Джон Уиндъм
Неприятности с лишеи (2)

1

Подът на хола бе почистен. Някой бе сложил доста мрачни снопчета от вечнозелени растения тук-там по стените. Друг бе помислил, че малко варак по тях ще ги разведри. Масите, наредени една до друга от едната страна, бяха от плот, покрит с бяла покривка и отрупани с чинии със сандвичи, сладкиши, резенчета колбаси, кани с лимонов и портокалов сок, вази с цветя. Имаше самовари и кафеварки. Останалата част от стаята приличаше на палитра в движение. А шумът се допълваше от ушите, дори от разстояние и напомняше на скорци привечер.

Гимназията „Сейнт Мерин“ празнуваше края на срока.

Мис Бенбау, математичката, блуждаеше с поглед из залата, докато слушаше досаден разказ за интелигентността, проявена от кученцето на Орора Трег и отбелязваше онези, с които трябва да размени по някоя дума тази вечер. В най-отдалечения ъгъл забеляза Даяна Бракли, в момента тя беше сама. Даяна положително бе от онези, които заслужават поздравления и затова, като се възползва от неочаквана пауза в задъхания разказ на Орора, мис Бенбау похвали проницателността на кученцето, пожела му всичко хубаво в бъдеще и се отдалечи.

Докато прекосяваше стаята, внезапно видя Даяна с очите на чужд човек: вече не е ученичка, а привлекателна млада жена. Може би роклята бе причина. Обикновена морскосиня гладка тъкан, незабележима сред останалите, докато не се вгледаш. Бе евтина. Мис Бенбау знаеше, че най-вероятно беше така и все пак създаваше впечатление за стил. Или може би наистина го имаше? Не беше съвсем сигурна. Даяна имаше вкус към дрехите и притежаваше онова друго нещо, което правеше три гвинеи да изглеждат като двайсет. Дар, помисли мис Бенбау печално, който не е за пренебрегване. И все още гледайки от този нов ракурс, продължи: външният вид е част от този дар. Не хубостта. Хубавите момичета са прелестни като цветята през май, но през май има толкова много цветя. Никой, който знаеше значението на думите, не би могъл да нарече Даяна хубава…

На осемнайсет, само на осемнайсет, бе Даяна тогава. Доста висока, приблизително един и седемдесет и осем, слаба и стройна. Косата й — тъмнокестенява с червенокафяви отблясъци. Челото и носът й не съвсем гръцки, но все пак изглеждаха класически. Устата й бе леко начервена, защото не можеш да идеш на парти неиздокаран, но, за разлика от многото розови пъпки и кървавочервени устни днес тук, тя имаше точно толкова и такъв цвят червило, колкото подхожда за случая. Устата сама по себе си имаше форма, но практически нищо не казваше. Все пак можеше очарователно да се усмихва, макар да не го правеше много често. По-отблизо човек забелязваше и сивите очи и ги усещаше през цялото време. Не само защото бяха хубави и красиво поставени, но в голяма степен заради твърдостта и невъзмутимото спокойствие, с които те обгръщаха и разглеждаха. С изненада, защото бе свикнала да мисли за нея повече като ум, отколкото като външност, мис Бенбау разбра, че Даяна бе станала това, което в младостта на нейните родители се е наричало „хубавица“

Тази мисъл бързо бе последвана от самопоздравление. В училище като гимназията „Сейнт Мерин“ не само преподаваш, но се опитваш да възпитаваш детето. А това е нещо като военно дело в джунглата, защото колкото по-добре изглежда детето, толкова, най-общо казано, са по-слаби изгледите му да оцелее. Невежеството го дебне отвсякъде.

Всякакви примамки с крила от банкноти прелитат съвсем близо до него и го изкушават неудържимо да ги преследва. Миазмите на илюстрованите вестници замърсяват въздуха му. Лепкавите паяжини на ранните бракове се плетат по петите му, майки с кокоши мозък внезапно се втурват иззад храстите и късогледи бащи се бутат неуверено по пътеката. Правоъгълни, святкащи очи проблясват хипнотизиращо от сенките, тамтами отмерват неспирен, побъркващ ритъм, а присмехулниците в това време все си крещят: „Какво значение има, какво става, щом тя е щастлива?… Какво значение има?… Какво значение има?…“

И затова е естествено да изпиташ гордост, когато гледаш, че на някои си помогнал да се промъкнат покрай опасностите.

