Шърли Бъзби
Червенокосата дева (28)

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Безсънната нощ не му донесе никакво решение. Освен това, че до края на седмицата меморандумът трябваше да бъде у него. Единственият начин, по който Кристофър можеше да направи това незабелязано, бе да размени оригинала с копие. Беше му необходим съучастник. За целта би могъл да използва Хигинс, но той рядко му се доверяваше. Подозираше, че по-възрастният мъж вероятно се досеща за истинските причини, довели ги в Англия. Но тъй като не желаеше да намесва когото и да било в това опасно начинание, Кристофър умишлено държеше своят приятел и слуга настрана.

Този път, обаче, нямаше избор. Хигинс бе единствения човек, на когото Кристофър можеше да се довери.

Той смяташе да го информира при първия подходящ момент.

Кристофър побърза да се облече, като разменяше с Хигинс обичайните реплики. Тъй като познаваше характера на господаря си той уловил особеното му настроение.

— Май нещо се носи из въздуха? — невинно попита той.

— Нищо, което не може да почака — отвърна му Кристофър. — По-късно ще говорим. Сега трябва да видя дядо си незабавно. Вече е разбрал, че съм се върнал и е добре да го посетя веднага. — Като оправяше жилетката си, той допълни: — Кажи на готвачката, че няма да вечерям у дома, а ти можеш да правиш каквото намериш за добре през останалата част на деня. Не ме чакай преди полунощ.

Кристофър пристигна на Кавендиш Скуеър доста преди часа за визити. Той свари Никол и Саймън на масата за закуска, Регина и мисис Игълстоун още не бяха слезли от стаите си.

Саймън бе много доволен да го види. Веднага нареди да бъде сложен още един прибор, но Кристофър го спря, като каза весело:

— Не се притеснявай. Вече закусих. Но една чаша кафе би ми се отразила добре.

Никол не му обърна никакво внимание. Тя бодеше яростно остатъците от бекон и бъркани яйца в чинията си, ядосана, че внезапното му появяване я бе оставило без дъх. Нямаше смисъл да продължава с това глупаво увлечение по някой, който пет пари не дава за нея.

За съжаление не можеше просто да стане и да напусне стаята, щеше да е такъв шок за Саймън. Никол харесваше старият джентълмен и не желаеше да го разстройва. С усилие на волята, тя се въздържа да не гледа към тъмнокосия мъж.

Въпреки, че на пръв поглед Кристофър не й обръщаше внимание, той забеляза здраво стиснатите й челюсти и безкомпромисността изписана на красивите й черти. Това изражение му бе познато, още от времето, когато бяха на борда на „Ла Бел Грас“.

Той наблюдаваше с ленива небрежност как тя съвсем очевидно игнорираше присъствието му. Облечена в утринния си тоалет, Никол изглеждаше прекрасна. Кристофър изпита неудържимо желание да я държи в прегръдките си и да я накара да усети присъствието му така силно, както той усещаше нейното. Докато погледът обхождаше лицето й и галеше всяка извивка на шията й, той съвсем престана да слуша Саймън.

Усетил, че думите му не достигат до Кристофър, Саймън се поколеба за момент дали да спре, но после продължи да бърбори, като наблюдаваше с нарастващ интерес и Кристофър, и Никол. Докато продължаваше да говори, Саймън установи със задоволство, че между двамата наистина съществуваше привличане. Повече от ясно бе, също така, че и двамата бяха или твърде горди, за да го признаят, или твърде глупави, за да не го усетят.

Кристофър рязко вдигна глава, внезапно осъзнал, че почти не бе слушал Саймън. Той откъсна поглед от Никол и каза:

— Моля? Какво каза? Извинявай, но бях се замислил.

Дяволита искра припламна в очите на Саймън и той засмян повтори:

— Питах те дали ще прекараш остатъка от сезона с нас в Брайтън. Тръгваме в понеделник и едва ли ще се върнем в Лондон до пролетта.

