Шърли Бъзби
Червенокосата дева (23)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Докато Кристофър играеше фаро, Робърт Саксън бясно пришпорваше впряга на дорестите си коне на път за Лондон. Красивото му лице, белязано от разгулния живот, се изкривяваше още повече от мрачното изражение.

„Проклет да е! — злобно си мислеше той. — Защо не умря и Саймън, този стар глупак!“

В сърцето на Робърт имаше много малко обич към когото и да е било, освен към самия себе си. Беше студен човек, който през целия си живот бе копнял само за две неща. Едното му беше отказано просто защото бе роден втори син, а другото поради немилостив трик на съдбата.

Но Робърт не беше човек, който да се примири с пречки от сорта на по-голям брат или съпруг на жената, която искаше за своя. Братът беше далеч по-лесен за отстраняване. Когато преди много години Гейлърд и съпругата му заминаха на пътешествие в Корнуел, Робърт ги беше придружил до много коварен, крайбрежен път. Гейлърд бе добродушен, красив мъж и никога не би заподозрял по-малкия си брат в грозни подбуди. Робърт бе прерязал почти до край ремъците на каретата. Две мили надолу каретата бе потънала в морето. Малкият син на Гейлърд, Кристофър оставаше единственото препятствие на пътя на Робърт. Но Робърт беше убеден, че ще измисли план, за да се отърве от племенника си.

Идеята за нещастният случай бе свършила добра работа, но нито Робърт, нито Анабел бяха предвидили нейната смърт. Инцидентът с яхтата трябваше само да я освободи от съпруга й, за да може да се омъжи повторно. Никой никога нямаше да узнае за черната ярост и разяждащия душата му гняв, когато до него достигна новината за смъртта на Анабел. Какво, по дяволите, се беше объркало в онзи ден? Защо това момче, Джайлз е било с тях? Дали Ейдриън бе открил прекалено късно заговора им и дали не се беше погрижил Анабел да умре заедно с него? Или Анабел се беше удавила, докато се е опитвала да спаси сина си? Това бяха въпроси, на които никога нямаше да получи отговори и шест дълги години те разяждаха като киселина душата му.

След като Анабел си беше отишла, той живееше единствено с мисълта, че щеше да бъде следващият барон Саксън. Но преди пет години Кристофър се бе върнал. Кристофър, за когото мислеше, че е потънал в океана. Той отново се бе опитал да се отърве от него, като го убие, но Кристофър отново бе избягал.

Робърт присви очи и камшикът му жестоко изплющя върху гърбовете на конете. С изкривена от злоба уста той си обеща веднъж завинаги да се справи с племенника си! „Този път няма да се измъкнеш — дори и да се наложи да го направя със собствените си ръце.“

Бележката на Саймън, уведомяваща го за пристигането на Кристофър, го бе сварила в Кент. Робърт бе пребледнял след прочитането й.

Отношенията между Робърт и баща му бяха просто едно добре прикрито безразличие. Саймън живееше на Кавендиш Скуеър през една част от годината, наслаждаваше се на сезона в Брайтън и когато тези забавления приключеха се оттегляше на тишина в Сърли. Робърт също живееше в Лондон. Имаше много елегантен апартамент на Стратън Стийт. Но двамата с баща му се срещаха много рядко — обикновено когато сметките на Робърт ставаха прекалено големи или възникне опасност от отвратителен скандал.

Съпругата на Робърт, винаги болна, бе починала преди седем години при раждането на мъртво дете.

Саймън обичаше сина си, но не беше сляп за недостатъците му. Никой не предполагаше докъде се простират тези недостатъци. Дори Регина, незаслепена от родителска любов никога не би го заподозряла в убийство.

 

 

Още едно кратко писмо на Саймън събуди ярост и негодувание.

— Господи! Не го вярвам! Никол трябва да е мъртва! Барон Саксън пише някакви небивалици! — ядосано бе възкликнал Едуард Маркъм, информиран от родителите си за тревожната вест. — Ако това е Никол, какво прави в Лондон? Трябваше да се представи тук, у дома! Трябва да е блъф! Не вярвам!

Писмото на Саймън бе възможно най-учтиво и възможно най-кратко. Мис Никол Ашфорд, тяхната племенница, в момента беше на визита на Кавендиш Скуеър. Върнала се е в Англия от Америка преди около две седмици. Може би семейство Маркъм биха желали да я посетят?

— Посещение, а? — грубо изрева Едуард. — Веднага ще накарам тази малка кучка да напусне това място! За кого се мисли лорд Саксън? Нали вие сте нейните настойници, а не той!

