Джон Уиндъм
Неприятности с лишеи (13)

12

Неделните вестници бяха отприщили бента. В понеделник вече имаше заглавия:

ВСЕ ОЩЕ ОЧАРОВАТЕЛНА НА ОСЕМДЕСЕТ? („Мирър“)

ЗАДНИТЕ РЕДОВЕ ЗА МЛАДЕЖИТЕ? („Скеч“)

ОТСТЪПЕТЕ НА СТАРИТЕ („Мейл“)

ПРИОРИТЕТ ЗА ДОМА И ХОРАТА („Експрес“)

АНТИГЕРОНЪТ ПОСТАВЯ МОРАЛНИ

ПРОБЛЕМИ („Нюз Кроникъл“)

БЕЗ ПРИВИЛЕГИИ ЗА БОГАТСТВОТО („Тръмпитър“)

НОВ ПОДХОД КЪМ ВЪЗРАСТТА („Гардиън“)

Май само „Таймс“ продължаваше да разглежда въпроса без още да произнася присъда.

Без особена причина, само защото беше най-близо до нея, Даяна взе първо „Тръмпитър“ и зачете уводната му статия.

„Почти национален скандал е, че торите са позволили най-голямото откритие на епохата да се развие и експлоатира от частно предприятие на цени, достъпни само за богатите безделници. Идеята, че тези, които могат да си позволят да заплатят, ще живеят по-дълго от онези, които не могат, е престъпление срещу хората в една демокрация, престъпление и срещу цялата идея за благоденстваща държава. «Тръмпитър» изисква в името на народа правителството да национализира незабавно антигерона. Нито миг повече той не може да остане привилегия на шепа хора. Настояваме за честен дял за всички. Запасите антигерон трябва да бъдат конфискувани, центровете за прилагане преместени в болниците, а на хората да се раздадат карти, които им позволяват да получат безплатно имплантиране под закрилата на Националния здравен кодекс. «Дял и разпределение» трябва да бъде паролата. И той трябва да бъде за семействата на работниците, които произвеждат богатството на тази страна, преди всичко…“

В „Мейл“:

„Наша първа грижа естествено са старите хора. На тях преди всичко трябва да им се дадат още няколко години живот. Би било неизлечимо петно върху честта на тази страна, ако на младите се позволи да грабнат новото чудотворно лекарство за себе си, докато възрастните умрат още по-скоро поради липсата му. Трябва да се създаде незабавно строг ред на приоритетите, като се започне от най-възрастните, ред напълно свободен от влиянието на богатството или поста…“

В „Телеграф“:

„Нито принципът «Обслужен по реда на пристигането», нито отстъпване под виковете на организирани секции на общността ще създадат адекватно ръководство в използването на последното научно чудо, което, ако първите доклади се потвърдят, тъкмо попадна в нашето полезрение. То трябва, разбира се, да се направи достъпно за всички. Рим обаче не е построен за един ден и проблемът за разпределението по начин, който най-добре ще служи на националните интереси, докато се осигури снабдяване, което да отговори на търсенето, изисква сериозно разглеждане. Без съмнение съдбата на нацията зависи в голяма степен от мъдростта и опитността на тези, които ръководят нашата икономическа политика и направляват едрата ни индустрия. Тяхната способност да гледат в перспектива като правило ги е издигнала до сегашните им постове. Но точно те доста често не доживяват да видят плодовете. Ако техните очаквания за живота могат да бъдат продъл-жени…“

В „Мирър“:

„Жените от цялата страна се питат днес как ли ще се чувстват, ако бъдат млади на шейсет-седемдесет години не само по сърце, но все още млади в лицето и фигурата.

Първо, това ще означава много години, през които ще можете уверено да се изправите пред огледалото, без в подсъзнанието да ви боде въпросът: «Не губя ли любовта му със загубата на хубостта си?»

