Шърли Бъзби
Червенокосата дева (36)

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Дългото пътуване по море към Ню Орлианс беше истински кошмар. Два пъти ги нападаха британски военни кораби, веднъж ги обстрелваха и само заслона на плъзналата мъгла даде възможност на капитан Бейкър да се измъкне. Времето беше отвратително. Вятърът и мъглата сякаш вървяха по петите им, като разваляха и без това лошото им настроение.

Капитанът, съвсем естествено, не беше възхитен от неочакваното и нежелано присъствие на жена на кораба си. Никол прекара цялото пътуване затворена в малка порутена каюта. Бяха разменили само няколко думи с Кристофър. И на двамата им беше ясно, че не е време да започват някой от язвителните си спорове.

Ден след ден Никол крачеше из тесния си затвор, а духът й все повече се сломяваше. Беше като диво животно, уловено в капан, от който толкова й се искаше да избяга и все пак…

Кристофър се чувстваше също тъй зле, въпреки че имаше възможност да се разхожда из кораба. Единственото нещо, от което изпитваше удовлетворение, беше мисълта, че носеше доказателството за плановете на британците. По отношение на Никол не можеше да стори нищо, освен да проклина безумието си да действа тъй импулсивно.

Саймън сигурно щеше да се сети, че тя е с него. Бележката, която му написа намекваше за това, а и Кристофър беше казал на Галина, че ще се погрижи за господарката й. За миг му хрумна невероятната мисъл, че дори тогава подсъзнателно е възнамерявал да вземе Никол със себе си.

Никога през целия си живот Кристофър не беше попадал в такова огромно затруднение. Той се презираше, че се е поддал на прищявката си, проклинаше Никол, че е тъй изкушаващо привлекателна, но не можеше да отрече, че все още я желае, толкова я желае, че не би могъл да си представи живота без нея. В действителност точно това го гризеше, вбесяваше го и го измъчваше до такава степен, че едва можеше да я погледне без да изпита желание да сключи пръсти около крехкото й вратле.

Дългите дни, прекарани в морето, с нищо не разрешиха проблемите му. Близостта на Никол и неспособността му да задоволи физическия глад, който гризеше цялото му същество, го караха да се разхожда по палубата по цяла нощ. Неизменно мислеше за свитата в малката си каюта Никол.

О, той можеше да нахълта вътре и да я има по всяко време на деня, но беше стигнал до онзи повратен момент, когато жадуваше нещо повече от бързо физическо успокоение. Рязко, сякаш беше сграбчил нажежен ръжен, той отхвърли абсурдната мисъл, че това което искаше от нея беше любов. Това беше направо смешно. Объркан, изпълнен с ненавист, той обърна гръб на тази идея.

Пристигането им в Ню Орлианс през втората седмица на ноември беше посрещнато от всеки с облекчение.

Кристофър и неговите придружители слязоха от кораба и се отправиха към елегантната му къща във Вю Каре. Когато стигнаха там, в главния салон приветливо ги посрещна запалената камина, в която танцуваха игриви пламъчета. Сандърсън беше уведомен за пристигането им.

Кристофър се информира за последните новини и тръгна почти веднага за дома на Савидж. Той мислеше да изпрати един от прислужниците да провери дали Савидж си е вкъщи, но после, тъй като нямаше търпение, а и не беше спокоен, реши да не губи ценно време.

За щастие Джейсън си беше у дома и когато Кристофър влезе в библиотеката, той вяло четеше някакви служебни писма. Грубите черти на лицето му се озариха от ведра и приветлива усмивка. Той се изправи и енергично подаде ръката си:

— За бога — каза полунасмешливо, полусериозно той, — крайно време беше да се върнете! Вече се чудех дали интуицията ми не ме е излъгала.

Кристофър се усмихна широко, докато се ръкуваха и подхвърли:

— Повярвайте ми, имаше моменти, когато си мислех, че и двамата трябва да сме побъркани, за да се впуснем в такъв план! — После, неспособен да се сдържа повече, възторжено добави: — Стана, Джейсън. Вече не знаех какво да правя, почти бях сигурен, че съм се провалил, когато нещата се подредиха чудесно. Прочетете сам. — Той подаде записката на Джейсън, седна небрежно на крайчеца на бюрото и добави: — Не е кой знае какво, но е все пак доказателство, че ще ни нападнат и ни дава част от тъй нужната информация.

