Шърли Бъзби
Червенокосата дева (35)

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Къщата на Робърт не беше голяма, но много уютна и удобна. Всекидневната, в която един от прислужниците я въведе беше подредена с вкус. Огънят подскачаше игриво в камината, а икономът веднага й донесе димяща чаша горещо, ароматно вино.

Окаляното палто беше небрежно преметнато на близкия стол и застанала пред огъня, Никол се опитваше да се сгрее. Тя погледна Робърт над ръба на чашата си и настойчиво попита:

— Кога ще пишеш на баща си? Не е ли добре да го сториш преди да е станало твърде късно?

— А, да, скъпа, веднага ще го направя — съгласи се бързо Робърт и като седна зад вграденото бюро от палисандрово дърво, започна да пише. Когато свърши, той погледна усмихнато и като взе сгънатата бележка тръгна към вратата. Излезе в преддверието. Изпълнена със съмнение Никол бързо прекоси стаята, предпазливо открехна скърцащата врата и започна внимателно да го наблюдава.

Робърт беше сам в преддверието, обърнат с гръб към нея. Тя видя, как той старателно накъса бележката и пусна късчетата в една голяма медна урна. След това така рязко се обърна и се отправи към всекидневната, че Никол нямаше време да затвори вратата. Едва успя да изтича обратно през стаята и да заеме предишното си място пред огъня.

Струваше й доста усилие да посрещне невинната му усмивка. Вътрешно кипеше, проклинаше се, че е била такава глупачка, та да не се усети. Като сведе клепки да прикрие гневния блясък в очите си, тя започна да изучава стаята. Нямаше много неща, които биха й свършили работа. Това беше просто една мъжка стая — практична, но все пак елегантна. Мебелите бяха тапицирани с кожа и дамаска в топли тонове. От килимите струеше приглушена златиста и кафеникава топлина, тежките завеси от кафяво-червеникаво кадифе се спускаха пред прозорците и спираха есенния хлад. Никол внимателно разгледа стъклените врати, които явно водеха навън. Пред тях се спускаше драперия от някакъв прозрачен материал. За миг я обзе неприятното чувство, че някой я наблюдава, но отхвърли мисълта като плод на въображението си.

Ако вратите не бяха заключени, нямаше да е трудно да грабне палтото си и да изтича навън в нощта. Тя смътно си спомни, че тази част на брега имаше скали и ями, където можеше да се скрие, докато настъпи утрото. Започна да се придвижва към палтото си, но Робърт несъзнателно препречи пътя й. Той взе ръката й, поднесе я към устните си и каза:

— Скъпа моя, не можете да си представите, колко често мечтаех да сте тук, до мен.

Никол преглътна с усилие, като се чудеше дали да се изсмее или да го удари през лицето. Тя бързо погледна встрани. Страхуваше се, че очите й ще я издадат и като отстъпи назад, решително измъкна ръката си от неговата. После без да го поглежда, промълви:

— Искрено се надявам лорд Саксън да дойде веднага! Толкова съм изтощена, а и се опасявам, че пак получих пристъп на тази неприятна мигрена. Моля да ми простите, сър, ако ви се струва, че не оценявам комплиментите ви, но съм толкова разстроена от събитията през тази вечер, че не мога да мисля ясно.

Това беше прозрачна лъжа и ако Робърт не беше толкова омаян, щеше веднага да я усети.

— Ако искате да си легнете, ще накарам икономката си, мисис Симикинс да ви покаже една от спалните — загрижено каза Робърт.

Никол нямаше предвид точно това. Тя се огледа отчаяно и погледът и веднага беше привлечен от двете кръстосани над камината шпаги. Мисълта, че може да прободе още един човек през тази невероятна нощ беше непосилна дори и за нея. Пък и би било почти невъзможно да свали една от шпагите, преди Робърт да я спре.

Добре, но ще вземе и Галина. Тя сложи ръка на челото си и отпаднало изстена:

— О, колко ме боли главата. Да, вероятно ще трябва да си легна. Но много ви моля, изпратете и моята камериерка. Тя знае как да се справи с тези пристъпи.

Молбата й беше изпълнена с такава охота, че тя остана изумена. Само след няколко секунди икономката на Робърт вече водеше нея и твърде разтревожената Галина нагоре но стълбите. Като продължи да играе ролята на глезена кокетка, тя промълви нацупено:

— О, моля ви, мисис Симпкинс, оставете ни сами. Моята камериерка знае много добре как да се справи с тази ужасна мигрена.

Галина едва не зяпна, като чу тази явна лъжа. Тя беше умно момиче и не каза нищо, само кимна, сякаш се съгласяваше с всяка изречена от Никол дума.

Като си мислеше, че това е бъдещата съпруга на господаря й, мисис Симпкинс направи точно каквото й беше наредено. Нямаше смисъл да противоречи на новата господарка.

Още щом вратата беше затворена и стъпките на мисис Симпкинс заглъхнаха Никол седна и с отвращение захвърли напоената с лавандула кърпа.

Тя се спусна към един от прозорците, съпроводена от притеснения поглед на Галина. После с възторжено възклицание се спусна към леглото и безмилостно започна да дере копринения балдахин. Неспособна да сдържа повече нервите си, Галина избухна:

— Мис Никол, какво правите? Какво става?

Никол я погледна дяволито:

— Ние — каза тихо тя — ще избягаме. — Хайде, помогни ми! Завържи лентите за крака на този масивен шкаф. Трябва да е достатъчно стабилен, за да издържи тежестта ни.

