Шърли Бъзби
Червенокосата дева (14)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Кристофър Саксън със сухо, гладко избръснато лице, с отегчено, надменно изражение слушаше безполезния разговор, който се водеше около него. Защо, по дяволите, бе позволил на приятеля си Юстас Кроа да го уговори да посетят соарето на семейство Лавил? Семейство Лавил бяха възрастни и такива бяха повечето от гостите им. Когато Юстас го бе помолил да го придружи, трябваше да му откаже, без да се замисля.

Кристофър Саксън не беше много общителен млад мъж. Беше мълчалив и затворен в себе си и странеше от тези, които търсеха приятелството му. Студен, коравосърдечен, безчувствен бяха епитетите, които често му лепваха. Това не значеше, че не беше търсен и популярен. Напротив! Всяка сутрин по време на спорадичния му престой в града прислужникът му му поднасяше сребърен поднос с покани за партита и балове, и какви ли не други развлечения. Благодарение на богатството и красивото си лице беше любимец на дамите с дъщери за омъжване. Доста мъже го смятаха за приятен, макар и малко хладен в държанието си.

Висшето общество го приемаше такъв, какъвто беше. Държанието му беше коректно, семейството му в Англия — известно и никой нищо не можеше да каже против него. Може би някой и друг член на креолската аристокрация, които все още си спомняха обстоятелствата, при които беше спечелил богатството си — удобната си къща в града и плантацията Тибодю Хауз, но те бяха малцина. Дори и те бяха съгласни, че младият Южен Тибодю бе глупак да заложи на комар цялото си състояние.

Вечерта беше ужасна и Кристофър остана много доволен, когато успя да се измъкне. Като се прибра в собствената си къща, откри, че не му се спи. Замисли се дали да не отиде в някоя от кръчмите, но после се отказа. Съблече изящните си дрехи и се пъхна в тежък халат от черна коприна. Сипа си уиски и излезе през френските врати на балкона, който гледаше към двора.

Стоя там дълго време, взирайки се в нищото и отпивайки от уискито. Знаеше, че трябва да е доволен, но не беше. Местата и забавленията, привличали го някога сега не му правеха впечатление. С изненада откри, че се намира в някакъв застой.

Капитан Сейбър вече не съществуваше! Плантацията беше организирана по превъзходен начин и почти не се нуждаеше от вниманието му. Не беше човек, който стои на едно място и сега му се струваше, че сгреши с продажбата на „Ла Бел Гарс“. Изминалите няколко седмици въобще не се оказаха така приятни. Липсваше му предизвикателството, липсваше му искрата. Беше отегчен до смърт. Трябваше да вземе Ник със себе си, тъжно реши той.

За свое най-голямо раздразнение той се улавяше, че мисли за Ник в най-неочаквани моменти. Когато танцуваше с една от водещите красавици и гледаше наистина красивите й кафяви очи, той откри, че предпочита тези на Ник. Нейните бяха по-дълбоки, по-блестящи и със сигурност по-живи. Посещавайки една вечеря, докато го представяха на очарователната племенница той си мислеше, че устата й, въпреки чудесната извивка, е несравнима с тази на Ник, която събуждаше желания за безброй целувки. Една вечер, когато забеляза в операта поразителна, червенокоса красавица, той сметна бляскавите й къдрици за избледнели на фона на горящия огън в тъмните коси на Ник. За мъж като него тези мисли бяха дразнещи и обезпокоителни и той прокле глупавите си умствени занимания.

Когато се събуди сутринта, с отвращение си спомни за мислите си от предната вечер. Седмицата преди Коледа бе видян на всички партита или соарета в изисканите домове на Ню Орлианс. Тъй като всяка минута бе запълнена с приятни неща, той опита да убеди себе си, че тъкмо това е желал. Това бездействие би могло да продължи безкрайно, ако не се бяха случили две неща в нощта на губернаторския бал по случай Коледа. Там, членове на луизианското общество, се сблъска със изненадващо видение от миналото му.

Беше дребна, приличаща на птичка жена на около шестдесет и пет, с блестящи сини очи и пухкава бяла коса. Беше облечена спретнато, но не изискано, явно беше гувернантка.