— Хм-м, да, да, разбирам какво имате предвид — рече Джейсън, докато набързо преглеждаше кратките факти от бележката. — Всъщност, точно на това се надявах. Трябва веднага да я отнеса на Клейборн. През тези няколко месеца той почти се побърка. А и вестниците не съобщават кой знае какво. Едва ли не всеки ден чета за надвисналата заплаха за нападение над Ню Орлианс, а сякаш нищо не се прави, за да се подготвим. Градът е все още в плачевно състояние що се отнася до отбранителните сили.

— Тогава явно нищо не се е променило, докато ме е нямало тук — отбеляза разочаровано Кристофър.

— О, не бих се изразил така! — отвърна Джейсън, усмихвайки се леко. — Случиха се някои неща. Джон Армстронг се оттегли от поста секретар на военното министерство и Монро пое неговия пост. Като изключим, че опожариха Вашингтон, не бих казал, че сме се справяли зле през изминалите месеци. Има още една новина, която пропуснах да ви съобщя — генерал Рос е мъртъв. Беше убит през септември при нападението на Балтимор. Е, показахме си зъбките, доколкото можахме.

Кристофър въздъхна:

— Сигурно сте прав — но перспективите не са окуражаващи. Не забравяйте, че мирните преговори в Гент се развиват с бързината на костенурка, а и що се отнася до Гент, не бих възлагал особени надежди за бързо разрешаване на проблема.

— Съгласен съм. Но вижте, с тази записка ние със сигурност ще успеем да убедим Андрю Джаксън, че Ню Орлианс наистина е в опасност. А успеем ли веднъж да го убедим, той и армията му ще бъдат тук. Джаксън няма намерение да остави британците да превземат Луизиана.

Кристофър го изгледа скептично:

— Надявам се да сте прав. Междувременно какво мислите да правим?

Джейсън се облегна в креслото си.

— Искам да дойдете с мен, когато отида да дам тази записка на губернатора — каза той след известно колебание. — Тъй като вие самият сте набавил тази информация, мисля че ще е най-честно да отдадем дължимото на тези, които имат заслуга затова. А което е по-важно, губернаторът има нужда от подкрепата на всеки способен човек.

Кристофър го погледна озадачено.

— Надявам се, че знаете какво вършите. Преднамерено пробутвате опърпан пират като мен на губернатора. Не се ли опасявате, че ако той узнае за връзките ми с Лафит, това ще подбие реномето ви пред него?

На лицето на Джейсън се изписа странен израз и той каза провлачено:

— Скъпи приятелю, един хаймана като вас, трудно може да ме компрометира! А и голяма част от ползата, която губернаторът има от мен се дължи точно на факта, че познавам такива опърпани корсари!

В погледа на Кристофър затанцуваха насмешливи пламъчета.

— В такъв случай аз съм на вашите услуги, сър!

Незабавно беше уредена среща с губернатора. През цялото време, докато гледаше как Клейборн чете записката, Кристофър се чудеше дали информацията, която се съдържаше в нея го успокоява или тревожи още повече. Когато Клейборн я прочете, лицето му доби каменно изражение. Той я остави върху старателно полираната повърхност на бюрото. Скръсти спокойно ръце и погледна със светнали очи двамата мъже, които седяха пред него.

— Добре — произнесе бавно той, — ако това не размърда Джаксън, не зная какво би могло да го стори! Надявам се той да осъзнае, че британците се канят да нападнат точно Ню Орлианс, а не Мобил. — Мекият вирджински акцент се усещаше в гласа на Клейборн дори след единадесет години, прекарани в Ню Орлианс. — Аз лично смятам, че нападението ще бъде откъм брега.

Нито Кристофър, нито Джейсън биха могли да добавят кой знае какво към това, което той вече знаеше. След няколко минути учтив разговор двамата мъже напуснаха дома на Клейборн.

Дъждът беше престанал, но след като погледна надвисналото над тях синьо небе, Кристофър отбеляза:

— Ако побързаме, можем да се приберем преди следващия порой.

