Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Trouble with Lichen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 12 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

НЕПРИЯТНОСТИ С ЛИШЕИ. 1995. Изд. Далакорт, София. Роман. Превод: от англ. Роза ГРИГОРОВА [Trouble With Lichen / John WYNDAM]. Формат: 20 см. Страници: 240. Цена: 60.00 лв. ISBN: 954-8415-21-6.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

8

От оскъдната понеделнишка сутрешна поща до блюдото със закуската на Франсис Саксоувър стърчеше издут плик, адресиран с припрян почерк, който не можа да познае. Отвори го. По-голямата част от плика бе изпълнена с вестник. Най-отгоре имаше кратко писмо.

„Драги Франсис,

Подозирам, че приложеното не е достигнало до твоето внимание и ми се струва, че би трябвало да се запознаеш с неговото съдържание.

Една от фалшивите патици в моята защитна система вече излетя. Възможно е да бъде полезна и за своя птичарник. Положението става още по-благоприятно от очевидния факт, че лявата ръка на «Флийт Стрийт»[1] не знае какво прави дясната, и че А. вероятно е вбесен от Б.

Много набързо,

Ваша Даяна Бракли.“

Озадачен, Франсис разгърна статията, подписана с А. Тя се оказа цяла страница на „Неделен радар“. Някои абзаци бяха отбелязани с червени кръстчета. Осем снимки разделяха текста, озаглавен:

МОНОПОЛ В КОЗМЕТИКАТА,
РАЗБИТ ОТ „РАДАР“ ЗА ЧИТАТЕЛИТЕ

„Голяма новина за ТЕБ, ТЕБ, И ТЕБ!

Казват, че парите не могат да купят всичко. Например изгрева или нощната луна, широката усмивка, любящото сърце и множество други неща без цена. И може да са прави. Но вие знаете и аз знам, че нещата в съвременния свят са подредени така, че парите могат да ви осигурят много по-гладко преминаване през живота. Може дори да го пропътувате в позлатен «Даймлер», ако сте с късмет.

Сега погледнете галерията на красотата и ще видите, какво имам предвид. Във всеки случай горната снимка показва как е изглеждала дамата преди десет години, а долната — каква е сега. Сравнете и своя снимка отпреди десет години с това, което съзирате в огледалото. Видяхте ли? Много по-голяма разлика, отколкото на снимките на тази страница!

А какво струва на една представителка на хайлайфа да изминат десет години, без да оставят по нея почти никаква следа? Нашата галерия от дами признава, че между 300 и 400 лири годишно или може би повече, заплащани в модния разкрасителен салон в Мейфеър, Лондон. Смятат това за добре похарчени пари.

И може би наистина е така. Ако и вие имате толкова пари за харчене.

Повечето от нашите читателки тъжно ще кажат, че би трябвало да имат луд късмет, за да могат да си го позволят. Но не е така. Този път грешат. Благодарение на «Радар» сега всяка, буквално всяка ще може да си го позволи.“

Статията продължаваше и обясняваше, че изследователите на „Радар“ са разкрили тайната на запазването на красотата, използвана в този салон. Тя далеч не струва триста лири годишно. Лесно може да се постигне само с триста пенса. Авторът обещаваше да сподели откритието си със своите читателки.

„Серия изключителни статии, първата — следващата седмица в «Неделен радар», ще разкрие цялата тайна и ще разкаже на всяка читателка всичко, от което тя има нужда, за да запази своята младост, което е нейно право.