Ще означава и повече сигурност. Колко често сте си казвали: «Ах, само да бях знаела това, което знам сега, когато бях по-млада!» В бъдеще, когато антигеронът ще ни поддържа, няма да има нужда вече да го казвате. Вие ще можете да използвате вашия положителен опит — една опора, едновременно проста и усъвършенствана.“

В „Газет“:

„По-дълъг живот ЗА ВАС — БЕЗПЛАТНО!…

Шест щастливи читателки на «Газет» ще бъдат между първите, което вече преминават в новата епоха. ВИЕ бихте могли да сте една от тези, които ще получат най-новата обработка с антигерон абсолютно безплатно. Трябва само да подредите следващите дванайсет облаги от възможността да живеете по-дълго според тяхната важност така, както вие я виждате…“

Даяна прегледа останалите вестници. Помисли над тях няколко минути. Вдигна слушалката.

— Добро утро, Сара.

— Добро утро, мис Бракли. Добре, че използвахте пряката си линия. Другият телефон е блокиран, откакто отворихме. Горката Вайолет долу пощурява. Всеки вестник, всички маниаци и практически всички търговски организации в страната искат на секундата да се свържат с вас.

— Кажи й да нареди на телефонистката да не приема повече обаждания — каза Даяна. — Кой е дежурен във фоайето?

— Хиксън, струва ми се.

— Добре, кажи му да затвори вратите и да не пуска никого, освен записаните клиентки и хората от персонала. Ако иска да повика някого на помощ. Ако отвън се събере тълпа, да извика полиция. Няколко шофьори и опаковчици постави на входа за снабдителите и на задния вход. Ще им се заплати допълни-телно.

— Добре, мис Бракли.

— И, Сара, ще ме свържеш ли с мис Брендън?

Мис Брендън се обади след малко.

— Люси! — започна Даяна. — Прегледах вестниците. Всички представят нещата тенденциозно по един или друг начин. А аз искам да знам какво наистина мислят и говорят хората. Избери пет-шест интелигентни момичета от персонала и ги впрегни в работа. Обиколете кафенета, кръчми, барове, бързи закуски, даже перални — навсякъде, където хората говорят и разберете какво всъщност са схванали. Обхванете колкото може по-широк кръг хора. Върнете се към четири и половина, за да докладвате. Не избирай никоя, която има склонност много да пие. Всяка от вас ще получи по четири лири за разноските от мис Трафорд. Всичко ясно ли е?

— Да, мис Бракли.

— Добре. Тръгвай и ги изкарай навън, колкото е възможно по-скоро. Кажи на мис Талуин да ме свърже с мис Трафорд.

Тя уреди няколко финансови въпроса с мис Трафорд и отново се обади на мис Талуин.

— Мисля, че днес ще е по-добре да не съм тук, Сара.

— Сигурна съм в това — одобри мис Талуин. — Хиксън казва, че във фоайето има вече пет-шест души, които отказват да си вървят, докато не говорят с вас. Смятам, че ще ви устроят нещо като обсада. По обяд ще бъде съвсем трудно.

— Виж дали може да уредиш персоналът да влиза и излиза през съседните сгради. Не искам да разпусна хората, ако някои клиентки успеят да се промъкнат, трябва да бъдат посрещнати както винаги, за да не губят вярата си, че всичко при нас е наред. Нещата трябва да продължат колкото е възможно по-дълго.

— Да — каза мис Талуин неуверено. — Ще направя каквото мога.

— Разчитам на теб, Сара. Ако ти трябвам, може да се свържеш с мен на домашния ми телефон.

— Очаквам, че ще опитат да ви намерят в апартамента ви, мис Бракли.

— Не се тревожи, Сара. Имаме двама много едри, много добре платени портиери. Желая ти всичко хубаво.

— Надявам се — въздъхна мис Талуин.

* * *

— Не е етично — оплакваше се административният директор. Огледа групата, присъстваща на обичайното сутрешно съвещание на „Апийл Артс Лимитид“. — Четири пъти се опитвах да убедя тази жена да ни открие сметка. Всеки път отговорът бе един и същ. Тя нямала намерение да работи мащабно, масовият пазар не я интересувал, зависело от лични препоръки. Казах й, че един ден ще бъде принудена да разшири дейността си и ние чудесно можем да й организираме кампания и че имаме мрежа от хора на различни нива, които ще й предоставят за нас отлични препоръки. Предложих й да пробва най-добрите ни услуги на номинална стойност. А тя каза: не, благодаря. Имала цялата клиентела, която е в състояние да обслужи. Изложих й същността на „разширявай или умри“. И пак — не. А сега! Кой я е хванал? Кой държи сметките й! По дяволите, държи ли казах? Само по-гледнете днешните вестници. И всичко това е без-платно! — Е, ама който го е направил, я е хвърлил направо в… ъъъ… калта — продължи административният директор. — Не е почеркът на нито един от хората, които познавам. Каква касапница! Бих казал, че е аматьор.