Джейсън изгледа враждебно дъждовните облаци, които се събираха над главите им и се съгласи:

— Като гледам небето, може и да ни се наложи да поплуваме, mon ami! Пък и смятам, че засега сторихме каквото можахме. Щом науча нещо ще ви уведомя. — Джейсън се поколеба и на лицето му се изписа дяволито изражение. — Бихте ли имал нещо против да вечеряте с мен и Катрин в четвъртък? Случиха са някои неща из Ню Орлианс и ми се иска да ги обсъдим. Сега не е подходящо, а и аз не съм свободен довечера.

Без да обръща внимание на няколкото капки дъжд, Кристофър погледна загрижено Джейсън:

— Важно ли е? Нещо, в което и аз трябва да се намеся?

Другият мъж отново се поколеба за миг и Кристофър усети, че той крие нещо. Но преди да успее да го попита направо, Джейсън каза:

— Може да сметнете, че е важно и да се почувствате задължен да сторите нещо. — Тъй като Кристофър смръщи вежди, Джейсън добави: — Не искам да се правя на интересен. Трябва да бъда искрен, в момента нямам време да навлизам в подробности. Може и да го чуете преди да ви го съобщя, но ви моля да бъдете благоразумен и да не се палите. Нали знаете, че креолските сплетни и слухове не винаги казват истината.

Кристофър издаде упорито брадичката си напред и присвивайки лешниковите си очи, промърмори:

— Може и да не искате да се правите на интересен, но точно това се получава, и то дяволски добре!

Пълните устни на Джейсън се свиха в бегла усмивка:

— Зная, скъпи приятелю, зная, но ще трябва да потърпите. Разбрахме се, нали? Ще дойдете ли на вечеря в четвъртък?

— Можете да бъдете сто процента сигурен, че ще дойда.

Джейсън се сбогува и Кристофър тръгна бавно към къщи. Мислеше си за Никол. Толкова пламенна, тъй порочно омайна, тъй пагубно красива! Навярно мразеше дори мисълта за него, но той не желаеше друга жена — поне в момента, побърза да се успокои Кристофър. Не искаше и да си мисли, че може да изпитва същото и през следващите няколко седмици… а може би и месеци?

Той категорично отказваше да мисли за по-далечното бъдеще. Не беше се тревожил за друга жена, защо трябваше да го прави сега?

Както можеше да се предположи, Никол нямаше никакво намерение да чака „да види какво ще стане“. От една страна беше ядосана, а от друга безпомощно съзнаваше, че най-много бе копняла именно да бъде с него. Но не на такава цена, мислеше гневно тя, не и да я метне на рамо като парче месо и да я понесе към срама и унижението.

Ако имаше право на избор, ако сама бе решила да замине с него, ако беше казал „Ела“ и го бе последвала по своя воля, нямаше да се чувства така унизена. Срама и позора бяха нещо, което с радост би понесла, ако Кристофър й беше дал правото на избор.

Не си направи труда да скрие чувствата си и чак когато забеляза учуденото изражение върху лицето на младото чернокожо момиче, набързо натоварено със задачата да й служи като камериерка, тя се насили да мисли за нещо друго. Усмихна се чаровно и каза:

— Моля те, не се плаши от мен! Аз често съм навъсена и съм в ужасно настроение, но рядко си го изкарвам на прислугата. Я ми кажи как се казваш?

Момичето боязливо измънка:

— Наоми. Господин Сандърсън каза, че ще ви прислужвам, докато успее да наеме камериерка.

Никол наблюдаваше как Наоми сръчно приготвя нещата за ваната и как внимателно изважда една от роклите, които по ред причини бяха останали, когато отпътуваха за Англия. Нямаше причина да се наема друга. Този път тя нямаше да бъде представяна в елитно общество. Да бъдеш метреса — предполагаше, че Кристофър й бе отредил точно тази роля — беше много по-различно от това да си на официално посещение!

Наоми прекъсна размишленията й с вестта, че ваната е готова. Като остави настрани мислите за предстоящата битка с Кристофър, тя се остави да бъде съблечена и отведена до голямата медна вана.

Удоволствието от банята беше несравнимо. След дългите седмици, прекарани в открито море горещата вана я накара да се чувства като в рая.

Никол от седмици не се беше чувствала тъй чиста и отпусната. Тя седеше край огъня в стаята си, увита в голяма, пухкава хавлия, а Наоми решеше дългата й коса. Монотонното, отпускащо движение на гребена едва не я приспа и Никол реши да полегне за малко.

Спа здрав сън. Няколко часа по-късно, когато се събуди, в тъмната и тиха стая влезе Наоми със запалена свещ в ръка.