Осигурете си поръчка за «Неделен радар» от следващата седмица — вестникът, който открива това, което ВИЕ искате да знаете!“

Франсис, с чувството, че свидливо му е отпусната съвсем малко информация, отмести вестника, като се питаше колко ежеседмични статии ще може да пусне „Радар“, преди да стигне до същността. От негова гледна точка, обаче, интересна бе червената линия, която ограждаше снимките, и надписа: „Клиенти!“

Той взе другата изрезка — нещо много по-скромно на две колони в „Сънди Проул“. И тя бе илюстрирана със снимки на две клиентки „преди“ и „след“, но в по-малък формат. Дамите, чийто предишен и сегашен вид беше сравнен, не бяха квартета, появил се в „Радар“. Заглавието беше:

„ВЪЗРАСТТА НЕ ТРЯБВА…“

и отдолу: Джералд Марлин. Статията започваше:

„Не е тайна, че известен салон за разкрасяване, чието име е известно на всички от прослойката с най-високи доходи и тлъсти банкови сметки, се съгласи да заплати астрономическо обезщетение за причинени вреди, вместо да се съгласи да изложи своите работи на вулгарното внимание на съдилищата и да отговаря публично на уместни въпроси. Копринените поли така се предпазиха от оскверняване, тайната и навярно достойнството, бяха запазени на съответната цена.

Алергията е нещо своеобразно, може да се появи неочаквано, понякога бедствено. Трябва само да съчувстваме на една дама, която не само понесе големи страдания, но трябваше да ги преживее сама, без подкрепата на своя съпруг, чиито важни интереси в Южна Америка го заставили да замине натам малко набързо преди година и са му попречили да се завърне и да бъде до леглото й през критичния период. Но наред с нашето съчувствие тя заслужава и нашите поздравления. Тя се справи добре.

Но една алергия не винаги разстройва само засегнатия. Виновникът за причината също може да бъде особено недоволен, особено ако е фирма с установена репутация в подпомагането на богати дами да излъжат за годините си, както нашите снимки красноречиво показват. Дребни злополуки, разбира се, ще има, но едно елегантно заведение предпочита те да се случват с възможно най-малко хора. По-добре е да не се смущават ценните и ценени клиентки. И второ — всички дейности имат своите тайни и може би си струва да се даде щедра компенсация, за да се избегне задължението да се признае публично, че източникът на нечий не малък доход не е екзотичен продукт от Арабия или фина субстанция от Черкезия, а нещо просто, което се намира наблизо и струва само надниците на събирачите и транспорта.“

Франсис Саксоувър се почувства малко уморен от високопарния стил на инсинуациите на мистър Марлин, пропусна част от текста и се спря на последния абзац.

„Източникът на страданията на чувствителната клиентка и какви предпазни мерки трябва да се вземат срещу неговото повторение остават, въпреки инак твърде задоволителните условия на споразумението, неизвестни дори за нея самата. Изглежда несправедливо и ненужно дамата да бъде оставена в състояние на тревога, без да знае в кой момент може да попадне на вещество, което пак да причини неразположение. Тогава, от съчувствие към нейното положение можем да й предложим следния съвет: да избягва, ако е възможно, бреговете на залива Галуей. Но ако трябва да отиде на този залив, нека избягва къпането в него. Ако обаче съществуват обстоятелства, които правят за нея невъзможно да избегне къпането в залива Галуей, да избягва на всяка цена контакта с един тип водорасло, което се среща там. Ако предприеме тези прости предпазни мерки, тя ще може спокойно да се радва на щедрата компенсация, която получи, освен ако, разбира се, други козметици не се изкушат да направят състояние от някой вълшебен морски бурен и не вземат да го продават по-скъпо от теглото му в злато.“

След като свърши закуската си, Франсис наруши обичайния си навик да иде веднага в лабораторията си и вместо това се запъти към кабинета. С ръка на телефона, се подвоуми кой номер да набере. Реши, че Даяна още едва ли е излязла от дома си. Позна.

— Благодаря за изрезките от вестниците, Даяна. И докато някому не хрумне да се учуди, защо мисис Уилбъри ще бъде алергична към гъби в резултат на третиране с водорасло, това може да свърши работа.

