Шърли Бъзби
Червенокосата дева (2)

2.

— Не можете да ме изоставите! — изплака Никол. — Не е възможно! О, мисис Игълстоун, кажете, че не е вярно. Защо трябва да заминете? — извика момичето. Лицето й бе пребледняло от шока, предизвикан от думите на мисис Игълстоун. Двете се намираха в синята стая в предната част на къщата. Мисис Игълстоун тъкмо беше съобщила на Никол много внимателно изключително неприятната новина, че заминава за Канада утре сутринта.

В гласа на Никол имаше такова отчаяние, че за момент решението на мисис Игълстоун се разклати. Тя знаеше, че детето щеше да се разстрои и умишлено, като истинска страхливка, беше отлагала тази среща до последния момент. Реакцията на Никол я разтърси повече, отколкото предполагаше, но тя решително каза:

— Скъпа моя, колкото и много да ми се иска да остана и колкото и много да ми липсваш, просто не е възможно да остана в Бедингтън Корнър. — Бледосините й очи умоляваха за разбиране и тя продължи тихо: — Често се налага да правим неща, които не искаме и се боя, че за мене е настъпил точно такъв момент. Повярвай ми, детето ми, бих дала всичко, за да не те напусна, но не ми е възможно да продължавам да живея в Роузхевън.

— Но защо? — попита Никол. Очите й, с цвят на жълто-зелен топаз бяха широко отворени, пълни с молба и сълзи, готови да потекат всеки момент.

На мисис Игълстоун й се искаше да може да я успокои поне мъничко. Възрастната жена умишлено отказваше да мисли за семейство Маркъм и за това, което те правеха с детето. Но не бе в състояние да промени нищо, за да помогне на Никол.

— Скъпа моя, знам, че в момента нещата ти изглеждат доста ужасни, но вероятно няма да е така след време. Та само след няколко години ти ще бъдеш млада лейди, ще посещаваш баловете в Лондон и всичко това ще ти изглежда като лош сън.

Сънят за случилото се все още беше в съзнанието на Никол и сълзите, които беше удържала тази сутрин в спалнята си изведнъж рукнаха. Мисис Игълстоун усети как собствените й очи се изпълват със сълзи и с нечленоразделен шепот притисна разтрепераното телце на Никол.

— О, скъпа, недей да плачеш така! Моля те, недей! След миг и аз ще се разплача.

Никол се овладя и накрая само хлипаше от време на време. Тя прошепна едва чуто:

— Съжалявам за бебешкото си държание. Стана така, понеже никога не съм си представяла, че ще ме напуснете.

Мисис Игълстоун прошепна със свито сърце:

— Никол, скъпа, та това не е краят на света. Ще ти пиша и ти трябва да ми обещаеш, че ще отговаряш на писмата ми. Така ще поддържаме връзка и всяка от нас ще знае какво прави другата. Знам, че не е същото, като да се виждаме, но се налага да се задоволим с това.

— О! Нали знаете, че леля ми брои всяко пени, което поискам. Просто не мога да си представя как ще плаща пощенските марки до Канада — каза Никол ядосано, възвърнала до известна степен състоянието на духа си.

Мисис Игълстоун прехапа устни. Това, което казваше Никол беше истина. Къщата, земите, богатството бяха на Никол. Въпреки това, откакто се бяха преместили тук семейство Маркъм се държаха с нея като с ненужна вещ. Мисис Игълстоун неведнъж беше виждала Агата да третира момичето като някоя крадла, заловена на местопрестъплението. А Едуард, Едуард не правеше никакви опити да прикрива неприязънта, която изпитваше към малката си братовчедка. Уилям, съпругът на Агата, винаги правеше отвратителни, вулгарни забележки, щипеше бузите на Никол или я сръгваше с лакът.

Гледайки стройната фигурка в бяла, муселинена рокля, мисис Игълстоун не можеше да повярва, че това слабо, малко момиче, с помръкнало лице и замъглен поглед, е същата Никол, която така щастливо припкаше наоколо в деня на градинското увеселение. Щеше ли някога това дете да си възвърне духа. Щеше ли искрицата на щастие отново да заблести в очите й?