Но истината изискваше мис Бенбау да си признае, че си присвоява непроявени заслуги. Даяна бе имала нужда от малко протекции. Опасностите не я смущаваха. Към изкушенията се отнасяше надменно и сякаш никога не й минаваше през ума, че те бяха предназначени да изкушават нея. Тя се държеше като интелигентен пътник, който минава през интересна страна. Съдбата й още можеше да не е ясна, но беше пред нея и че на някого можеше да му харесва да излезе много по-рано по спирките на този път и селцата, само я озадачаваше. Не, човек можеше да се радва, че Даяна се беше справила толкова добре, но не биваше да приписва кой знае какви заслуги на себе си. Даяна бе работила много и бе заслужила своя успех, само че човек би желал, въпреки че изглежда ужасно да желаеш това някому, който е трябвало да се бори упорито с инертността на своите съученички, Даяна да бе мъничко по-малко индивидуалност!…

Мис Бенбау бе стигнала почти края на стаята и Даяна я видя да се приближава.

— Добър вечер, мис Бенбау.

— Добър вечер, Даяна. Толкова исках да те поздравя. Блестяща бе, просто блестяща. Имай предвид, че всички ние знаехме, че ще се справиш добре. Щяхме да бъдем ужасно разочаровани, ако не бе добра. Но ти беше по-добра, отколкото смеех да се надявам затеб.

— Благодаря много, мис Бенбау. Не бе само моя заслуга. Искам да кажа, че нямаше да стигна много далеч, ако вие всички не ми помагахте и не ми казвахте какво да правя, нали?

— Ние сме тук за това, но ние също сме ти задължени, Даяна. Една стипендия допринася за доброто име на училището, а твоята е една от най-добрите, които някога е печелила „Сейнт Мерин“. Предполагам, знаеш това.

— Мис Фортиндейл наистина изглеждаше зарадвана.

— Повече от радостна е, Даяна. Тя е очарована. Всички сме.

— Благодаря, мис Бенбау.

— И, разбира се, родителите ти също трябва да са очаровани.

— Да — съгласи се Даяна леко резервирано. — Татко е много доволен. Идеята да уча в Кеймбридж му харесва, защото винаги е искал той сам да отиде. Ако не бях спечелила стипендията, за Кеймбридж и дума не можеше да става: щях да стигна само до… — светкавично тя си спомни, че мис Бенбау бе завършила в Лондон, и се поправи: — … до един от новооснованите университети.

— Някои от новооснованите вършат много добра работа — каза мис Бенбау с лек укор.

— О, да, разбира се. Но когато си си наумил нещо, смяната му с друго е вид провал, както и да го гледаш, не е ли така?

Мис Бенбау не искаше да се отклоняват в тази посока.

— А майка ти? Тя също би трябвало да е много горда от успеха ти.

Даяна я погледна със сивите си очи, с които сякаш виждаше много повече от останалите хора в главата на другия.

— Да — отвърна тя безучастно, — точно това изпитва мама.

Веждите на мис Бенбау леко се вдигнаха.

— Искам да кажа, че сигурно е много горда от моя успех — обясни Даяна.

— Положително — натърти мис Бенбау.

— Опитва се. Всъщност наистина бе много мила — уклончиво заговори Даяна. Тя пак фиксира мис Бенбау с очи. — Защо майките все още мислят, че заслужава много по-голямо уважение да си достойна в леглото, отколкото да имаш мозък? Не би ли трябвало да бъде обратното?

Мис Бенбау премигна. Можеше да изникне нещо неприятно от разговора с Даяна, но тя го прие на-право.

— Мисля — отговори разсъдливо, — че бих заместила „заслужава по-голямо уважение“ с „разбираемо“. В края на краищата светът на „мозъка“ е тайнствена затворена книга за повечето майки, така че те не се чувстват сигурни в него. Но те всички естествено се мислят за авторитети в другото и смятат, че там могат да разберат и помогнат.

Даяна се поразмисли.