Брайтън беше предпочитаният морски курорт от принц-регента и след като той бе започнал да покровителства малкото градче, то се превърна в предпочитано място от висшето английско общество. Брайтън беше само на няколко мили от Ротингдийн, където обикновено Кристофър се срещаше с американския капитан. Разсъждавайки на глас, той каза бавно:

— Аз имам къща близо до Ротингдийн, всъщност през изминалите седмици бях точно там. Аз не просто ще се присъединя към вас, смятам да се установя там и да яздя всеки ден до града, за да се насладя на удоволствията, които той предлага.

— Но това е смешно! Разбирам желанието ти за усамотение тук, в Лондон, но там? Наистина, Кристофър, би било глупаво да яздиш всеки ден, когато ще имаш възможност да живееш в удобство. Толкова се надявах да поживееш под моя покрив, поне за няколко месеца.

Кристофър беше поблазнен, та дори и само, за да угоди на дядо си, но учтиво отклони поканата.

— Много съм ти благодарен, дядо, но вече имам собствена вила, която предпочитам да задържа. Но ако толкова настояваш, бих могъл да оставам за ден-два. Това ще те удовлетвори ли?

Не точно това бе имал Саймън наум, но той беше достатъчно мъдър, за да не оспори. Забоде нос в „Лондон Таймс“ и започна да си мърмори нещо тихо.

Никол, след като се насили да довърши закуската си, много внимателно остави салфетката на масата и като се изправи, каза тихо:

— Извинете ме, моля, имам да обсъдя нещо с камериерката си.

Кристофър я погледна право в очите и изненадващо и за двамата той я попита:

— Трябва ли да тръгнеш точно сега? Надявам се да те убедя да се повозиш с мен. Навън е прекрасно утро и ми се щеше да пробвам новата си двуколка. Ще дойдеш ли?

Лицето на Никол остана безизразно, прикривайки бурята от чувства, която я завладя. Жадуваното „да“ трептеше на устните й, когато събрала цялата си воля, тя си каза: „Не!“

Втори път не би се държала като глупачка, не би му позволила да я подведе. Съзнавайки обаче, че привидно заетият с вестника Саймън с интерес следи размяната на реплики, Никол с изключителна учтивост и усмивка на устните каза:

— О, наистина съжалявам, но е неотложно. Ще трябва да решим този въпрос до обяд, а следобед имам други ангажименти.

Кристофър усети несъстоятелността на нейното извинение и иронично отвърна:

— Е, нищо. Ще го оставим за друг път. Може би в Брайтън?

Като му се усмихна мило, усещайки, че не може да противостои на чара му, Никол промълви:

— Може би.

В този момент в стаята влезе мисис Игълстоун. Когато видя Кристофър на устните й се появи топла усмивка, която огря красивите й сини очи.

Никол, чийто път за отстъпление бе отрязан от мисис Игълстоун, сега реши, че моментът да си тръгне бе най-подходящ и припряно каза:

— Бихте ли ме извинили. — И побърза да излезе от стаята.

Кристофър я изпрати със замислен поглед. Той бе озадачен, както от собствената си импулсивност, когато внезапно я покани на разходка, така и от прокрадналото се чувство на разочарование, когато получи отказ. Побърза да си припомни всички стари разочарования, които Никол му бе причинила и реши, че така се е получило по-добре. В крайна сметка тя не значеше нищо за него, нали?

Мисис Игълстоун не обърна внимание на погледа, с който Кристофър изпрати Никол. Тя загрижено го попита за състоянието на раната след престоя му в Съсекс. След това продължи:

— Много съжалявам, че не се видяхме на бала у Алмак. Никол спомена, че си бил там. Дълго ли остана?

Кристофър даде доста уклончив отговор. Не му се щеше да обсъжда този въпрос именно сега. Но мисис Игълстоун като че ли беше решила да говори само за това и нищо друго:

— Лорд Линдли за съжаление не беше там, но той ни засвидетелства доста голямо внимание напоследък. Не бих се учудила, ако направи предложение на нашата мила Никол.

Скривайки бурята, която настъпи в душата му Кристофър попита небрежно:

— Синът на дука на Стратмор? — След утвърдителното кимване на мисис Игълстоун, той продължи весело: — О, това е чудесно. Представете си Никол дукеса.

— Сигурна съм, че ще се справя чудесно — каза мисис Игълстоун.