Като си напомни, че не би могла да направи нищо, за да промени ситуацията, мисис Игълстоун спря да мисли върху, тези тревожни факти.

— Е, тогава ми пиши, когато можеш, малката ми. А сега, боя се, че трябва да тръгвам.

Необходима й беше голяма доза решителност, за да остави тази самотна, малка фигурка. Всъщност тя се намираше в по-трудна ситуация дори от самата Никол. Детето поне имаше покрив над главата си за разлика от нея. С тези мисли старата дама излезе от стаята.

Никол не беше единствената причина за мъката й. Тя си имаше големи грижи и неприятности, но за нищо на света не би допуснала някой да узнае за тях — най-вече малката Никол.

Ненадейната смърт на полковник Игълстоун беше шок, но още по-голям шок очакваше вдовицата. Установи се, че той е бил затънал в дългове. Луксозната къща Роузхевън, в която мисис Игълстоун беше живяла повече от двадесет години трябваше да се продаде. Беше продадено и всичко, което имаше някаква стойност — предмети, събирани от нещастната жена по време на четиридесетгодишния й брак. Вместо да прекара спокойно и сигурно старините си, тя беше изхвърлена без пукнато пени.

Никой, най-малко Никол, не знаеше за сполетялата я беда. Тя имаше намерение да запази тайната си и никога нищо да не се разбере. С бляскава, горда усмивка тя казваше на приятелите си, че Роузхевън й навява спомени и че е прекалено голяма за една стара жена. На тези, които питаха, отговаряше, че отива в Канада да живее при далечни роднини. Всъщност имаше късмет да бъде наета като компаньонка от една възрастна благородничка, французойка, емигрантка, която напускаше Англия и заминаваше за Канада. И така, понеже мадам Бовар смяташе да отплава в сряда, този беше последният ден на мисис Игълстоун в Бедингтън Корнър.

Тя се върна в Роузхевън и прекара останалото време в опаковане на багажа. Щеше да прекара нощта в „Камбаната и свещта“, единствената странноприемница на Бедингтън Корнър и на следващата сутрин да потегли за Лондон. И така, потисната и тъжна, мисис Игълстоун сгъваше дрехите, които смяташе, че най-много ще подхождат на новото й положение. Оставаха й няколко часа до идването на каретата, която щеше да я откара. Тя направи последна обиколка из празните стаи на своя дом.

Толкова много спомени витаеха наоколо. Самотната жена се изправи пред еркерния прозорец, който гледаше към кръглото езерце с рибки и като че ли видя Кристофър Саксън. Засмяното му, мургаво, младо лице съвсем ясно се очерта в съзнанието й. Гъстата му, гарвановочерна коса му придаваше вид на див разбойник. Сякаш беше вчера — той измъква от плитките води на езерцето крещящата четиригодишна Никол.

Какво се беше случило с този блестящ младеж, мислеше си тъжно тя. Не си беше позволявала да мисли за Кристофър от години. Споменът беше прекалено болезнен и тя се чудеше дали въобще момчето беше живо. Онази пролет, преди девет години той беше толкова красив — висок, гладката му кожа имаше оттенък на тъмен бронз, с очи като невероятно блестящи златисти кехлибари. Струваше й се невъзможно такова пращящо от здраве момче да е мъртво или пък да е извършило ужасните неща, които мълвяха.

Също както Никол и него мисис Игълстоун познаваше от дете. Някога той и близнаците бяха чести посетители на дома й. С тъжна усмивка тя съзна, че беше заобиколена от деца, а нямаше собствени. Кристофър беше внукът, който никога нямаше да има. Тя се сгълча. Решително обърна гръб на езерцето с рибките. Ако през онова лято не беше заминала със съпруга си за Испания, вероятно Кристофър все още щеше да бъде тук, млад мъж на двадесет и четири години, при това жив и благоденстващ.

Ужасяваше я мисълта да изостави Никол, като знаеше за нещастието на детето.