Едуард бе заживял с мисълта, че Никол е мъртва и бе само въпрос на време цялото й богатство да премине в негови ръце. Цялото семейство беше шокирано от тази новина. Не само това, бяха доста разтревожени и притеснени. Чичо й Уилям през тези пет години бе прибирал в собствения си джоб всички ренти от имотите и изобщо не си беше правил сметка, че някой ден можеше да се наложи да дава обяснения. Сега трябваше да влезе в действие първоначалният им план — да омъжат Никол за Едуард. Те започнаха приготовления за пътуването си до Лондон.

Саймън беше написал и двете писма със злобна радост и чакаше с възбуда резултатите на своя труд.

 

 

Робърт пристигна в Лондон на следващата сутрин и отиде в апартамента си да отдъхне. След като се събуди следобед, той се облече в обичайния си, небрежен стил за посещението в дома на баща си.

На четиридесет и три Робърт Саксън все още беше красив мъж. Все още беше много привлекателен за жените. Висок малко над шест фута, той имаше мускулесто и жилаво тяло. Черната му коса беше прошарена по слепоочията като тази на Саймън и също като Кристофър имаше мургав тен. Очите му имаха много странен цвят, нито зелен, нито жълт, устните му бяха тънки и прави, пълна противоположност на тези на Кристофър, но въпреки това Робърт беше много страстен мъж.

Докато Робърт се обличаше за визитата си, всички обитатели на Кавендиш Скуеър се бяха събрали за чай. Домакинята, лейди Дарби им наливаше от голям, сребърен чайник, а Никол в бледозелена, копринена рокля седеше до мисис Игълстоун на двойно канапе в стил Чипъндейл, тапицирано в розов брокат.

Саймън бе седнал от ляво на лейди Дарби, а Кристофър стоеше до стола му. Двамата мъже си говореха приятно, когато обявиха пристигането на Робърт.

Трите дами вдигнаха погледи, леко изненадани. Регина раздразнено си помисли какво ли пак искаше Робърт от Саймън и се прекръсти с надеждата да не стане някоя неприятна сцена.

След като първият пристъп на ярост бе преминал, Робърт бе успял да се овладее. Много добре умееше да прикрива неудоволствието си. Но се случи нещо, което изхвърли от главата му всички мисли за Кристофър.

Присъствието на Регина не го впечатли с нищо, тъй като тя често пребиваваше при Саймън. Но Саймън не бе споменал в писмото си за присъствието на мисис Игълстоун и Никол. Робърт беше тотално неподготвен за дъщерята на Анабел.

Би я разпознал навсякъде. Истина беше, мислеше си той, докато гладния му поглед бродеше по лицето й, че косата й не беше така яростно червена като на Анабел, но тъмната мед блестеше в самурените къдри и неоспоримо напомняше на майка й. Прилика имаше и във фината кожа с прасковен цвят, в извитите, тъмни вежди, в омайната извивка на устните й, в правилния, почти арогантен нос и стройното тяло с пълна гръд. Голямата разлика се криеше в цвета на очите. Те не бяха дълбоките, смарагдени езера на Анабел, но формата беше същата и Робърт изведнъж се изгуби в топазените дълбини.

Той с усилие откъсна погледа си и се съсредоточи върху мисис Игълстоун. Едва си я спомняше и докато Регина ги представяше, успя да се овладее.

Той отбеляза с хладна усмивка.

— Каква приятна изненада да ви видя отново, мисис Игълстоун. Надявам се да ви хареса престоя в Лондон.

Мисис Игълстоун измънка някакъв отговор, тъй като присъствието на Робърт винаги я бе сковавало. Поздравил мисис Игълстоун той отново имаше възможност да остави очите си да празнуват, спрели се на Никол. Неспособен да се въздържа и с това още повече разяряващ Кристофър, който внимателно ги наблюдаваше, Робърт задържа ръката й повече от необходимото, целувайки пръстите й.

Под настоятелния поглед на Робърт Никол не успя да се предпази от лека розова вълна, която заля бузите й, но с несигурна усмивка открито срещна погледа му. Робърт беше омагьосан и в този момент страстта му към Анабел се прехвърли върху Никол. Забрави всичко, освен момичето пред себе си и единствено сопнатия глас на Саймън го накара да се свести.

— Престани да изпробваш неоспоримия си чар върху гостенката ми и ела да поздравиш племенника си! — строго нареди Саймън.

Целта на посещението му бавно изплува в съзнанието на Робърт. Умело прикривайки яростта си, той се отправи към тях с язвителна усмивка.

— Извини ме! Но толкова рядко имаш гости, че се самозабравих. Здравей, Кристофър.

