Шърли Бъзби
Циганката (1)

ПРОЛОГ
ЗЛАТНАТА ГРИВНА

В земята на коматите, септември 1791 година

Денят беше горещ и Джейсън Севидж се зарадва, когато най-после съзря в далечината целта на пътуването им. Той и приятелите му — верният спътник от детските години, индианец от племето чероки на име Пиещия кръв, и водачът им Филип Нолан — бяха прекарали много дни на седлата под парещото слънце. Последният отрязък от пътя им минаваше по течението на Червената река, получила името си от червеникавата глина на тексаската равнина, която оцветяваше водите й. Вече бяха навлезли дълбоко в каньона Пало Дуро и Джейсън въздъхна с облекчение, когато забеляза първите шатри на Кверха Реенук.

При тази гледка повечето пътници щяха да побързат да се отдалечат на безопасно разстояние, защото ловците и воините на това малко племе се славеха открай време с бойното си изкуство. В обширната област, заета от команчите, нямаше друго племе, което да може да се сравнява с Кверха Реенук по войнственост и жестокост.

Макар че лагерът им беше в самия край на областта, нито едно селище не можеше да се чувства сигурно. Откъдето минеха, оставяха димящи развалини. В цяла Нова Испания нямаше нито един човек, който би посмял да се опълчи срещу тях. Те бяха неограничените господари на областта — надменни, съзнаващи силата си, безмилостни.

Както и останалите племена, части от големия „народ“, Кверха Реенук поддържаха огромни стада коне; именно заради тях Джейсън и приятелите му бяха проникнали толкова дълбоко в земята на команчите. Всеки член на племето притежаваше по около двеста и петдесет животни, вождовете разполагаха с по хиляда и петстотин. От една страна, това се дължеше на факта, че команчите бяха дръзки и умели конекрадци, от друга, те бяха единствените между прерийните индианци, които се справяха успешно с отглеждането на коне.

Началното облекчение на Джейсън отстъпи място на все по-засилващо се напрежение. Нолан беше живял цели две години при това племе — следователно, отиваха при познати. Все пак това не означаваше почти нищо. Важното беше дали Кверха Реенук са разположени да въртят търговия или не.

Нолан застана начело на малката група и започна да прави знаци на индианците, за Да им даде да разберат, че са дошли с мирни намерения и искат да разменят стоки. Джейсън беше положил пушката напреки през седлото, за да му е под ръка. Нолан и един от индианците разговаряха дълго с езика на знаците. После Нолан се обърна и с безизразно лице промърмори на Джейсън:

— Съгласни са.

Лагерът беше издигнат понрай брега на реката, шатрите, разположени сред рехавите тополи и върби, ясно се виждаха. Джейсън беше учуден от безгрижието, с което индианците се бяха отнесли към най-елементарните правила за предпазливост. Щеше да им бъде почти невъзможно да защитават разпрострелия се на голяма площ лагер.

След малко Джейсън се усмихна на мислите си. Кой разумен човек би се осмелил да нападне това селце?

Отведоха ги в центъра на лагера и им посочиха голяма шатра от бизонска кожа. Джейсън помогна на Пиещия кръв да разтоварят донесените стоки и да ги наредят в шатрата. При това забеляза, че жените на команчите ги наблюдават любопитно. Ала когато разгледа по-подробно късокраките, набити индиански красавици с дълги, сплъстени коси, той се зарадва, че „народът“ на споделяше жените си с белите мъже. Никак не му се искаше да обиди някой от вождовете, като откаже да преспи с миризливата му жена. Команчите се къпеха само по особени поводи.

Филип Нолан беше излязъл да посети познатите си в селото. Когато се върна, лицето му излъчваше увереност. Нолан беше двуметров мъж с черна коса, сини очи и широки рамене. Беше пет години по-възрастен от Джейсън и водеше суров, изпълнен с приключения живот. Приписваха му се какви ли не невероятни истории и скандали. Джейсън, който току-що беше навършил осемнадесет години и гореше от жажда за приключения, виждаше в негово лице своя герой и го следваше безрезервно.

Когато останаха сами, Нолан заговори тихо:

— Няма да ни е трудно да изтъргуваме няколко добри коня. Те просто горят от нетърпение да започнем. Но не допускайте да ви въвлекат в някое надбягване с коне! Индианците са изключителни хитреци. Винаги представят най-бързите си коне като негодни за нищо. Любимото им занимание е да мамят чужденците.

Последваха съвета на Нолан и дните в лагера преминаха без произшествия. Поне до утрото, когато решиха да тръгнат обратно. Бяха продали всички ножове, брадви, пушки, накити и голям брой огледала, от които индианците бяха особено запленени, и вече разполагаха с петдесет грижливо подбрани коня.