И все пак, без самата мисис Игълстоун да знае, отпътуването й от Бедингтън Корнър щеше да постави началото на нов живот за Никол — живот, преизпълнен с измама и опасност. Заминаването й по някакъв начин извади Никол от летаргията, в която беше изпаднала. Същият ден, когато Никол се присъедини към Маркъмови за обяд, тя беше извънредно замислена и самовглъбена.

Едуард, чиито сини очи блестяха подигравателно, каза на Никол с противен тон:

— Бедното детенце, сега е съвсем само. О, господи, какво да правим? — Очите му се присвиха и той продължи: — Е, сега, когато дъртата „Иги“ я няма може би в тази къща ще настъпи мир и няма да се препъваме постоянно в нея. А може би сега ще се държиш малко по-дружелюбно с мене, нали, малка братовчедке?

Никол му хвърли презрителен поглед. Когато Едуард излезе Агата взе писмото, което беше получила от нейна много близка приятелка в Лондон.

— О, чуй това, Уилям! Бет пише, че е срещнала Ан Саксън! — И като каза това, тя започна да чете на глас.

„Миналата седмица имах щастието да се запозная с ваши съседи. Не си ли споменавала, че Ашланд се намира близо до имението на барон Саксън? И така, скъпа, стоя си аз в библиотеката Хукъм и кого мислите виждам, младата Ан Саксън! Тя наистина е красиво момиче с всичките тези руси къдри и сини, сини очи. Тя е тук за сезона и джентълмените вече я наричат «несравнима». Говори се, че ще бъде сгодена преди сезона.“

Като остави писмото, лелята отправи към Никол раздразнен поглед.

— Знаеше ли, че Ан се кани да ходи в Лондон? — Агата бе обсебена от амбицията да се присъедини към висшето общество и се вбесяваше, когато доста явно, дори грубо й се даваше да разбере, че всяка врата, широко отворена за осиротялата Никол Ашфорд веднага се затваряше пред нея.

Никол въздъхна и тихо отговори:

— Не. Ан е на осемнадесет и е почти пораснала. Защо ще ми съобщава, че потегля за Лондон? Защо си толкова заинтересована от това, което прави Ан?

Хвърляйки й доста нелюбезен поглед, Агата каза троснато:

— Спазвай учтивия тон, млада госпожичке!

Уилям, чието пълно лице се беше зачервило от няколкото чаши вино, с които бе полял обяда си, каза сърдечно:

— Хайде стига, любима! Не се нахвърляй върху малката ни Никол.

В случая Никол можеше да благодари на чичо си за намесата, но това не го правеше по-симпатичен. Ненавиждаше тези непрекъснати дърляния, които преливаха от пусто в празно.

Уилям кротко успокои жена си.

— Не се напрягай, любов моя. Когато дойде време Никол да има своя сезон, тя ще се промени.

— Но Никол няма да има сезон — изтърси Агата.

При тези думи главата на Никол рязко се вдигна и тя улови ядосания, предупреждаващ поглед, който чичо й хвърли на леля й.

— Защо аз няма да имам сезон? — попита тя озадачено.

Леля й се направи, че не чува.

— Достатъчно! Можеш да ставаш от масата.

Усетила, че нещо не е наред, Никол се вцепени. Малката й брадичка се вдигна решително.

— Защо няма да имам сезон?

Гледайки я намръщено, с открита ненавист, Агата изсъска:

— Защото ще се омъжиш за Едуард! Няма нужда да се пилеят всичките тези пари за сезон в Лондон, само за да ти намерим съпруг. Всичко е предвидено.

За миг лишена от дар слово, Никол можеше само да се взира в леля си. Да се омъжи за Едуард! Да се омъжи за този ленив, злобен син на двете персони, които мразеше повече от всичко на света!

— Едуард! — избълва накрая тя с отвращение. — Няма да се омъжа за него! Трябва да сте луди, за да мислите, че ще го направя!

