Джон Уиндъм
Неприятности с лишеи (6)

5

Зефани излезе от асансьора, като бъркаше в чантата си за ключа от квартирата. Едра фигура се надигна от стол, поставен на площадката по-скоро за да прикрива голотата й, отколкото да се седи на него. Мъжът за стана пред нея, когато тя приближи до вратата. Изражението й на разсеяност се смени със смут.

— О, мили! — каза тя неадекватно.

— О, мили, наистина — отговори мрачно младиятмъж. — Трябваше да те взема преди един час. И дойдох.

— Ужасно съжалявам, Ричард. Наистина…

— Но ти току-що показа, че напълно беше за-бравила.

— Не бях забравила, Ричард. Поне помнех до тази сутрин. Но оттогава се случиха толкова много неща. И то… Е, добре, изскочи ми от главата.

— Наистина — повтори Ричард Тревърн.

Стоеше пред нея — висок, светлокос, широкоплещест младеж, който я гледаше внимателно. Раздразнението му се смекчи донякъде от искреността на нейното смущение.

— Толкова много какво? — попита той.

— Семейни работи — обясни Зефани мъгляво. Сложи ръка на ревера му. — Моля те, не се сърди, Ричард. Нищо не можех да направя. Трябваше внезапно да си отида вкъщи. Беше едно от неизбежните неща. Ужасно съжалявам… — Тя отново затърси в чантата си и намери ключа. — Ела и седни. Дай ми десет минути за душ и преобличане и ще бъда готова.

Той изсумтя, но я последва.

— Десет минути означава точно пет минути след вдигането на завесата.

Тя помълча като го гледаше нерешително.

— О, Ричард, би ли възразявал много, ако не отидем? Не можем ли просто спокойно да вечеряме някъде? Знам, че е гадно от моя страна, но днес не мога да изпитам удоволствие от театъра… Може би ако им се обадиш, ще могат да продадат местата?

Той я погледна малко по-внимателно.

— Семейни скандали? Някой е умрял? — попита той.

Тя поклати глава.

— Само малък шок. Ще мине, ако ми помогнеш.

— Добре — съгласи се той. — Ще им се обадя. Няма защо да се тревожиш, само дето взех да огладнявам.

Тя сложи ръка на ръкава му и вдигна лице за целувка.

— Милият Ричард, — каза тя и се отправи към спалнята си.

След това лошо начало вечерта не тръгна кой знае колко добре. Зефани опита да я подобри с изкуствено осветление. Изпи две мартинита, преди да излязат от стаята и още две в ресторанта. Като отри, че не действат, настоя, че само едно шампанско ще оправи настроението й, и като че ли това наистина стана за известно време. В края на вечерята тя толкова настояваше и за двойно бренди, че той превъзмогна нежеланието си и го поръча. С брендито настроението от виното се изпари. Тя се разплака, заподсмърча и поиска още бренди. Той отказа и тя се почувства подтискана. Сълзливо молеше за милост келнера, комуто се наложи да прояви не малко такт.

Когато се върнаха в апартамента, Ричард й помогна да свали шлифера си и остави в един ъгъл на дивана във всекидневната. Тя се сви и тихо заплака. Той отиде в малката кухничка и сложи чайник с вода на печката. След малко се върна с кана черно кафе.

— Давай. Цялата чаша — каза й той, когато тя спря да пие.

— Няма. Не ме тормози, Ричард.

— Ще я изпиеш — настояваше той и стоя над нея, докато я довърши.

Тя отново се свря в ъгъла на дивана. Хълцането беше престанало. От всичко случило се лицето й бе забележително незасегнато. Очите й все така блестяха, клепачите — съвсем леко зачервени, но никаква друга следа. Като върху детско лице. Наистина, мислеше той, като я зяпаше, лицето й бе точно това: детско. Бе трудно да се повярва, че тя, тъй както седеше и мачкаше носната си кърпичка и тъжно избягваше очите му, бе на повече от седемнайсет го-дини.

— Хайде — каза той топло. — За какво е цялата работа? Какво те тревожи?

Тя само поклати глава.

— Не бъди глупава — увещаваше я той нежно. — Хора като теб не отиват и не се напиват нарочно без причина. А хора, на които е станало навик, имат нужда от много повече, отколкото изпи ти.