— Ами! — отвърна Даяна. — Никому няма да му хрумне. Пътищата на алергиите са прекалено променливи и тайнствени, за да се изненада някой. Възразявам срещу думата „може“. Статията вече подейства като бомба. Всичките ми ненавистни конкуренти прекараха целия вчерашен ден на телефона в щури опити да научат нещо повече. На мистър Марлин трябва да са му предлагали цели състояния за подробности. Почти всеки женски вестник е пратил свой човек да ме чака пред кабинета ми. А телефонистката ни каза, че трябва да назначим папагал, за да повтаря: „Не коментираме“ на всички вестници и журналисти, които звънят. Научих, че е имало запитване от Министерството на земеделието и риболова дали ми е давано разрешение от Комитета по търговията за внос на водорасли от Ирландската република.

— Това е интересно — каза Франсис. — Те не са имали време за това запитване след публикуваното в неделните вестници. Трябва да са го научили отнякъде другаде.

— Разбира се — потвърди Даяна. — Знам, откъде го е научил Марлин, но преди седмица направих така, че то да стигне до три от най-недискретните ми момичета при най-строга секретност. Така че досега е стигнало вече навсякъде. Ще има безкрайно много да се забавляваме.

— Виж — каза Франсис, — съжалявам, но се страхувам, че ще трябва да капна капка катран в успокоението ти. Не мислех, че трябва да ти го казвам сега, но днес ще дойда в Лондон и смятам, че трябва да го обсъдим. Можеш ли да вечеряш с мен? Какво ще кажеш за „Кларидж“ в осем и половина? Ще можешли?

— За часа — да. Но не искам това място. Сега е страшно важно името ти да не се свързва с моето. Аз ще бъда белязана жена, докато продължава всичко това. Предлагам малко ресторантче, наречено „Атоумиъм“, на „Шарлот Стрийт“. Няма изгледи някой да ни види там.

— Да, малко вероятно е — съгласи се Франсис. — Много добре. „Атоумиъм“, в осем и половина.

— Добре. Нямам търпение да те видя отново след цялото това време, Франсис. Толкова искам да говоря с теб и по-обстойно да ти обясня нещата. — Тя замълча, а после добави: — Ти прозвуча… Много ли е сериозно, Франсис?

— Боя се, че да — отвърна той.

* * *

— О, това си ти, нали? — Възкликна редакторът. — Изглеждаш много доволен от себе си.

— Така си е — отговори Джералд Марлин.

— Това е добре, защото аз не съм доволен — от теб, искам да кажа. Онзи Уилкс от „Радар“ ми изсипа толкова клетви по телефона. Съсипал си цялата кампания, която бил подготвил.

— Много лошо, много лошо — каза Джералд весело.

— Какво е станало?

— Ами, както ти казах при сумата, която платиха на онази Уилбъри, беше ясно, че има нещо, което „Нефертити“ не иска да се научи от широката публика. И не бях изненадан, че е така. Този салон наистина изглежда прави нещо твърде забележително със своите клиентки. Както и да е, успях да си намеря връзка там, едно невинно на вид момиче, което обожава хайвера и шампанското и се пазари като джамбазин. Реших, че ресторантът „Куаглино“ ще бъде подходящ и когато влязохме в него, видях млада жена, която седеше във фоайето. Погледна моята свръзка, стресна се, а след това се престори, че не я е видяла. Моята свръзка изглеждаше също малко изненадана. Попитах я какво има. Обясни ми, че другото момиче също е от „Нефертити“. Тъкмо в този миг един мъж отиде при него и го поздрави — Фреди Рамър от „Радар“, моля ти се. Извърнах се, за да не ме види и когато те влязоха в ресторанта, ние решихме да вечеряме другаде.

По време на виното научих, че „Радар“ е запланувал серия „бъди ти самата кралица на красотата“ и свързах фактите. Беше нещо като удар. Искам да кажа, щеше да бъде хубаво да се види дали не може да се направи нещо за получаване на правата върху водораслите в Галуей Бей. Но очевидно не можеше да се чака толкова, затова телеграфирах на един приятел в Дъблин, за да вземе преднина с искане за законни права върху водораслите според ирландския закон.