— По-добре да го хванем и да го назначим — предложи някой. — Бива си го в натопяването, трябва да признаете.

Административният директор изсумтя.

— Целта на тази агенция е да изтъква качествата на клиентите си, а не да ги съсипва и да цапа имената им. Популярността може да създаде лоша слава, но само толкова; а това е много повече — каза той студено. — Който е направил това е заплаха за цялата ни професия. Той може изцяло да разклати вярата на публиката в почтеността на рекламата. Да внушаваш надежда и вяра е едно, да се позоваваш на гадни чудеса е съвсем друго.

Най-младият член на групата се изкашля стеснително. Неотдавна бе завършил университета в Оксфорд. Работеше във фирмата малко повече от година, но бе племенник на административния директор и всички лица с внимание се обърнаха към него.

— Чудех се — започна той. — Искам да кажа, ние като че ли приемаме за установено, че всичко това е напълно лъжливо. В края на краищата, почти всички вестници тази сутрин… — поспря, обезкуражен от техните изражения. — Само една идея… — заключи вяло.

Административният директор толерантно поклати глава.

— Не мога да очаквам да схванеш всички тенденции за няколко месеца, Стивън, ти знаеш. Хитро е, признавам, но това е такава хитрост, която се самовзривява. Пет пари не давам кой я е измислил. Но не е етично.

* * *

Телеграма до Секретаря на Вътрешното министерство:

„Сър, на специално спешно заседание на Общия съвет на братството на Британските собственици на погребални бюра, проведено днес, единодушно бе приета следната резолюция: Съветът изразява пред правителството сериозната загриженост на членовете на Братството по отношение на субстанцията антигерон. Използването на това средство, ако бъде разрешено, няма да закъснее да предизвика спад на търсенето на нашата професия, водещ до висока степен на безработица сред членовете. Братството най-сериозно настоява незабавно да се предприемат мерки производството и приложението на антигерона да се обявят за незаконни.“

* * *

— Аз… ъъъъ… аз искам мнението ви за моята възраст, докторе.

— Мадам, не съм тук за да лаская пациентите си,нито за да си играя на отгатване. Предлагам, аконямате екземпляр от кръщелното си свидетелство, да направите постъпки пред общината и да си извадите.

— Но там би могло да има безпорядък. Искам да кажа, случват се бъркотии, нали? Би могло да не бъде фактически моето кръщелно свидетелство или някой да е сбъркал при вписването, нали?

— Би могъл, но е съвсем невероятно.

— Все пак, докторе, бих искала да бъда сигурна. Бихте ли могли…?

— Ако това е някаква игра, мадам, аз не съм играч.

— Ама наистина, докторе…

— Практикувам вече трийсет и пет години, мадам. Нито един от пациентите ми, ако е бил с всичкия си, не е изпитвал съмнение за възрастта си. А тази сутрин вече две дами идват при мен с искане да им кажа на колко години са. Това е абсурдно, мадам.

— Но… ами, искам да кажа, съвпадение…

— При това не бих могъл. Мога да определя възрастта ви само приблизително. Едва ли по-добре от някой друг, който не е лекар.

— Това ли казахте и на другата дама, докторе?

— Аз… ъъъ… да., приблизително.

— Тогава няма да ми откажете да определите и моята възраст приблизително, нали, докторе? Искам да кажа, това е доста важно за мен…

* * *

— Моля, три кафета, Криси! Казвам ви, момчета, това започва да става малко зловещо, а? През уикенда хората разправяха, че работите днес ще се оправят. В събота сутринта доста типове се чудеха, защо така са се шашнали в петък.