— Но „заслужаващ уважение“ някакси се намесва в това, въпреки че не мога съвсем да разбера защо — отвърна, леко бърчейки вежди.

Мис Бенбау поклати леко глава.

— Дали не смесваш уважение и конформизъм? За родителите е естествено да искат децата да съответстват на образец, който разбират. — Тя се подвоуми и продължи: — Не ти ли е минавало през ума, че когато дъщерята на жена-домакиня предпочита да прави кариера, тя косвено критикува майка си? Всъщност казва: „Животът, който е бил достатъчно добър за теб, майко, за мен не е добър.“ Майките, както и другите хора, много не ги е грижа за това.

— До сега не съм си го мислила — призна Даяна. — Искате да кажете, че в себе си те се надяват дъщерите им да се провалят в своята кариера и така да докажат, че майките през цялото време са били прави?

— Бива те бързо да скицираш, нали, Даяна?

— Ама това наистина следва, не е ли така, мис Бенбау?

— Мисля да не търсим повече следствия в момента. Къде отиваш през ваканцията, Даяна?

— В Германия — отговори тя. — Бих предпочела да отида във Франция, но Германия ми се струва по-полезна.

Побъбриха малко и за това. След това мис Бенбау отново я поздрави и пожела всичко хубаво в университетския й живот.

— Ужасно съм благодарна за всичко. Така се радвам, че вие всички сте толкова доволни — каза Даяна. — Странно — добави съсредоточено, — аз си мисля, че практически всяка би могла да бъде добра в леглото, ако си науми. Искам да кажа, дори и да няма много ум. Затова не виждам защо…

Но мис Бенбау отказа да бъде отново въвлечена в темата.

— О! — възкликна тя. — Това е мис Таплоу. Знам, че гори от нетърпение да размени няколко думи с теб. Ела.

И успешно извърши прехвърлянето. Мис Таплоу едва що малко предпазливо започна да поздравява Даяна, а мис Бенбау вече им бе обърнала гръб и се намери срещу Бренда Уоткинс. Честити на Бренда, чийто малък годежен пръстен очевидно се класираше над всички възможни стипендии във всякакви университети. И дочу гласа на Даяна:

— Да съм само жена и нищо друго — поразява ме безизходността в тази работа, мис Таплоу. Искам да кажа, че в това не можеш да получиш никакво повишение, нали? Е, само ако се заловиш да бъдеш куртизанка или нещо подобно…

* * *

— Просто не разбирам откъде взема всичко това — възкликна мисис Бракли с объркан вид.

— Е, не е от мен — отговори мъжът й. — Понякога и аз съм пожелавал малко повече интелект да се появи в нашето семейство, но, доколкото знам, не е ставало. Не мисля, обаче, че има голямо значение откъде е дошло.

— Не мисля за интелигентността. Ти, нейният баща, също имаш ум, иначе не би се справил така добре с предприемаческия бизнес. Става дума за… е, нека го наречем независимост… Начинът, по който тя непрекъснато поставя въпроси за нещата. Неща, които всъщност нямат нужда от въпроси.

— И им намира някои доста странни отговори според това, което подочувам — каза мистър Бракли.

— Това си е вид безпокойство — упорстваше Малвина Бракли. — Разбира се, младите момичета често са неспокойни, нормално е, но… При Даяна ми се струва, че нещо не е като при другите.

— Няма си приятел — отбеляза съпругът й безцеремонно. — Но никакъв смисъл няма да си търсим белята, скъпа. И това ще дойде.

— Но би било по-нормално. Едно хубаво момиче като Даяна…

— Би могла да има приятели, ако искаше. Но тя едва започва да се учи да се киска и да не казва неща, които да ги хвърлят в паника.

— О, Даяна не е пуританка, Харолд.

— Знам, не е. Но те мислят, че е. Тук хората наоколо са много посредствени. Има три типа момичета: спортни, кискащи се, пуританки, други типове не са известни. Твърде лошо е да живееш в нецивилизован район. Разбира се, ти не искаш тя да тръгне с някой местен дебелак?

— Не, не, наистина не. Само че…

— Знам. Би било по-нормално. Скъпа, последния път, когато говорихме с мис Патисън в гимназията, тя предсказа блестящо бъдеще на Даяна. „Блестящо“, това не означава нормално. Не можеш да имаш и двете неща.