— Ричард! Казваш, че съм пияна ли? — попита тя с опит да защити достойнството си.

— Да. Наистина си пияна. Изпий още чаша кафе.

— Няма!

— Ще изпиеш — настояваше той.

Тя намусено изпи половината.

— Хайде сега, разкажи ми.

— Няма. Тайна е — отговори Зефани.

— По дяволите. Мога да пазя тайни. Как мога да ти помогна, щом не знам какво не е в ред?

— Не можеш да ми помогнеш. Никой не може да ми помогне. Тайна е — каза тя.

— Често онова, което ни помага, е да говорим за нещата — каза Ричард.

Тя го изгледа продължително и доста твърдо. Очите й заблестяха, напълниха се със сълзи и отново преляха.

— О, Боже! — възкликна Ричард. Поколеба се, после отиде и седна на дивана до нея. Взе ръката й.

— Зеф, скъпа — каза той, — нещата често се виждат само откъм опаката им страна, когато застанеш пред тях сам. Хайде да го извадим на бял свят, каквото и да е, и да видим какво можем да направим. Този начин на действие не ти е присъщ, Зефи.

Тя увисна на ръката му и сълзите й потекоха.

— Изплашена съм, Ричард. Не искам това. Не го искам.

— Какво не искаш? — попита той безизразно, като я гледаше безпомощно.

Тя поклати глава.

Внезапно той стана по-груб. Сурово се вторачи в нея и каза много рязко:

— О! — И след пауза: — И чак днес ли разбра?

— Тази сутрин — отвърна тя. — Но аз всъщност не… Ами то просто изглеждаше вълнуващо отначало.

— О! — каза той пак.

Последвалото мълчание продължи почти минута. Внезапно той се обърна и я прегърна през раменете.

— О, Боже, Зефи… О, Зеф, скъпа… Защо не ме почака?

Зефани го погледна недоумяваща и все още нещастна.

— Ричард, мили — каза тя скръбно.

— Кой е? — попита той свирепо. — Само ми кажи кой е и аз ще… аз ще… Кой го направи?

— Ами татко, разбира се — отговори Зефани. — Той е имал най-добри намерения — добави тя лоялно.

Челюстта на Ричард увисна. Ръцете му също. За момент изглеждаше като ударен с чук по главата. Трябваше му значително време, за да се окопити. Най-после промълви:

— Май че не мислим за едно и също нещо — отбеляза с мрачна сдържаност. — Нека сме наясно. Какво е това, което ти толкова силно не искаш?

— О, Ричард, не бъди груб — каза тя нещастно.

— По дяволите, не съм груб. И аз бях шокиран. Сега просто искам да знам за какво говорим, да му се не види.

Тя го погледна с малко размътен поглед.

— За мен, разбира се. За мен и продължаването, продължаването, продължаването… Само си помисли, Ричард. Всички остаряват, уморяват се и умират, и само аз продължавам, и продължавам, и продължавам сама, още и още. Сега не ми се струва вълнуващо, Ричард, страх ме е. Искам да умра като другите хора. Не още и още, а просто да обичам и да живея, и да остарея, и да умра. Това е всичко, което искам.

Тя млъкна и сълзите й пак бързо потекоха. Ричард я гледаше внимателно.

— Ти вече достигна до болестната фаза — каза той.

— То си е болест — да продължаваш и продължаваш, и продължаваш. Тежка болест — потвърди тя.

Той каза твърдо:

— Стига вече за тези глупости, Зеф. Време е да спреш и да си лягаш. Опитай се да се утешиш, като мислиш за другата по-тъжната страна: „На сутринта то е зелено и порасло, но вечерта е отрязано, изсушено и повяхнало“. Предпочитам още малко да продължавам и продължавам, и да отложа изсъхването и увяхването за колкото е възможно по-късно.

— Но двеста години са твърде много да продължаваш и продължаваш, и продължаваш. Толкова дълъг, дълъг път да извървиш сама, съвсем сама. Двеста години са… — Тя млъкна внезапно, като го гледаше с широко отворени очи. — О, Боже! Не трябваше да казвам това. Трябва да го забравиш, Ричард. Тайна. Много важна тайна, Ричард.

— Добре, мила Зефи. При мен тя е в безопасност. Сега върви да си легнеш.

— Не мога. Помогни ми, Ричард.

