Шърли Бъзби
Червенокосата дева (40)

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Това, което се случи в равнините на Чалмет под Ню Орлианс е история. Андрю Джаксън спечели най-решителната битка срещу британците. Никой не отрече, че изходът можеше да бъде много по-различен, ако не бяха Лафит, хората му и амунициите му. Загинаха много хора и от двете страни, но битката приключи с победа. Поради нарушените комуникации трябваше дълго да чакат, докато получат съобщение за сключеното примирие между двете държави. Когато най-после копието от подписания пакт пристигна в Ню Орлианс, Кристофър и Джейсън размениха доволни погледи.

Крачейки бавно към Дофин Стрийт малко по-късно, Кристофър тъжно си мислеше, че това, което му трябваше сега, беше мир в собствения му дом — мир между него и тази упорита, малка лудетина, за която се беше оженил и която обичаше.

Почти три месеца вече те живееха в положение на сдържана враждебност. Никол бе непреклонна и посрещаше с хлад опитите му за сдобряване. Кристофър, несигурен как да процедира, се бе оттеглил зад маската на безразличието.

Беше наясно колко я беше обидил и понеже се страхуваше, както никога досега в живота си да не задълбочи отчуждаването, държанието му беше точно противоположно на това, което трябваше да бъде.

Изглеждаше, че всеки води самостоятелен живот — Кристофър, зает със служебни дела, а Никол, погълната от обществения живот на Ню Орлианс. Посещаваха заедно различните тържества, но само формално. Стигаха до там и се връщаха в абсолютно мълчание. Вкъщи се отбягваха един друг. Кристофър ставаше и излизаше преди Никол да се е събудила и през повечето от вечерите вечеряше с приятели.

През този период на отчуждение Кристофър беше направил едно нещо, което стопли сърцето й и я накара да мисли, че не всичко е загубено. Малко след кървавата битка с британците той й бе уредил посещение при Алън. Визитата бе много тъжна. Тя гледаше Алън през решетките на килията и си припомняше подобните обстоятелства на Гранд Тер.

Известно време и двамата се чудеха какво да кажат, после Алън произнесе с крива усмивка:

— Или аз съм абсолютно неспособен шпионин, или съпругът ти е моето наказание.

— Алън, съжалявам, че не те оставих да избягаш. Но не можех да го направя, знаейки че това би могло да причини смъртта на Кристофър. Моля те, разбери ме!

Алън се усмихна нежно.

— Разбирам те, малката ми. Разбирам те, въпреки че не ми се нрави много бесилото.

— Не се шегувай! — изплака Никол. — Ще се опитам да ти помогна. Може и да не те обесят.

— Може би. Но няма да ме разменят за други пленници. Шпионажът е нещо различно. Може би ще успееш да накараш този твой съпруг да смекчи наказанието ми. Той е доста близък с Клейборн и Джаксън, а една любяща съпруга може много да направи.

Никол се усмихна тъжно. Алън не можеше и не трябваше да знае, че той беше причината за сегашните отношения между нея и Кристофър. Повече не можеха да си кажат и се разделиха с едно бързо стискане на ръцете.

Повече не се срещнаха и Никол не смееше да попита за евентуалната съдба на Алън. Тя не беше сляпа за истината и знаеше, че яростните обвинения на Кристофър бяха подбудени от ревност. Но това беше смешно, глупаво. Значи Кристофър не заслужаваше любовта и доверието й! Разсъждавайки така, Никол сама се притисна до стената. Наистина ли искаше да прекара остатъка от живота си в подобна ситуация? Наистина ли не искаше отново да почувства тялото на Кристофър? Та тя му беше затворила вратата и му отказваше дори съпружеските права. Нима заради този изблик на ревност не трябваше отново да допуснат смеха и любовта? Отговорът беше решително не!