Тъй като Галина явно не разбираше нищо, Никол забързано каза:

— Не можем да разчитаме на Робърт Саксън. Опасявам се, че се кани да ми навреди така, както Едуард се опита да ме компрометира. Тъй че ще трябва да избягаме.

Галина тихо й помагаше, но явно не беше убедена в успеха на начинанието. Тя хвърли поглед на триетажното разстояние до земята и застина:

— Мис Никол, не мога да го сторя! Ще падна, знам си аз. Много е високо!

Никол я погледна намръщено. Можеше да я смъмри, но беше безполезно. Ако Галина си мислеше, че ще падне, щеше да падне.

— Много добре — каза Никол примирено. — Ще го направя сама. Няколко минути след като стигна долу, слез в кухнята сякаш нищо не се е случило. Кажи на икономката, че съм заспала дълбоко и не бива в никакъв случай да бъда обезпокоена. Така ще спечеля около час. Дотогава ще мога да намеря някой, който да отнесе съобщение на лорд Саксън.

— Мис Никол, нали няма да ме оставите сама тук?

— Нямам друг избор, Галина! — отговори нетърпеливо Никол. — Сега прави каквото ти казвам. Няма да ти се случи нищо лошо. Просто се дръж сякаш нищо не знаеш и когато открият, че ме няма, се прави на толкова изненадана, колкото всеки друг. Разбра ли?

Галина бавно кимна с разширени от ужас очи.

— Но, мис Никол — запротестира тя. — Нямате нито палто, нито наметка. Със сигурност ще си докарате пневмония.

Никол я погледна гневно и се сопна:

— Готова съм да мина гола през центъра на Брайтън на връх Коледа, ако знам, че така ще се отърва от Робърт Саксън! Сега престани да говориш глупости и ми помогни!

Прозорецът се отвори лесно и Никол, вкопчена в парчето плат, се плъзна по перваза. Увисна за миг в пространството, после започна бързо да се спуска към земята. Това й отне само няколко минути. Когато тупна на земята под прозореца сърцето й биеше като камбана.

Като й помаха окуражително, Никол повдигна полите си и се стрелна надолу към морето. Имаше намерение да стигне, обратно до пътя, който се намираше надолу по плажа. Доколкото знаеше Ротингдийн беше на не повече от три мили на изток от къщата на Робърт. Трябваше да стигне до него за около час. Там щеше да намери някой, който да отнесе съобщение на лорд Саксън.

Докато се спускаше надолу по плажа тя разсеяно хвърли поглед към високия мачтов кораб, закотвен навътре в океана. Мисълта за безгрижните дни на „Ла Бел Грас“ я накара да се усмихне отново.

Докато вървеше по окъпания от лунна светлина пясък тя почувства странна лекота. Но скоро действителността прогони безгрижието й. Как би се радвала да е отново в Кингс Роуд. Въпреки че, както мрачно предполагаше, обясненията щяха да бъдат мъчителни. Как щеше да каже на лорд Саксън, че собственият му син има дял в грозните, непочтени събития от изминалата вечер! Нямаше да бъде приятна и срещата с презрителния, присмехулен поглед на Кристофър.

 

 

Нито Саймън, нито Кристофър се замислиха твърде за начина, по който Туикхъм беше преценил ситуацията. Изглеждаше доста разумно, макар и малко странно, Робърт да напусне Кингс Роуд, само защото иска да закара у дома с двуколката си Никол и Едуард Маркъм. Колкото повече мислеше затова, толкова повече Кристофър се тревожеше. Четирима в двуколката на Робърт? Дали когато е взел Галина със себе си Робърт е смятал, че Никол ще я изпрати да се върне пеша през парка? Не изглеждаше вероятно.

Около седем часа вечерта и двамата със Саймън бяха вече доста обезпокоени. Не бяха казали нищо на дамите, защото не искаха да ги тревожат. Когато Регина попита за Никол, Саймън забързано смотолеви:

— А, забравих да ти кажа. Разреших й да вечеря у Унтънови днес. Нали знаеш колко е очарован синът на Унтън от нея, тъй че не видях нищо лошо в поканата. В края на краищата ти самата беше снощи там, тъй че не можеш да кажеш, че имаш нещо против.

— Не съм казала, че имам нещо против, просто не е обичайно за Никол да излезе просто ей така. Каза ли кога ще се върне?

Саймън се поколеба и Кристофър се намеси, като каза спокойно:

— Подозирам, че доста късно. Спомена за някаква шарада, която ще играят в полунощ, защото имало пълнолуние. Не бих се тревожил. Унтън и синът му ще се погрижат за нея.

Саймън го погледна с благодарност и темата беше сменена, но проблемът не беше забравен. След няколко минути двамата мъже се преместиха в кабинета на Саймън.

Вечерята щеше да бъде сервирана в осем и като погледна бързо часовника си, Кристофър каза:

— Ще отида до парка, а след това ще се отбия до дома на Маркъм. Може да е там и да знае нещо.

Той стана и тръгна към вратата. После спря и като извърна бавно лице към дядо си, добави твърдо:

— Смятам да видя и Робърт дали си е вкъщи. Така че, не ме чакайте за вечеря.

— Кристофър! Смяташ ли, че това е разумно. Знаеш какви са отношенията ви с него.

Кристофър стисна решително устни и като го погледна твърдо със златистите си очи, каза разпалено:

— Не ме е страх от Робърт! Той явно е този, който знае точно какво е казала Галина и вероятно единственият, който може да ни каже какво се е случило с Никол. Дотам е не повече от час езда, така че ще мога да се върна преди десет. Не се тревожи. Отдавна мога да се пазя сам.