Чичо й, с още по-червено от яд лице, изведнъж изкомандва:

— А сега, момичето ми, престани да се надуваш и слушай внимателно! Ти притежаваш голямо богатство и ние сме единствените ти роднини. Не желаем някой да се възползва от това. — Той продължи с по-спокоен тон. — Женитбата ти с Едуард ще направи така, че всичко да си остане в семейството. Няма да допуснем някой си да се омъжи за тебе, заради парите ти.

— Не, разбира се! Та има ли по-големи ловци на богатство от вас — избълва Никол с тъмните, топазени очи, почти черни от ярост и с почервенели бузи. Тя скочи от стола и каза с разтреперан от яд глас. — Забравяте, че не сте ми никакви роднини! Богатството, за което се безпокоите не принадлежи на вашето семейство, а на моето! — После се врътна на пети и без да обръща внимание на крясъците на чичо си да остане, тя избяга от стаята, от къщата, насочвайки се към конюшнята.

Сред тишината на конюшнята се открояваше тежкото й дишане. Тя допря лице до копринения врат на коня си. Той вече не беше само неин, помисли си тя с горчивина. За да не прахосва пари да купува кон на Едуард, Уилям се беше разпоредил жребецът й да бъде използван и от сина му.

Максуел й беше подарен от баща й за единадесетия й рожден ден. Сърцето я болеше при мисълта, че трябва да поделя чистокръвния жребец с някой като Едуард, който малтретираше животните. С нежните си пръсти тя погали полузаздравелите рани по лъскавата кожа.

Имаше и други коне в конюшнята, но нито един не беше като Максуел. Чичо й от скъперничество беше продал всичките породисти жребци и кобили на баща й. Беше оставил само няколко кранти и чифт коне за карета. Максуел щеше да последва събратята си, ако Никол не беше се отърсила от скръбта си, за да попита с какво право се продават неща, които всъщност принадлежат на нея. Чичо й отстъпи.

Шум от приближаващи се стъпки върна Никол в настоящето и я накара да се свие в един ъгъл на конюшнята. Точно сега не й се говореше с никого. Отчаяно се надяваше който й да бъде да си тръгне, но вместо това, след миг се присъедини още някой. Никол чу шушукане, изблик на смях и после тишина. Любопитството я накара да надникне иззад ъгъла на преградата за конете. Гледката я смая. Едуард, със свалени бричове се търкаляше в мекото сено с Елън, прислужницата в кухнята. Ръцете на Едуард изчезнаха под полите на Елън и Никол премига, неспособна да повярва на това, което виждаха очите й.

— О, млади господарю, какво би си помислила мис Никол, ако можеше да ви види сега? — закачливо подхвърли Елън, чиито бедра се разтвориха пред ужасения поглед на Никол. Никол не беше толкова малка, за да не знае какво правеха и отвратена се извърна от тази гледка.

Едуард изпъшка силно и измърмори.

— Малката Никол ще прави това, което й се казва, по дяволите.

На Никол й се повдигаше и за миг си помисли, че щеше да повърне. Тя обаче успя да се пребори с неприятното усещане и със затворени очи и бистро съзнание зачака да приключат с жалкия си акт. След известно време чу Едуард да казва:

— Довечера нали ще дойдеш в стаята ми?

Мърморенето на Елън убягна на Никол, за което беше благодарна. Беше чула достатъчно. Повече не й беше необходимо. Тя остана на мястото си като вкаменена още известно време, след като те излязоха. После, като подгонена от хрътки лисица се запрепъва и хукна към гората зад конюшните. Като слепец търсеше пътя към изоставения летен павилион, превърнал се в любимо убежище.

Павилионът не беше построен на земята на Ашфорд, а принадлежеше на най-близкия им съсед, барон Саксън. Постройката винаги бе привличала Никол и напоследък тя там намираше спокойствие. Промъкваше се на тавана и се отдаваше на мечтите си, прогонваше страховете си. Постройката беше свързана със спомените й за по-щастливи времена — времена, когато е била много малка и Ашфорд и Саксън са си разменяли много визити.

През последните години павилионът беше изоставен. Сега цветът му беше тъжен, потискащ, приличащ на кал, което нямаше нищо общо с предишния чар на постройката.