— За нея е по-важно да бъде щастлива, отколкото блестяща.

— Скъпа, защо мислиш, че всички хора, които наричаш нормални, са щастливи. Това е абсурдно предположение. Само ги погледни… Не, нека бъдем благодарни, много благодарни, че не се е влюбила в никой дебелак. За нея тук няма блестящо бъдеще. Нито, щом е станало дума, има дебелак. Не се тревожи. Тя ще си намери свой път. Трябва й само по-голям простор.

— Най-малката сестра на майка ми, леля Ани — рече мисис Бракли замислено, — не бе съвсем обикновена.

— Какво не й беше наред?

— О, не искам да кажа това. Но тя влезе в затвора през 1912, а дали не беше 1913 година, защото пускаше фишеци по „Пикадили“.

— За какъв дявол го е правила, Боже мой?

— Хвърляше ги в краката на конете и причини такава бъркотия, че задръсти трафика от Бонд Стрийт до Суон и Едгарс. А след това се покатери върху един автобус и викаше „Гласуване за жените“. Отведоха я. Осъдиха я на един месец. Семейството ни беше много посрамено. Скоро след като я пуснаха, хвърли тухла срещу витрина на „Оксфорд Стрийт“ и получи два месеца. Не беше много добре, когато излезе оттам, защото направила гладна стачка. Затова баба я отведе в провинцията. Но тя някакси се измъкна, върна се и успя да залее с шише мастило мистър Балфър. Тъй че отново я отведоха, а този път тя едва не запали едно крило на затвора в Холоуей.

— Предприемчива жена е била леля ти. Но не разбирам защо…?

— Ами не бе обикновена личност. Тъй че Даяна може да е получила това от семейството на майками.

— Не знам какво е могла да получи Даяна от една войнствена пралеля. И откровено казано, скъпа, пет пари не давам откъде е дошло, извън факта, че каквото и да й е предадено, станало е чрез нас. Смятам, че с теб сме свършили добра работа, макар самите ние да сме изненадани.

— Разбира се, скъпи Харолд. Пълно право имаме да се гордеем с нея. Но… не винаги най-блестящият живот е най-щастлив, не съм ли права?

— Не мога да кажа, но и двамата знаем, поне за мен е така, че човек може да бъде щастлив без да е блестящ. Как се чувства блестящият и какво иска, за да бъде щастлив, нямам понятие. Но съм сигурен, че неговият стремеж може да прави някои хора щастливи. Мен, например сега и то изцяло по егоистични причини. Тя беше малко момиченце, но вече ми тежеше на съвестта, че не мога да си позволя да я пратя в първокласно училище. О, знам, че в „Сейнт Мерин“ хората са добри преподаватели, тя го доказа. Но не е все едно. Когато баща ти почина, помислих, че ще можем да уредим това. Отидох при адвокатите, изложих им нещата. Те съжаляваха, но бяха твърди. Указанията му са съвършено ясни, казаха. Парите да бъдат под попечителство, докато навърши двайсет и пет. Не могат да се пипат преди това, дори и за образованието й.

— Никога не си ми го казвал, Харолд.

— Никакъв смисъл нямаше да го казвам и на двете ви, докато не разбера може ли да се направи. Не можеше. Знаеш ли, Малвина, това е едно от най-мръсните неща, които ни стори баща ти. Да не ти остави нищо — е, това щеше да е по-нормално за характера му. Но да остави на дъщеря ни четирсет хиляди фунта и да ги заключи така, че в най-критичните формиращи години на живота й да не може да ги използва… Така че браво на Даяна. Тя сама направи за себе си това, което аз не можах и това, което баща ти не би извършил. Натри както трябва носа на стария негодник, без той дори да го знае.

— Харолд, мили!…

— Знам, скъпа, знам. Но наистина… Не мисля много за злия старец Еди кой си, но когато си спомня…

Той замълча. Огледа малката всекидневна. Не бе много лоша. Поовехтяла, но удобна. В скромна къща-близнак, разположена на улица с абсолютно еднакви къщи в опърпаното предградие… Беден живот… Да се справяш с една заплата, която винаги изостава от цените… Толкова малко неща от онези, за които Малвина сигурно е мечтаела и би трябвало да има…

— Все още не съжаляваш? — попита той.