Кристофър се усмихна, разбирайки много добре, защо тя беше подхванала този разговор и каза предизвикателно:

— Не бих възлагал големи надежди на това. Кой знае, може би някой друг, може би дори аз, би могъл да измести богатия лорд Линдли.

Саймън и мисис Игълстоун незабавно отправиха погледи към него в отговор на репликата му, а на него му се прищя да отхапе езика си. Ядосан на себе си, той се извини и побърза да си тръгне.

Озадачена мисис Игълстоун погледна разтревожено към Саймън, без да знае какво да мисли. Ако Регина беше в стаята, тя веднага би намерила най-подходящото обяснение.

Но в момента мислите на Регина бяха ангажирани с нещо друго. Тя мислеше за Саймън и Лети. През изминалите месеци, отношенията между мисис Игълстоун и лорд Саймън не бяха претърпели особено развитие. Тя бе стигнала до извода, че да живее с Лети под един покрив е напълно удовлетворително за Саймън и той не предприемаше нищо конкретно.

Мисис Игълстоун не смяташе, че е необходимо да се омъжва отново, нито смяташе, че Саймън иска да се ожени за нея. Всяка сутрин, щом се поглеждаше в огледалото, тя виждаше една възрастна жена с побелели от годините коси. Но независимо, че наближаваше седемдесетте, финото й лице издаваше все още колко красива жена е била.

Това неудовлетворително състояние на нещата не можеше да продължава повече.

Щом Регина седна на масата за закуска, мисис Игълстоун въздъхна доволно:

— О, скъпа, смятам, че Кристофър е на път най-сетне да положи усилия, за да задържи интереса на Никол върху себе си. Той току-що беше тук и от думите му пролича, че сериозно обмисля въпроса за женитбата си с Никол. — След това добави замечтано: — Една сватба през декември би била чудесна. Как мислиш?

Саймън остана мълчалив, скрит зад вестника си. Регина погледна мисис Игълстоун изпитателно. Тази сутрин тя изглеждаше много добре, помисли си Регина. После погледът и се премести върху Саймън, който вместо да я ухажва, беше забол глава във вестника си.

Тогава в главата на Регина се появи план. След малко тя каза:

— Каква чудесна новина! Предполагам, че след като Никол се омъжи, ти Лети ще пожелаеш да ни напуснеш, за да си на разположение на Никол.

Регина си даваше сметка, че мисис Игълстоун се намира в изключително деликатна ситуация. Покойният й съпруг не й бе оставил почти никакви средства и ако Никол се омъжеше за Кристофър, беше много възможно да й се наложи да работи за прехраната си.

Регина знаеше, че няма такава опасност. Тя бе сигурна, че нито Никол, нито Кристофър биха позволили такова нещо. Нещо повече, тя самата никога не би го допуснала, а що се отнася до Саймън, бе убедена тя, той би обърнал света с главата надолу, но не би го позволил.

Изявлението на Регина сепна Саймън:

— Що за глупост е това? — попита той, като захвърли настрана вестника, който четеше. — Лети няма защо да ни напуска.

— О — продължи безгрижно Регина: — Една новобрачна двойка едва ли ще иска за придружител една възрастна жена, независимо от обичта им към нея. Не смяташ ли така, мила? — попита Регина, гледайки директно в мисис Игълстоун.

Летиция разбра, че това, което Регина казва е абсолютно вярно. Тя не можеше да натрапи присъствието си на новобрачната двойка от една страна, но и след като Никол се омъжеше не би могла да остане в дома на Саймън. Усмивката слезе от лицето й. Слънчевото й бъдеще се превърна в мрачна перспектива. Какво трябваше да направи?

Този път Регина се обърна към Саймън:

— Виждаш ли, Лети разбира? — каза бодро тя. — Вероятно вече има някакви планове. Какво смяташ да правиш, скъпа? В чужбина ли ще пътуваш или си решила да се върнеш в Америка? Предполагам, че след като си посетила всички забележителни места в Англия, не би пожелала да останеш в страната.

Лицето на Саймън потъмня, погледът му предвещаваше буря. Мисис Игълстоун отчаяно се мъчеше да запази самообладание. Тя не можеше да повярва, че милата, добра Регина, която познаваше, би могла да бъде толкова жестока. С много усилия, тя успя да отвърне весело:

— Вероятно точно така ще направя! — След това страхувайки се да не се разплаче, побърза да напусне стаята.