Редакторът поклати глава.

— По-лесно е да отправиш петиция до Папата или нещо подобно — каза той. — Това за ирландците е сериозно нещо. Те го ядат…

— Те какво?

— Ядат го. Наричат го дълс.

Джералд на своя ред поклати глава, но не стана ясно, дали от съмнение или от съчувствие към ир-ландците.

— Така или иначе — продължи той — наистина беше твърде късно. Трябваше или да позволя на „Радар“ да ни изпревари, или да им проваля игричката. Моят нещастен приятел там трябва да се е смачкал абсолютно. Не ще да съм единственият, който се е сетил да опита рано да предяви искания. Майчице, Дъблин трябва да е представлявал мила гледка тази сутрин с всичките си фургони, хукнали от града със запенени впрягове на запад през хълмистите мочурища.

— За какво, по дяволите, говориш? — попита редакторът.

— Златна треска, старче — лекичко си затананика: — „Чух, че има много злато, хей, край брега на Галуей Бей!“

— Имай предвид, че и аз съм заложил нещо в няколко от търсещите екипи — продължи Марлин. — Почти всички производители на козметични мазила в кралството, единствено „Нефертити“ мълчи, ми позвъниха вчера, за да научат нещо повече. Сторих всичко възможно да осигуря дяловото си участие, но се боя, че е доста рисковано. Това, което ми пречи да направя състояние — довери той, — е, че трябва да има десетки видове водорасли край бреговете на Галуей, а аз, честно казано, не знам кой от тях е магическият. За съжаление, в случая това е съдбоносно. Ако „Радар“ знае вида, все още могат да ни преметнат.

Редакторът на „Сънди Проул“ помисли малко и поклати глава.

— Не. Уилкс не би избухнал толкова, ако беше така… макар че все пак не е невъзможно. Той може да си мисли, че и ние сме го открили, но си мълчим. Във всеки случай е по-добре да опитаме. Трябва да разберем, къде се обработва растението и да измъкнем образец от него. Това би могло да достави тема за голямо четиво за жените…

* * *

Даяна отмести дебелата червена свещ, която стоеше между тях. На светлината й те се изучаваха взаимно. Най-после Франсис каза с особен тон:

— Колко е странно, че това, което знаеш, е различно от онова, което виждаш.

Даяна продължаваше да го гледа мълчаливо. Започна да съзнава, че ръката й върху масата трепери и я скри от погледа му. Очите й бавно се плъзгаха по лицето му, черта след черта. Попита с усилие:

— Колко ли си ми сърдит… Франсис?

Той поклати глава.

— Не съм. Когато научих за пръв път, наистина бях много ядосан. Докато не започнах да разбирам, защо си го направила. После разделих яда си на шок, наранено самолюбие и тревога, най-вече тревога, и разбрах, че няма никакъв смисъл да се крия зад гнева. Трябваше да си дам сметка, че четиринайсетте изминали години са ми отнели правото да се сърдя, но не и правото да се тревожа. И все още съм разтревожен.

Замълча, като изучаваше лицето й тъй внимателно, колкото тя неговото.

— Сега — продължи той, — сега се срамувам, че се ядосах. Срамувам се от себе си. Боже мой! Да ме е било яд на теб, да съм искал да го предотвратя! Това завинаги ще хвърля сянка в съзнанието ми. Незаличимо и непростимо. Не, не съм сърдит, унизен съм. Но не само…

Докосване по ръката му прекъсна думите му.

— Какво има?

Сервитьорът поднесе менюто.

— О, по-късно — каза той раздразнено. — Донесете ни шери — сухо. За какво говорех? — обърна се към Даяна.

Тя не можа да му помогне. Не бе чула ни дума от това, което бе казал. Продължиха да се гледат. След малко:

— Не си ли омъжена? — попита той.

— Не.

Погледна я озадачено.