Тя си призна, че би постъпила по същия начин, ако го видеше с друга жена. Призна си, че бе отблъснала опитите му за обяснение. Беше се държала толкова отблъскващо, че Кристофър се бе затворил в себе си. Сега тя трябваше да слезе от непревземаемата кула, където се укриваше.

 

 

В един слънчев, мартенски ден Кристофър получи записка от надзирателя си Бартъл. Бележката беше кратка, уведомяваща, че започва пролетната сеитба и трябва да се обмислят някои неща. При други обстоятелства Кристофър би наредил на надзирателя да дойде в града, но сега му хрумна идеята да се преместят в Тибодю Хауз. Може би там, останали сами, далече от града, той и Никол щяха отново да намерят пътя към сърцата си.

Когато малко по-късно влезе в стаята, където седеше Никол, от него се излъчваше решителност и опасна виталност. Никол веднага усети това. Учтивият мъж, който бе заменил съпруга й в последно време бе изчезнал. Сега пред нея стоеше арогантният, вбесяващо привлекателен мъж, за когото се беше венчала.

Със загадъчни, златисти очи Кристофър се взира в нея дълго време. Наслаждаваше се на красотата й и установяваше колко много я обича. Проклета да е тази лисичка, само да я погледнеше и тялото му веднага реагираше. А тя му бягаше от толкова време, с тъга си помисли той. Време беше Мадам да разбере, че не така си е представял семейния им живот.

Почувствала се неудобно от втренчения му поглед Никол стана на крака и все още неспособна да се откаже от надутото си държание, попита хладно:

— Какво има?

Кристофър се усмихна, подпрял се небрежно на стената.

— Какво има ли? — подигра се той. — Няма ли прегръдка, нито сладък поздрав от съпругата ми?

Никол ядосано вдигна глава, забравила на момента за решението си да прекрати отчуждението им.

— Ако си дошъл само да ме дразниш, бих искала веднага да напуснеш стаята.

Кристофър се изкушаваше от мисълта да продължи да я дразни, но като устоя на това желание каза безгрижно:

— Мислех си, че искаш да знаеш, че войната е приключила и възлюбеният ти Алън за сега няма да увисне на бесилото.

Никол не можа да скрие облекчението си, което накара ревността отново да загризе Кристофър. Не му беше лесно да я заведе да го види в затвора, но искаше да й покаже, че я обичаше и й вярваше. Но сега не можеше да удържи разяждащата го от месеци болка и ревност. Гледайки я почти с ненавист, той каза с жестокост:

— Не бих изглеждал толкова щастлив, ако бях на твое място. Той си остава в затвора и ще изкара там най-малко три години. Май обесването е за предпочитане.

Лицето й напълно загуби цвета си. Никол стисна облегалката на стола за опора.

— Нищо ли не можеш да направиш, за да му помогнеш?

— Защо трябва да го правя? — избухна Кристофър. — Той винаги ми е пречил.

Гледайки решително съпруга си, Никол каза бавно:

— Някога той ми спаси живота. Плувахме в една от лагуните на Бермуда, когато една акула… — Тя спря, понеже ужасът от изживяното се върна изведнъж. — Не се налагаше Алън да се хвърля да ме спасява. Но той рискува живота си, заради мене и ако не бе бил там, сега щеше да съществува само споменът за бедния Ник, изяден от акула на Бермуда. Сега разбираш ли защо бих направила всичко за него? Това не е любов — извика пламенно тя. — Това е благодарност! И ти си твърде упорит, за да го схванеш!

Кристофър се вкамени, осъзнал отново докъде го беше довела собствената му слепота. Вместо да гори от ревност, той трябваше да бъде благодарен на Алън, че я е спасил. Беше абсолютна ирония, тъжно си помисли той, че мъжът, който беше смятал за съперник му бе дал Никол.

Никол не успя да прочете нищо по лицето му. Той се отблъсна от стената и каза с безизразен глас:

— Значи трябва да направя нещо за мистър Балард. Та без него ти нямаш да си тук сега!