Той я вдигна, отнесе я в спалнята, сложи я на леглото. Ръцете й се сключиха здраво около шията му.

— Остани — каза тя. — Остани при мен. Моля те, Ричард.

С усилие той разтвори ръцете й.

— Пияна си, мила. Просто се отпусни и легни да спиш. На сутринта ще бъдеш добре.

Сълзите отново бликнаха.

— Толкова съм самотна, Ричард. Страх ме е. Съвсем сама… Ти ще си умрял, всички ще са измрели, освен мен, и аз ще продължавам, и продължавам, и продължавам…

Ричард успя да се откопчи от нея. Твърдо свали ръцете й. Тя обърна глава и заплака върху възглавницата. Той постоя малко край леглото, след това се наведе и нежно я целуна зад ухото.

Остави вратата на стаята й леко открехната, върна се във всекидневната и запали цигара. Още преди тя да догори хлипанията започнаха да затихват, а след това престанаха. Почака още няколко минути и се върна на пръсти. Дишането й не се промени, когато угаси лампата.

Тихо затвори вратата на спалнята, взе шапката и шлифера си и излезе от апартамента.

* * *

Да не каже на Джейн се оказа не така просто, както Пол си бе представял. Бе забравил, че тази вечер бяха поканени на коктейл, на който тя придаваше голямо значение. Късното му завръщане вкъщи бе посрещнато с хладен укор. Предложението му да не ходят беше рязко отхвърлено. Самият коктейл, слабо подкрепен от нещо, наречено лека вечеря, продължи цялата вечер. Похапването след това вкъщи, което трябваше да компенсира недостатъчната вечеря, не предразполагаше за съобщаването на толкова важно нещо. И той реши да изчака, докато си легнат. Но Джейн се пъхна под завивките с вид на човек, твърдо решил да спи. Пол угаси светлината. Помисли да направи съобщението си на тъмно, но след това се отказа. Още не бе решил напълно, какво да на-прави, когато дишането й стана равномерно и това приключи въпроса. Отложи разкритието за следващия ден.

Характерът на Джейн беше формиран от сили и обстоятелства, съвсем различни от формиралите семейството на Саксоувър и най-важното от тях беше финансовият стрес. Докато за Саксоувърови парите бяха страничен продукт, който сякаш се увеличаваше от само себе си, то главната грижа на семейството на Джейн бе свързана със стреса от скоростта, с която парите се стопяват.

Баща й, полковник Партън от редовната армия, сега пенсионер, държеше малко имение в Къмбърланд. Едно от онези имения, орязани парче по парче, които все още можеха да служат като семейна ре-зиденция. Единственият син на полковника, от пре-дишен брак беше представителен и твърде популярен младеж. Надеждата, че синът ще се ожени добре, бе разбита след брака му с дъщерята на ректора. Стова умря последната възможност синът да успее да се прави с финансовите лешояди, наобиколили баща му.

Полковникът неохотно преглътна този факт и прехвърли последните си надежди върху своята дъщеря. Една предана дъщеря, умело обучена от суровите факти на живота, може и да изиграе добре картите си. И ако покаже способности, струва си да се вложи капитал, за да я подкрепи. Би могло просто да се рискува. И без това нямаше смисъл да се опитва да спестява, когато министърът на финансите щеше да се изправи пред него в края на пътя му досущ съдбата. И наличният капитал бе инвестиран в скъпо училище, следване в Париж, представяне на обществото в Лондон. Всичко завърши с няколко големи разочарования и с женитбата с Пол.

Джейн не беше точно това, което Франсис би желал за сина си. Той се досещаше, че възможностите на Саксоувърови са изиграли известна роля за нейното решение да се омъжи за Пол. Но после си припомни по-ранни връзки на Пол, които още по-малко бяха му харесали и посрещна всичко откъм добрата му страна. Джейн притежаваше външност и увереност. Маниерите й бяха точно каквито се очакваха от млада жена от нейната прослойка. Чувството й за табу беше надеждно, тя уважаваше в необходимата степен всички правила, които в момента се ползваха с всеобщо признание. Можеше да има известни съмнения в способността й да бъде представителна съпруга и способен управител. Освен това знаеше какво прави и къде смята да отиде и това, с известни резерви, бе хубаво, мислеше Франсис. Някоя лепка положително не би била по-подходяща за Пол.