— Трябваше да се досетя — започна и млъкна.

— Какво трябваше да се досетиш?

— Не съм съвсем сигурен… Аз… Предполагам, това прави нещата различни?

— Да, нямам усещането, което изглежда имат повечето жени, че времето ги гони по петите. Но аз не съм много верен критерий. Познавах само един човек, за когото истински съм искала да се омъжа — каза тя, а след това с вид, възпиращ разговора в посока на лични въпроси, продължи: — Всъщност се питах, как бракът ще се впримчи в новото разписание. Явно е, че хора, които могат да се обичат двеста-триста години, са твърде малко.

— Това не се впримчва, както ти се изрази, много по-добре и в сегашното разписание — отбеляза Франсис, — но човек се приспособява. Не виждам, защо да не се приспособи и по-нататък. Бракове за определен период с право на избор, както при наемите, можеби?

Даяна поклати глава.

— Не е толкова просто. Нека се отнесем антропологично към въпроса: сегашната първостепенна роля на западната жена е да бъде съпруга, втората й роля е на майка. Във висшите и средни класи понякога тя има и ролята на компаньонка. В другите класи партньорството отива често много назад в списъка. А в повечето незападни нации въобще едва ли влиза в класацията. Но при перспективата за връзка от двеста-триста години са възможни промени. Струва ми се почти сигурно, че партньорството тогава ще трябва да мине на първо място. Сега и натискът на обществото, и популярната пропаганда, и доста голяма част от усилията на нашия бранш са посветени на това, момичетата да получават статус на съпруги. Преместването на партньорството на първо място ще причини страхотна социална революция.

За щастие, това ще проличи едва след време, инак почти всички млади момичета със зъби и нокти ще застанат срещу нас. Статусът на съпруга е толкова лесен: природата е направила в него почти всичко вместо теб. Не ти трябва ум, а само външност и можеш да си купиш множество помощни неща за нея. Но партньорството е нещо много по-деликатно. Трябва да използваш малко ума си. Не можеш да си купиш помощ в тубички и бурканчета. Това няма да се хареса. Няма да е популярно. Те просто няма да го повярват, ако им се обясни. Всеки е склонен да разглежда своето собствено антропологично положение като природен закон. Но ще имаме на наша страна всички мили перушанки, флиртаджийки и мързеливки, защото те ще видят в дългия живот единствено много, много повече време за много, много повече креватни игри.

Гледайки я, Франсис бавно се усмихна.

— Да, това е от твоя репертоар — каза той. — Даяна, скъпа моя, има неща, които почти бях забравил затеб.

Даяна остана съвсем неподвижна.

— Няма нищо — започна и млъкна. Примигна бързо няколко пъти. — Аз… — започна тя отново. След това рязко стана.

— Ще се върна след малко — стана припряно, и беше вече по средата на ресторанта, когато Франсис съобрази, какво става.

Той седеше и пийваше от шерито, вперил невиждащ поглед в наметката, простряна на облегалката на празния й стол. Сервитьорът се върна и остави лист с менюто пред него и друг за Даяна. Франсис поръча още шери. След десетина минути Даяна се върна.

— По-добре да изберем нещо — каза той.

Сервитьорът си записа в бележника и се отдалечи. Последва мълчание, което заплашваше да продължи дълго. Даяна обърна червената свещ така, че восъкът да започне да се стича от другата й страна. Изрече малко отривисто:

— Чу ли новините в шест?

Не, Франсис не ги бе чул.

— Тогава, за твое сведение, Министерството на земеделието на Република Ирландия е издало заповед, забраняваща изнасянето на водорасли без специално разрешение. — Тя замълча. — Значи кат’ изнесох морските треволяци станах ирландка? Ама пра’ителството рече веч’ да н’го праим без артийка. Разрешения — добави тя, — ще бъдат издавани вероятно, когато се реши какво е най-високото мито, което износът би могъл да донесе. Ще е голямо развлечение за всички.