Омразата между двамата мъже беше явна. Наподобяваха могъщи хищници. Погледите им се сблъскаха като светкавици на фона на черно небе и въздухът около тях направо изпука от силата на тъмните емоции.

В момента, в който Туйкхъм бе обявил пристигането на Робърт, Кристофър се бе вкаменил. Но сега с безизразно лице и предизвикателно блеснали очи, той се поклони със заучена грация, прошепвайки сухо:

— Чичо, колко хубаво е да те видя след толкова години.

— Хубаво?

Усмихнат подигравателно Кристофър отвърна:

— Да! Нямаш представа колко горещо желаех срещата си с тебе.

Очите му се присвиха от тези двусмислени слова. Робърт сви рамене и каза с приятен тон:

— Колко приятно! Ще се погрижа да не останеш разочарован!

— Сигурен съм, че ще го направиш! Очаквам… ааа… да ти бъда в услуга! — обеща Кристофър с учтива заплаха в гласа.

Робърт настръхна, но преди да успее да отговори, Саймън ги прекъсна.

— Хъм! Е, момчето ми, изглежда си във форма. Въпреки това не очаквах да те видя до следващата седмица.

— Съмнявам се! — отвърна Робърт с мрачна усмивка. — Трябва да си знаел, че любопитството ми, свързано с пристигането на Кристофър веднага ще ме доведе тук. Не се случва всеки ден някой да възкръсва от мъртвите и да се завръща в наследственото имение.

От присъстващите в стаята единствено Кристофър долови враждебната нотка в гласа му.

По-късно Кристофър потърси дядо си, но старият хитрец беше изчезнал в клуба си.

Лежейки в леглото тази нощ, той отново и отново прехвърляше в ума си разговора с Робърт. Беше сигурен, че Робърт продължаваше да го мрази. Кристофър се мяташе и се измъчваше не само от старите спомени, но и от сцената, по време на която Никол се усмихваше на Робърт. Тази сцена го изваждаше от равновесие до такава степен, че не можеше да различи Никол от Анабел.

„О, господи! Аз съм луд — мислеше си с болка той. — Луд съм, че позволявам на миналото да разруши живота ми.“

Кристофър не беше единственият, който не можеше да заспи. Саймън беше много притеснен от конфронтацията между сина и внука си. Беше наясно, че зад учтивите им думи се крие нещо опасно. Но какво можеше да очаква? Нима смяташе, че Кристофър ще се хвърли на врата на Робърт? Подозираше, че Робърт има пръст във внезапното изчезване на Кристофър, но нямаше доказателства. И какво щеше да постигне, ако подозренията му се потвърдят? Щеше да разбере, че синът му е още по-черен, отколкото го смяташе? Щеше ли това да го направи щастлив?

Един баща не можеше да желае злото на поколението си, затова Саймън отхвърли тези мисли, успокоявайки се, че Кристофър се е върнал.

На другата сутрин Кристофър помоли дядо си да поговорят насаме. Саймън бе очаквал това, с готовност поведе внука си към кабинета. Затвори вратата и сърдито настоя:

— Какво има? Какво толкова те гризе, та дори не ме оставяш спокойно да закуся?

Понеже знаеше, че Саймън се беше нахранил половин час преди това, Кристофър не обърна внимание на оплакването му. Бързо и точно той обясни какви са намеренията му.

Саймън се вкамени от чутото и бавно повтори:

— Искаш да се преместиш? Да имаш собствен апартамент?

Точно това имаше предвид Кристофър. След тази тежка нощ той бе стигнал до това решение. И дума не можеше да става да остане при Саймън. Имаше си работа. Ако искаше да постигне нещо и да изпълни задачата си, се нуждаеше от свобода. Шпионите, мрачно бе решил той, работят най-добре в сянка. Но имаше още една причина за това му желание. Не искаше повече да вижда Робърт наведен като граблива птица над ръката на Никол. Това прекалено много му напомняше за Робърт и Анабел. Самата Никол против волята му присъстваше в сънищата му и близостта й предизвикваше копнеж. Не беше специалист в борбата с изкушенията и смяташе, че е по-добре да се отдалечи от изкусителката си. Беше направил всичко, което бе необходимо за завръщането й в Англия. Повече не носеше отговорност за нея. Каквото и да е имало между тях, беше минало. Беше мъртво.

Саймън го изненада, като каза безгрижно:

— Прави, каквото си щеш. Вече си голям и няма да се меся. Надявам се, че често ще се отбиваш?