— О, при отварянето беше спокойно. Нещата се задържаха така около десет минути, после отново настъпи паника. Цените падаха надолу като есенни листа.

— Но, о, благодаря, Криси… Добро момиче. Не, Криси, ако ме удряш, ще се оплача на кмета на Лондон и той ще те премести на борсата… Та докъде бях стигнал?

— Каза „но“.

— Така ли? Чудя се защо? Както и да е, ако има нещо в този антигерон, защо поне някой да не го потвърди или отрече официално? Тогава ще знаем, къде сме.

— Но не си ли видял една статия днес?

— В статията нямаше нищо такова.

— Старче, някои и други високопоставени лица си имат жени, които ходят в „Нефертити“. Клюката за парламента е, че тези жени вярват напълно в антигерона и са убедили и съпрузите. Всъщност това стои в дъното на всичко.

— Ей, вие двамата, изтрезнейте за момент. Това е сериозно. Смятам, че клюката на Бил е вярна. Може да не е толкова сензационна, колкото изглежда, но ако в нея нямаше нищо вярно, досега това щеше широко да е разтръбено. Тази история вече изигра страшен номер на пазара. Отиде ли и по-нататък, няма да се изненадам, ако парламентът прекъсне търговските връзки в очакване на официално изявление отнякъде.

— А може ли?

— Защо да не може, за Бога, ако иска в интерес на членовете си? Във всеки случай, бас държа, че този антигерон е нещо истинско — иначе никога нямаше да се стигне тъй далеч.

— Тогава?

— Тогава е време да се купува. Всичко спада, нали така?

— Какво да се купува, за Бога?

— Добре, но си дръжте езика зад зъбите. Магазини.

— Магазини!

— По-тихо, стари глупако. Ето, погледнете, вече е очевидно. Седемдесет и пет процента от женските дрехи, които се продават в страната, се купуват от жени на възраст между седемнайсет и двайсет и пет години.

— Така ли? Изглежда малко раздуто, но не виждам какво…

— Такива са цифрите. Дори ако антигеронът не е чак такъв, за какъвто го представят, да речем, че само удвоява очакваната продължителност на живота, ще се появят два пъти повече жени, които мислят, че са между седемнайсет и двайсет и пет, отколкото досега и ще се купуват два пъти повече дрехи, не е ли така?

— Ааа… Няма ли всички те да имат нужда от два пъти повече дрехи?

— Толкова по-добре. Разбира се, ако факторът на антигерона не е две, а три, още по-добре, но дори и само едно стопроцентно увеличение на оборота не е за пренебрегване. Хвърляйте се към платовете и няма да пропаднете.

— Да, но все още не разбирам какво общо имат седемдесетте и пет процента с…

— Няма значение. Просто продължавай да мислиш върху това, старче. Отивам да вложа мангизите си в бельо…

* * *

Телеграма: До Министър-председателя от секретаря на Дружеството на съботяните:

„Дните на нашия живот са седемдесет години…“

* * *

— Спилър! Спилър! Къде си?

— Тук съм, сър Джон.

— И то много навреме. Спилър, знаеш ли за този антигерон?

— Само от някои отзиви във вестниците, сър Джон.

— Какво мислиш за него?

— Не мога да кажа всъщност, сър Джон.

— Говорих с жена си за него. Тя абсолютно му вярва. Ходи в онова заведение „Нефертити“ от години. Склонен съм да се съглася с нея. Не изглежда и с ден по-стара, отколкото когато се оженихме, а?

— Лейди Катърам чудесно запазва външността си, сър Джон.

— По дяволите, човече. Не я изкарвай вдовица. Виж тази снимка. Направена е преди девет години. Сега тя изглежда също толкова млада и също така хубава, както и тогава. Нито ден над двайсет и две.

— Точно така, сър Джон.

— Това или е чудо, или има нещо в тази работа.

— Прав сте, сър Джон.

— Искам да се добереш до жената, която ръководи това заведение, някоя си мис Бракли. Уреди ми курс на приложение веднага. Ако се заопъва за записването, предложи й двайсет и пет процента над обикновената такса за бързата услуга.