— С изключение може би на нещастните жени, които трескаво ще очакват чудеса от това — подсказа Франсис.

— О, няма да бъдат много изненадани — увери го Даяна. „Чудо“ е любимата дума в женските вестници. Никой не очаква сериозно тя да значи нещо. Тя е само добавка, която трябва да натори надеждите и да поддържа цъфтежа им.

— Какво точно очакваш да направи тази водораслова бъркотия — попита я той.

— Да отвлече вниманието. Моите конкуренти са твърде доверчив народ. Ще мине доста време, преди наистина да се убедят, че във водораслите няма нищо. Междувременно клиентките ще се изтрепват да търсят водораслов крем, водораслов лосион, закуска с водорасли и прочие, така че работите на конкурентите ми ще потръгнат. Имам няколко рекламни статии, готови за представяне тук-там. Едната разкрива, че морските растения са използвани за красота още в древността. Не случайно Венера се появява от морската пяна, това е символ на употребата на водорасли в антична Гърция[2]. Хитро, не мислиш ли? Според мен ще минат най-малко две години, а може и четири, докато някой проумее, че с тези водорасли не получава резултатите на „Нефертити“. Тогава обаче ще бъде разкрито, че в „Нефертити“ използват и съвсем нов електронен уред, който чрез ултразвукова стимулация на клетъчния слой под епидермиса, възстановява младежката еластичност на тъканите, в което е тайната на истинската красота. Можа да поддържам нещата така до безкрайност, ако е необходимо. И няма защо да се страхуваш, че истинската причина скоро ще се изясни.

Франсис бавно поклати глава.

— Всичко това е безобидно наистина — призна той. — Но много се страхувам, че е напразно, Даяна.

— О, не! — възкликна тя, внезапно загрижена от тона му. — Франсис, какво е станало?

Франсис пак се огледа. Не познаваше никого от вечерящите наоколо. Нямаха наблизо съседи и общия шум беше достатъчен, за да надвие разговора в техния ъгъл.

— Точно това исках да ти кажа. Не ми е приятно да го призная, но при създалите се обстоятелства не-знанието може да бъде опасно за теб. Отнася се до снаха ми.

— Разбирам, Зефани ми разказа за нея. Искаш да кажеш, че Пол е решил да я уведоми?

— Да — кимна Франсис. — Сметнал за свой дълг да й каже. Направил го е на другия ден. Подразбирам, че не е било много дружески разговор. И двамата са били малко объркани, и той не си спомня точно колко от нещата й е казал. Но е споменал за лишеина итеб.

Дланите на Даяна се сплетоха.

— Това — каза напрегнато — едва ли е било необходимо.

— Цялото проклето нещо не е било необходимо. Но щом веднъж започнал, сторило му се, че трябва да разкаже за моето решение за него и Зефани.

Даяна кимна.

— Какво е станало след това?

— Джейн не го приела добре. Мътила всичко още няколко дни. И изглежда е извършила разследванияза собствено удовлетворение. След това дойде в „Дар“.

И той й разказа за посещението на Джейн.

Даяна се намръщи.

— С други думи, започнала е атака. Тази не особено приятна млада жена.

— Е — каза Франсис честно, — тя има известно право. Като жена на моя син е била несправедливо из-ключена от облага, която би трябвало да й се предостави, но подходът й беше… ъъъ… съвсем нетак-тичен.

— Ти й го направи! Постави й лишеин?

Франсис кимна.

— Щеше да е много лесно да я измамя за известно време с нещо друго — призна той. — Но нямаше да спечелим кой знае какво. По-късно трябваше да й го призная или сама щеше да го открие. И в двата случая отношенията ни биха се влошили. Сериозните щети, сметнах, вече са причинени — тя знае. Така че й го направих. Разбрах, че ти правиш инжекции, но аз й го присадих във вид на разтворима таблетка, както направих на Пол и Зефани. Сега ужасно бих искал да съм бил с ума си и да съм й направил инжекция.