На сутринта обаче в лагера се върна Кванах, който беше излязъл на лов с група воини. Още щом видя петдесетте коня, вождът поиска да му се заплати един от тях, красив пъстър жребец, с твърдението, че бил негов. Нолан търпеливо му обясни, че е закупил коня от друг вожд на име Нокони. Кванах дори не си направи труда да изслуша обясненията му. Стана толкова нагъл, че Нолан му предложи да отидат двамата при Нокони и да изяснят заедно въпроса. Ала пред шатрата на Нокони положението се усложни още повече. Всеки от двамата команчи настояваше на своето. Изобщо не стана ясно чия собственост е оспорваният кон. Нолан дипломатично предложи двамата да се разберат помежду си и им върна коня.

Джейсън и Пиещия кръв, застанали на известно разстояние, следяха внимателно спора. Когато Нолан се върна при тях, лицето му трепереше от трудно сдържан гняв.

— Да се махаме оттук — каза без заобикалки той. — Тази работа хич не ми харесва. Колкото по-бързо се отдалечим оттук, толкова по-добре.

Тримата мъже възседнаха конете си и подкараха новозакупените жребци вън от лагера.

Нолан беше сериозно загрижен. Ако загубилият в неочаквания спор решеше да си излее гнева върху белите мъже, той трябваше само да призове доброволци и скоро зад гърба им щеше да изникне цяла банда жадни за убийство и грабеж команчи.

Нолан нямаше защо да споделя съмненията си; Джейсън и Пиещия кръв притежаваха непогрешим усет за възможната опасност. Малката група се насочи към голите, издигащи се на повече от триста метра стени на каньона. Дали нямаше да намерят някое скривалище между гротескните каменни кули и зъбери? Или поне ниша, в която да се укрият и да могат да се защитават? Ако не откриеха някоя по-голяма вдлъбнатина, щеше да им се наложи да изоставят конете — беше почти невъзможно едновременно да запазят стадото и да се измъкнат живи. Но не беше в природата на Джейсън да се предаде толкова лесно. Той изкрещя нещо на двамата си спътници и посочи тесния процеп в бекрайната гладка стена. Извика им да пазят конете и се мушна в отвора.

Тук нямаше място дори за два коня. Но процепът продължаваше навътре в скалната стена и дишането на Джейсън се ускори. С новосъбудила се надежда той обърна коня си и побърза да се върне при другарите си.

Само след минути тримата бяха прибрали всички коне в малкия каньон. Процепът, през който бяха минали, предлагаше удобни възможности за защита. Ала ако малкият каньон нямаше друг изход, с голата си пясъчна почва той можеше да се превърне в смъртоносен капан.

Огледаха отсрещната стена и най-после откриха втория проход. Зад него се простираше трети каньон. Скоро се озоваха в същински лабиринт, през който трябваше да се движат в зиг-заг. Скалите ту се разделяха, ту се събираха почти плътно една до друга. Напредваха бавно в югозападна посока; през цялото време хвърляха бдителни погледи назад.

Едва късно следобед можаха да се уверят, че изгубилият спора за пъстрия жребец вече не може да си отмъсти. Но тъй като се бяха старали да оставят след себе си колкото се може по-объркани следи, накрая наистина се объркаха. Все пак положението им не беше безизходно, защото и тримата знаеха как да оцелеят в тази непроходима пустош, а водата и храната щяха да им стигнат още за известно време. По-трудно беше с индианските коне — те се нуждаеха спешно от вода.

Джейсън препусна напред и за кой ли път се провря с коня си през един тесен процеп, който едва личеше между огромните, безразборно нахвърляни скални късове и беше по-тесен от всички, които беше изследвал досега. Краката му се търкаха в кварцовите и варовикови стени. Вътре цареше пълен мрак. Скоро му етана студено. Морето от канари изглеждаше безкрайно. От стените капеше вода. Най-после Джейсън стигна до едно място, където от стената се процеждаше вода. Някъде наоколо трябваше да има извор.

Внезапно процепът свърши и Джейсън се озова пред малка долина, изникнала сякаш от света на приказките. Земята беше покрита със сочна трева, сред моравата бяха разхвърляни малки, обградени с ниски дървета езерца. Джейсън невярващо се взря в неочаквано появилия се оазис сред тази скална пустиня. Огледа се внимателно и учудването му се засили. На отсрещната стена се издигаха тераси, изкусно издълбани в скалата. Върхът беше увенчан с грамадна пирамида.

Безброй стълби водеха към издигнатата в скалната стена платформа. Гледката оттам сигурно беше зашеметяваща.

След няколко мига нямо учудване Джейсън насочи коня си по стръмно спускащата се скала към дъното на долината.