— Можеш да бъдеш сигурен. Ако нямаш нищо против, ще отида да се консултирам с агента си за намирането на подходящо жилище.

— Нямам нищо против, въпреки че се съмнявам, че имаш нужда от такова. Благодарен съм ти, че поне ми оставяш младата Никол и Лети. Много се привързах към това дете. Благодаря на бога, че не се е метнала на майка си. Истинско удоволствие е да гледаш това сладко същество. Но Регина ще ни побърка с нейния бал и ти си прав, че бягаш. И аз щях да го направя, ако това не беше моят дом.

Като се разсмя на думите на дядо си, Кристофър подхвърли:

— Ела с мене, а?

— Не, няма да избягам от Регина.

Кристофър огледа възрастния мъж. Усети прилив на обич и изведнъж съжали за всички лъжи. Но нямаше връщане назад. Той каза весело:

— Е, ако ти стане много, знаеш, че вратата ми е отворена за теб. А сега ми кажи защо писа на Робърт, без да ме уведомиш?

Саймън малко се притесни, но изрева:

— Това си е моя работа, млади хулиганино.

Кристофър помълча малко и после попита:

— Случайно да си писал на някой друг, без да сметнеш за необходимо да ми кажеш? Може би на Маркъм? — измърка той.

Саймън отговори гузно:

— Всъщност, да! Да писах им!

— И не си помисли, че би ме интересувало? Че бих искал да съм подготвен? — сряза го Кристофър с блеснали от възмущение очи.

— Аз съм подготвен! — изрева Саймън. — И аз съм единственият, който трябва да бъде! — И тъй като Кристофър продължаваше да го гледа намръщено, Саймън каза с по-спокоен тон: — Няма причина да притесняваме дамите. Те само ще се тревожат и нищо няма да могат да направят. Когато пристигнат Маркъм и палето му, аз ще се погрижа за тях. Ще видиш дали няма да го направя!

Кристофър забеляза причинения от вълнението блясък в очите на Саймън и омекна.

— Това ти доставя удоволствие! — обвини го Кристофър, готов да се разсмее.

Гледайки намръщено внука си, Саймън отговори след секунда:

— Може би — призна той. После с лице на истински двуличник каза тъжно: — Толкова малко удоволствия има човек на моята възраст, а ти ми ги отказваш.

Този път Кристофър се разсмя.

— О, не, дядо! Имаш благословията ми да се забавляваш, особено, когато това е свързано със семейство Маркъм.

 

 

Нямащи представа, че на тях се гледа с присмех, семейство Маркъм се подготвяха за появата си на Кавендиш Скуеър. За голямо учудване, след пристигането им в Лондон, Едуард изведнъж реши, че няма да придружи родителите си до дома на лорд Саксън. Много по-хитър от Уилям и Агата, той правилно бе преценил, че лорд Саксън нямаше намерение да остави Никол в ръцете им. Представи си и възможната конфронтация — Лорд Саксън хладен и арогантен, а баща му беснеещ, докато майка му сигурно щеше да изпадне в поредната истерия. Не, каза си той, като потръпна, нямаше да отиде с тях.

Щеше да остави родителите си да свършат черната работа, да обиждат и заплашват, а той щеше да се направи на загрижен братовчед и да подмами Никол.

Уилям и Агата не бяха особено притеснени от нацупената му физиономия. В петък сутринта Уилям и Агата отидоха в елегантната къща на Кавендиш Скуеър. Бяха посрещнати от изключително високомерния Туйхъм. Саймън го бе инструктирал да си вири носа, колкото си иска, така че той ги огледа с пренебрежение от горе до долу и каза надменно:

— Ако изчакате, ще проверя дали господарят приема тази сутрин.

Той ги остави прави в преддверието и с високо вдигната глава тръгна по коридора. Като намери Саймън сам в столовата той му каза със заговорнически блясък в очите:

— Пристигнаха, сър! Оставих ги да чакат в преддверието.

— Ха! — изсумтя Саймън със задоволство и в очите му блесна готовност за битка. Той замислено огледа Туикъм. — Мислиш ли, че можем да ги оставим да чакат повече от тридесет минути?

Много доволен от факта, че господарят му беше така жизнен, както не беше го виждал от години Туикъм позволи на педантично строгото си изражение да се поотпусне…

— Да, сър, мисля, че около тридесет минути ще са достатъчни. Джентълменът вече е някак нетърпелив. До тогава хубавичко ще побеснее!

Потривайки ръце от радост, Саймън отбеляза:

— Знам, Туикъм, много ще се забавлявам! По дяволите, много се радвам, че внукът ми си дойде у дома! Не съм спортувал така от години!