Тя притеснено го погледа, неспособна да разбере какво се крие зад думите му.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Ами ще поговоря с Джаксън и може би ще измислим нещо. Ще се погрижа за това още този следобед. — Той се отправи към вратата, но преди да излезе се спря: — Това, което исках да ти кажа беше, че в края на седмицата заминаваме за Тибодю Хауз. Моля те, нареди на камериерките си да опаковат нещата, от които се нуждаеш.

Никол кимна в мълчание, несигурна дали новината беше приятна или не. Беше облекчение да напусне Ню Орлианс, но ако запазеха същите отношения, животът им нямаше да бъде лек.

Кристофър нямаше намерение да води празни разговори. Поговори с Джейсън и разбра, че по този начин нямаше да стигне до никъде. Никой не би освободил един шпионин на каквато и да било цена. Но Кристофър не се предаде. Той посети затвора и прекара доста време в оглед на стените и в разговор с един от пазачите, преди да се види с Алън. Ако някой ги наблюдаваше, би си помислил, че между тях се води много странен диалог, по време на който явно се разменят някакви предмети. Но никой не им обърна внимание.

Срещата между Кристофър и Алън беше кратка и до определена степен напрегната. Двамата имаха малко неща за обсъждане и Алън остана със странното убеждение, че Кристофър се интересува повече от стените на килията му, отколкото от самия него. Думите на Кристофър, с които се раздели с него, накараха Алън да гледа смаяно след него. Какво, по дяволите, имаше предвид той като каза: „Надявам се умът ти да е толкова остър, колкото си мисля.“

Тази вечер мадам и мосю Саксън вечеряха заедно за първи път от месеци. Разговорът, макар и вял, все пак беше потръгнал. Но между тях нищо не беше уредено. Кристофър изчезна веднага след вечеря, може би, за да посети някой от клубовете си.

Седнала сама в спалнята си, Никол се гледаше немилостиво в огледалото и се чудеше какво да направи. Трябваше да събори стената между тях. Тя огледа високото си, стройно тяло и се усмихна лукаво. Беше нахално и неморално, но щеше да вкара Кристофър в леглото си и щеше да му покаже без думи колко глупава беше тази конфронтация. Взела това решение, тя се държа спокойно през останалите няколко дни. Вечерта преди заминаването им за Тибодю Хауз, тя изправи гръб и се приготви за битка. Ароматизира ваната си с уханно масло, изчетка косата си, докато започна да искри и внимателно облече ефирна нощница от смарагдена коприна.

Нетърпеливо зачака завръщането на Кристофър. Като чу, че вратата на спалнята му хлопна, сърцето й подскочи. Хвърли един последен поглед в огледалото, внезапно шокирана от прозрачността на дрехата. Решително пое към вратата, разделяща стаите им. С твърда ръка посегна към бравата, само за да се окаже до внезапно отворилата се врата.

Кристофър, в тъмно-златист халат стоеше там, явно толкова изненадан, колкото и тя. После, след като и двете лица се оживиха, той се усмихна и прошепна:

— Вашето легло или моето, мадам?

Никол сдържа смеха си и кръвта й закипя, когато се отпусна в прегръдките му. Разтапяйки се, тя прошепна:

— Мисля, че вашето. Моето има достатъчно спомени, докато твоето още няма…

С блеснали от любов очи, любов, която беше прикривана толкова месеци Кристофър я взе на ръце. Той нежно обеща, докосвайки с устни нейните:

— О, ще му създадем спомени тази нощ, любов моя. Ще направим спомени за цял живот.

Той спази обещанието си. Взе я с такава нежна настойчивост, че тя я запомни за цял живот. Този живот, който щеше да бъде прекаран в любов и нежност.

Понякога, сънливо си мислеше Никол, след като бяха приключили и лежаха доволни и изтощени, понякога е по-лесно да изкажеш нещата без думи, да ги покажеш с действия, с тяло и очи, с…

Не знаеше колко време е спала, но зората все още само загатваше за присъствието си, когато Кристофър грубо дръпна завивките й. Тя го гледаше като пияна, без да разбира защо вече бе облечен.

