Джон Уиндъм
Неприятности с лишеи (4)

3

Една сутрин, след като Даяна бе прекарала около осем месеца в „Дар“, вратата на стаята, в която работеше, рязко се отвори. Вдигна глава от микроскопа и съзря Франсис Саксоувър, застанал на вратата с измъчен израз на лицето и чинийка в ръка.

— Мис Бракли — каза той, — бе ми казано, че е ваша любезна грижа да подкрепяте Фелиция през нейната нощна дейност. Ако това наистина е необходимо, в което се съмнявам, тъй като тя явно не е докоснала вашия дар, то бихте ли си направила труда да слагате в бъдеще чинийката й по-встрани от пътеката? Трети път едва не падам, мъчейки се да я избегна.

— О, толкова съжалявам, мистър Саксоувър — извини се Даяна. — Обикновено се сещам да я вдигна, когато ставам. Тя си изпива млякото всъщност. Сигурно през миналата нощ бурята и мълниите са я изплашили. — Даяна взе чинийката с мляко от ръката му и я отнесе на мивката. — Непременно ще се погрижа… — Тук тя млъкна и се наведе, за да разгледа чинийката по-внимателно.

През бурната нощ млякото се беше пресякло. Поне по-голямата част от него. Но имаше тъмно петно около сантиметър и половина, което изглеждаше по-различно. Като че ли то не беше се съсирило.

— Странно — каза Даяна.

Франсис погледна чинийката и я заразглежда по-внимателно.

— С какво работехте малко преди да налеете това? — попита той.

— С новата проба лишеи. От Макдоналд. Занимавах се с тях почти през целия ден.

— Хм — измърмори Франсис.

Взе чисто стъкло и улови млякото от петното.

— Можете ли да го определите? — попита той.

Даяна сложи стъклото под микроскопа. Франсис погледна плетеницата от сиво-зелени „листа“ в различните стъкленици върху масата на Даяна. Изглеждаха ужасно. Проверката не трая дълго.

— От тази проба е — каза Даяна и посочи купчина изсушени лишеи, изпъстрени по краищата с жълти петна. — Ориентировъчно го нарекох Lichenis imper-fectus tertius mongolensis secundus Macdonaldi.

— Така ли — измърмори Франсис.

— Ами — каза тя отбранително, — не е лесно. Този е третият, който измъкнах от серията на Макдоналд.

— Добре, да не забравяме, че названието е предварително.

— Антибиотик? Не мислите ли? — попита Даяна, като отново погледна чинийката.

— Възможно е. Доста лишеи притежават някои антибиотични свойства, тъй че не е невероятно. Но шансът това да бъде полезен антибиотик е едно на сто, разбира се. Все пак трябва да го изследваме. Ще го погледна и ще ви уведомя.

Той взе празна стъкленица и пресипа около половината от лишея в нея. После си тръгна. Преди да стигне вратата, гласът на Даяна го спря.

— Доктор Саксоувър, как е днес мисис Саксоувър?

Той се обърна и изглеждаше друг, като човек, смъкнал маска. Личеше силната му тревога. Бавно поклати глава.

— От болницата казаха, че е съвсем бодра тази сутрин. Надявам се да е вярно. Това е всичко, което могат да кажат. Тя не знае. Все още мисли, че операцията е била успешна. Предполагам, това е най-доброто, о, да, то е най-доброто! Но, Боже мой!…

Отново тръгна към вратата и излезе, преди Даяна да успее нещо да каже.

Каролайн Саксоувър умря след няколко дни.

Франсис сякаш изпадна в транс. Неговата овдовяла сестра Айрини пристигна. Правеше всичко възможно, за да поеме домашните задължения, които бе изпълнявала Каролайн. Франсис едва я забелязваше. Тя се опитваше да го накара да излезе от къщи, но не успяваше. Две седмици и повече бродеше като тяло, на което духът е някъде другаде. После внезапно престанаха да го виждат. Затвори се в лабораторията си. Сестра му изпращаше там храна, но тя често оставаше недокосната. По цели дни Франсис почти не се показваше и често леглото му оставаше недокоснато.

