ще могат да държат своите праправнуци в ръце, а може би и техните деца. Вече няма да се смята, че една жена е достигнала средната възраст на четирийсет години и това положително силно ще се отрази на модата…“

Очите на Даяна пробягваха по колонките. Печалната й усмивка бе прекъсната от телефонен звън.

— О, мис Бракли, аз съм, Сара — каза леко задъхан глас. — Слушате ли новините?

— Не. Преглеждам вестниците. На прав път сме, Сара.

— Мисля, че е добре да ги чуете, мис Бракли — телефонът щракна.

Даяна пусна радиото. В стаята нахлу глас: „… излизайки от своята сфера, извършвайки акт на агресия в област, подвластна територия на Всемогъщия Бог. Към другите грехове на науката, които са много, се прибавя сега и високомерието — едно арогантно противопоставяне на изразената воля Божия. Нека отново ви прочета текста. Деветнадесети псалм: «Дните на отреденото ни време са седемдесет; и ако и хората да са толкова силни, че да достигнат осемдесет, тогава тяхната сила е само мъка и скръб, и скоро отминава, и ние си отиваме.»

Това е законът на Бога, защото е законът на тялото, което ни е дал. Неговият край не по-малко от неговото начало е част от Неговия образец за нашия живот. «Дните на човека са само като трева: защото той цъфти като цвете в полето», казва сто и трети псалм. Отбележете: като цвете в полето, а не като цвете в обърканата градина на някой учен.

Сега науката в своето нечестиво тщеславие предизвиква дори схемите на Архитекта на вселената. Изправя се срещу Божия образ на човека и казва, че може да го направи и по-добър. Предлага себе си като нов Златен телец на мястото на Бога. Науката съгрешава както децата на Израел прегрешиха, когато за тях бе написано: «Така те бяха омърсени със своите собствени думи и продължиха да блудстват със собствените си измислици».

Дори престъпленията и греховете на физиците са почти простими пред дързостта на хора, толкова загубили Бога в своите души, че имат самонадеяността да се противопоставят на Неговата повеля. Сатанинското изкушение, размахвано сега пред нас, ще бъде отхвърлено от всички, които се боят от Бога и уважават Неговите закони, и е дълг на тези правоверни хора да се погрижат слабоволните между нас да бъдат защитени от собственото им безразсъдство. Немислимо е законите в тази християнска страна да допуснат скандалната атака срещу човешката природа, създадена от Бога…“

Даяна замислено изслуша всичко до края. Почти веднага започна химнът. Телефонът иззвъня отново. Изключи радиото.

— О, мис Бракли. Чухте ли?

— Да, Сара. Хубава боза. Кара те да се питаш дали и лекуването на болни и пътуването със скорост по-голяма от ходенето пеша не са греховни вмешателства в човешката природа. Не мислиш ли? Не мога да си представя, че някой вече би могъл да успокои нещата. Благодаря, че ми каза за радиото. Не звъни повече, Сара. Излизам. Не мисля, че ще има още нещо до утрешните вестници.

* * *

„Ролс-Ройсът“ на Даяна спря пред „Дар Хаус“ по-скоро като яхта, загубила управление. Покрай собствените си грижи бе забравила за неприятностите там. Като гледаше жилищното крило взе смътно да си ги припомня. Много от останките бяха разчистени. Купищата строителни материали в градината показваха, че възстановяването вече е в ход. Запали колата и се отправи към паркинга. Там имаше само един автомобил. Закръглена, смутена млада жена се бе навела над отворения капак и се взираше в мотора. Колата на Даяна прошумоля по чакъла и спря до нея. Младата жена стреснато вдигна глава, видя ролса и ококори очи. Даяна попита за доктор Саксоувър.

— Временно се премести в преподавателския блок — каза момичето. — Мисля че сега е там. Ох, каква кола! — добави с нескрита завист, докато гледаше излизащата от нея Даяна. — О, не видях ли ваша снимка в „Сънди Джъдж“ тази сутрин? Вие сте мис Бракли, нали?

— Да, аз съм — призна Даяна с леко неудоволствие. — Ще ви бъда изключително признателна, ако не го разгласявате. Предпочитам да не се разчува, че съм била тук. Мисля, че доктор Саксоувър би казал същото.

— Добре — съгласи се момичето. — Не е моя работа. Но моля, кажете ми само едно: този антигерон, за който пише вестникът, това ли е, ама наистина ли е това, което пишат?