Той и подхвърли закачливо с усмивка:

— Ставай, мързелано! Имаме да свършим една работа, преди да напуснем града.

— За какво говориш? — оплака се тя, опитвайки, се да мушне глава под възглавницата.

Но Кристофър нямаше намерение да допусне това и я сграбчи за раменете.

— Събуди се! Ставай или никога няма да разбереш какво се е случило с Алън.

Разсънила се веднага, Никол го изгледа. Очите му просветваха весело, а на устните му играеше потайна усмивка.

Той й посочи умивалника:

— Ако побързаш, няма да пропуснеш нищо.

Без да говори тя бързо се изми и навлече бричове и риза, подадени й от Кристофър. Погледна го озадачено.

— Бричове?

— Да, любов моя. Не искам никой да забележи прекрасните извивки на това великолепно тяло.

— Но защо?

— Ще видиш.

След секунди излязоха от къщата и се насочиха през пустия двор към конюшните. Имаше три оседлани коня и озадачената Никол небрежно беше метната върху единия от тях. Яздиха в мълчание по безлюдните улици, като Кристофър водеше третия кон. Умът й се изпълни с подозрения относно намеренията на Кристофър. Стана й ясно защо водеха трети кон с намотано на седлото дълго въже.

— Ти си луд! — изсъска тя.

— Ммм, съгласен съм. Луд съм по тебе.

Тя настойчиво протегна ръка и стисна неговата.

— Чуй ме, Алън е важен за мене, но не искам да рискуваш живота си. Обичам те, Кристофър. Не е нужно да правиш това. Може да те застрелят или и двамата да свършим в затвора.

Кристофър се усмихна с блеснали от вълнение очи.

— Възможно е. На дежурния сержант му е платено доста добре, за да не обръща внимание на това, което става в една от килиите. Разбира се, докато Алън бъде освободен. После трябва да вдигне тревога.

— Кристофър, знаеш, че не трябва да го правиш — ожесточено повтори тя.

— О, трябва, скъпа. Хайде да измъкваме вече добрия Алън от там.

Никол зачака под огромния кипарис, където Кристофър я остави. Тя безпомощно наблюдаваше как той връзва въжето, хвърлено през решетките в килията на Алън. Времето едвам течеше. Първо се показа главата на Алън, после раменете. При знак, даден от Кристофър, тя подкара коня си и неоседланото животно към стената. С периферното си зрение забеляза някакъв войник да се движи зад сградата. Тя хвърли юздите в ръцете на Алън и изсъска:

— Побързайте, вдигнали са тревога!

Повече не изгубиха нито секунда. Алън се метна на коня и тримата препуснаха в луд галоп. Чуха се първите изстрели. Никол с ужас чу как коня й изцвили от болка. Усети как се препъва и пада. За щастие, преди тя да се осъзнае, желязната ръка на Кристофър я метна на седлото пред него.

Препускаха като вятър, оставяйки Ню Орлианс далече зад гърбовете си. Накрая Кристофър даде знак на Алън да се отклони от пътя и се отправиха към обраслите с кипариси блата. Яздиха в мълчание известно време, докато стигнаха сенчесто, прикрито място. Кристофър спря коня и слезе, сваляйки жена си. Той се обърна към Алън и рязко каза.

— На седлото ще намериш дрехи. Предлагам да ги облечеш.

Алън кимна и изчезна в храстите. Появи се след няколко минути, облечен в бричове и добре скроен жакет. Двамата мъже застанаха лице в лице и Никол беше тази, която разчупи мълчанието. Тя се приближи до Кристофър и като постави ръка в неговата, тихо попита:

— Какво ще правим сега?

Кристофър стисна ръката й и я погледна. Нежността, която видя в очите му накара сърцето й да затупти по-силно.