Запъти се като замаян към скалните тераси, по които се издигаха къщички — пуеблос, — прилични на таралежи, наежили се срещу жълтооранжевите скални стени. Към долната редица къщи водеше тясна, извита пътека. Джейсън бързо претърси празните прозоречни отвори за признаци на живот. Но къщите изглеждаха изоставени.

Едва сега той осъзна на каква опасност се бе изложил и прекрати разследванията си. Обърна коня към едва забележимия отвор в скалите, през който беше влязъл в долината, и се нърна в света на каменните каньони. С кратки, накъсани изречения описа находката си пред Нолан и Пиещия кръв.

След по-малко от три часа щеше да се стъмни и след кратко съвещание тримата решиха да пренощуват в новооткритата долина.

Беше им много трудно да прекарат индианските коне през тесния процеп в скалите. Накрая Джейсън успя да издърпа един от жребците след себе си и останалите колебливо го последваха.

Когато слязоха в долината, Джейсън скочи от коня и зачака конете да излязат от скалите и да се втурнат към буйните пасища. Чакаше Нолан и Пиещия кръв и напрежението му нарастваше. Когато двамата видяха долината, изразът на лицата им го обезщети за всички преживени усилия през този горещ следобед. По лицето му се изписа усмивка.

— Нали ви казах! Виждали ли сте някога подобно нещо? Нолан се взираше като хипнотизиран в пирамидата и кимна с отсъстващ вид.

— Мексиканските ацтеки са строили такива храмове… — промърмори безизразно той.

— Да не искаш да кажеш, че тук са живели…? — попита смаяно Джейсън. Възбуден от трезвото заключение на Нолан, той не успя да довърши изречението.

— Не съм чувал ацтеките да са стигали толкова далеч на север, но все пак не е невъзможно. Когато испанските конквистадори проникнали в Тенохтитлан, днешното Мексико Сити, много от ацтеките избягали. Възможно е някои от тях да са стигнали чак дотук.

Пиещият кръв се взираше мрачно в пирамидата. Смътното чувство за грозяща опасност караше кожата му да настръхва. Струваше му се, че знае за какво служи високата платформа, която царуваше над долината.

— Това не е добро място — промърмори той. — Над голямата каменна шатра лежи проклятие.

Нито Нолан, нито Джейсън му обърнаха внимание и той се принуди да ги последва към дъното на долината. Не се страхуваше, но с непогрешимия си инстинкт за нещата, скрити за сетивата на нормалните хора, индианецът усещаше почти физически заплашващата ги опасност.

Скоро се стъмни и нямаха време да обиколят къщите и храма. Двамата бели мъже трябваше да се задоволят с бегъл поглед във вътрешността на пустите пуеблос. Пиещия кръв отказа да ги придружи.

— Нищо няма да намерите, нищичко! — твърдеше с непроницаемо лице той. — Онези, които са разсекли скалата, са изчезнали оттук преди много луни.

На следващия ден Джейсън и Нолан все пак предприеха по-обстойни изследвания. Пиещия кръв ги следваше с презрително изражение на лицето докато оглеждаха подробно многоетажните постройки. Индианецът излезе прав; освен изпочупени глинени съдове и плетени матраци, които се разпадаха при първото докосване, не откриха нищо.

На плоския покрив на най-високото пуебло Джейсън уморено приседна в сянката на издадената скала.

— Очаквах нещо повече — промърмори унило той. — Поне да знаехме защо са избягали от селището си…

— Може би са чули за настъплението на испанците — обясни замислено Нолан и сви рамене. — Или са се уплашили от епидемия. А може би жреците им са имали заплашителни видения и са заповядали на народа да си събира багажа. Кой е в състояние да ги разбере…

— Наистина ли смяташ, че са били ацтеки?

— Не съм специалист в тази област, но… — Нолан посочи с глава към огромната пирамида. — Аптеките имат точно такива храмове. Защо не я разгледаме по-обстойно?

Изкачването беше дълго и уморително. С всяко стъпало чувството за дебнеща опасност се засилваше. Очите на Пиещия кръв бяха устремени към каменния олтар, изпъстрен с ръждивокафяви петна. Ръцете му трепереха.

Настоящето потъна някъде много далеч — той престана да усеща присъствието на Джейсън и Нолан, видя обаче няколко облечени в черно жреци, косите им опръскани с кръвта на жертвите, ушите обезобразени от саморъчно направени прорези, жестоките лица изрисувани с широки черни ивици. Каменният олтар не беше празен. Пиещия кръв се взря като хипнотизиран във варварската церемония, видима само за него. Младеж с фини черти на лицето беше положен върху каменния блок и четирима жреци в странни носии държаха ръцете и краката му. Върховният жрец, облечен в червена роба, вдигна бавно жертвения нож и очите му заблестяха трескаво. После замахна и заби острието в гърдите на жертвата, измъкна топлото, все още пулсиращо сърце от зейналата рана и го предложи в дар на парещото слънце.