Остин Дейли, повече или по-малко насила успяваше да проникне при него. Казваше, че д-р Саксоувър работи като луд над половин дузина неща едновременно и му предсказваше нервен срив. В малкото случаи, когато Франсис се появяваше за обяд, той се държеше толкова отдалечено и сдържано, че децата почти се бояха от него. Един следобед Даяна намери Зефани да ридае отчаяно. Направи всичко възможно да я утеши, заведе я в лабораторията си, позволи й да си поиграе с един микроскоп. На следващия ден, събота, взе детето на двайсеткилометрова разходка пеша, за да я измъкне от къщата.

Междувременно текущата работа продължаваше някак и Остин Дейли правеше всичко възможно да уреди това, което можеше, и да задържи института на крака. За щастие беше в течение на няколко проекта и бе в състояние да ги започне. Понякога успяваше да убеди Франсис да подпише някой необходим документ, но губеше много време за неща, в които само Франсис можеше да вземе решение, а не вземаше. „Дар“ започна да показва признаци на затъване и персоналът се разтревожи.

Франсис, обаче, не бе в нервен срив. Спаси се от него като се разболя от пневмония. Прекара я също тежко, но когато започна бавно пак да набира сили, сякаш бе надвил травмата, защото вече се държеше нормално.

Но с известна разлика.

— Татко е по-спокоен от преди и някак по-кротък — довери Зефани на Даяна. — От това понякога ми се иска да заплача.

— Той беше много, много привързан към майка ти. Трябва да се чувства ужасно самотен без нея — каза Даяна.

— Да — съгласи се Зефани, — но той вече говори за нея, а това е много по-добре. Той обича да говори за нея, въпреки че му става тъжно. Но прекарва ужасно много време просто да седи и да мисли, без въобще да изглежда тъжен. Има вид като че ли пресмята нещо.

— Мисля, че тъкмо това прави — отвърна Даяна. — Трябва много да пресмята, за да поддържа „Дар“, нали знаеш. А нещата малко се поразбъркаха, докато той беше болен. Вероятно мисли как отново да оправи всичко и всичко пак ще е наред, когато нещата се подредят.

— Надявам се. Изглежда така, като че ли сметките са много мъчни — въздъхна Зефани.

Покрай всички събития въпросът за възможните антибиотични свойства на Lichenis tertius etcetera избледня в съзнанието на Даяна. Той се върна отново там чак след няколко месеца. Струваше й се, че вероятно се бе изплъзнал и от вниманието на Франсис, иначе щеше да е чула нещо. Защото част от скрупульозността на Франсис беше да не навлиза в чужда територия. Откритията, патентите и авторските права, свързани с тях, ставаха собственост на „Дар Хаус“, но заслугата принадлежеше на отделни личности или на екипи. Не може да се каже, че винаги всички бяха доволни от своята заслуга. И твърде деликатно бе да се отмери точно колко от нея принадлежеше на човека, който е посял семето на идеята и на другия, който я разработва, но всеобщо бе мнението, че Франсис се опитва да бъде справедлив и да следи нито едно предложение да не се приписва неправилно някому, да бъде анонимно или пък да се остави да потъне безследно. Ако нещата се бяха развивали нормално, Даяна бе напълно сигурна, че би чула нещо за Lichenis tertius — каквото и да било то. Когато си спомни за въпроса след няколко месеца тя реши, че колбата с лишея трябва да е забутана някъде по време на смъртта на Каролайн Саксоувър, а съдържанието в нея мухлясало. Когато Франсис оздравя, й хрумна, че някаква бележка за природата на наблюдаваните свойства на tertius трябва да има поне за отчета. И реши при удобен случай да му напомни. Но дълго забравяше да го стори и други въпроси изместваха този в съзнанието й. Най-после по време на една от ежемесечните вечерни сбирки, установени от Каролайн, за да поддържа чувството за общност в „Дар“, тя се сети, може би защото видя поредна бала с ботанически проби, събрани от скитащия надалеч мистър Макдоналд.