— Не съм видяла какво точно пише в „Джъдж“ — отговори Даяна, — но предполагам, че са схванали общо взето същността.

Момичето я погледна сериозно. Поклати глава.

— В такъв случай бих предпочела да не съм на ваше място, въпреки ролса. Но ви желая късмет. Щенамерите д-р Саксоувър в апартамент номер четири.

Даяна прекоси двора, изкачи познатите стълби и почука.

Франсис отвори и се втренчи в посетителката си.

— Господи, Даяна! Какво правиш тук? Влизай!

Около половин дузина неделни вестници бяха разхвърляни във всекидневната. Стаята изглеждаше по-малка, отколкото я помнеше и не така аскетична.

— По мое време тя беше цялата бяла. Мисля, че тогава ми харесваше повече. Беше моят апартамент някога, нали знаеш, Франсис?

Но той не я чуваше.

— Мила, не че не се радвам да те видя, но досега толкова внимавахме да не разкриваме никаква връзка и точно сега… Трябваше да си чела днешните вестници, разбира се. Наистина не беше разумно, Даяна. Видя ли те някой?

Каза му за момичето на паркинга и за това, че го бе предупредила. Той изглеждаше загрижен.

— По-добре да отида и да се уверя, че е разбрала — каза той. — Извини ме за момент.

Останала сама, Даяна се приближи до прозореца, пробит в старата задна стена на преподавателския блок и се загледа в овощната градина. Още стоеше там, замислена и неподвижна, когато той се върна.

— Ще се държи както трябва, предполагам. Добро момиче, химичка, много работи. Каквато бе ти. Смята „Дар“ за място, където се върши работа, а не за бюро за женитби.

— Такава ли бях? — попита Даяна.

— Ами разбира се, ти работеше постоянно…

Но нещо в тона й го порази и той й хвърли бегъл поглед:

— Какво искаш да кажеш?

— Почти нищо. Беше много отдавна, нали?

Обърна се и погледна отново овощната градина, а след това вратата, която водеше в малката спалня.

— Странно — каза тя. — Би трябвало да мразя „Дар“, но вместо това съм привързана към него. Никога не съм била толкова нещастна, колкото бях тук. Там вътре — и тя посочи вратата, — обикновено плачех, докато заспя.

— Мила моя, нямах никаква представа. Винаги мислех… Но защо? Или това е интимен въпрос? Ти беше много млада.

— Да. Много млада. Твърде мъчително е за млад човек да вижда, как неговият свят помръква. На някои им трябва много време, за да разберат, че лъскавият слой е само повърхностен, че определя само външния вид…

— Никога не съм бил добър в метафорите — отбеляза Франсис.

— Знам това, Франсис. Аз пък никога не съм била добра в разбирането на чувствата си. Младият човек е много нетърпелив. Желае съвършенство, представите му не са съвсем човечни, докато опитът и разбирането му не пораснат. Но да оставим това!

— Добре — съгласи се Франсис. — Едва ли то те е довело тук.

— Колкото и странно да е, донякъде то. Но има и съвсем конкретна причина да дойда — няма да имам възможност да дойда по-късно. Явно ще бъда много заета в близкото бъдеще.

— Така изглежда. Бих казал, „заета“ е слаба думаза резултата след разбунването на гнездото със стършели.

— Все още ли мислиш, че това бе евтин и неподходящ начин да се обяви откритието, Франсис?

— Не беше начинът, който някога би могъл да ми хареса, признавам. Но ти самата удовлетворена ли си от него? — И той посочи с ръка смачканите вестници.

— Като цяло и като начало — да — каза Даяна. — Аз съм създала много тела и те са моите живи примери. Следващата стъпка е то да се разпространи сред широк кръг от хора, преди да може да бъде потулено и ако подходът е вулгарен и глупав, то е, защото такова е мнението на редакторите за техните читатели.

— Любопитно — отвърна Франсис, — но те май във всички случаи допускат: А — че всички читатели са жени, и В — че само те ще се възползват от откри-тието.

Даяна кимна.

— Струва ми се, това отчасти се дължи на факта, че прехвърлих цялата история върху „Нефертити“. И още на търговската психология. Имаше и мъничко предпазливост. Ти, ако е необходимо, по-лесно можеш да отхвърлиш една статия, насочена към жените, отколкото ако тя има претенции да даде надеждна информация за мъже. Апелът към жените при това ще подейства много по-бързо.