Тя се усмихна.

— Не, скъпи. Ни най-малко.

Той я взе и се върна на фотьойла с нея. Тя сложи глава на рамото му.

— Никак — каза тя тихо. После добави: — Аз не бих била с нищо по-щастлива, ако бях печелила сти-пендия.

— Скъпа, хората не са еднакви. Стигам до заключението, че и ние сме някакво изключение. Колко хора от тази улица познаваш, които биха казали „не съжалявам ни най-малко“?

— Трябва да има някои.

— Струва ми се, че това не се случва често. И колкото и да го желаеш на някого, положително не можеш да направиш да стане. Даяна не прилича много на теб, нито на мен. Бог знае на кого прилича. Тъй че няма смисъл да се тревожиш, защото не иска да прави каквото ти би правила на нейно място, ако можеш да си спомниш как се чувства човек на осемнайсет. Блестяща, казаха те. Единственото, което можем да направим, е да гледаме как дъщеря ни еблестяща по свой начин и да я подкрепяме, разбирасе.

— Харолд, тя не знае за парите, нали?

— Знае, че има някакви пари. Но не е питала колко са. Не ми се е налагало да лъжа. Опитах само да създам впечатлението, че не са кой знае колко, нещо около три-четири хиляди лири. Тъй ми се стори по-добре.

— Сигурна съм в това. Ще го запомня, ако стане дума. — След известна пауза: — Харолд, предполагам звучи много глупаво от моя страна, но какво точно прави един химик? Даяна ми обясни, че не било точно аптекар и това ме зарадва, но не ми разясни нещо повече.

— И аз не разбрах, скъпа. Най-добре е отново да я попитаме. Да, нещата започват да се преобръщат, стигнахме до момента, в който тя трябва да ни обяснява.

* * *

За семейство Бракли вече нямаше голямо значение какво прави един химик, защото в първата година на следването си Даяна промени намерението си и се залови с биохимия, а какво прави един биохимик бе нещо, което майка й никога не би могла да раз-бере.

Причината за промяната бе една лекция, изнесена пред дружеството „Двайсетте години на ХХ век“: „Някои еволюционни аспекти в неотдавна променената околна среда“. Не звучеше много вълнуващо. Даяна така и не разбра какво я накара да отиде. Но отиде и с това направи крачката, която определи посоката на живота й.

Лекторът, Франсис Саксоувър, доктор на науките, член на Кралското научно дружество, някога професор по биохимия в Университета в Кеймбридж, бе разглеждан най-общо като интелектуален ренегат. Бе от южен Стафордшър, от семейство, печелило малко в течение на безброй поколения, но придобило в средата на осемнайсти век определено силен ген на предприемчивост. Генът, толкова подходящ за времето на настъпващата индустриална ера, довел Саксоувърови до създаване на нови начини за отопление, за използване на енергията на парата и реорганизация на производството. Саксоувърови използвали предимствата на новите плавателни канали, включили се в световната търговия и натрупали голямо семейно състояние.

Генът се изявил силно и през следващите поколения. Нищо не можело да попречи на Саксоувърови. Не изостанали от новите технологии, заловили се дори с пластмасите, когато съзрели в тях бъдещ конкурент на керамичните съдове. През втората половина на двайсти век те все още преуспяват.

У Франсис генът за предприемчивост взел обаче друга насока. Той бил доволен да остави семейните концерни в ръцете на двамата си по-големи братя и да следва собствените си наклонности. Неговата цел била да оглави една катедра. Или поне така мислел.

През втората половина на живота му здравето на Джоузеф Саксоувър, бащата, се разклатило. Като разбрал това, Джоузеф, предвидлив човек, не губил време и прехвърлил авоарите си на двамата си по-големи сина, които поставил начело на своя бизнес. Останалите осем-девет години от живота си посветил на вълнуващото хоби да надхитря данъчните. Известни скрупули му попречили да направи това толкова добре, колкото някои от конкурентите му, но се справил тъй успешно, че след смъртта му властите продължавали да се опитват да запълнят известен брой интересни празноти.