По време на коктейла Франсис, вече почти такъв, какъвто беше преди, следваше обичайната си практика да побъбри ту с един, ту с друг от своя персонал. Когато се срещна с Даяна, той й благодари за вниманието, което бе проявила към дъщеря му.

— Това бе от голямо значение. Някой да се погрижи за нея и да събуди интереса й към него бе точно това, от което най-много имаше нужда при тези обстоятелства горкото дете — каза той. — Извънредно съм ви благодарен.

— О, но на мен ми доставя удоволствие — отвърна Даяна. — Ние добре се разбираме. Тя ме кара да се усещам като малко по-голяма сестра, а аз нея — да не се чувства прекалено малка. Винаги съм съжалявала, че нямам сестра и така може би компенсирам. Във всеки случай Зефани е твърде приятна компания, за да мога да си помисля, че това е било задължение.

— Радвам се. Тя е преизпълнена от вашите похвали. Но не бива да й позволявате да ви се натрапва.

— Няма — увери го Даяна. — Едва ли ще се наложи. Тя е много възприемчиво дете.

Когато Франсис се канеше да продължи обиколката си, въпросът изскочи в главата й.

— О, между другото, доктор Саксоувър, отдавна смятам да ви попитам, спомняте ли си онзи лишей на Макдоналд — терциуса — от юни или от юли? Интересен ли се оказа?

Зададе въпроса почти нехайно и очакваше да й отговори, че го е забравил. За един миг той изглеждаше стреснат. Но бързо се окопити и нещо се поколеба, преди да й отговори. След това каза:

— Скъпа! Колко осъдително от моя страна! Трябваше да ви кажа много отдавна. Боя се, че там бях сбъркал. В края на краищата се оказа, че не е анти-биотик.

Даяна само подсъзнателно отбеляза, че имаше нещо нередно в този отговор. Едва по-късно започна да мисли, че бе глупаво Франсис да каже това. Но бе склонна да го припише на напрежението и боледуването. Нещо обаче продължаваше да човърка съзнанието й. Ако бе казал, че напълно е забравил лишея покрай многото други неща или че действието му е прекалено широко и токсично, за да си заслужава да се изучава, или бе посочил половин дузина други причини, поради които той не е интересен, много вероятно бе тя да бъде удовлетворена. Но въпросът й кой знае защо го бе извадил от равновесие и довел до зле обмислено твърдение, с което май отбягваше прекия отговор. Защо бе пожелал да го избегне?

В „оказа се, че не е антибиотик“ тя виждаше вече не просто неволна грешка, а гаф. Гаф, направен от човек, изненадан внезапно, който по природа е твърде правдив, за да може бързо да измисли лъжа…

Изводът от непредпазливия отговор едва ли можеше да се избегне: лишеят терциус положително притежаваше свойство, което изглежда като антибиотично, но след като се е оказало, че не е антибиотик, какво всъщност е то?

И защо Франсис иска да го скрие?…

Въпросът продължаваше да я човърка, но Даяна не можа съвсем да разбере защо. По-късно приписа тревогата си на несъответствието между дребната наглед уклончивост на Франсис и нейното мнение за него с неговата репутация и обичайното му спокойно поведение.

Случи се още нещо. От архивния отдел й изпратиха бележка, в която искаха да върне своите материали за проверка. Тя послушно започна да прави списък и когато стигна до Lichenis tertius etc. си спомни, че само преди ден-два бе споменала tertius пред Франсис на соарето. Искането на архивния отдел идваше обикновено в понеделник, а не в петък. Този път тя имаше цели две седмици да представи отчета.

Даяна дълго гледаше списъка. Опитваше се да се противопостави на един импулс. О, не на изкушение, защото то ни най-малко не приличаше на изкушение. Нито се предполагаше, че тя нещо ще придобие. По-скоро в нея се надигна силно любопитство. И накрая победи.

— Направих — казваше тя по-късно, — нещо, което презирах, на което се смятах неспособна. Фалшифицирах нарочно отчета. И най-странното е, че не чувствах никаква вина или срам, а по-скоро, че това е неприятна необходимост.