Нямаше представа какво го накара да я забележи. Може би начинът, по който държеше главата си изправена или бързите движения на тялото дръпнаха някаква струна в паметта му. Той се улови, че я наблюдава озадачено.

Сигурен беше, че познава тази жена. Най-накрая изиска запознанство с мис Лийла Дюма, която, изглежда бе работодателката й. Тогава научи името на гувернантката — мисис Игълстоун!

Като чу това име годините изчезнаха и той отново беше на дванадесет и се видя да взима захаросана слива от съпругата на полковника. Тя не се беше променила много през годините, въпреки че нежните сини очи вече не бяха готови да се смеят и лицето й беше малко уморено.

Той се изненада, когато тя, чула името му го погледна и каза:

— Но, Кристофър, не можеш да си представиш, колко ми е приятно да те видя след всичките тези години.

Той се усмихна тъжно:

— И на мене, мадам, но кажете ми защо сте тук?

Тя се поколеба и той не пропусна погледа, който хвърли на повереницата си, надутата мис Дюма. Изражението на лицето на младата мис показваше неудоволствие от факта, че бляскавият мосю Саксън обръща повече внимание на гувернантката й, отколкото на собствената й, красива особа. Така че Кристофър не се изненада, когато мисис Игълстоун нервно произнесе:

— Историята е много дълга, за да те отегчавам с нея. Не желаеш ли да поканиш мис Дюма за следващия танц?

Кристофър грациозно се подчини на неизказаната молба в очите й и поведе сияещата мис Дюма към дансинга. По време на танца той умело измъкна информация от партньорката си.

Мисис Игълстоун беше стигнала до там, че да преживява от милостта на всеки, който се нуждаеше от услугите й. Незадоволен от чутото, в края на танца той върна партньорката си и изчака, докато мис Дюма бе поканена от млад креол за следващия танц. Под прикритието на учтив разговор успя да убеди мис Игълстоун да се срещнат след два дни. Тя не изглеждаше много уверена, но не успя да устои на молбите му. След като изпълни задачата си той се отправи към залата за игра на карти.

Секунди по-късно той се присъедини към приятелите си. Кристофър лесно откри трима познати, които се нуждаеха от четвърти човек за играта и се настаниха в един отдалечен ъгъл. След като беше изиграл доста ръце той се заслуша в разговора, който се водеше почти до ухото му.

Споменаването на името на Лафит привлече вниманието му и погледът му лениво се прехвърли от картите към групата мъже от лявата му страна. Трима от тях познаваше бегло. Беше по-близък с другите двама — Даниел Патерсън и Джейсън Савидж.

Патерсън служеше във флота в Ню Орлианс и тъкмо на него анонимно беше изпратил кодираните книжа. По принцип Кристофър нямаше нищо общо с него, но понеже беше главнокомандващ беше сметнал за редно него да запознае е това.

Познанството му с Джейсън Савидж не се базираше на лични отношения. Това, което знаеше беше от клюки и мълви, но беше сигурен, че Савидж не беше човек, с когото трябва да се караш или да игнорираш. Той изглежда се радваше на доверието и благоразположението на губернатора Клейборн и беше доста почитан както от американците, така и от креолите. Преди няколко години Кристофър беше представен на красивата съпруга на Савидж Кейтрин и той се съгласи, че тя беше една от най-красивите жени, украсявали Ню Орлианс. Думите на Патерсън събудиха интереса му.

— Казвам ви, просто не го разбирам! Нито пък ми е ясно защо някой от главорезите на Лафит ще направи такова нещо.

С провлечения си маниер на говорене Джейсън промърмори:

— Вероятно се е надявал да спечели нещо от това — награда, или дори прошка. Кой знае? — После подхвърли: — Кой го е грижа?

Патерсън се ядоса от хладните думи и избухна:

— Не, дявол да го вземе, Джейсън, не беше така! Книжата се появиха като призраци в кабинета ми. Нямаше нищо с тях, нито писмо, нито идентификация, нищо! Само книгите. Разпитах хората си, но никой не знае как са се появили там. Ако човекът, който ги е оставил е искал пари, сигурно е щял да остави съобщение с проклетите книжа.

— Сигурен ли сте, че са истински? Ще бъде много остроумно от страна на британците да ви подхвърлят подправени.