В резултат на тези ходове и Франсис се оказал в много по-добра стартова позиция, отколкото очаквал и се объркал. Генът на предприемчивостта на Саксоувър се активизирал и у него при мисълта за неизползвания капитал. След година на растящо безпокойство подал оставка в своята катедра и се махнал от тази обител, за да води битки на пазара.

С няколко верни помощника основал собствен научен институт. Заловил се да докаже своето твърдение, че откритието, въпреки всеобщото мнение, не е непременно резултат на усилията на изследователи, които, обединени в полувоенни формации, работят за огромни компании.

„Дар Хауз Дивелъпмънт“, както станала известна компанията на Франсис, по името на имота, който закупила, по време на лекцията вече действаше от шест години. Първите пет бяха дори по-дълги, отколкото предсказваха повечето от приятелите на Франсис, но представляваха обещаващо начало. Компанията вече имаше няколко патента, достатъчно важни, за да предизвикат интерес сред най-големите химически заводи, и, може би, малко завист сред бившите му колеги. Положително имаше нюанс на злонамереност и в предположението, че лекцията на Франсис в неговото предишно университетско свърталище се дължи много по-малко на желанието му да просвещава, отколкото на нуждите на компанията му от нови попълнения.

Странно, но Даяна никога не можа да си спомни някакви подробности от лекцията. Той обяви, сякаш вече бе факт, а не само предположение, че водещата фигура на вчерашния ден е бил инженерът, на днешния — физикът, а на утрешния — биохимикът. След като чу тази мисъл, тя не можа да разбере как не я бе прозряла по-рано. Развълнувана от откритието, бе завладяна от чувството, че за пръв път разбира значението на думата „призвание“. Вкопчи се за думите на лектора. Поне й се струваше, че слуша, но никога не можа да си спомни нито една дума, сякаш всички те се бяха слели в една цялостна подкрепа на смисъла на призванието й.

По онова време Франсис Саксоувър още нямаше четирийсет. Слаб мъж с орлов нос, той създаваше впечатление, че е малко над, вместо сантиметър под, сто и осемдесет сантиметра. Косата му бе все още тъмна с изключение на леко посивялата отстрани. Веждите, макар не рунтави, стърчаха напред, засенчваха леко очите му и ги правеха да изглеждат по-дълбоко поставени. Маниерите му бяха свободни, тялото спокойно, той по-скоро разговаряше, отколкото четеше лекция, като разхлабено крачеше по подиума и използваше покафенелите си ръце с дълги пръсти, за да подчертае своите мисли.

Всичко, което Даяна всъщност запомни, бе образа на лектора. Силно впечатление й направи целенасочения му ентусиазъм. И, разбира се, чувството, че е открила единствената работа, с която си струваше да се заеме за цял живот…

И после — смяна на факултета с биохимичния.

И след това — огромна упорита работа.

И от там, когато му дойде времето — докторска степен.

И после — да си намери работа.

Даяна реши да се предложи на „Дар Хаус Дивелъпмънтс“

— Хм. Възможно е да те вземат, при твоето добро представяне — съгласи се нейната университетска наставничка. — Но Саксоувър е доста придирчив. Може да си го позволи, разбира се, при това, което плаща, но се говори, че въпреки това текучеството на персонала е доста голямо. Защо не помислиш за някоя от големите фирми? Простор, по-голяма стабилност, хубава солидна работа, макар и не нещо грандиозно, но в края на краищата първото натежава.

Но Даяна предпочиташе „Дар Хаус“.

— Бих искала да опитам там — каза твърдо. — Ако не успея, ще пробвам по-късно в някоя голяма компания. Това ще бъде по-лесно.

— Много добре — кимна наставничката и държанието й стана малко по-свободно. — Всъщност — довери тя, — на твоята възраст и аз бих се чувствала точно така. Само родителите мислят различно.

— Моите няма да имат нищо против — увери я Даяна. — Ако бях син, вероятно биха искали да отида в някоя от големите компании, но с момичетата е друго. На техните сериозни интереси се гледа само като на увод преди да приемат женския си живот насериозно, така че родителите ми няма да придават особено значение на избора ми, както виждате.