И тъй снопчето Lichenis tertius от последната пратка на Макдоналд не се появи в регистъра на института.

* * *

В ранните етапи на своето изследване на лишея Даяна имаше предимство пред Франсис. Тя не работеше с идеята, че има работа с антибиотик. Знаеше само, че търси нещо, което има свойство, напомнящо антибиотик, но не без да е такова. От поведението на Франсис реши, че то е нещо необикновено и може би опасно. Но това не й послужи кой знае колко, освен че подготви разума й да разработва по-широко въпроса. Въпреки това тя едва не изхвърли самото нещо, което търсеше, като твърде невероятно. Тогава, точно преди да го унищожи, тя се поколеба. Поне от добросъвестност, ако не по друга причина, заслужаваше си и по-нататъшно изучаване… и после още… и още…

След години тя каза:

— Не бе интуиция, не бе и здрав разум. Всичко започна с едно логично заключение, после едва не пропадна поради предубеждение и след това бе спасено от системността. Лесно можех да го пропусна и да тръгна в погрешна посока за цели месеци, та предполагам, че е имало и малко късмет. Дори когато проверявах и препроверявах нещата, аз всъщност не вярвах. Бях изпаднала в нещо като шизоидно състояние. Професионална част от моята същност го бе доказала и не съумяваше да го опровергае, но другата моя част не можеше истински да го да приеме. Тъй както е трудно да се повярва, че светът е кръгъл. Предполагам, тъкмо заради това не говорех за работата си. Започнах и просто да не виждам някои изводи, които направо ми бодяха очите. И не само за седмици, но за цели месеци. Мислех, това е само едно интересно откритие на мисълта и възнамерявах да доразвия до някакво практическо приложение. Така се съсредоточих върху изолирането на активното вещество и почти не мислех за последствията. Бях също като религиозен фанатик.

Работата стана предизвикателство за Даяна. Отнемаше й почти цялото свободно време и тя често работеше до късно вечерта. Съботно-неделните посещения вкъщи станаха нередовни и бе неспокойна, когато се намираше там. Зефани, изпратена в едно съседно училище, бе разочарована, че рядко я вижда през свободните дни.

— Ти винаги работиш — оплакваше се тя. — И изглеждаш уморена.

— Мисля, че няма да е за дълго — отвърна Даяна. — Ако не се случи нещо много неочаквано, трябва да свърша това за месец-два.

— За какво става дума? — искаше да знае Зефани.

Но Даяна поклати глава.

— Твърде сложно е. Просто няма как да го обясня на никого, който не е учил достатъчно химия.

Експериментите й бяха главно върху мишки. В късна есен, повече от година след смъртта на Каролайн Саксоувър, тя започна да изпитва истинска увереност в резултатите си. Междувременно откри група животни, които Франсис използваше за своите опити и им хвърляше по някой поглед. По това време истинската й работа бе свършена. Резултатите бяха вън от всяко съмнение. Оставаше да се извършат серии опити, които да доставят достатъчно данни за начина на пряк надежден контрол над процеса — рутинна работа, която отнемаше сравнително малко време и й позволяваше да се поотпусне… Чак когато започна да се отпуска, тя се замисли над това, което беше открила…

В ранните фази на работата си отвреме навреме размишляваше над отношението на Франсис към откритието и се питаше какво смята да прави той с него. Сега вече отделяше на този въпрос цялото си внимание. С тревога мислеше, че с неговата работа той е цели шест месеца преди нейната. Той би трябвало да бъде съвършено сигурен в своето откритие и във възможността да се използва на практика още през лятото. Но не бе споменал нито дума. Само по себе си това бе странно. Франсис имаше доверие на персонала си. Той твърдеше, че секретността, освен когато е абсолютно необходима, понижава ефективността в работата и вреди на чувството за общност на усилията. Персоналът му отговаряше със същото и от „Дар“ почти никога не изтичаше преждевременна информация, макар че винаги можеше да понаучиш нещо за текущите проекти, ако опиташ. Но за този нямаше нищо. Нищичко. Доколкото разбираше, Франсис бе свършил цялата работа сам и бе запазил резултатите изцяло за себе си. Може би е водил преговори за промишлено производство на продукта с познатите си индустриалци. Но тя все пак мислеше, че не е. Някак съзнаваше, че въпросът е твърде голям, за да бъде придвижван по обикновения начин. Тя реши, че той вероятно ще изнесе доклад пред едно от научните дружества. В такъв случай и тя трябва веднага да предаде своята работа. И все пак, ако той възнамеряваше това, защо бе необходима толкова плътна завеса на тайна пред собствения му персонал в период, в който изследванията му би трябвало да са вече напълно завършени…

Даяна реши да поизчака.