— Да? Какво има? — попита тя.

— О, мис, не исках да ви събудя. Господарят Кристофър само искаше да разбере дали още спите.

— Не си ме събудила. Тъкмо се канех да позвъня за тебе — излъга Никол.

Уверила се отново, че обслужването на мис Никол щеше наистина да се окаже приятна работа, Наоми запали лампите и с готовност и умение се зае да облича новата си господарка.

Предварително подготвената рокля беше от мек муселин в много приятен бледозелен цвят.

Не си беше оставила други обувки и загледана в босите си крака, си припомни с болка онази вечер на Бермуда. Колко различно щеше да е бъдещето и, ако бе последвала съвета на Алън, с тъга си помисли тя.

Проблемът с липсващите обувки бе разрешен. Тя обу малко смачканите чехли от бронзова коприна, с които беше дошла. Един небрежно метнат на раменете шал довърши тоалета й и Никол се спусна по стълбите към главния салон.

Кристофър се оказа там, слязъл преди нея, както очакваше. Това, което не очакваше бе удоволствието и едновременно с това болката, преминали през нея, като го видя да стои небрежно облегнат на камината.

Вдигайки поглед от пламтящия огън Кристофър учтиво се поинтересува:

— Добре ли спа?

— Да. Едно истинско легло бе голям разкош след удобствата, подсигурени от капитан Бейкър — отвърна му Никол със същия тон, несигурна нито в себе си, нито в настроението му.

Той изглежда се чувстваше доста добре, но мургавите му черти бяха неразгадаеми. Приближи се до нея и учтиво я поведе към един стол. Тя се поколеба, после реши, че също може да се държи като него и се настани на предложеното й място.

Движенията на двамата бяха забавени, речта им отмерена, като на непознати, срещнали се за първи път. Кристофър попита учтиво:

— Би ли искала чаша шери? Струва ми се, че разполагаме с доста време, преди да сервират вечерята.

Почувствала се като кукла с изрисувана на устните усмивка, Никол тихо прошепна:

— Да. Чудесно ще е да пийна нещо.

Кристофър отиде до сребърния поднос с напитките и й сипа от бледожълтата течност. И двамата мълчаха. Все още в мълчание, той се приближи до нея и й подаде чашата. Пръстите им се докоснаха. И двамата реагираха като ужилени. Ръката на Кристофър веднага се дръпна, а Никол едва не изпусна чашата.

Тишината стана непоносима. Всеки чакаше другия да направи първото движение, да изрече първата дума. Никой не го направи.

Мълчанието им се усещаше като трето присъствие в елегантната стая и, колкото повече време течеше, толкова по-неудобно се чувстваше Никол.

Кристофър се беше върнал на мястото си до огъня, бе вперил поглед в пламъците и отпиваше от брендито. Накрая той реши да се обърне с лице към нея, като каза подигравателно:

— Е? Нямаш ли какво да кажеш? През изтеклите няколко минути очаквах да ме поразиш с острия си език.

Никол се стегна. Топазените и очи заблестяха. С усилие се овладя да не направи точно това, което каза той. Вместо това му отговори със същия тон:

— Словесните двубои с тебе няма да доведат до никъде. Надявам се, че съм надживяла част от глупостта си и нямам намерение да споря.

Едната му гъста, черна вежда се повдигна присмехулно нагоре.

— Сигурен съм, че имаш какво да кажеш. Може би ме осъждаш за действията ми?

Никол се изправи и много решително постави чашата си на близката маса.

— Да, имам какво да кажа и по-точно, искам да задам един въпрос. Позволено ли е? — поинтересува се тя със сарказъм в гласа. След като Кристофър рязко кимна, тя заяви направо: — Какво смяташ да правиш с мене?

Очите на Кристофър я пребродиха цялата, от бронзовите пантофки до косата. Погледът му галеше, спрял се малко по-дълго на високата гръд, на блестящите, тъмни коси, преди отново да се върне на пълните й устни.