— Но, сър Джон, разбрах, че лейди Катърам вече…

— О, за Бога! Спилър, не за жена ми, а за мен!

— О… ъъъ… да. Разбирам. Много добре, сър Джон.

* * *

— Хенри, виждам, че имам записан въпрос за утре по тази работа с антигерона. Имаме ли вече повече подробности?

— Боя се, че още не, сър. Тоест нищо надеждно.

— Добре, бъди добро момче, пораздрусай ги малко. Не искаме министърът пак да се впряга, нали така?

— Наистина не искаме, сър!

— Хенри, какво е твоето собствено неофициално мнение за това?

— Ами, сър, жена ми случайно познава няколко дами, които са клиентки на „Нефертити“. Май нито една от тях не изпитва ни най-малко съмнение, че това нещо е истинско. Трябва да се допусне известно преувеличение в някои от вестникарските статии, но от доказателствата до този момент съм склонен да смятам, че антигеронът може да е направен, искам да кажа вече е направен.

— Доста се страхувах, че ще кажеш точно това, Хенри. Никак не ми харесва, момчето ми. Ако претенциите им са верни и дори само наполовина истински, ефектът ще бъде… ъъъ… ъъъ…

— Апокалиптичен, сър?

— Благодаря, Хенри. Боя се, че това е le mft juste^[1].

* * *

— Точно това е начинът да бъдеш подготвен, ин-спекторе. Като се съди по това, как се нареждат нещата, изглежда, скоро ще трябва да я приберем. Рано или късно, дори ако е само заради собствената й защита. Подушвам истински неприятности. Казваш, че обвинението за опасни наркотици няма да свърши работа?

— Говорихме с началника за това, сър. Нямаме никакви доказателства за използването на какъвто и да е от познатите наркотици. Трудността е, че едно нещо не е опасен наркотик, докато не е обявено за такъв.

— Подозирано притежаване на такъв?

— Рисковано е, сър. Сигурен съм, че няма да намерим нищо от списъка в наказателния кодекс.

— Е, винаги можете да им пришиете нещо, ако истински искате. Какво ще кажеш за скитничество?

— Скитничество ли, сър?

— Тя им е разправяла, че ще живеят двеста години. Предсказване, нали така? Това я превръща в измамница или скитница според „Наредбата за скитни-чество“.

— Едва ли бих смятал така, сър. Всъщност, не е предсказвала. Тя просто претендира, че има нещо, което увеличава очакваната продължителност на живота.

— Въпреки това то би могло да бъде измама.

— Би могло, сър. Но това е истинският въпрос. Е ли всъщност? Изглежда никой не знае.

— Ама не можем да чакаме двеста години, за да научим, нали? Струва ми се, че най-доброто, което можем да направим, е да създадем съдебно разпореждане за поведение, умишлено водещо до нарушение на обществения ред и да го задържим, докато ни потрябва.

— Много се съмнявам, че то ще бъде потвърдено на сегашното заседание, сър.

— Може би, Ейвърхаус, може би. Но днешното заседание няма да е същото като утрешното или другиденшното. Запомни ми думите. Така или иначе, направи всичко възможно да го съставиш. Имам чувството, че по-късно ще ни потрябва много спешно.

— Да, сър. Ще го направя.

* * *

КРАЛИЦАТА И АНТИГЕРОНА

„«Вечерен флаг» не се съмнява, че изразява чувствата на огромното мнозинство от своите читатели, като настоява висше предимство при използването на последния триумф на британската наука да има Първата дама в нашата страна…“

* * *

— Двойно, шефе… Та аз викам направо. Викам: глей кво, моме. Природното си е природно, а т’ва тук не е. Майка ти нали не е изкарала двеста годин? Ами мойта? И сига — и нивга веч. И ти не требе да го праиш, ич не требе. Щот не е природно! Благодарско, шефе. Те т’ва е.

— Па така е, Бил. Т’ва е ваджишки неприродно, пустото. Тя к’во ти рече кат та чу?