Но Пол беше прав, когато каза, че нито баща му, нито сестра му харесваха Джейн. И двамата се бяха опитали. Франсис дори бе готов да направи опит отново, но Зефани се беше отказала.

— Съжалявам, татко — призна тя на Франсис. — Направих всичко възможно, но с нея сякаш не живеем в един и същи свят и въобще не виждаме едни и същи неща. Тя не мисли за нищо. Като че ли е програмирана, нещо като компютър. Има установена система на отговор. Чува, след което механизмите на приемане, отхвърляне и реагиране започват да тракат и отговорът излиза като кодиран, просто съ-вършено правилен, но за хора, които използват същия код.

— Не си ли малко нетолерантна? — допусна Франсис. — В края на краищата не сме ли всички нещо подобно? Ако се погледнем честно? — Да, но само в известна степен — съгласи се Зефани. — А някои са като монетните автомати. Снабдени са с механизми винаги да прибират парсата.

Франсис изучаваше дъщеря си.

— Мисля, че е по-добре да изоставим тези сравнения — каза той. — Вярвам, че трябва да направим всичко възможно да запазим цивилизовани отношения в семейството.

— Разбира се — съгласи се Зефани, — но „цивилизовани“ е една от думите, които тя декодира съвсем различно от теб и мен.

Зефани тогава пое курс на умерено оттегляне от компанията на снаха си, което бе удобно и за двете. Това, мислеше си Пол, като отново се съсредоточи върху своя въпрос, съвсем не би направило Джейн да приеме новината по-мило.

Сутрешните часове също не му се сториха идеалното време да внесе въпроса за обсъждане. От друга страна, те отново трябваше да излязат тази вечер, така че той щеше да бъде в същото положение утре. Съзнаваше, че колкото повече отлага, в толкова по-силна позиция ще бъде Джейн. Накрая реши да действа направо. И след втората си чаша кафе изтърси новината.

Няма стандартен отговор от страна на една млада жена, чийто съпруг и съобщава на закуска доста раздразнено, че очаква да живее двеста години.

Джейн Саксоувър го загледа безизразно. После събра всичките си способности, за да изследва изражението му по-внимателно. Голяма част от лицето му бе скрита от брадата. Но сега по-важни бяха очите му. Потърси в тях крадлив поглед, потъмняване на бялото край ирисите, потръпване на мускулите наоколо, но не откри нищо такова. Една съпруга разбира по-лесно нещата, когато може да припише отклонението на някоя традиционна причина. И колкото по-банална е тя, толкова по-добре. Джейн се престори, че не е чула добре, за да му даде възможност да промени казаното, като никой от тях не загуби достойнството си.

— Добре — отвърна сериозно, — очакванията за дълъг живот се увеличиха значително през последните петдесет години. Може би да бъдеш столетник няма да е тъй забележително след едно-две поколения.

Пол отговори раздразнено:

— Не казах сто години, а двеста.

Тя отново го загледа.

— Пол, добре ли се чувстваш? Предупредих те снощи да не смесваш питиетата. Това никога не ти действа добре…

Обичайната учтивост на Пол се изпари.

— О, Боже, това банално женско мислене! — възкликна той. — Нямаш ли поне две капки въображение, за да ги събереш заедно?

Джейн се надигна от масата.

— Ако ще ме оскърбяваш…

— Седни! — сопна се той. — И престани да ми сервираш стандартни реакции и стандартни фрази. Седни и слушай. Това, което ще ти кажа, засяга теб.

Джейн беше наясно от неписания учебник по стратегия и тактика, че това е моментът, когато оттеглянето й ще остави противника в състояние на поражение и паднал дух. Но Пол наистина изглеждаше обезпокоен от нещо и не приличаше на себе си. И тя се заколеба.

Когато той отново извика „Седни!“, седна повече от изненада, отколкото от нещо друго.

— Сега — каза Пол, — ако слушаш и изоставиш за малко серията си обичайни скептични забележки, ще откриеш, че това, което ти казвам, е много важно.

Джейн го изслуша.

— Но Пол, не можеш да очакваш да ти повярвам. Това е фантастично. Баща ти трябва да се е поше-гувал.

Пръстите на Пол се свиха. Погледна я страшно, след това се отпусна.