Когато съобщиха на Хигинс за плана, той се възпротиви още повече:

— Казвам ти, че си луд! Ник може да се грижи сама за себе си. Не казвам, че ако не трябваше да хванем този кораб, не бих помогнал да открием какво се е случило. Но, за бога, човече, трябва да отплуваме в полунощ! Няма за кога да се шляеш из пътищата и да търсиш тази жилава малка пакостница. Вероятно нищо лошо няма да й се случи.

С каменно лице Кристофър спокойно му отвърна:

— Млъквай, Хигинс, и прави каквото ти нареждат. Всичко ли опакова?

По-възрастният мъж навъсено отговори:

— Да. В края на краищата няма какво толкова да се опакова.

— Много добре, тогава. Ти ще дойдеш с мен. Робърт живее на не повече от миля от мястото на срещата. Ще отидеш по рано и ще те оставя там… Заедно с писмото.

Хигинс се втренчи в мургавото лице и попита бавно:

— Да не искаш да кажеш, че няма да заминеш с нас? Че оставаш и аз трябва да се върна сам?

— Не! — прекъсна го ядно Кристофър. — Ще бъда там, но ще ми бъде много притеснено, ако… — тук той направи кратка пауза, — ако нещо се случи. Ти и писмото все пак със сигурност ще стигнете до Ню Орлианс.

Той беше непреклонен, въпреки усилията, които Хигинс положи, докато претърсваха затворения, пуст парк. Минаха край тъмната, празна къща на Едуард.

Когато стигнаха до дома на Робърт, Кристофър научи от прислужника, който им отвори, че господарят не си е вкъщи в момента, но ще си дойде по-късно за вечеря. Кристофър не остави съобщение. Малко по-късно Кристофър и Хигинс вече препускаха към малката вила, където бяха отседнали, докато Кристофър се възстановяваше от раните си.

Раздялата между двамата беше кратка. След като остави Хигинс във вилата, Кристофър просто каза:

— Ще се върна до полунощ. Ако не дойда — не ме чакай. Още щом пристигнеш в Ню Орлианс се погрижи писмото да бъде предадено на Джейсън Савидж. — Тъй като Хигинс го гледаше мрачно и нещастно, той каза кротко: — Хигинс, ще направя каквото е по силите ми, но ако не успея, ще сторя това, което вече казах и на дядо си. Ще тръгна за Франция. Ще бъда там навреме за битката. Това вече мога да ти обещая.

Кристофър се върна в Кингс Роуд бързо, като мислите му неволно се въртяха около Никол. „Вероятно тя си седи на топло край огъня вкъщи — реши ядосано той, наближавайки покрайнините на Брайтън. — И ако това е така, дано има достатъчно важна причина за неочакваното си изчезване!“

Още щом влезе в къщата, той се сблъска със Саймън, който разпръсна всяка надежда, че Никол се е прибрала докато го е нямало.

— Е, откри ли нещо?

Кристофър смъкна ръкавиците си и като започна да топли ръцете си на огъня в кабинета, призна:

— Не, нищо. Парка е пуст. Маркъм не си е вкъщи, но чакат Робърт да се прибере по-късно вечерта.

Като си пое дълбоко дъх, Кристофър погледна дядо си през рамо и каза:

— Знаеш, че аз все пак трябва да замина тази вечер. Изчезването на Никол не променя нещата.

След това извърна гръб и промърмори ядосано:

— По дяволите, ще ми се да я удуша, заради този номер! Ако не бях достатъчно благоразумен бих могъл да се закълна, че тая малка лисичка го е направила нарочно. — Рязък смях се изтръгна от гърдите му.

Саймън го погледна остро:

— Изглежда — каза кротко той, — че ти приемаш нещата твърде лично. Не виждам причина да променяш плановете си. Никол ще бъде открита и вероятно има логично обяснение на нейното отсъствие. Това, дали си тук или не, има слабо значение за нещата.

— Прав си. И ако смятам да пътувам, по-добре е да го сторя, преди да е станало твърде късно. Дали дамите са все още будни? Ако са — хубаво ще е да ида и да им пожелая лека нощ. Това е най-малкото, което мога да сторя, като се има предвид, че всъщност трябва да се сбогувам с тях.

Саймън кимна и остана сам в кабинета, докато Кристофър отиде до синята всекидневна и пожела лека нощ на новата съпруга на дядо си и на сестра му. Нито една от тях не се усъмни, че той се сбогува с тях.

Кристофър се върна в кабинета. Лицето му имаше сериозно и загрижено изражение. Знаеше, че вече е дошъл часът за прощаване. Седнал зад бюрото си, Саймън също знаеше, че трябва да се сбогуват. Сърцето му се сви от болка.

Дългите пръсти на Кристофър разсеяно поглеждаха полираната повърхност и с помътняло лице, той се вгледа в уморените черти на човека зад бюрото.

— Дядо — поде колебливо той. — Не бих искал да заминавам при тези обстоятелства, но трябва да го сторя и то веднага. Хигинс вече ме чака в Ротингдийн и оттам ще отпътуваме за Довър.