— Ако намекваш, че жените по-силно искат да живеят по-дълго, а мъжете не ги интересува особено много, няма да се съглася с теб напълно — възрази Франсис. — Не мисля, че те повече от жените искат да умрат, колкото и да ти е странно.

— Разбира се — рече Даяна търпеливо, — но те не го чувстват по същия начин. Един мъж може да се бои от смъртта точно колкото и жените, но той не се възмущава от старостта и смъртта колкото тях. Една жена като че ли живее в по-интимна връзка с живота и успява да го опознае по-отблизо, ако разбираш какво искам да кажа. Един мъж не е тъй постоянно преследван от мисли за времето и възрастта, както жената. Не бих се изненадала, ако намеря връзка между това и по-голямата женска податливост на мистицизъм и религия, която обещава отвъден живот. Във всички случаи този фактор на възмущение от възрастта и смъртта е силен. Следователно много по-силно е предразположението жената да се хване за всякакво оръжие срещу тях. Това добре отговаря на целта ми. Имам своя батальон от жени, които ще се борят за правото да използват антигерон. Той вече е обявен и пред още милиони жени, които също ще го искат, и всеки опит антигеронът да бъде спрян ще предизвика полезна ярост, че мъжкото правителство се опитва да потиска жените, че мъжете им отказват правото да живеят по-дълго. Може да не е логично, но не мисля, че логиката ще играе голяма роля. Това е начинът, по който аз пък казвам „да“ — заключи Даяна.

Франсис пророни нещастно:

— Не мога да си спомня за басня, която точно да отговаря на положението, но съм сигурен, че има и такава, в която някой показва на тълпата чудесен сладкиш и устата на всеки се изпълва със слюнка, а онзи сдъвква парченце от него и после казва, че съжалява, че всички не могат да получат, защото за съжаление няма достатъчно. Разбира се, тълпата го разкъсва на парчета.

— Но все пак са поискали от сладкиша — каза Даяна, — затова отишли в двореца и хвърляли камъни по прозорците, докато кралят излязъл на балкона и обещал, че ще мобилизира всички готвачи в кралството и ще осигури редовно по парченце сладкиш за все-киго.

— Което обаче не събрало парчетата от човека, който показал сладкиша — добави Франсис. Той обърна към нея разтревоженото си лице. — Реши да вървиш по свой път, мила. Вече нищо не може да те спре. Но моля те, бъди, бъди внимателна… Питам се, дали в края на краищата не би трябвало аз…

— Не — отвърна Даяна, — не още, Франсис. Ти беше прав. Опозицията още не се е организирала. Нека почакаме, докато видим как тя ще излезе на бойното поле. Ако положението не изглежда добре за нас, можеш да включиш своите научни оръдия, за да ни подкрепяш от височините.

Франсис се намръщи.

— Не ми е съвсем ясно какви са намеренията ти, Даяна. Виждаш ли се да маршируваш начело на чудовищен женски полк? Да се обръщаш към масово сборище? Или може би духът на твоята пралеля те изкушава да се видиш седнала на премиерски стол с крака върху масата? Такава власт ли искаш?

Даяна поклати глава.

— Смесваш средствата с целта, Франсис. Не искам да предвождам всичките тези жени. Само ги използвам. Примамвам ги, ако предпочиташ така да го кажа. Идеята за по-дълъг живот е невероятно привле-кателна за тях. Повечето нямат истинска представа какво фактически ще означава. Те още не осъзнават, че това ще ги накара да израснат. Няма да могат двеста години да продължават да водят този безполезен, празен, характерен за повечето жени живот. Никоя не би могла да го издържи… Те мислят, че им предлагам повече от същия живот. Но не е така. Аз ги мамя.

През целия си живот съм наблюдавала как жени с потенциално блестящи възможности оставят своите умове и таланти да мухлясат. Плачеше ми се като си мислех какво биха могли да станат и да направят… Но дам ли им двеста-триста години живот, ще трябва да употребят таланта си, за да се запазят здрави, инак ще трябва да се самоубият от скука. Почти същото се отнася до мъжете. Съмнявам се, че дори блестящите могат да развият пълно възможностите си само за седемдесет години. Хитреците, които трупат пари, ще се уморят от това след шейсет-седемдесет години и ще насочат умовете си къмнещо по-полезно. Тогава ще си струва. Ще имат време, ще имат време да извършат наистина велики неща… Грешиш, ако мислиш, че искам власт, Франсис. Искам само да видя, че е роден homo Liuturnus^[1]. Не ме е грижа колко е неподходящ, колко е различен. Той просто трябва да получи своя шанс. Ако трябва да се роди с цезарово сечение, няма значение. Ако хирурзите не помогнат, ще стана главната акушерка и ще го направя сама. Това е единственият напредък от милиони години, Франсис! Той не трябва да бъде смазан и няма да бъде, каквото и да струва!