Един от другите мъже се опита да подхвърли това предположение само, за да раздразни още повече Патерсън и Кристофър, който безсрамно подслушваше се усмихна. Патерсън доста надменно го сряза:

— Да, книжата са истински и ние не сме вчерашни! — Разговорът затихна и тъкмо когато Кристофър започна да се отегчава Патерсън отново каза нещо, което привлече вниманието му.

— … нападение над Ню Орлианс.

— О, хайде стига, Даниел! Британците няма да хвърлят повече войници нито военноморски сили за нас. Твърде заети са на Канадската граница и в региона на Големите езера, за да се занимават с Ню Орлианс — противопостави се един бизнесмен.

Патерсън нищо не каза. Може би бе разбрал, че се беше държал малко недискретно. Джейсън беше този, който продължи по темата. Той лениво провлече думите:

— Не бих казал това, Джон. Нападението и завладяването на Ню Орлианс ще бъде стратегически акт от страна на Англия. Притежаването на града ще й даде голямо предимство на мирните преговори в Санкт Петербург.

Патерсън неловко промърмори:

— Трябва да знаете, че нищо не е сигурно. Това са само намеци. В едно наскоро заловено съобщение се говори за южна кампания.

Внезапно очите на Джейсън предизвикателно се впиха в Кристофър. С голямо усилие Кристофър игнорира предизвикателния взор и не даде да се разбере, че го е забелязал. Но малко след това, докато излизаше от залата за игра на карти, беше сигурен, че тези зелени очи го следват и че щяха да бъдат зададени проучващи въпроси за него.

Всъщност нямаше кой знае какво, което Джейсън Савидж да не бе узнал за Саксън. Няколко дълги секунди той продължи да гледа замислено след Кристофър. След това се извини и напусна салона. Безцелните му на пръв поглед крачки го заведоха до градината на губернатора. Там отвори тясна порта и се озова до постройка за карети.

— Джейк? — тихо извика той.

— Тук — откъм една купа сено дойде груб глас.

Напрежението върху тъмното лице бе заменено от усмивка и Джейсън се поотпусна, когато Джейк, дребен, лошо облечен човек със зле подстригана руса коса и раздърпана брада се надигна от сламата. Джейк би могъл да бъде на каквато й да е възраст между тридесет и петдесет. Правеше впечатление на човек с груби обноски.

Високата фигура на Джейсън, елегантна във вечерното облекло, състоящо се от черно кадифено сако и снежнобяла жилетка беше в пълен контраст с външния вид на другия мъж.

— Видя ли го? — безцеремонно попита Джейк.

Джейсън кимна.

— Току-що. Много е корав. Джейк, мислиш ли, че можем да му се доверим?

— За бога, Джейсън! Саксън може и да е проклет пират, но той не обича британците. Бях там, когато взе тези кодирани книги и изпрати Хигинс да ги занесе на Патерсън.

Джейсън се беше съсредоточил и беше присвил очи.

— Много добре. Ще трябва да се доверя на думите ти.

— Дяволски си прав! Не ми викат Джейк котката за нищо!

Джейсън се усмихна, бръкна в джоба на жилетката си, извади няколко златни монети и ги постави в ръката на Джейк.

— Мисля, че това ще ти стигне за известно време. А сега, приятелю, се оттегли…

— Не ме е страх — безгрижно каза Джейк.

— Разбирам те, малки приятелю, но не съм ти спасил главата само, за да я изгубиш сега. Заминавай за Тер дю Кьор.

Джейк дрезгаво измърмори.

— Ако знаех, че си такова проклето, деспотично копеле, щях да се оставя да ми отрежат главата.

— Сигурен съм, че си такъв инат, че щеше да го направиш. — Джейсън се упъти към вратата и каза през рамо: — Прави каквото искаш.

— Тръгвам де, тръгвам — чу се недоволно ръмжене.

Усмихвайки се Джейсън бързо се отправи назад към бала на губернатора. Още веднъж преди края на бала видя Кристофър Саксън и с интерес наблюдаваше лекотата и грацията на младия мъж, движещ се из балната зала. Да, Кристофър Саксън беше напълно подходящ за отредената му роля.