Саймън, който вече беше овладял чувствата си, рече сприхаво:

— Ха! Не ме баламосвай, не съм бебе! Предполагам, че с Лети ще се справим отлично без теб. — Втренчил упорито поглед в плота на бюрото си, без да поглежда Кристофър, той нехайно продължи: — Като си помисля реално, така е най-добре. Ние с Лети сме младоженци, а не е хубаво когато един мъж започва брак, всички тези роднини и тям подобни да му се мотаят наоколо. Когато се върнеш следващото лято, ние вече ще сме се установили и тогава ще имаме време да се радваме на присъствието ти! Няма да разбереш какво имам предвид, защото не си бил женен, но се съмнявам, че ще ни липсваш твърде много през следващите няколко месеца.

Кристофър едва можа да удържи смеха, който се надигна в гърдите му. Той отвърна с едва прикрита веселост в гласа:

— А, да. За това въобще не бях и помислил. Навярно дори е добре, че обстоятелствата се стекоха по този начин.

Саймън го погледна строго:

— Да. Да, така е! А сега трябва да вървиш. Хайде, заминавай!

Кристофър усети болката в гласа на Саймън и веселостта му се изпари. Той се протегна през бюрото. Саймън здраво стисна подадената му ръка, а Кристофър каза простичко:

— Сбогом, дядо. Чакай ме през следващото лято.

— Ще те чакам. И мисли му, ако не си дойдеш! Нито един от двамата не спомена за опасностите, свързани с дългото пътуване по море. Кристофър се опита да не мисли за възрастта на Саймън. Той каза меко:

— Ще се върна. Обещавам.

Те стиснаха здраво ръце и след миг Кристофър излезе.

„Става все по-студено нощем“ — мислеше си Кристофър, когато най-сетне пришпори коня си към Ротингдийн. Ако всичко върви по план, след по-малко от два часа двамата с Хигинс щяха да пътуват обратно към Ню Орлианс.

Притесняваше го единствено местонахождението на Никол. Макар че вероятно имаше разумно обяснение за продължителното й отсъствие, искаше му се да знае, какво точно се е случило. Хрумнаха му множество причини, но нито една от тях не му се понрави. Беше обзет от натрапчиво предчувствие, че Никол се намира в опасност. Той беше ужасно ядосан на Никол, тъй като беше разтревожен, нещо, което не би си признал. „Боклук! — мислеше си цинично той. — Да се мъкне из горите с двама мъже, като най-обикновена малка уличница! Няма да си губя повече времето. Нека Едуард Маркъм и Робърт се бият за нея.“ Той просто ще напусне бойното поле.

 

 

След като проследи двуколката на Робърт до къщата, Едуард се помота отвън няколко минути. Не можеше да прецени какъв ще бъде следващия ход. Все още не беше отхвърлил мисълта за убийство и търсеше начин да влезе в къщата. Прикрит под булото на нощта, той наблюдаваше разигралата се сцена — как Робърт пише бележка, как Никол се стрелва през стаята и после бързо се връща на предишното си място. На устните му се изписа демонична усмивка и той изтегли меча. Такава актриса беше братовчедка му. Той леко побутна стъклената врата и за голямо свое удовлетворение установи, че не е заключена. Открехна я леко и се промъкна в стаята, докато Робърт беше излязъл за малко.

Когато чу приближаващи стъпки Едуард бързо се скри зад кафеникавите завеси. Робърт се върна и седна пред камината. Едуард използва този факт. Промъкна се през стаята, опря острието във врата на Робърт и каза меко:

— Не мърдай. Само да мръднеш и ще те убия!

Робърт се стегна, но остана съвсем неподвижен.

— Ти ли си, Маркъм? — попита най-накрая той.

Едуард се изкиска със злобно задоволство.

— Това ти ли си, Маркъм? — имитира го той. Без да отклонява острието, той мина пред Робърт. — Разбира се, че съм аз! Кой друг мислиш, че може да е? Наистина ли си мислеше, че ще оставя Никол да ми се изплъзне така лесно? — Опиянен от успеха си, с трескав блясък в сините очи, той продължи: — Не си твърде въодушевен да ме видиш, нали?

Робърт хладно го погледна, после попита почти учтиво:

— Мога ли да се изправя? Ако ще говорим дълго, предпочитам да стоим по-близо до огъня.

Едуард се втренчи подозрително в него. Като реши, че молбата му е безобидна и усещайки преимуществото в силите, той великодушно се съгласи.

Робърт попита учтиво:

— Кажи ми сега, Едуард, какво точно искаш от мен?

Едуард се изхили, замаян от загубената кръв:

— Ще ти кажа какво искам — каза хрипливо той, като размахваше шпагата. — Искам Никол. Прати да я извикат.

Робърт отпи от чашата с вино без да бърза и след това, когато Едуард заплашително пристъпи напред, захвърли чашата и съдържанието й в лицето му. Докато Едуард извика от изненада и гняв, Робърт се хвърли, сграбчи една от шпагите, кръстосани над камината и бързо я откачи, след това се спусна към съперника си със странен блясък в морскосините очи.

Положението се беше променило тъй бързо, че Едуард все още не можеше да се отърси от шока, когато Робърт стремително го нападна. Късата шпага на бастуна му беше безсилна срещу дългото острие, което другият мъж размахваше без никакво усилие. Това беше като да убиеш впримчен в капан заек, усмихна се на себе си Робърт и заби меча в незащитеното гърло на Едуард.

Едуард издаде слаб, гърлен звук и се свлече на пода. Робърт разсеяно избърса меча си и замислено погледна трупа. Какво, по дяволите, щеше да прави сега с тялото? Шумът на морето привлече вниманието му и той се усмихна. Морето, разбира се.

Но още щом се наведе и започна да влачи тялото на Едуард към отворената стъклена врата, той чу топуркане на приближаващ кон. Напрегнато зачака да отмине, но то спря.