— Вече отминахме тази опасност, Даяна. Дори ако работата сега се потули, всичко ще бъде преоткрито и лансирано не след дълго. Ти вече направи каквото трябва. Няма нужда да излагаш на опасност и самата себе си.

— Върнахме се към основното ни различие, Франсис. Ти смяташ, че откритието може да върви по собствен път, а аз мисля за съпротивата, която то може да срещне. Ами тази сутрин вече чух проповед по радиото… — И тя му изложи същността. — Това са институциите, които ще се борят за своето съществувание. Боя се от тях. Те могат да забавят нещата с век или повече.

— Ти рискуваш много — каза Франсис, — може да е двеста и петдесет години от живота ти.

— Не ти подобава, Франсис — тя поклати глава. — Откога някой изчислява рисковете в броя на годините, които вероятно би могъл да изживее? Ако такъв ще е страничният продукт, по-добре да спрем лишеина ние самите. Аз не смятам, че е такъв.

Франсис разтвори длан и заразглежда пръстите на ръката си.

— Даяна, откакто открих „Дар“, много хора са работили тук. Стотици до сега. Идваха и си отиваха. За повечето от тях не ми е останал никакъв спомен. Но други никога не бяха забравени. Някои бяха самонадеяни. Други се чувстваха отговорни за нещо. Разбира се, човек чувства отговорност за всеки тук, но в повечето случаи това е дълг. А в редки — е нещо по-лично, нещо съвсем на друго ниво. Когато веднъж си почувствал този вид отговорност, тя не може просто да спре, само защото вече нямате пряка връзка. Тя може би не е явна, не е осъзната, докато нещо не я извади на бял свят, но независимо от това тя е тук. Това е като да си оказвал влияние на малка група хора, може би непреднамерено, което ги е насочило в определена посока. От този миг придобиваш поне частична отговорност за това, което ще се случи по-нататък. Сега изпитвам точно това.

Даяна погледна краката си. Размишляваше.

— Не виждам защо — рече тя. — Разбира се, ако ти знаеше, че и аз знам нещо за лишеина, би могло да бъде така. Но ти не знаеше.

— Не знаех — съгласи се той. — Значи не е съзнателно свързано с него. Свързано е с теб. Нещо, което като че ли ти се е случило, докато беше тук. Не знаех какво беше, но го усещах.

— Но не направи нищо по този въпрос през цялото това време, нали?

— Никой, който успява толкова добре, колкото успяваше ти, няма особена нужда от помощ и съвети — уточни той.

— Но смяташ, че сега имам?

— Препоръчвам само предпазливост по отношение на личната ти безопасност.

— За която поемаш върху себе си, след цялото това време, и лична отговорност — отбеляза Даяна рязко.

Франсис поклати глава.

— Съжалявам, ако го приемаш като вмешателство. Мислех, че можеш да ме разбереш.

Даяна вдигна очи. Изучаваше лицето му.

— Разбирам — каза с внезапна горчивина. — Разбирам много добре. Ти си баща, който се чувства отговорен и загрижен за своята дъщеря. — Устата й трепереше. — По дяволите, върви по дяволите, Франсис, върви по дяволите! О, Боже! Знаех, че трябва да стоя далеч оттук!

Тя стана и се върна до прозореца. А Франсис гледаше гърба й. Бръчките над веждите му и браздата между тях станаха по-дълбоки. Той бавно каза:

— Бях толкова по-стар от теб.

— Имаше ли значение — отвърна Даяна, без да се обръща. — Това някога имало ли е значение!

— Достатъчно стар, за да ти бъда баща…

— Беше. И въпреки че беше, какво значение има? И сега ли си? Не разбираш ли, Франсис? Ние променихме дори и това. Колко по-стар си от мен сега?

Той продължаваше да гледа нейния гръб, но с ново, доста объркано изражение в очите.

— Не знам — изрече бавно и замълча. — Даяна… — започна Франсис.

— Не! — избухна Даяна. И се обърна. — Не, Франсис, не! Няма да те оставя да използваш това. Аз… Аз…

Тя замълча и избяга във вътрешната стая.