— Не виждам разликата.

— Има. Върнала се при Пол и му казала, че е била при мен. Решила е, че така е по-добре. Той бил принуден да я разпита за превръзката на ръката. Пол си представил, що за поведение трябва да е имала спрямо мен. Бил изключително ядосан. Когато погледнал превръзката, от пръв поглед разбрал, че не е правена от мен. Станал подозрителен поради нещо в държанието й. Настоял да провери разреза — имлатнтантът с лишеин не бил там.

Джейн продължавала твърдоглаво да възразява, че трябва да е паднал, когато си е слагала нова превръзка. Чиста глупост, разбира се. Разрезът бил отворен, таблетката извадена, а след това отново зашит с два шева както преди.

Тя не преставала да повтаря едно и също, колкото и да било съшито с бели конци. Накрая избягала и се заключила в спалнята. Пол прекарал нощта в другата стая. Когато на сутринта се събудил, тя си била отишла заедно с два куфара… Никой не я е виждал от тогава.

Даяна мълча няколко секунди.

— Наистина ли няма вероятност да е изпаднала? — попита тя.

— Абсолютно никаква. Двата шева трябва да се махнат и заменят после с нови. Щеше да е по-умно да имплантирам безвредна подобна таблетка като предпазна мярка. Тогава би могла да отнесе нея.

— Мислиш, че тя я е взела от теб, за да я даде на друг?

— Очевидно. Вероятно с обещанието, че ще й я имплантират отново, след като открият тайната й.

— И след като е смъкнала тлъстичка сума, както ми я описваш. Какво може да се научи от таблетката?

— Предполагам, много по-малко, отколкото мислят. Нито ти, нито аз съумяхме да го синтезирамепрез цялото това време. Но да допуснем, че им еказала всичко, което знае. Това ще даде друга на-сока.

— Тя знае ли, откъде идва лишея?

— Не. За щастие, не го казах на Пол.

— Каква смяташ ще бъде следващата стъпка срещу нас?

— Ще проверят вноса ни, ще се опитат да проследят нещо от него, предполагам.

Даяна се усмихна.

— Ако съумеят да пробият тази част на моята защита за по-малко от година-две, ще бъда удивена — каза тя. — Колкото до „Дар“, ти постоянно получаваш пратки със странни неща от цял свят.

— За съжаление лишеите не са много в тях. Естествено, бях предпазлив и взех мерки, но едно интензивно търсене срещу нас е нещо съвсем друго… — той сви рамене неуверно.

— Дори да е така — каза Даяна, — кой ще определи точния вид лишей? Ние му дадохме хубавичко дълго название, но единствените, които могат да кажат какво растение се крие зад него сме ти и аз.

— Ако открият събирачите ни, няма да бъде много трудно да разберат и какъв лишей събират — посочи Франсис.

Мълчаха, докато сервитьорът се суетеше и наливаше чашите им. Франсис пръв проговори:

— Това трябваше да стане, Даяна. Винаги си знаела, че рано или късно ще стане.

— Бих предпочела да беше по-късно — каза тя смръщено, — но предполагам, че щях да се чувствам по същия начин когато и да бе станало. Онази проклета Уилбъри с нейната алергия… Не може да е обикновена алергия, иначе щях да съм се сблъсквала с нея и по-рано. От друга страна, сега вече нищо не може да се направи. — Тя отново замълча. После каза: — Непрекъснато повтаряме „те“. Имаме ли представа, кои могат да са?

Франсис вдигна рамене.

— Никой не знае. Уважавана фирма не би се занимавала с нещата по такъв начин. Но името Саксоувър е достатъчно…

— Да. Предполагам, че е някъде из бранша.

— Бих казал. Но не е присъщо на Джейн да използва ненужен посредник.

Даяна присви вежди.