Преструвайки се, че нищо особено не се е случило, Регина намаза филийката си препечен хляб с масло и започна да се храни, като се чудеше, кога гневът на Саймън ще се стовари върху главата й. Не беше необходимо да чака дълго.

— Е! Предполагам, че си доволна от себе си. Не смятах, че някога ще доживея деня, в който ще те видя да се държиш по такъв жесток начин с наш приятел. Срамувам се от теб Регина! Може би си й казала да си стяга багажа и да се маха! Как можа да го изречеш!?

— О, я стига! — отвърна Регина раздразнено. — Лети разбира. Освен това какво друго би могла да направи! Никол определено няма да има нужда от нея щом се омъжи.

— Ха! Само защото Кристофър се е изпуснал да каже някаква недомислица, решихте, че Никол ще се омъжва! И то през декември!

— Лети беше тази, която спомена декември — подхвърли невинно Регина. Беше ясно, че Саймън е разстроен и сърдит, защото според Регина, за пръв път си даваше сметка, че малката им групичка може да се разбие.

Проклетата Джина, мислеше ядосано Саймън, защо не си гледа работата! Всичко беше чудесно, докато тя не си отвори устата! Проклети да са всички жени!

Когато Регина заговори, тя звучеше много благоразумно:

— Вероятно не бива да придаваме толкова голямо значение на думите на Кристофър, но Лети трябва да е наясно какво ще прави, ако Никол скоро се омъжи. Всички смятат, че не би имало нищо чудно в това Никол да посрещне Новата година, ако не омъжена, то поне сгодена.

— Това е възможно, но не е причина да втълпяваш на Лети, че трябва да се махне — разгорещено се възпротиви Саймън.

Като отвори широко очи Регина попита с привидно учудване:

— Че какво друго би могла да прави тук. Англия не би могла да й предложи нищо ново! О! Предполагам, че би могла да ме посещава от време на време. Но наистина, Саймън, тя не е обвързана с нас!

Като гледаше към сестра си с нескрито чувство на неодобрение, Саймън рязко й отвърна:

— Знам това! Но защо да не си намери някоя приятна малка къщичка в Есекс, близо до теб. Ти знаеш, Джина, никога не съм бил против да имаш свой собствен начин на живот, но ако Лети остане край теб, това би ми доставило голямо удоволствие.

— Сигурна съм, че би било така — отвърна сухо сестра му. Именно от това се боеше Регина и искаше да го избегне на всяка цена. Ако Саймън направеше така, че Лети и сестра му да живеят заедно, щяха да минат месеци преди той да й направи предложение. Точно това Регина никога нямаше да позволи да се случи. Тя продължи:

— Но това не е добра идея, Саймън. Аз обичам компанията на Лети, но предпочитам да прекарвам времето си така, както аз намеря за добре. Бедната Лети! Ще й бъде много трудно да живее с мен. Не, няма да стане.

Саймън я погледна свирепо и без да каже нито дума се пресегна отново за вестника си. Регина усети, че разговорът отива в задънена улица и реши да изиграе последния си коз. Изведнъж тя разтревожено извика:

— О, каква глупачка съм аз, Саймън! Съвсем ми излезе от ума. О, горката Летиция какво й причиних!

— Какво си й причинила? — попита Саймън с поглед, вперен в сестра си.

Регина наведе поглед и отвърна тихо:

— Горката Лети! Тя няма абсолютно никакви средства. Полковникът умря потънал в дългове и тя трябваше да работи в последните няколко години, за да изкарва прехраната си. А аз като първа глупачка й говорих за пътувания в чужбина. Какво ли ще си помисли за мен! — Регина въздъхна дълбоко. — Колко неприятно! Все пак предполагам, че ще трябва да си потърси някаква работа. Ще пиша на някои от моите приятелки. Спомням си, че една от тях имаше нужда от гувернантка. За съжаление аз не мога да й предложа нещо подобно, защото тя веднага би го сметнала за подаяние, а знаеш колко е горда и чувствителна. — За момент Регина се замисли. — Я да видим какво може да се направи… А сетих се! Госпожа Болдуин спомена миналата седмица, че съвсем определено си търси компаньонка. — Регина се изправи и като тръгна към вратата каза:

— Ще кажа на Лети веднага.