— Тя си метва главата и вика: „Щом е така, нашите литургии не требе да ги показват по тая гадна талавизия“. Не спорим, викам й, само ти думам. Ти моеш да си се връткаш по бикини и прочие га я съм яко натряскан, ега ти. Виж к’во, нема да ги праиш тия работи и толко. Га приказват „дорде смърт ни раздели“ немат на ум разни шменди-капели да си жив три пъти повече от другия. Така че да си изфърлиш от главата тоя там анти-кво беше, не ти е твоя работа. И ако некога та пипна с тая щуротия, моме моя, ша та пребия — да н’ми речеш после, че не съм та предупредил. Т’ва не е природно. О, речи й направо, аз й рекох.

— И не й хареса?

— Ич. Разциври са, ти казвам, рече, че не било честно, и как имала право да живее, колко се може. Добре, рекох й, ти само пробвай и ша видиш к’во ш’ти са случи. Тогава тя са разциври още повече, докат й викнах да млъкне, и пак заскимтя. След малко рече: „Имам право, щом искам, вика, ама ти немаш никакво право да ми разправяш, че не мога“. Мое и така да е, ама ти само пробай и ша видиш. После след малко спре да скимучи и ма гледа малко мръсно. Бил, вика, да речем, че и ти имаш т’ва антинещо? Тогава ша бъди същото за двамата, значи ша е наред. Аз я гледам. Виж к’во, викам й, два неприродни не праят едно природно. Никогаш. И к’во ша ми е на мене да карам двеста гадни години с твоя гаден език? Добре, викаш! Брей че ма ядосваш! Ша та пребия за тая щуротия!

* * *

— Бърт, о, Бърт, включи Би Би Си, моля те. Ето я хубостницата. Там е онази жена, която ти казва какво да правиш, за да живееш сто години. Не че съм умряла да живея толкова дълго. Вече понякога има моменти, когато знам как се чувстваш при това. Но може да е хубаво да знаеш как…

— Добър вечер, дами и господа. Добре дошли при поредната програма в нашата новинарска серия. Нашият репортер тази седмица… Мис Даяна Бракли… мис Бракли е интервюирана от Рупърт Пиджън…

— Мис Бракли, вашето съобщение миналата седмица наистина като че ли предизвика голямо раздвижване.

— Съвсем не е неочаквано, мистър Пиджън.

— В случай, че някои от нашите зрители са пропуснали напоследък да прочетат вестниците, мислите ли, че бихте могли съвсем просто да ни представите най-същественото от вашето съобщение?

— То наистина е съвсем просто. Ако хората желаят да живеят по-дълго, има средство да се осъществи.

— Разбирам. Това наистина е казано направо. И претендирате, че сте разработили някаква процедура, която го осигурява?

— Не мисля, че имаме нужда от двусмислени въпроси, мистър Пиджън.

— Моля?

— Вие претендирате ли, че сте закусвали тази сутрин, или наистина закусвахте, мистър Пиджън?

— Ами аз…

— Точно така, мистър Пиджън. Тенденциозно е, нали?

— Ъъъъ… Вашето съобщение пре… искам да кажа, съобщихте, че известен брой хора вече са подложени от вас на процедурата, която ще окаже такова въздействие.

— Така е.

— Колко хора приблизително?

— Няколкостотин.

— Всичките жени?

— Да, но това е резултат на обстоятелствата. То действа също толкова ефикасно и на мъжете.

— И колко дълго ще живеят тези хора?

— Не бих могла съвсем точно да ви кажа, мистър Пиджън. Колко ще живеете вие?

— Но вие разбирате, че претендирате… Имам предвид казвате…

— Казах, че тяхната очаквана средна продължителност на живота бе увеличена и че ако прилагането на процедурата продължи, те биха могли да очакват двойно по-дълъг живот, или тройно, в зависимост от характера на процедурата. Това е съвсем различно от казването на всеки колко дълго ще живее. Преди всичко, когато удвоявате очакваната продължителност на живота си, удвоявате и вероятността от фатални злополуки. Много е възможно да увеличите повече от два пъти и чувствителността си към бо-лести.

— Тогава някоя, която е утроила очакваната си продължителност, няма толкова голям шанс да я реализира, колкото би имала през нормално продължителен живот?

— Така е.