Кристофър нямаше намерение да се отбива отново в къщата на Робърт, но не можа да отхвърли мисълта за Никол. Къде, за бога, беше отишла и защо? Когато наближи къщата на Робърт, той не можа да устои на желанието да задоволи любопитството си.

Влезе, привърза коня си за стълба и видя едрия пощенски кон. Зачуди се какво прави животното тук. Присъствието му пред дома на един джентълмен със сигурност беше твърде странно.

Всичко беше странно, мислеше си нетърпеливо той. Това, че Никол беше излязла без да се обади, че Робърт беше тръгнал нанякъде посред важен разговор със Саймън, а сега и този неоседлан кон, по тялото на който все още имаше привързани части от впряг. С нараснало любопитство той приближи животното и прекара опитно ръце по широкия му гръб. Беше влажен. Явно е препускал доста, реши той. Потупа животното още веднъж и тъкмо се отправи към предната врата, когато забеляза обилната светлина, която струеше от едната й страна.

Беше очевидно от силата на светлината, че има отворена врата и след кратко колебание Кристофър тръгна по същата пътека, по която беше минал Едуард. Спря точно пред яркото петно, вперил поглед във всекидневната.

Най-странното беше, че първото нещо, което Кристофър забеляза не бе нито Робърт, нито проснатото тяло на Едуард, а палтото на Никол. То все още лежеше небрежно преметнато на един от столовете. Позна го веднага. Та нали той го беше избирал и платил в Ню Орлианс. „Малка кучка — рече си разярено той, — проклета малка кучка!“ Пристъпи гневно напред и в същия миг видя Робърт. Също и Едуард Маркъм. Мъртвият Едуард Маркъм, установи той без дори да се изненада, като наблюдаваше как Робърт тегли тялото към вратата.

За миг Кристофър едва не си тръгна, попарен от грозното обяснение, което пламна в мислите му. Явно Никол е била с любовника си и очевидно той е убил съперника си, за да й докаже своята любов. Това беше толкова низко и жалко, че чак му прилоша. Беше точно в стила на Анабел, майката на Никол. Явно дъщеря й не беше по-различна от самата нея. Той направи крачка назад, но припомняйки си тревожното лице на Саймън, реши да се намеси. Не заради Никол, а заради дядо си — или поне се убеждаваше, че това е единствената причина. Не го интересуваше, какво ще стори Робърт с тялото на Едуард, но явната връзка между Никол и Робърт го изгаряше като киселина. Той със задоволство си представи как обвива в смъртоносна хватка ръцете си около нежната шия на Никол.

Явно Кристофър беше вдигнал някакъв шум или пък нервите на Робърт бяха опънати до краен предел от хладнокръвното убийство на Едуард, защото го усети как стои там, пред всекидневната и го погледна. Очите им се срещнаха за един безкраен миг. После, с полудоволна полубезумна усмивка Робърт пусна ръката на Едуард и се изправи.

— Е — каза той, — май най-накрая се срещнахме.

Нямаше нужда от обяснение. И двамата чувстваха, че тази нощ те ще се изправят един срещу друг в смъртоносна битка. Всички предишни грешки, цялата омраза, която носеха в сърцата си щеше да бъде защитена… с кръв.

Кристофър кимна, в знак на съгласие с думите на Робърт и с широка, нехайна походка влезе в стаята. Той не погледна към Робърт, докато се измъкваше от палтото. Вместо това разсеяно огледа стаята. Нави ръкавите на бялата си ленена риза и лаконично попита:

— С какво ще се бием — шпага или пистолет? Тук или на плажа?

Също така делово Робърт отвърна:

— Шпаги. Твоята е там, над камината. Моята е вече в ръката ми. Както си забелязал, тя вече ми послужи тази вечер.

Устните на Кристофър се раздвижиха в нещо, което би могло да бъде наречено усмивка.

— Забелязах. А къде ще приключим с този фарс? Тук?

— Защо не? Можем да махнем мебелите.

Двамата мъже се захванаха за работа с убийствена охота, като избутаха тежките мебели към стените на стаята. Все така безмълвно те седнаха и свалиха ботушите и чорапите си — знаеха, че босите крака им помагат да пазят по-добре равновесие.

След това Кристофър пристъпи към камината и свали другата шпага от полицата. Той я прекара бавно по дланта си, за да провери дали е достатъчно остра и как приляга на ръката му. Извърна се към Робърт, който вече беше взел своята и каза с равен глас:

— Изборът ви на оръжие е забележителен. Това острие е извънредно добро.

Робърт насмешливо кимна и надменно отговори:

— Нали знаеш, че винаги съм имал най-доброто както, що се отнася до шпагите, така и по отношение на жените.

Хладна светлина озари очите на Кристофър и те проблеснаха в осветената от огъня стая. Той промълви с иронична нотка в гласа:

— Дали тя ви принадлежи, чичо? Или по-скоро… дали бихте могъл да я задържите?

Това беше очакваната обида, която даде повод за начало на битката. Ръката на Робърт се стегна около шпагата. Устните му се свиха в гневна черта и той изсъска:

— За бога, ще си платиш за тези думи. Пази се!

Кристофър с готовност посрещна атаката на Робърт. Остриетата иззвънтяха във въздуха. След като отби първия удар, Кристофър се отдръпна пъргаво и процеди:

— Хайде, чичо, би трябвало да се справяте по-добре! В края на краищата този път силите са равни. Или сте толкова добър само когато противникът ви е почти обезоръжен?