Преди години близнаците бяха открили тавана на павилиона и го бяха превърнали в свое скривалище. Те лежаха там и, като гледаха небето през една дупка в покрива, мечтаеха. Но всичко това беше минало.

Събитията от днешния ден само бяха потвърдили нещастията, които я очакваха. Семейство Маркъм твърдо вярваше, че ще се разпорежда със състоянието й и живота й както им хрумне. Тя мрачно се закле, че нямаше да допусне това да се случи. Сега духът й и решителността й се бяха събудили от дългия сън.

Трябваше по някакъв начин да се измъкне от алчните им нокти. Първо фантазиите й я отведоха в далечна кръчма, където се видя да работи на бара. После реши да избяга в Лондон и да предложи услугите си като прислужница… или пък като компаньонка на някоя очарователна, стара жена… дали пък не беше много малка? Или пък да се преоблече като момче и да отиде в армията?

Нечие шумно приближаване я изтръгна от мислите й и я накара разтревожено да надникне от скривалището си. Въздъхна облекчено, като разпозна възпълничката фигура на Сали.

Бащата на Сали беше главен коняр при Ашланд преди Уилям. Никол и Сали се познаваха от самото си раждане. Сали Браун беше по-голяма от Никол. Наближаваше шестнадесетият й рожден ден и по тази причина дружбата им бе започнала да куца. Интересът на Сали към противоположния пол нарастваше, нещо, което отегчаваше и възмущаваше Никол.

— Ники, горе ли си? — извика Сали, след като беше стигнала насред павилиона.

Никол изръмжа и отвърна неохотно:

— Да, тук съм. Какво искаш?

— Добре де, глупава гъско, слез долу и ще ти кажа!

Никол направи гримаса, сигурна, че Сали ще й досажда с приказки. Въпреки това тя се зарадва на Сали, понеже реши, че веселият й и глуповат нрав ще я изтръгнат от мислите за семейство Маркъм и заминаването на мисис Игълстоун.

Сали въздъхна със замечтан поглед.

— О, Ники, трябва да видиш великолепното създание, което се е настанило в странноприемницата. Току-що пристигна, а Пег казва, че щял да отседне там само за тази нощ.

Никол направи гримаса и отвърна с отегчен глас.

— Голяма работа! Мислих, че ще ми кажеш нещо интересно.

— Ама това е интересно! Трябва да го видиш — висок, с толкова черна коса, че чак синее, а очите му ми приличат на лъвски, златисти и — Сали потръпна от удоволствие — точно толкова опасни.

— И как разбра това? Видя ли го? — настоя Никол, заинтригувана въпреки всичко.

— О, да! Пег ми позволи да му сервирам обяда и едва се въздържах да не го докосна. Толкова е различен от всички тук. Името му е капитан Сейбър, американец е и Пег казва, че ще остане само една нощ, за да се види с приятели. Утре заминава за Лондон. Само си помисли, той притежава собствен кораб! Според Пег той е дошъл в Англия за стока, която да продаде в Америка. Чула го е да казва, че не би имал нищо против да наеме няколко местни момчета за кораба си.

Изненадана, Никол се втренчи в приятелката си.

— Моряци? На този човек му трябват моряци?

— Е, така предполагам. Поне така е казал на Пег.

Никол, която вече имаше невероятен план, попита нетърпеливо.

— Къде е той сега?

Сали сви рамене.

— Не знам. Замина нанякъде следобеда. Сигурно няма да се върне скоро. — Сали въздъхна. — Сигурно никога повече няма да го видя.

— Шт! — рязко я прекъсна Никол. Главата й се обърна по посока на Сали, ослуша се и каза: — Бързо! Качвай се на тавана! Някой идва!

— Че какво от това? — попита Сали, поколеба се, но после с недоволно изражение последва приятелката си. Тъкмо се беше присъединила към Никол, когато в постройката влезе висок мъж.

Сали сподави ахването си.

— Това е той! Това е капитан Сейбър!

Високият мъж долу не чу шепота. Той застана насред павилиона и бавно го заоглежда. Никол, привлечена от тъмните му, красиви черти, се взираше като омагьосана в него.