— Но, ако не говорим за злополуки и сериозни болести, тя би могла да доживее до своя двести рожден ден?

— Да.

— Добре тогава, мис Бракли. Беше заявено от не един вестник, че нито една от тези жени, които сте обработвали с антигерон, така ли се казва…

— Да. Антигерон.

— Че нито една от тях не е знаела, че въздействате по този начин, докато не направихте съобщението си преди няколко дни?

— Мисля, че една-две може да са се досетили.

— Искате да кажете, че не отричате?

— Защо ще отричам?

— Ами бих си помислил, че това е доста сериозно обвинение. Всички тези хора идват при вас и доверчиво се оставят в ръцете ви, и вие ги третирате с антигерон, който ще ги направи да живеят двеста години, без дори да им казвате. Струва ми се, че това би могло да бъде доста сериозно обвинение.

— Така е. Ако някой се изправи пред перспективата да живее двеста години…

— Позовавах се на… добре, на елемента на измама, който се съдържа в съобщенията.

— Измама? Какво искате да кажете? Няма никаква измама — фактически е точно обратното.

— Страхувам се, че не долавям съвсем…

— Много просто, мистър Пиджън. Ръководя бизнес, който не ни е позволено да назоваваме открито. Тези дами идваха при мен като клиентки и казваха всъщност, че искат да запазят младостта и красотата си. Е, това е жаргон, разбира се. Никой не може да ги запази. Но аз им казвах, че мога да им ги удължа. Отговаряха ми, че точно това имат предвид, така че точно това правех. Къде е измамата?

— Ами те едва ли са очаквали точно това, мис Бракли.

— Намеквате, че те са очаквали да бъдат измамени и че съм виновна в това, че съм им давала, каквото са искали, вместо измамата, която са очаквали. Така ли, мистър Пиджън? Не смятам, че тук сте стъпили на много здрава почва. Всички в моя бранш твърдят, че продължават младостта и красотата. Аз съм единственият член на гилдията, който и прави това, което те искат. Предоставя им стоката. А вие ми говорите за „сериозно обвинение“. Просто не ви разбирам, мистър Пиджън.

— Пре… искам да кажа, вашата процедура с антигерона винаги ли е стопроцентово успешна и безопасна?

— Сред неколкостотинте ми клиентки имаше само един неуспех. Дама, която страда от рядка, неподозирана алергия.

— Така че не твърдите, че винаги е безопасно?

— Положително не. Но е успешна в над деветдесет и девет процента от случаите.

— Мис Бракли, предполага се, че ако антигеронът се използва широко, ако въобще се прилага, ще има сериозни последствия за нашата социална система. Съгласна ли сте?

— Разбира се.

— Какви последствия предвиждате?

— Можете ли да се сетите поне за едно нещо, което няма да бъде повлияно, ако всички имаме възможност да живеем двеста години?

— Смятам, че до сега, мис Бракли, не е имало никакво научно изследване на вашата пре… ъъъ… на антигерона?

— Грешите, мистър Пиджън. Аз като биохимик съм го изследвала твърде подробно.

— Аз… ъъъ… независимо изследване ли да го наречем?

— Още не.

— Бихте ли приветствали такова изследване?

— Защо трябва да го приветствам? Аз съм напълно удовлетворена от ефикасността на антигерона.

— Тогава, да кажем, бихте ли възразили срещу него?

— Още веднъж — защо да възразявам? Честно казано, мистър Пиджън, пет пари не давам. Единственото, което може да се каже в полза на едно ново изследване е, че би могло да доведе до откриването на други, може би по-добри видове антигерон.

— Мис Бракли, едно от нещата, които предизвикаха най-много предположения, е природата на антигерона.

— Той е химична субстанция, образувана от микроорганизми, които имат свойството да забавят известни метаболитни процеси и притежава далечно химично сродство с антибиотиците.

— Разбирам. Бихте ли ни казали източника на тази субстанция?

— Предпочитам още да не го разкривам.

— Не мислите ли, мис Бракли, че това би… ъъъ… вдъхнало повече доверие, ако можехте да ни дадете някакви сведения?