Но бе смутена и по въпроса за етикета на положението, в което се намираше. Според една клауза от договора й всяко откритие, направено от нея по време на работата й в „Дар Хаус Дивелъпмънт Лимитид“, ставаше собственост на „Дар Хаус“. Беше й ясно, че по закон тя трябва да представи на Франсис веднага цялата си работа. Добре, но… Ако тя не бе изпуснала лишея в млякото, нямаше да има никакво откритие. Ако Франсис не бе донесъл чинийката, действието на лишея можеше никога да не бъде отбелязано. Ако тя не го бе забелязала, Франсис щеше да го пропусне. Във всеки случай тя не бе откраднала работата на Франсис. Може да се каже, че любопитството й я тласна към изследване на явление, което самата тя бе наблюдавала. Бе работила упорито и стигна до откритието със собствени сили. Струваше й се доста жестоко да се откаже от него, освен ако не бе абсолютно необходимо. Ще почака и ще види, какво смята да предприеме Франсис.

Чакането й предоставяше повече време за мислене. А мисленето събуждаше по-големи основания за безпокойство. Сякаш навлизаше все по-навътре в гора, тя ставаше все по-гъста и се оказваше доста зловеща. Започна да вижда много възможни последици, за които никога не бе мислила преди. Постепенно прозря, че Франсис също трябва да ги е видял и взе да разбира съображенията, които го правят сдържан.

Малко по малко, докато продължаваше да чака, мисълта й рисуваше все по-широка и широка картина пред нея и от отделни парченца сглобяваше мозайка, която като цяло тревожеше. Тогава разбра, че това не бе просто поредното интересно откритие, а нещо глобално. Те държаха в ръце една от най-ценните и избухливи тайни на света. И най-после осъзна, че не някой друг, а самият Франсис Саксоувър не знаеше какво да прави с нея…

Години по-късно тя каза:

— Сега мисля, че тогава сторих грешка, като нищо не правех и само продължавах да чакам. Когато започнах да разбирам последствията, трябваше да отида при него и да му кажа какво бях направила. Поне щеше да може да поговори с още един човек по въпроса, а това би му помогнало да вземе решение. Но той бе прочут. Беше ми шеф. А аз бях нервна, защото моето положение… е, добре, меко казано, беше двусмислено. И най-лошото от всичко — бях много млада и приемах нещата по друг начин.

Може би това бе истинската й бариера. Още като ученичка Даяна бе възприела, че знанието е дар от Бога и то не по-малък от самия живот. От коетоследва, че да подтискаш и прикриваш знанието егрях. Търсачът на познание не търси за себе си. Тойе под специално командване и трябва да предадена хората всичко, което е имал привилегията да научи.

Мисълта, че един от лидерите в нейната професия като че ли нарушаваше това, я ужасяваше. И то точно Франсис Саксоувър, когото боготвореше и бе смятала за връх! Това я нараняваше така дълбоко, че бе съвсем объркана.