— По дяволите! Хайде де, бий се! — извика Робърт, като дишаше тежко.

— Ще се бия, чичо, ще се бия. Не се бойте. — Отвърна хладно Кристофър и внезапно нападна Робърт с бързи, отсечени движения на шпагата.

Продължиха да се бият мълчаливо. Чуваше се само глухото трополене на босите им нозе и звънтенето на шпагите. В стаята цареше гробна атмосфера, която с всеки изминат миг ставаше все по-напрегната. Удар след удар Робърт едва успяваше да отбие бързите атаки на Кристофър.

За всеки от тях не съществуваше нищо друго освен съперника и омразата, която носеха в гърдите си. Нищо не беше действително освен шпагата на другия — мамеща, нападаща, парираща, която всеки миг можеше да използва неволното сваляне на гарда и да постави край на тази неизбежна среща. Те бяха двама високи, красиви мъже, приличаха си в много отношения и яростта, която бяха сдържали толкова дълго, сега беше избухнала с пълна сила.

Робърт едва отби една атака, която щеше да го прониже в сърцето. Движеше се прекалено бавно. Острието на Кристофър се удари в неговото, после се мушна под гарда му и се плъзна надолу по ръката, оставяйки дълга, кървяща следа.

Със свирепа усмивка Кристофър кротко промълви:

— Дължах ви това, чичо!

Тъй като това не беше прост дуел, който можеше да бъде решен с един-единствен удар и с първите капки кръв всеки от тях бе готов да прободе безжалостно другия. Робърт се престори, че се кани да нападне високо, а същевременно се опита да промуши шпагата си ниско под гарда на Кристофър, но племенникът му успя да отбие атаката.

Задъхано, но със съвсем отчетлив глас, Кристофър попита:

— Къде е тя?

Сега беше ред на Робърт да се усмихне:

— Горе, в леглото ми… къде другаде може да бъде?

Веднага съжали за думите си, тъй като шпагата на Кристофър преднамерено и с лекота, го одраска по скулата.

— И как се озова в дома ви? Какво правеше Едуард тук?

Робърт вече нямаше сили да атакува. Ръката го болеше от рамото до китката. Лицето му беше обляно в пот и всичко, което можеше да стори бе само да парира все по-опасните атаки на Кристофър.

— Отговорете ми! Как се озова Никол тук и то с Маркъм?

Задъхано и като преглъщаше с мъка, Робърт изсъска:

— Прислужницата й ми каза, че Едуард я е отвлякъл. Аз ги настигнах и доведох Никол тук.

Кристофър можеше да се досети за повечето от подробностите от разказа на Робърт, но не за всичките. Очите му се присвиха, а върха на шпагата му проблесна под гарда на Робърт. Спря и се отдръпна назад.

— А в леглото ви?

Робърт задъхано се изсмя:

— Да си ме чувал някога… да се хваля… с моите… завоевания?

Това бяха последните думи, които Робърт Саксън произнесе през живота си. Не му беше останал повече дъх, цялата му енергия бе съсредоточена в последната смъртоносна схватка, която реши борбата.

Миг по-късно Робърт разбра, че настъпва края. Видя летящото към сърцето му острие, отчаяно се опита да го отклони, но беше твърде късно. Шпагата на Кристофър безпогрешно потъна дълбоко и смъртоносно в гърдите на Робърт и сложи завинаги край на дуела между тях.

Кристофър гледаше с безразличие тялото на Робърт, изненадан от факта, че не чувства нищо. Робърт беше човекът, който той мразеше и презираше през целия си живот. Победата над него би трябвало да го изпълва с възторжено ликуване. А сега се чувстваше празен, вцепенен, безразличен към проснатото на пода тяло.

Очевидно беше стоял там известно време. Никога не разбра какво точно го накара да излезе от това странно състояние. Може би изпукването на горяща цепеница в камината или прибоят. Във всеки случай той се отърси от вцепенението, давайки си сметка, че чудовищната омраза между него и Робърт най-сетне беше унищожена — на ужасна и страшна цена.

Цъкането на часовника над камината го отрезви. Накара го да се сети за отлитащото време, за кораба, който го очакваше зад същите тези вълни, които се разбиваха в брега точно под прозорците на къщата. Хвърли мрачен поглед на картината пред себе си. Мъртвият Робърт лежеше в краката му, а тялото на Едуард беше проснато на пода на не повече от четири фута. Точно тази близост на телата му подсказа как да постъпи. Смъртта на Робърт щеше да бъде достатъчно тежък удар за дядо му и без да знае, че е причинена от собствения му внук. Една мисъл мина като светкавица през ума на Кристофър. Той се приближи до тялото на Едуард и ловко подмени собствената си шпага с шпагата-бастун.

Само миг по-късно вече беше развил ръкавите си, обул ботушите и навлякъл палтото. Огледа още веднъж стаята, с ясното съзнание, че е време да тръгва — приливът наближаваше и времето течеше бързо. Но мисълта, че Никол спи спокойно горе, в леглото на Робърт, не му даде мира. Той знаеше, че преди да отпътува, трябва да я види, да се увери със собствените си очи, че тя наистина е лъжлива уличница, за каквато я смята.

Мислите му бяха прекъснати от плахо почукване. Той бързо прекоси стаята и се долепи до стената.

Галина предпазливо влезе в стаята. Кротките й, кафяви очи бяха широко отворени от тревога и притеснение.

Не беше пристъпила и две крачки, когато Кристофър, с привичната за него грациозност на пантера, затвори вратата с рамо и затисна устата й с ръка.