— Седни си на мястото! — прогърмя гласът на Саймън. — Госпожа Болдуин! Тази стара вещица е най-отвратителната жена в цял Лондон и ти искаш да оставя Лети в ръцете й!

— Но, Саймън, какво може да се направи! Госпожа Болдуин ще й плаща добре.

— Да, и ще се държи с нея като със слугиня! Немислимо!

Регина мило се усмихна.

— Напълно съм съгласна с теб. В крайна сметка може да се появи и друга възможност. Все пак не е наложително да се вземе решение непременно днес.

Саймън само изсумтя в отговор и необичайно енергично се отправи към вратата, която затръшна с трясък зад гърба си.

Усмивка на задоволство се появи на лицето на Регина и тя с наслада отпи от чая си.

Саймън не тръгна веднага да търси Летиция. Той отиде в кабинета си, за да премисли всичко, което Регина му бе казала. Мисълта, че неговата Лети ще трябва да работи, за да се издържа, бе просто непростима!

Саймън беше вдовец повече от двайсет и пет години и нито веднъж през това време не му бе минала мисълта да се ожени отново. Неговият брак не беше нещастен, но той не смяташе, че такова обвързване прави човека щастлив. А госпожа Игълстоун, единствената жена, която бе способна да промени това му мнение, вероятно щеше да напусне страната, преди той да е осъзнал напълно какво щастие е да я има до себе си и че те, макар и в заника на своя живот, биха могли да се свържат в едно.

Бракът беше единственият възможен изход. Той бе искал да се ожени за Летиция още по времето, когато беше на седемнайсет, а тя шестнайсетгодишно девойче. Но и сега, когато моментът беше настъпил, той бе нападнат от онзи страх и несигурност, които впримчват всеки мъж, в момента преди да направи решителната стъпка: „Дали го обича!? Дали ще приеме!?“

„Тя трябва да се омъжи за мен“ — мислеше си той. Беше я обичал през целия си съзнателен живот и изобщо не можеше да си представи да преживее остатъка от него без Лети.

Той решително излезе от стаята и тръгна да я търси. Не след дълго я откри в една малка стая. Госпожа Игълстоун беше с гръб към него, взирайки се с невиждащ поглед през прозореца, който гледаше към малка градинка. Когато се приближи дочу ридание. Без да мисли повече, той се втурна към нея.

— Лети, Лети скъпа моя, не плачи, моля те! — Суровите му черти бяха омекнали и като я обърна нежно с лице към себе си, внимателно сложи ръка на рамото й.

— О, скъпи! — Госпожа Игълстоун изхлипа, като отчаяно се опитваше да се въздържа. Но напразно. Тя се чувстваше толкова самотна, изоставена и нежелана, че появата на скъпото лице на Саймън, така загрижено и разстроено, отприщи сълзите й.

— О, Саймън, толкова съм нещастна! Какво да правя?

— Лети, Лети — нежно промълви той, като я прегърна крепко. — Омъжи се за мен! Трябваше да го направим още преди години, но този път няма да приема твоето — „не!“ Загубихме много години, любов моя, нека не пропиляваме тези, които са ни останали.

— О, Саймън, толкова те обичам! Винаги съм те обичала! Ако трябва да се разделим отново, мисля че бих умряла!

Безкрайно развълнуван и трогнат, Саймън се наведе и горещо целуна своята Лети за първи път от младостта им.

— О, Лети, толкова те обичам! Бяхме такива глупаци!

Тя го погледна срамежливо, като младо момиче и Саймън не можа да се въздържи да не я целуне отново. След това енергично каза:

— Ще се оженим веднага. Ще си извадя специално разрешение и в неделя ти ще се венчаеш за мен!

— О, Саймън, трябва ли да бързаме толкова? Какво ще си помислят хората?

Саймън взе ръцете й в шепи и като се засмя, каза:

— Боже мой, Лети, какво значение има на нашата възраст?

— Така е, Саймън. Няма никакво значение! — И тя вдигна към него красивите си сини очи, изпълнени с щастие и любов.