Тя изпита странното усещане, че това място за него беше изпълнено с неприятни спомени. Той взе една от избелелите, алени възглавнички и после с ядно възклицание я захвърли далече от себе си.

Чу се приближаване на втори човек. Учудени, Никол и Сали наблюдаваха как в постройката влезе Робърт Саксън, единственият жив син на лорд Саксън.

— Не мога да си обясня как си се решил да дойдеш тук и да се срещнеш с мен след всичко, което се случи — каза Робърт вместо поздрав.

Капитан Сейбър се усмихна и зъбите му бялнаха на фона на черната брада.

— Вече не съм малко момче, така че не можеш да ми въздействаш. А и съм подготвен за срещата. Последният път ти се доверих.

Робърт огледа високата, стройна фигура, застанала пред него, с широки рамене и дълги, мускулести крака. Без да покаже, че думите на другия са го обезпокоили той каза:

— Беше цяло щастие, че те срещнах по пътя за къщата. Появата ти щеше да разстрои Саймън.

— Така казваш ти, но ще ме извиниш, ако си позволя да се усъмня в думите ти.

На лицето на Робърт се появи тънка усмивка.

— Но ти не се съмняваш в думите ми, нали? Иначе нямаше да се съгласиш да се срещнем първо тук. А сега искаш ли да чуеш това, което трябва да ти съобщя?

Златистите очи се присвиха и се превърнаха в опасни процепи. Мъжът, наречен капитан Сейбър, отвърна с мрачен тон:

— Не съвсем, но след като бях достатъчно глупав да приема тази среща е теб, ще трябва да те изслушам, нали така?

Така изглежда — съгласи се Робърт. — Преди месец баща ми получи удар и известно време смятахме, че ще умре. Много е болен и се съмнявам, че присъствието ти ще му помогне с нещо. Всеки шок, всяка неприятна емоция може да доведе до фатален край. Ако толкова настояваш да го видиш — да видиш човека, който не иска да те види, бих ти предложил да изчакаш няколко седмици.

— Не мога! Днес тук ме доведе една случайност. — Капитан Сейбър се поколеба. — Бих искал да го видя, Робърт — каза той накрая. — Корабът ми ще отплава в края на седмицата и се съмнявам, че някога ще се върна в Англия. Моят живот е в Америка, тук нямам нищо. Не трябва да се безпокоиш, че ще му се натрапя, нито че ще накарам злите езици отново да заговорят. Само исках да го видя, да оправя нещата между нас.

— Колко възхитително! — сухо каза Робърт, останал безпристрастен към изповедта на другия. — Но за съжаление е невъзможно. Предлагам ти още тази нощ да се качиш на кораба си и да забравиш за лорд Саксън. Знам, че не ми вярваш и вероятно имаш причина за това, но всичко, което направих беше за твое добро. — Тъй като капитан Сейбър побеснял пристъпи напред, Робърт вдигна ръка и извика: — Изслушай ме! Не желая да влизам в спор с теб! Ти не ми вярваш, но мисля, че в случая трябва да го направиш. Ако настояваш, ще се опитам да подготвя почвата. Но нека първо да поговоря със Саймън.

— Защо трябва да ти вярвам? — изръмжа капитан Сейбър с плътен глас.

— Не можеш да бъдеш сигурен, разбира се — безгрижно подхвърли Робърт, — но лесно можеш да се осведомиш за здравословното състояние на лорд Саксън.

— Проклет да си! — разгорещено избълва Сейбър. — Знаеш, че няма да го направя след всичко, което ми каза. Много добре, ще постъпя както ме съветваш. Но те моля да ми помогнеш, Робърт, ако…

— Скъпи мой млади човече! Забравяш, че той ми е баща и с нищо не бих му навредил. Колкото до тебе — ти не ме интересуваш, но ще се опитам да ти уредя среща. Къде ще отседнеш?

Капитан Сейбър каза през зъби:

— В „Камбаната и свещта“. Утре трябва да се върна в Лондон. Мога да се забавя най-много до утре следобед.