— Тихо — прошепна той в ухото й. После хвърли поглед към мястото, където лежаха труповете и със задоволство отбеляза, че едно от канапетата ги скрива от погледа им. Той бързо избута вкаменената Галина към бюрото на Робърт и като все още държеше ръката си на устата й, обърна лицето й към себе си.

Очите й се разтвориха още по-широко, ако това въобще беше възможно, и устните й беззвучно произнесоха името му.

Той сложи пръст пред устните си, за да й покаже, че трябва да мълчи и бавно свали ръката си.

— О, господарю Кристофър, трябва да я спасите! Тя избяга надолу по плажа. Трябва да я намерите и да я върнете обратно! — После несвързано добави: — Тя няма наметка и ще замръзне.

Кристофър трескаво мислеше. Сметна, че Никол е узнала по някакъв начин за присъствието му в къщата и се опитва да избяга от последиците. Забелязвайки парче хартия върху бюрото на Робърт, той бързо надраска бележка на дядо си.

Дядо, Пиша ти набързо. Заминавам веднага за Франция, както бях планувал. Спасих Никол, но на ужасна цена!

Кристофър

Той грабна палтото на Никол и издърпа Галина от стаята. После я подкани да побързат по пътеката, по която беше минал преди толкова кратко време. Когато стигнаха до коня му, той буквално набута Галина в палтото на Никол, тикна бележката в ръката й и я метна на коня си.

— Надявам се, за бога, че можеш да яздиш, Галина — каза весело той. — Ще идеш при лорд Саксън и ще му дадеш тази бележка. Не се тревожи за господарката си. Аз ще се погрижа за нея. — Той се поколеба, после бавно изрече: — Галина, много ще ти бъда благодарен, ако не споменаваш пред никого друг, освен пред дядо, че си ме виждала тази вечер. Ако те питат, измъкнала си се сама. Разбра ли?

Галина машинално кимна. Кристофър плесна хълбока на коня и животното препусна напред. Кристофър го проследи с поглед, после се обърна и хукна надолу по плажа с единствената мисъл да открие Никол. А когато я намереше…

По това време мис Никол Ашфорд беше в доста окаяно състояние. Уверена в собствените си сили, тя си беше позволила да бъде невнимателна. Успя да се спъне в един полузаровен в пясъка камък и да изкълчи зле глезена си. Усети пронизваща болка. Бясна от яд, тя седеше на пясъка, почти зарязала безплодните си усилия. Тя погледна отново нагоре към скалата и успя да различи на лунната светлина очертанията на един мъж.

За миг си помисли, че фигурата й е позната, но после реши, че тази идея е плод на въображението й. Хигинс не би излязъл по това време на нощта, за да си разменя сигнали, с някакъв странен кораб. Всъщност, дали не би го сторил?

Изведнъж тя се изправи рязко, припомнила си, че Кристофър спомена за някаква вила край морето, когато говореше за заминаването си. Тя се втренчи упорито в морето и въобще не се изненада, когато няколко минути по-късно във водата беше спусната малка лодка. Мъжете в нея започнаха да гребат към брега.

Тя гледаше почти развеселена как след не повече от няколко секунди Хигинс се заспуска надолу по скалата. Нямаше спор — тази нощ неприятностите валяха една след друга. Кристофър щеше да я удуши, ако я откриеше тук, мислеше си тя с полуистеричен смях. Хигинс вече беше близо до нея и тя извика:

— Хигинс! Знам, че е странно да ме видиш по това време, но би ли съобщил на Кристофър, че съм тук?

Хигинс, разбира се, подскочи от изненада.

— Мис Никол! — извика развълнувано, след като присвивайки очи я разпозна в огряната от луната нощ. — Какво правите тук? Кристофър хукна да ви търси. Всъщност ще изпусне кораба заради вас!

Никол погледна ужасено разтревоженото лице на Хигинс. „Боже мой!“ — прошепна тихо тя, осъзнала какво точно се е случило. Мисълта, че Кристофър ще я пребие, вече не й се струваше тъй смешна, защото след всичко, което се беше случило, той със сигурност щеше да стори точно това. Прехапала устната си, тя гледаше приближаващата се лодка. Най-накрая попита:

— Какво мислиш да направиш? Да им кажеш, че няма да пътувате?

Хигинс я погледна колебливо:

— Не, аз ще се върна с тях. Този кораб заминава за Америка, за Ню Орлианс и Кристофър ми нареди да замина на всяка цена.

— Разбирам — отвърна бавно тя. Мисълта, че той не е спазил уговорката заради нея, я изуми. „Но, по дяволите — си каза непокорно тя, — не е по моя вина! Не съм го молила да тършува из околностите и да ме търси!“

— Вижте! — прекъсна мислите й развълнуваното възклицание на Хигинс.

Със свито сърце Никол разпозна дългокраката фигура, която гневно се спускаше надолу по плажа. Отне му само миг да стигне до тях и лицето му доби странно изражение, когато погледна седналата на плажа Никол.

— О-о-хо — произнесе той, като саркастично провлачи възклицанието, — я да видим какво ни чака тук? Озлочестена девица? Или забягналата любовница на чичо ми?

Без да й даде възможност да отговори, той се наведе и я изправи на крака. Тя го гледаше враждебно, пренебрегвайки пронизващата болка в глезена си. После почти кротко произнесе:

— Ако не бях си наранила глезена, нямаше да ме намериш тук. И, Кристофър — продължи тя с отчаяна нотка в гласа, — не исках да стане така.