— Тук пътищата ни се разделят — каза той. — Ние отиваме в Тибодю Хауз, а добрият Алън ще се придвижи до Англия. — Той хладно се обърна към Алън: — Ще намериш пари, храна и оръжие в дисагите на седлото. Мисля че мога да оставя на тебе останалата част от бягството.

Алън се усмихна мрачно.

— Така мисля. След като войната е приключила, няма да бъде трудно да намеря кораб за Англия.

Кристофър рязко заяви:

— Чудесно. Би ли ни извинил? Чака ни дълъг път и все още се нуждая от друг кон за съпругата си.

Кристофър се завъртя на пети повличайки Никол след себе си, но тя му отправи умолителен поглед. Освободи ръката си и изтича при Алън. Обви с ръце врата му, прегърна го нежно и тихо каза:

— Нека бог да е с тебе, приятелю. Може би ще се срещнем някой ден.

Нежно поставил ръка на огнената й коса, Алън се съгласи:

— Може би. Бъди щастлива, Никол.

Тя му подари една ослепителна усмивка и после бързо изтича при съпруга си, който независимо от добрите си намерения имаше много мрачен вид. Никол леко докосна бузата му и на устните му се появи тъжна усмивка. Кристофър скочи на седлото и качи Никол зад себе си. Алън също беше вече на коня, когато попита:

— По кой път да мина, за да избегна патрула?

Кристофър посочи на изток. Разделиха се без други разговори. Кристофър и Никол яздеха бавно и безгрижно, а Алън се впусна в галоп на изток. Малко но късно Кристофър спря коня, слезе и свали Никол на земята. Седнаха на един повален дънер.

Като държеше ръката й в своята и я гледаше с любов той каза направо:

— Въпроси?

— Един — каза тя с усмивка. — Защо?

Той се поколеба, после призна:

— Самият аз не знам. Но мисля, че исках да му върна живота, понеже е спасил твоя и се опитвах да ти покажа колко много те обичам… да ти докажа, че не вярвам на онези неща, в които те обвиних. И най-вече, за да кажа прости ми, прости ми, че бях такова глупаво магаре, както с право ме наричаше.

Никол стеснително прошепна:

— И никога повече няма да бъдеш такъв?

Кристофър й хвърли преценяващ поглед.

— На това не мога да отговоря. Мога да ти кажа, че ще се опитам да не си правя сам изводи, ще те изслушвам, но не обещавам, че няма да ми се случи да бъда арогантен. Това, което мога да обещая е, че ще те обичам до смъртния си час. Ти си в кръвта ми, Никол, като сладка магия, в чийто плен искам да съм вечно.

Очите й бяха впити в неговите и от тях искреше любов, която го изпълваше с доволство.

— А миналото? Майка ми?

Лицето му се стегна.

— Миналото е зад нас. Тук също сгреших. Ти изобщо не приличаш на Анабел. — После гласът му стана по-плътен и той бавно каза: — Не мога да каже, че бъдещето ще бъде само от целувки, не съм човек, с когото се живее лесно. Не мога да те накарам да повярваш, че ще се превърна в перфектен съпруг, но, Никол, нека опитам. — Той внезапно я притисна до себе си и потърси с устни нейните. — О, господи, наистина те обичам… и това е всичко, в което съм сигурен.

Но то беше достатъчно. След време миналото щеше да бъде напълно изличено и, въпреки че предстоящите дни щяха да бъдат изпълнени с бури, страст и огън, Никол не би ги заменила за цялото спокойствие на света.

Те се качиха на коня в мълчание. Седнала зад него, Никол здраво стискаше обвитите си около широкия гръден кош ръце. За секунда й хрумна, че точно по този начин бе започнало дългото им пътешествие преди години в Бедингтън Корнър. Тя се притисна още по-силно към него. Тогава трябваше да се изправи лице в лице с опасността и несигурното бъдеще, но сега, сега имаше Кристофър и любовта им, и цяло едно ново начало. Начало и блестящо бъдеще, което щяха заедно да открият.