Лицето на индианеца побеля като платно. Той се разтрепери още повече и се олюля назад. В този миг тревожният глас на Джейсън го върна в действителността.

— Какво ти е? — извика приятелят му.

Пиещия кръв пое дълбоко въздух. Когато заговори, Джейсън едва го разбираше.

— Това е прокълнато място, братко мой. Достойно е да умреш в битка, но да бъдеш заклан като прасе в чест на някакъв кръвожаден бог — за това няма дума в речника на мъжа.

Не можаха да изтръгнат нито дума повече от устата му. През останалата част от деня се държеше далеч от тях. През нощта не можа да затвори очи; изпълнени с ужаси и насилия сцени кръстосваха будуването му. Още на разсъмване се покачи на покрива на най-високата скална къща и се загледа замислено в пирамидата. Внезапно закрачи като в транс напред. Сила, която не проумяваше, насочваше ръцете и краката му и той се гледаше отстрани. Натисна някакво копче, от скалната стена изскочи каменна врата и той се озова пред черна, зееща дупка. Спря като закован на мястото си, борейки се с могъщия напор да продължи напред. Най-после гласът на Джейсън разруши магията.

Пиещия кръв се обърна и въздъхна облекчено.

— Да се махаме оттук! — помоли едва чуто той.

Джейсън, който винаги проявяваше разбиране към настроенията му, беше готов да се съгласи, ако Нолан, чиито очи искряха от жажда за приключения, не беше казал:

— Щом си открил скрития проход, редно е да хвърлим едно око във вътрешността, нали?

Едновременно привличан и отблъскван от някаква магическа сила, индианецът се подчини. Мъжете запалиха факли и се спуснаха в каменната пещера. Таванът над главите им беше много висок. Избити в камъка стъпала водеха навътре в скалата. Пещерата беше почти кръгла и не много обширна. Джейсън премина пръв под огромната арка — и спря толкова внезапно, че Нолан едва не го блъсна. Пред очите им се разкри второ помещение, което ги накара да затаят дъх.

В камъка беше вдълбан дълъг перваз. Върху него беше поставена масивна, мрачна, озъбена статуя с отблъскваща грозота. На челото й беше издялан варварски символ, а на китката й, в пълно противоречие с вида й, беше кацнало каменно колибри, фигурата беше покрита с орнаменти от злато и сребро, в които бяха вградени перли и тюркоази. До нея беше поставено отдавна неизползвано гърне за благовония, както и множество изкусно изработени предмети от злато и сребро в строго определен ред. След като преодоляха първоначалния си ужас, мъжете устремиха поглед към каменния олтар, поставен пред статуята. Вниманието им беше привлечено от костите на последната жертва, които красяха каменния улей.

Двамата бели мъже пристъпиха мълчаливо напред. Джейсън се приведе към назъбения обсидианов нож, чиято дръжка беше обсипана с тюркоази. Едва когато го завъртя в ръцете си, осъзна какво е било предназначението му. Потръпна от ужас, промърмори някакво проклятие и го пусна на земята.

Тишината стана непоносима. Никой от тримата не смееше да се докосне до статуята или до някой от златните и сребърни предмети.

Джейсън се дръпна бавно назад и без да иска, закачи рамото на скелета. Костите се разпаднаха на прах и той се вгледа смаяно в прекрасната гривна от злато и смарагди, която се търколи пред краката му.

Не можа да устои на изкушението и я вдигна.

— Ще взема това. Нищо друго.

Нолан не беше толкова впечатлен, колкото двамата по-млади от него мъже. Той се засмя и безгрижно измъкна втората гривна от ръката на скелета.

— А аз ще взема тази. Много ми се иска да можехме да вземем и останалото.

Джейсън, комуто тази идея вдъхна отвращение, го изгледа безмълвно.

— Без мен! — каза след малко той. Нолан не повярва на ушите си.

— Нима наистина се уплашихте?

Двамата само кимнаха мълчаливо. Той вдигна рамене и продължи:

— Е, тъй като и без това не можем да приберем съкровището, дискусията става излишна — поне засега. — Той се изсмя и прибави: — Имате ли нещо против, ако по-късно се върна тук, за да го взема? С удоволствие ще го разделя с вас. — Двамата младежи поклатиха енергично глави.

— Ако искаш, вземи всичко — отговори решително Джейсън. — Освен това. — И той вдигна насреща му гривната.

Пиещия кръв не предяви никакви претенции; той беше обзет от единственото желание да се махне оттук колкото се може по-скоро. Хвърли последен поглед към мрачната пещера и се запъти с големи крачки към изхода. Джейсън и Нолан бавно го последваха.