— О, мога да споделя няколко плана, които имам, скъпа моя — прошепна той, — но се съмнявам, че ще се съгласиш. — С очи, впити в нейните, той се приближи, оставяйки само инчове между телата им. — Желая те, Никол — откровено каза той. — Желая те повече от която и да било жена на света. — Златистите очи заискриха от внезапно появилото се желание, докато бързо казваше: — Ти беше склонна да станеш любовница на Робърт. Защо да не бъдеш моя метреса? — Докато Никол стоеше като каменна статуя, с бушуващ в гърдите й гняв, той бързо продължи: — Дадох ти възможност да водиш достоен за уважение живот. Уверих се, че си заела дължимото ти място в обществото, но ти не искаше това. Ти беше готова да захвърлиш всичко, само за да станеш играчка на Робърт. Е, скъпа, ще ти бъде по-добре като моя играчка, а не като негова. Повярвай ми, ще бъда изключително щедър. Само назови цената си.

Топазените очи горяха от ярост, докато тя казваше през зъби:

— Надценяваш чара си! Дори и да умирах и ти да държеше в ръце живата вода, отговорът ми пак щеше да бъде не! Да ти бъда любовница? Ха! Предпочитам да стана проститутка, отколкото да изтърпя прегръдката ти!

Кристофър стисна челюсти и сви устни, ядно протягайки ръце към нея.

— Така казвате, мадам! — изсъска той съвсем близо до устните й. — Така казваш, но тялото ти ми говори други неща!

Устата му брутално се впи в нейната, ръцете му се стегнаха около кръста й, веднага събудили спомени за други споделени мигове. Ако бе продължил да я целува по този жесток начин, тя можеше и да устои, но като че ли усетил, че грубата сила няма да го доведе до никъде, устата на Кристофър се задвижи нежно върху нейната, изисквайки отговор на нарастващата му страст.

Никол взе да се бори отчаяно, за първи път решила да не се поддава на тъмната му сила. Но Кристофър значеше прекалено много за нея. Силните му ръце я притискаха до топлината на собственото му тяло, карайки я да усеща дори през дрехите, колко много я желае. После ръцете му нежно се спуснаха към бедрата й, плъзнаха се по изящния гръб, а устните му я упойваха като наркотик. Никол изстена. Тя се заизвива в ръцете му, борейки се както с него, така и със себе си. Движенията на тялото й само накараха Кристофър да обезумее от страст, подтикваха го да се съедини с нея.

Кристофър замръзна от внезапното почукване на вратата. Като изпсува тихо, той вдигна глава и извика властно:

— Кой е?

— Сандерсън — беше спокойният отговор. — Вечерята е сервирана, сър.

Кристофър се зае да оправя дрехите си, като се сопна:

— Много добре. Веднага идваме. — Обръщайки се към Никол той прошепна полуядосано, полузакачливо: — Изглежда, че този интересен разговор ще трябва да почака! Готова ли си?

Без да го поглежда, оправяща роклята си с разтреперана ръка, Никол каза с твърд глас:

— За вечеря, да!

Кристофър се усмихна.

— Но, скъпа, че за какво друго?

Потиснала желанието си да му залепи плесница, Никол сковано пое към вратите, водещи към трапезарията.

По време на вечерята разговаряха със смешна учтивост. Но и двамата бяха бесни и готвачът остана доста разочарован, след като в кухнята беше върната по-голяма част от храната.

След вечеря Никол послушно се остави да я заведат до салона, в който седяха преди. Кристофър я настани на едно канапе, а Сандерсън й поднесе чаша кафе. Кристофър отново си сипа бренди. След като Сандерсън излезе Кристофър веднага даде да се разбере, че вечерята е била само един кратък отдих.

— Е? — попита той. — Предложението ми е все още в сила. Надявам се, че си имала достатъчно време да го обмислиш.

— Не е имало въобще какво да обмислям. Казах ти преди, ще ти го кажа и сега — няма да стана твоя любовница!

Гърдите й се повдигаха от вълнение и гняв. Тя се изправи и продължи смело с леко разтреперан глас:

— Изненадана съм, че изобщо искаш такова покварено същество като мене. Та нали аз съм една неблагодарница, която е обърнала гръб на прекрасния живот, осигурен ми от тебе. О, да! Нека не забравяме, че съм дъщеря на майка си! А и двамата знаем каква е била тя — лъжкиня, предателка, сладострастница! И, Кристофър, обещавам ти, ако ме насилиш, ще ти покажа точно колко много мога да заприличам на майка си! За бога, пусни ме! Осигури ми кораб до Англия! Изпрати ме далеч от себе си, за да намерим и двамата покой!