— Това започва още по-малко да ми харесва, Франсис. Тогава може би имаме работа с хора, които ще се стремят да го използват по начини, фантастично печеливши… докато траят. — Тя унило се усмихна. — В края на краищата и моите доходи не бяха зле, но ако някой няма никакви скрупули… Простото изтичане на информация е едно нещо, съвсем друго е да имаш работа с хора без никакви скрупули по отношение на начина, по който са придобили лишеина. Те няма да ги имат и когато се убедят, че това е шанс да спечелят милиарди от него.

Франсис кимна.

— Няма да могат да се възползват, които и да са „те“ — каза той. — Погледни само какво стана, защото казах на собствените си син и дъщеря.

— Възможно е. Но си мисля, че бихме могли сега да им объркаме нещата, като го публикуваме. Щом се убедят, че това е едно истинско нещо, по най-бърз начин ще се опитат, ако могат, да го откраднат, а също и технологията. Или още по-добре — да отвлекат един от нас или и двамата.

— Мислих за това — обясни Франсис. — Нищо няма да намерят в „Дар“. А ако изчезна, публикуването на материал ще последва автоматично. Предполагам и ти си взела подобни мерки?

Даяна кимна.

Над чашите с кафе погледите им не се отместваха един от друг.

— О, Франсис — продължи тя. — Стана дяволски глупаво. Всичко, което искаме, е да дадем нещо на хората. Да осъществим стара, стара мечта. Можем да им предложим живот с достатъчно време, за да го изживеят, вместо само едно припряно съществувание — и край. Време, за да поумнеят достатъчно, за да създадат един нов свят. Време, за да станат пълноценни мъже и жени, вместо порасли деца. А погледни ни сега — ти си спънат от перспективата да възникне хаос, аз — сигурна, че ще се опитат да спрат този проект насилствено. И двамата сме все още на онези наши стари позиции.

Тя си наля отново кафе. Почти минута гледаше чашата си. След това вдигна очи.

— Нещата отидоха твърде далеч, Франсис. Не можем да ги задържаме повече. Ще го публикуваме ли?

— Още не — отвърна той.

— Предупреждавам те, ще започна да подготвям моите дами.

— Защо пък не — съгласи се той. — Това е по-различно, отколкото да направиш научно съобщение, за което се знае, че не може да бъде приложено.

— Ще бъде приложено, ако го поискат достатъчно отвисоко. — Замълча. — Не, прави си, Франсис, ще бъде по-ефикасно, ако ти се намесиш по-късно.

— Няма да забравя, Даяна.

— Бързо ще просветя моите деветстотин и осемдесет дами и ще събудя готовността им да се борят за правото да имат дълъг живот. — Тя отново замълча, после се разсмя. — Колко жалко, че моята войнствена пралеля Ана не е тук. Щеше да бъде в стихията си. Чукове за витрините, бензин за пощенските кутии, сцени в парламента — колко би й харесвало!

— Ти го очакваш с нетърпение — каза той с укор.

— Разбира се, че го очаквам. Стратегически би било по-добре да имах още време, но лично… Не съм работила дванайсет години върху това, само за да забъркам розова с дъх на цветя, застлана с килими, завързана с копринени панделки, обвита с целофан страна на мечтите, населена с мъркащи, интригантстващи, лошо гледащи, алчни, цинични кучки с хищни нокти, които се поддържат и използват своите вторични сексуални белези с най-голяма полза за самите себе си. Мисля, че в този случай и ти би приветствал всякаква промяна.

Франсис се разсмя.

— Но бяха ми казали, че не си лоша бизнесдама.

— Тази страна на въпроса може да бъде забавна известно време — призна Даяна. — И печеливша. Но все пак аз давах нещо, което моите конкуренти само се правят, че дават.

— А бъдещето? В края на краищата ти ще имаш едно продължително бъдеще.

Даяна каза безгрижно:

— Имам си планове — план А, план Б, план В. Но стига за мен. Искам да знам какво стана с теб и с „Дар“ през цялото това дълго време…

Бележки

[1] ???

[2] ???