— Бях млада, все още твърда и перфекционистка. Франсис бе мой идеал, а тук не се покри напълно с образа, който си бях създала за него. Да, мисленето ми бе наистина много егоцентрично. Не можех да му простя, че е колос с глинени крака. Нещата ми изглеждаха, сякаш той ме бе измамил. В мен настъпи хаос, пронизван от собствените ми безкомпромисни идеи. Беше ад. Едно от онези състояния на нарастващ шок, най-лошия, който съм преживявала. Струваше ми се, че нещо си е отишло и светът никога вече няма да бъде същия, и, разбира си, той никога вече не стана същия…

Като последица от шока нейната решителност нарасна. Тя дори няма да позволи на Франсис да узнае за работата й над лишея. Той може да извърши пре-стъплението да скрие познанието, но това да тежи на неговата съвест. Тя няма да му стане съучастник. Ще изчака още малко с надежда, че той ще промени намеренията си. Но ако не покаже, че е решил да публикува или да приложи откритието, ще продължи напред сама и ще се погрижи то да бъде дадено на света…

И Даяна започна да изучава следствията още по-дълбоко. В най-общи линии това означаваше, че изучава препятствията. Колкото повече внимание отделяше на въпроса, толкова повече я поразяваше и броят, и разнообразието на интересите, които щяха да бъдат засегнати от производното на лишея. Не ставаше дума само за това, дали тя да говори или да не говори за откритието, както й се бе сторило в началото. Все по-ясно разбираше дилемата, пред която Франсис се бе изправил още преди месеци. Но не си позволи това да събуди у нея съчувствие. Вместо това усети предизвикателство: ако той не направи нищо, аз ще го направя…

Продължи да размишлява над проблема и през зимата, а когато дойде пролетта още не бе намерила решение.

На своя двайсет и пети рожден ден стана наследница на състоянието на дядо си и бе смаяна, че изведнъж се оказа обезпечена. Отпразнува рождения ден като си купи дрехи от прочути модни къщи, в които никога не се бе надявала да стъпи. Взе си малка кола. За изумление на майка си не напусна „Дар“.

— Но защо да напускам, мамче? Какво ще правя, ако напусна? Там ми харесва и работата ми е интересна и полезна — каза тя.

— Но сега, когато имаш независимост с това състояние… — възрази майка й.

— Знам, мила. Едно разумно момиче трябва да излиза и да си купи съпруг.

— Категорично не бих го нарекла така, скъпа. Но в края на краищата една жена трябва да се омъжи. Тя е по-щастлива тогава. Вече си на двайсет и пет, знаеш го. Ако сега не помислиш сериозно да създадеш семейство, ами времето не стои на едно място. Трийсетте ще дойдат преди да се усетиш, после четирсетте. Животът не е много дълъг. Човек вижда това най-добре, когато го погледне откъм другия край. Няма време да направиш кой знае колко.

— Не съм сигурна, че искам да създавам семейство — отвърна Даяна. — Вече има толкова много семейства.

Мисис Бракли изглеждаше шокирана.

— Но всяка жена в сърцето си иска свое семейство — възкликна тя. — Това е съвсем естествено.

— Обичайното е — поправи я Даяна. — Бог знае, какво би станало с цивилизацията, ако вършехме нещата, само защото са естествени.

Мисис Бракли се намръщи.

— Не те разбирам, Даяна. Нима не искаш своя собствена къща и семейство?

— Не толкова много, мамче, инак предполагам, отдавна да съм направила нещо по въпроса. Но може би ще се опитам по-късно. Може и да ми хареса. Имам още много време.

— Не толкова, колкото си мислиш. Една жена винаги е изправена срещу времето и не следва да го за-бравя.

— Сигурна съм, че си права, миличка. Но прекалената загриженост в тази посока може да има и доста лоши резултати, не мислиш ли? Не се тревожи за мен, мамче! Знам какво правя.

И Даяна за сега остана в „Дар“.

Зефани дойде от колежа за великденската ваканция и се оплака, че Даяна е разсеяна.

— Не изглеждаш тъй уморена, както когато работеше много — констатира тя, — но сега мислиш много. Ужасно много.

— Е, при моята работа трябва да се мисли. Състои се главно в това — отвърна Даяна.

— Но не през цялото време.

— Може би не само аз правя това. А пък ти сега съвсем не мислиш толкова, колкото преди да отидеш в онова училище. Ако продължаваш само да приемаш това, което ти казват, без да мислиш по него, ще свършиш като домакиня.

— Но повечето жени стават домакини — възрази Зефани.