— Явно бяха прави — каза той уморено. — По-добре щеше да бъде да не ти бях споменавал.

— Кой беше прав?

— Ами татко и Зефани, разбира се.

— Искаш да кажеш, че са те карали да не ми казваш?

— Така е. Но какво значение има. Всичко е шега. Ти го каза.

— Значи не е шега?

— За Бога! Ти познаваш баща ми достатъчно дълго, за да знаеш, че не е нещо, с което би могъл да се шегува. И второ — една шега трябва да е смешна. Ако можеш да намериш нещо смешно в това, ще се радвам да го чуя.

— Но защо не искаха да знам за него?

— Не беше точно така. Искаха да отложа съобщаването, докато се намери начин да се действа.

— Въпреки че съм ти жена и член на семейството?

— По дяволите, старецът не бе казал нищо и на Зефани и на мен до вчера.

— Сигурно сте се досещали. Откога е това?

— От седемнайстата ми година, а при Зеф — от шестнайсет.

— И очакваш да ти повярвам, че за десет години не си се досетил?

— Ама ти не ми вярваш и когато ти казвам направо, а? Стига! Човек се сеща за толкова малко и от нещата, които изглеждат възможни. За какъв дявол ще седне да се досеща за съвсем невъзможни? Всичко стана така…

Той й разказа историята, скалъпена от баща му за новия вид имунизация и завърши:

— Раничката оздравя много бързо и само малка подутинка остана под кожата. Оттогава повтаряме това всяка година. Откъде можех да зная, че не е това, което ми казва?

Джейн го изгледа подозрително.

— Но трябва да е имало някакво въздействие. Нищо ли не си забелязал?

— Забелязах — отговори Пол. — Открих, че не хващам лесно простуда. Боледувам съм леко от грип само два пъти за десет години. Порязванията и драскотините ми много рядко загнояват. Забелязах, защото следях това. Но защо трябваше да търся нещо друго?

Джейн пропусна това.

— Защо двеста години? Защо толкова определено? — попита тя.

— Защото така действа. Още не знам подробностите и много е вероятно да не ги разбера. Той ни каза, че се забавя скоростта на клетъчното деление и целия метаболизъм в организма до една трета от нормалните. Значи, откакто е започнал да ми го слага, за три години остарявам само с една.

Очите на Джейн се приковаха върху него замислено.

— Разбирам. Сега фактическата ти възраст е двайсет и седем, а физическата — около двайсет. Това ли имаш предвид?

Пол кимна.

— И никога ли не си го забелязал?

— Разбира се, забелязах, че изглеждам по-млад от възрастта си, затова си пуснах брада. Но много други хора също изглеждат по-млади.

Джейн го изгледа скептично.

— Какво искаш? — попита я той. — Опитваш се да се убедиш, че съм криел от теб? Едва сега, когато го знаем, можем да открием доказателствата. Защо ти самата, по дяволите, не си забелязала, колко рядко имам нужда от подстригване, колко дяволски дълго трябваше да чакам, за да ми порасте брада и колко рядко си режа ноктите? Защо ти не го откри по тези признаци?

— Добре — каза Джейн все още замислено, — ти не си се досетил, но Зефани трябваше да го направи.

— Не виждам защо за нея ще има повече причини да го открие, отколкото за мен. Тя дори не се бръсне — отговори Пол.

— Скъпи — каза Джейн, като изрече думата възможно най-остро, — няма защо да се правиш на глупав пред мен.

— Не се правя. О, разбирам какво искаш да кажеш. И въпреки това не мисля, че се е досетила. Нямаше никакви признаци за това. Но го възприе малко по-бързо от мен.

— Трябва да се е досетила — повтори Джейн. — Тя ходи в „Дар“ твърде често. Дори да не се е досетила, все трябва да го е чула от някого, който естествено е предполагал, че тя знае.

— Казах ти — изрече Пол търпеливо, — че никой друг не е знаел, поне така е мислел баща ми, докато не е възникнал проблемът.

Джейн помисли още малко. Накрая поклати глава.

— Колко находчив можеш да бъдеш. Пол, не вярвам, че си започнал да разбираш, до какво ще доведе това. То струва милиони. Милиони, милиони. Има стотици мъже и жени, които ще искат да платят хиляди годишно, за да им продължат живота. Това е нещото, което всичките богатства на най-богатите хора в историята не са могли да купят досега. Нима очакваш да повярвам, че баща ти не е направил съвсем нищо цели четиринайсет години, освен че се е погрижил за вас двамата? За Бога, прояви малко здрав разум, Пол!