— Мммм. Ще се опитам да направя каквото мога. Ако не ти се обадя до десет часа утре сутринта, считай че опитът ми се е провалил.

Капитан Сейбър преглътна с усилие.

— Разбирам те. Ако не получа вест от теб, ще знам, че нищо не се е променило.

Двамата мъже не продължиха разговора си. Излязоха заедно от павилиона и поеха в различни посоки.

След като Никол и Сали останаха сами се спогледаха.

— Е! — изтърси накрая Сали. — Чудя се за какво този Сейбър толкова много иска да види лорд Саксън?

Никол не каза нищо. Разговорът, който беше чула не представляваше интерес за нея. Това, което имаше значение бе, че капитан Сейбър се нуждае от моряци.

— Кой знае? Сигурно му е бил помощник-иконом, откраднал е някои сребърни прибори и сега иска да се извини — отбеляза Никол.

— Може би, но не мисля, че е бил такъв. А може и да си нрава — разочаровано каза Сали. — Нямаше ли да бъде по-вълнуващо, ако тук се криеше нещо друго? Като например…

— О, Сали, защо не млъкнеш! — раздразнено измърмори Никол, пожелала да остане насаме с мислите си.

Сали се нацупи и каза сърдито:

— Е, щом така преценяваш нещата, ще те оставя да се мусиш тук сама. Ти си толкова малка, Никол. Честно да ти кажа, не знам защо се занимавам с тебе.

Никол веднага съжали за думите си и понеже не желаеше да нарани чувствата на Сали, бързо каза.

— Съжалявам. Не се сърди, Сали, но бих искала да остана сама, ако нямаш нищо против.

Сали се предаде и отвърна:

— Всичко е наред. Тръгвам си. Ще се видим ли следващата седмица на панаира за коне или леля ти ти е забранила да ходиш?

Мислите й бяха другаде и Никол отвърна разсеяно.

— Вероятно. Поне така мисля.

Никол се измъкна от скривалището си и забърза към Ашланд. Умът й се изпълни със схеми и планове, а духът й се повдигна.

Веднага след като й позволиха да стане от масата след вечеря, тя изкачи стълбите, които водеха до стаята й и заключи вратата след себе си. С разтреперани от трескаво вълнение ръце прерови малкото скъпи за нея вещи, останали от брат й. Сред тях се намираха чифт избелели панталони, една от ризите му и любимият му жакет от мек, доста износен кафяв туид. Тя бързо смъкна роклята си и навлече необичайните дрехи, като използва един от шаловете си за колан на панталоните. Без да се притеснява от стигащите до глезените й панталони и от жакета, чийто ръкави едва покриваха ръцете й тя се погледна в огледалото.

Загледа се в клоунската фигура, отразена в него. После, съвсем сериозно огледа дългите, самурени кичури, с проблясващи кестеняви пламъчета. Трябваше да ги махне! И тя безмилостно отряза дългата, копринена коса. Внимателно събра падналите кичури и ги пъхна в една торбичка с цел да бъдат изхвърлени в най-близкия кладенец. Това, което беше останало от косата й, стърчеше в най-различни посоки, но определено й придаваше момчешки вид. Несъмнено беше момче! Вече успокоена, тя пак се погледна в огледалото. За щастие гърдите й още не бяха пораснали, но тя се намръщи, като направи щателен оглед на лицето си. От огледалото я гледаха големи, широко отворени очи, с цвят на зелен сапфир, премрежени от извънредно дълги, черни мигли. Носът й беше малък и правилен, макар и все още да изглеждаше детски. Тя грабна ножицата, лепна носа си в огледалото и безжалостно подстрига разкошните си мигли. После се гледа дълго време. Никой нямаше да се досети за истинския й пол и тя мрачно се закле, че каквото и да се случи, никога няма да се върне. Щеше да се срещне с този човек в „Камбаната и свещта“ и щеше да го принуди да я вземе със себе си в морето! Без да мисли повече, тя с лекота се прехвърли през прозореца. Спусна се долу по стария дъб, който растеше близо до къщата.