— Знам, домашна съпруга, домашна дама, домашна жена, домашна поддръжница, мислеща за дома. Това ли искаш? Това е измамна дума, миличка. Кажи на една жена, че мястото й е вкъщи или да си върви в кухнята и тя няма да хареса думите ти. Но я наречи „добра домакиня“, което означава съвсем същото и тя ще продължи да опъва хомота, но ще сияе от гордост. Лелята на майка ми се е борила и е влизала в затвора няколко пъти за правата на жените. И какво е постигнала? Просто малка промяна на думите, вместо да ги принуждават, днес жените ги мамят. Поколенията момичета след нея дори не знаят, че са измамени. И може би не ще ги интересува, дори ако знаят. Нашата най-непоносима женска черта е конформизмът и най-ужасната ни добродетел е да приемаме нещата такива, каквито са. Тъй че внимавай за измамите, скъпа. Не можеш да бъдеш прекалено наивна към тях в един свят, където символ на радостта от живота е печен боб.

Зефани слуша мълчаливо напътствието. То не й се стори забавно.

— Не си нещастна, нали, Даяна? Искам да кажа, не мислиш непрекъснато само такива работи, нали?

— Боже мой, не. Мисля си само за задачите.

— Нещо като задачите по геометрия?

— Ами да, предполагам, че е така. Нещо като човешка геометрия. Съжалявам, че моят вид те потиска. Ще опитам да забравя всичко за малко. Хайде да се измъкнем някъде с колата, искаш ли?

Но проблемите продължаваха да бъдат проблеми. И растящото убеждение на Даяна, че Франсис потулва цялата работа, я караше още по-категорично да търси решение.

Дойде лятото. През юни отиде с приятелка от Кеймбридж в Италия. Приятелката се оказа твърде податлива на чара на италианците и дори се сгоди, макар временно. Даяна също се забавляваше. Върна се оттам сама и с известно съжаление, че е губила време за неща, които много скоро ти втръсват.

Зефани пак беше дошла вкъщи за част от лятната си ваканция.

Една вечер скитаха из голямата ливада, току-що окосена за втори път. Седнаха удобно до купа сено. Даяна попита Зефани как се е справила този срок.

Не много зле, каза Зефани скромно, поне не лошо с работата, не лошо с тениса. Но не се интересувала много от крикета. Даяна се съгласи за крикета.

— Много е скучен — кимна тя. — Той е някакъв признак за еманципация на жените. Свободата за момичетата се схваща като задължението да правят каквото правят момчетата, колкото и да им е досадно.

Зефани продължи да й говори за учението и училищния живот.

— Е, поне не изглежда, че те подготвят само за домакинстване — каза Даяна с някакво одобрение.

Зефани се замисли малко над този извод.

— Няма ли да се омъжиш, Даяна?

— О, сигурно ще го направя някой ден — допусна Даяна.

— Но ако не го направиш, какво друго ще правиш? Ще станеш като лелята на своята майка и ще се бориш за правата на жените, така ли?

— Малко си пообъркала нещата, мила. Тази моя леля, и лелите на други хора, са спечелили правата, от които жените се нуждаят, още преди много години. Но и досега на жените им липсва обществена смелост да ги използват. Моята пралеля и другите като нея са смятали, че са завоювали голяма победа. Не са разбрали, че най-големият неприятел на жените не са мъжете, а самите жени: глупавите жени, мързеливите жени, самодоволните жени. Самодоволните са най-лошите. Тяхната професия е да бъдат жени и те просто мразят всяка друга, която успява да постигне успех в някаква област. Това им причинява комплекс за малоценност.

Зефани замислено я погледна.

— Мисля, че не обичаш много жените, Даяна — реши тя.

— Твърде силно казано, мила. Това, което не харесвам у нас, е готовността, с която се съгласяваме да ни бъдат поставяни условия. Лесният начин, по който могат да ни накарат да желаем да не бъдем нищо по-добро от съпруги и второкласни граждани и да минаваме през живота просто като притурки вместо като личности със свои собствени права.

— Казах на мис Робъртс, тя ни предава история, твоите думи, че положението на жените се е променило от принудата само да правят нещо към залъгването им да се занимават с него.