При думите й Кристофър побеля като платно. Той каза горчиво:

— Не мога. Мислил съм за всичко това, което казваш. То ме разкъсва ден след ден, нощ след нощ! Но да те оставя да си отидеш, не мога! — Това беше признание, което той не беше искал да прави, признание, което се опитваше да скрие от самия себе си. И побеснял той излезе от стаята, затръшвайки вратата.

Мятайки се в леглото същата нощ, Никол отново и отново си припомняше тези напрегнати моменти, неспособна да повярва на казаното от него. Окуражаващо беше да знае, че Кристофър също усеща тази невидима нишка, която ги свързва толкова здраво. Омразата му към този факт също беше явна. Какво да правя, мислеше си тя нещастно. Да остана? Да се надявам, че след време той ще ме обикне, ако изобщо е способен да обича? Или да продължавам да се боря с него, да го накарам да разбере, че ще бъде по-добре да се разделим?

Нямаше отговор на въпросите й. Тя въздъхна и седна в леглото, убедила се, че няма да може да спи. Не знаеше какво да прави. Нямаше собствени пари и не можеше да се върне в Англия. Къде можеше да отиде. Тогава дойде и признанието — докато обичаше Кристофър Саксън, бягството от него нямаше да разреши дилемата.

Никога не бе преставала да го обича, тъжно си призна тя. Да, беше се опитвала сама да се убеждава в обратното, но никога не бе успявала да заблуди глупавото си сърце. Какъвто и да беше — брутален, арогантен, една минута нежен, в следващата жесток — за нещастие тя го обичаше. Какво можеше да направи с това?

Тя потисна истерично кикотене, когато си помисли за изражението му, ако му кажеше: „Обичай ме! Искай ме не само с тялото си, но и със сърцето! Обичай ме, дяволите да те вземат!“

Но каква беше ползата. Самата тя не беше сигурна, че можеше да прости всичко, случило се между тях. После се усмихна цинично: „Колкото й да се преструваш, щом Кристофър повдигне малкото си пръстче, ти си готова да се хвърлиш в краката му.“ Да, обичаше го, дявол да го вземе!

Изгубена в собствените си мисли, тя подскочи при рязкото отваряне на вратата. Изненадана, видя Кристофър, който леко се клатеше на краката си.

Очевидно беше, че е полупиян. Косата му беше разрошена, дрехите му — в безпорядък. Той затръшна вратата със сила, принуждавайки Никол да се свие и да го изгледа тревожно. Тя прояви голямо самообладание, като си наложи да остане на мястото, отказвайки да се покаже притеснена от нахлуването му. Попита го хладно:

— Какво искаш, Кристофър?

На устата му се появи крива усмивка.

— О, тъкмо сега този въпрос е много подходящ, скъпа — отвърна той със същия тон и перфектно произнесени думи. Той небрежно седна на края на леглото, захвърли сакото си на пода и несъзнателно продължи да сваля останалото си облекло. Произнесе бавно: — Доста мислих за това тази вечер. Какво точно искам?

Никол наблюдаваше с пресъхнала уста как той сваля дрехите си и не смееше да помръдне. Когато Кристофър се изправи, за да разкопчае колана на панталоните си, самообладанието й се пропука, тя попита възмутено:

— Какво си мислиш, че правиш?

Без да изоставя заниманието си, той я погледна.

— А, този въпрос съдържа точно желанията ми. Аз искам теб, скъпа и мисля, че ще те имам!

— Ти си пиян! — обвини го Никол, започнала несъзнателно да се отстранява от него.

— Не. Тук грешиш — отговори той съвсем спокойно. — Пих, изпих много, но не съм пиян. Опиянен съм, може би луд и изпълнен с копнеж по очарователното създание, което не ми дава покой. — Гласът му изгуби част от вълнението и стана по-твърд. — Ето това съм!

Отдръпвайки се инч по инч, Никол нервно преглътна. Никога досега не го беше виждала такъв. Може би не беше пиян, но със сигурност се държеше странно. Той се наведе да издърпа панталоните и Никол бързо постави крак на пода. Но бърза, като змия, ръката на Кристофър стисна китката й.

— Не — тихо каза той. — Ти никъде няма да ходиш. Поне не докато свърша с тебе.

С порозовели от яд бузи тя се задърпа с все сила.