— Май не се разбираме с вас, мистър Пиджън. Какво ви кара да мислите, че искам да „вдъхвам доверие“? Аз не съм психотерапевт, нито политик. Антигеронът съществува. Резултатите му не зависят от доверието повече, отколкото от рициновото масло. Дали хората „вярват в него“, както се казва, или „не вярват в него“, не влияе в ни най-малка степен на неговите свойства…

— О, превключи на Ай Ти Ви, Бърт, тази ни будалка. Нищо няма да каже. Можех да се сетя, че всичко ще се окаже многозначителните високоинтелектуални брътвежи на Би Би Си. Така е по-добре…

* * *

— Скъпи, буден ли си?

— Мммм…

— Скъпи, мисля си за това нещо антигерона…

— Мммм?

— Ами ще бъде доста дълго време, нали така? По-дълго, отколкото смятахме, искам да кажа. Би ли казал, че двеста години са за по-хубаво, или за по-лошо, скъпи? Аз… ух-ох-ух-ух…

— Какво пухтиш, за Бога?

— Пухтя ли! Аз се задушавам! Мисля, че на хората трябва да им се забрани да имат бради в леглото. Аз… Ох… Ох… Ух… ух…! Но, сладурче, ти още не си отговорил на въпроса ми.

— О, за по-лошо. Категорично за по-лошо.

— О, мили, ама че си прасчо!

— Би трябвало да бъде най-малко триста години.

— Прасчо, обратно… Ооо, милиии…!

* * *

— Тук радио Москва.

Като се позовава на статии в днешни лондонски вестници, московският вестник „Известия“ пише:

„съобщението на британската преса за откриването на вещество, което ще увеличи нормално очакваната продължителност на живота, не изненада много добре информираните граждани от Народните републики на СССР. Хората в Русия са добре запознати с пионерската работа в тази област на отдела по гериатрия в държавната клиника в Комск под ръководството на героя на съвет-ската наука другаря доктор А. Б. Кристанович. Учените в СССР не са особено впечатлени от недоказаните претенции, направени в Лондон. Те посочват, че това развитие на въпроса, основаващо се несъмнено на работата на Кристанович, е експлоатирано в Англия от капиталистически интереси и че предявените претенции следователно могат да се смятат за преувеличени по причина на частно печалбарство.

Така за пореден път се демонстрира в работата на А. Б. Кристанович примерът, който постоянно се дава на останалия свят от бързия прогрес на съветската наука…“

* * *

— Добър вечер, полицай.

— Добър вечер, сър. Добре ли сте?

— Малко пийнал, полицай. Не обръщай внимание. Не пиян, не със стомашно разстройство. Само леко пийнал.

— По-добре да си вървите вкъщи, сър.

— На път съм, полицай. Живея наблизо. Това е съвършено изключително, съвършено изключи-телно.

— Радвам се да чуя, сър. И все пак, ако бях на ваше място…

— Но не знаеш защо се напих, нали? Ще ти кажа. Заради тази жена с нейния анти… анти… ами антинещо.

— Антигерон ли, сър?

— Точно така. Антигерон. Ами, виждаш ли, интересувам се от статис… статистика. Работих над това. Щом веднъж това анти-антинещо заработи, ние всички ще започнем да гладуваме. След по-малко от двайсет години всички ще гладуват. Много тъжно. Затова се напих. Твърде изключително.

— Добре, сър, ще трябва да се погрижим то да не заработва, нали така?

— Няма полза, полицай. Желанието да оцелееш е прекалено силно. Няма да можем да го спрем. Индивидуалното желание да оцелееш е част от жизнената сила. Всичко е въпрос на равновесие. Твърде многото жизнена сила е саморазрушителна. Мислил ли си някога за това, полицай?

— Не мога да кажа, че съм мислил, сър. А сега няма ли да е по-добре да се приберете? Минава полунощ, знаете ли.

— Добре, полицай. На път съм. Само исках да ти кажа, това е всичко. Всички ще гладуваме след по-малко от двайсет години. Много сериозно положение. Не забравяй, че съм ти казал.

— Ще запомня, сър. Лека нощ.

— Лека нощ, полицай.