— Ти не разбираш. Работата съвсем не е в това. Не казвам, че не би донесло слава и много пари. Но не това го занимава в момента. А фактът, че му дава много време да работи над него. Той…

Джейн внезапно го прекъсна.

— Да не искаш да кажеш, че го е приложил и на себе си?

— Естествено. Да не мислиш, че ще го опитва върху нас, без първо да е удовлетворен от резултата върху себе си?

— Но — ръката на Джейн върху масата бе така стисната, че кокалчетата й побеляха — значи ли това, че и той ще живее двеста години? — попита тя напрегнато.

— Е, не чак толкова дълго, разбира се. Започнал го е в по-късна възраст.

— Но повече от сто?

— О, напълно, бих казал.

Джейн погледна мъжа си. Отвори уста, но се поколеба и не каза нищо.Пол продължи:

— Но в момента не вижда как да завърши успешно нещата, как всичко да мине с възможно най-малко сътресения.

— Не виждам особени затруднения. Покажи ми богаташ, който не би му дал цяло състояние, за да го използва и не би запазил тайната в името на собствения си интерес. Кълна се, че тези хора точно така правят.

— Намекваш, че баща ми се държи като супер-шарлатанин?

— О, глупости! Той е ловък бизнесмен, сам го е казвал. Тебе питам, нима човек с неговите делови способности ще остави тази възможност неизползвана четиринайсет години? Не е за вярване!

— Искаш да кажеш, че като не може да изкара веществото на пазара като прах за пране, той го прави скришом?

— Но каква е ползата, ако не го изкараш на пазара по един или друг начин? Рано или късно това ще стане. Единственото, което той печели от непоказването му на широкия пазар, е високата цена, която може да му вземе от грижливо подбрани в ограничен кръг купувачи. И то колко висока! Дай на някого убедително доказателство, че ще остане млад, и той ще те моли да вземеш половината му капитал.

Замълча и после продължи:

— И къде се намесваш ти? Той се занимава с това през всичкото време и ти нищо не знаеш. Докато някъде нещо не е изтекло и сега той съзнава, че най-доброто време за него е приключило. Така или иначе вероятно ще научиш и ти го казва. Трябва да е направил милиони и просто ги е запазил за себе си… И се е подмладил. Колко време ще мине, преди нещо от милионите да дойде при нас — век, или повече?

Пол притеснено погледна жена си. Беше негов ред да изпита съмнения в нея. Тя долови изражението му и каза:

— Няма нищо нередно в това да погледнеш фактите право в очите. Естествено е хората да умират и младите да ги наследяват.

Пол не подхвана тази нишка. Той промени посоката.

— Ти схвана нещата неправилно. Ако баща ми искаше да бъде баснословно богат, нямаше да е това, което е и „Дар“ не би бил управляван, както той го управлява. Въобще не би съществувал. Най-важното за него е работата му и той винаги се е интересувал само от нея. Сега го безпокоят. Колкото до предположението, че е могъл да предприеме нещо като някой нелегален извършител на аборти — това е абсолютна безсмислица. Би трябвало да го познаваш по-добре.

— Всеки човек си има своята цена — започна Джейн.

— Не се съмнявам, но тя не винаги е в пари.

— Или във власт — каза Джейн. — Парите са власт. Достатъчно пари са безкрайна власт, така че това е едно и също.

— Но той не е мегаломан. А само един много раз-тревожен човек, скован от безпокойство заради по-следствията от откритието. Ако трябва да говориш с него…

— „Ако“! — повтори тя. — Драги ми Пол, категорично възнамерявам да говоря с него. Имам твърде много да му кажа. Първо да разследвам, защо сме били изключени от схемата, докато не са се появили признаците на разпадането й. И не само това. Май не можеш да разбереш, какво ми е причинил той — на мен, твоята жена, неговата снаха. Ако всичко, което казваш, е вярно, нарочно ме е оставил да бъда с две години по-стара от теб, когато разликата между нас е само осем месеца. Той хладнокръвно ме е измамил с шестнайсет месеца живот, които бих могла да имам. Какво ще кажеш на това?…