— Дяволите да те вземат, пусни ме! И се махай от стаята ми. — Очите й срещнаха неговите и това, което прочете в златистите дълбини засили отчаяното й желание за битка.

Без да се трогва от действията й, Кристофър само каза тихо:

— Не — и съвсем, съвсем целенасочено смъкна нощницата й.

И дума не можеше да става да му избяга. Без да обръща внимание на ударите, които тя сипеше по главата му и на злобните ритници, насочени срещу слабините му, Кристофър просто притегли голото й тяло в прегръдките си. Лесно намери устните й, пиейки жадно от упойващото им вино.

Мразейки се, Никол усети как собственото й тяло се събужда за чувствената му магия, която разливаше върху нея с целувките си. Ръцете му, престанали да я държат в капан, бяха започнали да галят. Устата му напусна нейната и бавно пропълзя по шията й, по гърдите, което накара Никол да прошепне, почти останала без дъх:

— Не, Кристофър, моля те не прави това.

Той спря и впи поглед в нея.

— Да спра? — промълви той с плътен глас. — Не мога. Казваш, че не ме искаш. Но ти лъжеш, Никол, винаги си лъгала. Ако не ме искаше, това нямаше да се случи. — И ръката му нежно погали гърдите й, чиито връхчета бяха набъбнали предателски от желание. — Нито това! — добави тихо той, спускайки ръка между бедрата й, като нежно взе да гали закопнялата мека плът.

Никол тихо изстена от удоволствие. Беше я срам, но не можеше да устои на физическото привличане на телата им.

Беше същото като през нощта с бурята. И двамата изоставиха съмненията и въпросите. Действителността се състоеше само от докосването и милувката на другия. Не съществуваше нищо друго, освен този свят на топлина и мекота, нежност и грубост — любов и омраза.

Никол не се съпротивлява. Тялото й реагираше дори на най-лекото му докосване. Тя също го желаеше, искаше онова славно освобождаване, което само Кристофър можеше да предизвика. Вече загубила битката срещу него, тя остави ръцете си да опипват и галят мускулестото тяло, притиснато до нейното.

— О, Исусе, Никол — изстена тихо той, когато накрая ръцете й намериха твърдата, пулсираща негова същност. — Ти си вълшебница, любов моя. Магьосница, която има ужасна сила над мен.

Той жадно я притегли към себе си, изпъвайки тяло върху нейното. Ръцете му трескаво се задвижиха по елегантния гръб и се спуснаха към дългите бедра. Стройното, красиво тяло на Никол го влудяваше. Чувстваше се като див звяр, пируващ над плячката си. Искаше я и не можеше да се удържи да не я завладее.

Тя също изгаряше от желание, тъй като отдавна не му беше принадлежала. Водена от старо като света чувство, тялото й се изви, за да посрещне Кристофър и да се задвижи в еротичен ритъм.

Преживяването беше неописуемо. Никол беше направо шокирана от удоволствието, което й даваше той. Тя стенеше и трепереше в очакване на приближаващия се екстаз. Стоновете й бяха като милувка за него, подтикваха го да засили темпото, докато Никол усети вълна след вълна прилива на най-мощния екстаз, оставяйки тялото й да се носи в новооткрития свят на плътските удоволствия.

Отпусната и доволна, твърде уморена, за да се движи, тя усещаше само тялото на Кристофър върху своето. Устните му се задвижиха върху нейните със същия ритъм, с който проникваше в нея. Тя усещаше вкуса на устата му, миризмата му и отново усети как желанието се надига в тялото й. Обзелата я моментна летаргия изчезна, оставяйки я нетърпелива да срещне тласъците на силното тяло на Кристофър.

За Кристофър съществуваше само тялото й под неговото. И в този миг, всяка жена, която някога беше познавал изчезна завинаги от съзнанието му. Там остана само Никол, Никол с нейната приветстваща го мекота, с гордата, млада гръд, притисната до гърдите му и с ръцете й, които го подлудяваха, докато повече не можеше да издържи и с дълбок, дрезгав стон той се изля в нея.

Никол усети експлозията на сдържаната страст на Кристофър, подскока и конвулсиите на тялото му. Неконтролируемо, собственото й тяло бе разтърсено от друг, чувствен прилив на удовлетворението, доказващ още веднъж, колко лесно той можеше да я доведе до върховната страст и колко безпомощна беше тя в ръцете му.