— „Виждам“ е доста конкретна дума, но все пак долавям насоката — отвърна наставницата. — Добре. Ще драсна ред на Саксоувър за теб. Мисля, че там може да бъде интересно. Чу ли, създал е вирус, който предизвиква стерилност у мъжките скакалци? Женските могат да създават женско поколение без участие на мъжките, но рано или късно това трябва да се отрази. Иначе нямаше да има особен смисъл от пола, не мислиш ли?

* * *

— Разбира се, надявам се да получиш работата, щом я искаш, мила, но що за място е „Дар Хаус“?

— Научноизследователски център. Компания, но частна. Управлявана от доктор Саксоувър, мамче. Голямата сграда от осемнайсти век е сред парк. Едно от онези места, прекалено големи, за да живее вече някой в тях, но не достатъчно интересни, за да бъдат обявени за национална ценност или резерват. Доктор Саксоувър го е купил преди десетина години. Със семейството си живее в едното крило на къщата. В останалата част са направени кабинети, лаборатории и прочие. Помещенията за конярите и оборите днес са превърнати в квартири за персонала. Има и други няколко къщи в имението. Д-р Саксоувър е построил и още лаборатории, и няколко нови къщи за женените си сътрудници… Там е нещо като общност.

— Ще трябва ли да живееш там?

— Да. Или наблизо. Малко било пренаселено, но ако имам късмет, може да получа квартира. Има и нещо като столова за персонала, който иска може да я използва. И, разбира се, можеш да излизаш през почивните дни. Всички казват, че природата е очарователна. Но наистина трябва да работиш и работата да те интересува. Той не искал чиновници.

— Изглежда мястото е много хубаво, сигурна съм,мила, но с баща ти не знаем много за тези неща.Всъщност какво правят там? С какво се зани-мават?

— Нищо не правят, мамче. Създават идеи и разрешават други хора да ги използват.

— Но ако идеите са добри, защо не си ги използват сами?

— Не е тяхна работа. „Дар Хаус“ не е фабрика. Какво правят ли… добре, например д-р Саксоувър има идея за термитите. Нали знаеш белите мравки, които изпояждат къщите и всичко в тропиците…

— Къщите ли, мила?

— Ами дървените им части и тогава останалото се срутва. Така че д-р Саксоувър и хората от „Дар Хаус“ са се заели с това. Един термит гризе дървесината и я поглъща, но не може сам да я смила, така, както и ние. Помага му паразитът Протозоа, който живее вътре в термитите. Той разрушава целулозната структура на дървото и термитът тогава вече може да го смила и усвоява. Хората от „Дар Хаус“ изследвали паразита и потърсили химични съединения, които да го убият. Намерили са едно, безопасно за използване. Дават го на термитите и те пак си гризат дървото, но сега без паразита не могат да го усвояват, така че просто измират от глад. В „Дар Хаус“ нарекли това вещество АП-91 и го патентовали, а д-р Саксоувър го занесъл в химически предприятия в Комънуелс и им подсказал, че в тропическите страни ще има голям пазар за него. Изпитали го, решили, че е добро и се съгласили да го произвеждат. Сега го продават из целите тропици под търговското име „Терморб-6“ и д-р Саксоувър получава процент от всяка продадена кутийка. Вероятно това носи хиляди лири годишно, а докторът има и много други патенти. Ето така в общи линии работят.

— Бели мравки. Какъв ужас! — възкликна мисис Бракли. — Не бих искала да работя с мравки.

— Това е само една от темите, мамче. Едновременно там се работи върху много различни неща.

— Какво място! Много хора ли има?

— Не знам точно. Мисля някъде около шейсет.

— Много от тях ли са момичета?

— Да, мила. И моралът се спазва. Казаха ми, че женитбите са чести. Макар да не знам, дали това ще ти се стори хубаво или лошо. Но няма от какво да се безпокоиш. Аз нямам ни най-малко намерение да сеприсъединявам към мнозинството още известно време.

— Мила, това изречение обикновено се използва в случай…

— Знам, мамо. Знам. О, ти не си видяла още новата рокля, която си направих за представянето си там. Ела горе да ти я покажа…