— Така ли? И какво отговори тя?

— Съгласи се. Но каза, че няма как, това е светът, в който живеем. В него има толкова много нередности, но животът е кратък и най-доброто, което всяка от нас може да направи, е да си създаде добри отношения с него, като прави възможното да запази и нещо от себе си. Тя каза, че би било друго, ако жените имаха повече свободно време. Но сега няма начин да се накарат жените да направят нещо по въпроса. Докато ти пораснат децата, остаряваш и вече не си струва да правиш опити. А след още някакви двайсет и пет години и с дъщерите ще бъде същото, и… О, Даяна, какво ти е, за Бога?…

Даяна не отговори. Седеше, вперила поглед право пред себе си, с широко отворени сиви очи, като хипнотизирана.

— Даяна, зле ли ти е? — Зефани я дръпна за ръкава.

Даяна бавно обърна глава, но без да я вижда.

— Ето това е! — каза тя. — Боже мой, това е! То си е тук през цялото време, вторачено в лицето ми, а аз въобще не го виждах…

Тя сложи ръка на челото си и се облегна на купата сено. Зефани разтревожено се наведе над нея.

— Даяна, какво има? Мога ли да направя нещо?

— Няма нищо нередно, мила Зефани. Нищо. Просто открих какво да направя.

— Какво искаш да кажеш? — попита объркана Зефани.

— Открих каква да бъде кариерата ми…

Даяна говореше със странен глас. След това се разсмя. Отново се облегна на сеното и продължи едновременно да се смее и да плаче, и всичко бе тъй особено, че Зефани се разтревожи…

На следващия ден Даяна поиска среща с Франсис и му обясни, че би искала да напусне в края на август.

Франсис въздъхна. После погледна лявата й ръка и на лицето му се изписа объркване.

— О — възкликна той, — не по обикновената причина?

Тя бе забелязала погледа му.

— Не.

— Трябваше да вземеш пръстен на заем — отвърна той. — Сега бих могъл да не се съглася.

— Не искам да споря — заяви Даяна.

— Но ще трябва. Известен съм с това, че споря с ценни хора от персонала, дори когато Химен чака зад вратата. Винаги споря. И така, какво има? Какво сме направили или не правим?

Срещата, която Даяна се бе надявала да бъде кратка и официална, се проточи. Тя обясни, че е наследила известна сума пари и възнамерява да предприеме околосветско пътешествие. Той не изрази неодобрение.

— Добра идея, ще ти даде възможност да видиш как работи част от нашия тропически персонал. Вземи си една година отпуска. Приеми я за платения отпуск, който се дава на всеки седем години на професор или научен работник за пътуване, изследване или почивка.

— Не — отговори твърдо Даяна. — Нямам предвид това.

— Не искаш да се върнеш пак тук? Не ми се ще да е така. Ще ни липсваш. Нямам предвид само професионално.

— О, съвсем не е това — каза тя нещастно. — Аз… Аз… — тя млъкна и остана вторачена в него.

— Някой ти е предложил по-хубава работа?

— О, не, не. Просто се отказвам.

— Искаш да кажеш, че спираш с научните изследвания?

Тя кимна.

— Но защо така преждевременно, Даяна. С талант като твоя, защо… — той продължи надълго и нашироко. Изведнъж млъкна, погледна отново в сивите очи, внезапно усетил, че тя не го чува. — Това не ти е присъщо. Трябва да има сериозна причина!

Даяна стоеше неуверена, колебаеше се, като че ли беше на ръба на гибелна пропаст.

— Аз… — започна отново и млъкна, сякаш се беше задавила.

Продължаваше да го гледа право в лицето. Той видя, че тя трепери. Силни противоречиви чувства надвиха нейното обикновено спокойно изражение. Сякаш в нея се развихряше свирепа, тревожна вътрешна битка.

Той се изправи и тя като че ли частично се овладя. Каза почти задъхано:

— Не, не! Трябва да ме пуснеш да си отида, Франсис. Трябва да ме пуснеш!

И изхвръкна от стаята, преди той да успее да стигне до нея.