Кристофър я погледна безмълвно. Беше раздиран от толкова противоречиви чувства, че не беше сигурен какво точно изпитва. Откри, че някакво друго, неопределимо чувство, раздира душата му.

Вече духаше остър вятър, който подемаше катранено-черните й къдрици и неистово ги разпиляваше по раменете й. Той прилепваше тънката й рокля към стройното тяло и караше Кристофър да се върне към спомени, които искаше да изличи от паметта си. „Не я желая — убеждаваше се упорито той. — Тя носи само беди.“

Никол преглътна, леко обезкуражена от суровото, безмилостно лице, което се беше надвесило над нея. Гневът й се беше отдръпнал пред сдържаната ярост, която Кристофър излъчваше и тя колебливо изрече:

— Аз… аз…

— Ти какво? — сопна се бурно Кристофър. — Съжаляваш? Не е ли твърде късно за това? Двама мъже са мъртви заради теб! Боже Господи, Никол, оставям те за по-малко от месец и какво откривам? Хаос и бъркотия. Какво да те правя сега?

С блеснали от гневни пламъчета очи, тя му отвърна сприхаво:

— Нищо няма да ме правиш! Успях да се добера дотук сама и съм сигурна, по дяволите, че нямам нужда от помощта на такива като теб! Срещай си проклетия кораб!

Тя се обърна рязко забравила за наранения си глезен. Острата болка й напомни за злополуката. Направи още една колеблива стъпка, преди да се свлече в силната прегръдка на Кристофър.

Викът на Хигинс бе накарал Кристофър да се обърне. След миг, изричайки тихи, гневни проклятия, той пое ритащата, съпротивляваща се Никол и я понесе надолу към морето. Стовари я на мокрия пясък и изръмжа:

— Сега ще стоиш тук и ще ме слушаш: Робърт и Едуард са мъртви. Дори и да не си го сторила със собствените си ръце, вина за смъртта им имаш ти! — После горчиво добави. — Толкова приличаш на майка си!

Никол пребледня като платно. Очите й се разшириха и добиха цвета на буреносно небе. Беше потресена от ужасната вест, но това, което я изуми най-много, беше, че Кристофър обвинява нея! Знаеше, че той ще погледне нещата откъм най-черната им страна, но това? Беше толкова отвратително да я сравнява с майка й, да мисли, че тъй много си приличат.

— Ако бях мъж, още преди разсъмване щеше да опиташ острието на шпагата ми. Как смееш да говориш така! Да ме обиждаш, без да си ме изслушал, без дори да знаеш какво се е случило. Ти, противно животно, надявам се, че гадният ти кораб ще потъне!

В думите й имаше достатъчно справедливост, за да накарат Кристофър да спре за миг, но нямаше време — нямаше време за повече разговори, нямаше време за обяснения. Разкъсван от чувства, които не можеше да назове, той за първи път в живота си не можеше да вземе решение. И причината за това беше само една жена — тази жена. Не можеше да отрече, че все още я желае, дори сега, когато знаеше, че Робърт е спал с нея, че е целувал тези сладки устни. Все още искаше да почувства голотата на това стройно тяло в прегръдките си, да почувства трепета му, когато навлиза в него. Всъщност защо трябваше да я оставя тук?

Дори мисълта, че може да я вземе със себе си беше безумие, но веднъж загнездила се в съзнанието му, той не можеше да се отърси от нея. Погледна замислено към лодката. Беше стигнала до брега и след няколко секунди трябваше да се отправи натам. Хигинс вече газеше в разпенената вода. Той се обърна назад да погледне отново изразителните черти на Никол. Погледът му се плъзна по пълните й, чувствени устни и в този миг Кристофър Саксън изчезна, отстъпвайки мястото си на капитан Сайбър.

Кристофър Саксън имаше намерение да я остави при дядо си, където тя щеше да бъде в безопасност. Ако знаеше, че тя е при Саймън, можеше да отплува за Америка и да се опита да я забрави. Сейбър никога не се беше лишавал от това, което искаше, а той отчаяно желаеше тази жена.

Вятърът пилееше синкавочерната му коса. Златистите очи блестяха от чувственост и инстинкти, които бяха потискани и отричани през дългия престой в Англия. Той взе решение и се наведе над Никол тъй бързо, че тя нямаше време да предположи какво се кани да стори. Целуна дълго и властно полуотворените й устни, а сетне с лекота я метна на рамото си.

Без да обръща внимание на гнева й, на юмруците, които гневно удряха по гърба му и ритащите крака, той нагази сред вълните и се отправи към пристигащата лодка. Когато стигна до нея водата беше до хълбоците му и почти развеселен метна Никол върху дървените дъски. След миг Хигинс му подаде ръка и той се качи в лодката. Хвърли за последен път поглед към безлюдния плаж и усети, че сега наистина може да напусне Англия без да изпитва съжаление. Той се обърна към един от моряците и подхвърли:

— Всички сме на борда. Хайде да се махаме оттук, преди да ни е открил някой от британските военни кораби.

Мъжете се поколебаха за миг, после примирено свиха рамене и започнаха да гребат към кораба. Един от тях не можа да се сдържи и промърмори:

— Никой не е споменавал, че ще има и жена. Капитан Бейкър няма да е много доволен, когато я види!

Кристофър погледна надолу към гневното лице на Никол и като небрежно разроши къдриците й, произнесе с равен глас:

— Съжалявам за допълнителния пътник, но ние с дамата не успяхме да си довършим един много важен разговор, а Ню Орлианс е идеално място за това.