Кристина Скай
Черната роза (7)

6.

С черти разкривени от болка, Рейвънхърст се олюля назад и се преви като марионетна кукла откачена от въжетата си.

Беше почти смешно, помисли дяволито Тес. Още малко й оставаше да избухне в истерия. Тя усещаше как смехът идва на вълни, застрашаваше да се отприщи от пресъхналото й гърло. Но пристъпът отмина и след него остана само безсилна злоба.

— Не се доближавай до мен! — изпищя тя. — Аз вече не съм онова невинно момиче отпреди пет години. Разбираш ли? Сега мога да се боря по начини, за които не съм и предполагала тогава, че съществуват. Ти няма нищо повече да получиш от мен, твоя светлост, стига да не искаш още от последното.

Пред нея Рейвънхърст се олюля като пиян и се свлече на колене. Болката беше непоносима и той впи пръсти в бедрата си. Сподавен стон се изтръгна от гърдите му. После, все още разтреперан, повдигна глава и се напрегна да види лицето й. От очите му струяха искри. Безмилостният гняв, излъчващ се от изкривените му черти, накара Тес да потръпне. Но тя не остана при него, за да чуе страшните му клетви за отмъщение. След така трудно извоювана победа, само глупак би останал на това място.

Ожесточените проклятия все още звучаха в ушите й, когато стигна до вратата, освободи лоста и избяга по коридора.

— Само идиот би могъл… аах… да се довери на коварна и малка уличница, като теб — изръмжа пресипнало Рейвънхърст, докато наблюдаваше как жертвата му избяга. — Тази грешка няма да се повтори.

От удобното си място в килера Лети видя как Тес прелетя през кухнята с развети поли. Тя не пропусна да забележи изплашения й поглед, нито бледото й лице. Лети се втрещи, когато минута по-късно лорд Рейвънхърст излезе сковано от същата стая.

Тя се намръщи и разтърси глава, като се чудеше защо косата и раменете на виконта бяха целите в брашно. Но още по-голямо бе удивлението й, като срещна бушуващата, гневна буря в тъмните му очи.

— Не знам какво му е сторила този път нашата мис — промърмори разтревожено тя. — Но имам усещането, че този път ще си получи заслуженото, при това много скоро.

 

 

Няколко часа по-късно, източно от Рай, малка лодка леко пореше водата по Кралския военен канал, като набраздяваше с нос сребърните вълнички. В нея млад, жилест лейтенант се наведе и посегна към греблата.

На кърмата зад него стоеше виконт Рейвънхърст. Той спокойно изучаваше с поглед местностите, през които минаваха, огрени от златните лъчи на изгряващото слънце, току-що показало се над върховете на дърветата. В тъмната му коса нямаше дори и прашинка от брашното. Само гневните пламъчета в очите му продължаваха да тлеят като нямо доказателство за гнева му. Тази ярост беше подхранвана от неуспешното търсене на предателя, обитаващ тези блата.

— Кажете ми нещо за контрабандиста, чието име толкова често е на устата на всеки, Ромни Лисицата, ако не се лъжа.

Дори като говореше, Рейвънхърст внимателно изучаваше бреговете, търсеше да открие следи, които биха направили врага му уязвим.

— Имате ли някаква представа за неговата идентичност?

— Не, сър…, така де, милорд — младият офицер побърза да поправи грешката си, нервен от присъствието на един от неговите идоли. — Никой не знае. Толкова трудно е да му хванеш следите, колкото и да уловиш сянка. Хората казват за него, че той е самият фантом от блатото, но според мене това са суеверия. Каквото и да е, сигурно е, че знае тези долища като дланта си, той, а и всички останали.

Рейвънхърст се намръщи. Не вярваше, че южният бряг може да бъде нападнат. Не и сега, когато великите морски битки на Англия бяха захвърлени в миналото и почти забравени. Не, войната с Бони, сега бушуваше на сушата. Корсиканците бяха научили горчивия си урок при Трафалгар. Това не беше грешка, която човек би повторил, Дейн беше убеден в това.

И все пак Наполеон беше отличен стратег. Ако Англия не беше защитена, той не би се поколебал да забие нокти в сърцето й. Ако това се случеше, този канал нямаше да може да се използва пълноценно. Не и когато доста дълги участъци от него не бяха по-широки дори и от локва. Двеста тридесет и четири хиляди лири бяха похарчени за тази локва, за Бога!

Рейвънхърст изруга тихо. С крайчеца на окото си забеляза как лейтенанта му хвърли разтревожен поглед, уплашен, че по някакъв начин го е обидил и сам е предизвикал недоволството му. Чувствайки се неудобно от объркването, което прочете в тези млади очи, виконтът шумно прочисти гърлото си и погледна настрани.

— Бяха ми казали, че каналът се разширява нататък.

— Точно така, милорд. Точно там, зад онези дървета.

Сега, след като тишината беше вече нарушена, младият офицер в синя униформа, се осмели да каже това, което желаеше да сподели цял следобед.

— Простете, милорд, но аз просто исках да споделя с вас колко ни зарадваха новините.

— Новините — Дейн сбърчи чело. — Та нима съобщението от Адмиралтейството пристигна вече?

— Да, милорд. В него е отбелязано, че ние ще служим под вашето ръководство. Имам предвид, че вие сте новият специален пълномощен комисар на канала.

— Благодаря ви, мистър Тафт — каза сухо Рейвънхърст и челото му се набразди от ситни бръчици.

Приказливият лейтенант, запленен от величествения си събеседник, когото боготвореше като герой, изглежда, че не долови намека му.

— Голям късмет извадихме, че ще сме под вашето командване. Ние всички знаем какво направихте при Трафалгар. Съжалявам, само, че аз самият не бях там за да видя всичко със собствените си очи — добави горчиво младежът.

— Наистина ли съжалявате? — изръмжа Рейвънхърст. — Тогава нека ви кажа нещо, лейтенант. Трябва да благодарите на милостивия Господ, задето не сте били при Трафалгар. Това беше най-ужасната битка, съществувала някога. Дори под командването на Нелсън, тя представляваше едно кърваво, безмилостно клане. Навсякъде, едва помръдващи кораби със свалени мачти затрупаха пристанищата. Идеята за фронталната атака беше добра, но беше почти лудост. Нелсън знаеше това по-добре от всеки друг.

Лицето на лейтенанта побеля, когато чу тази ерес. Странен, спокоен звук се изтръгна от гърдите му.

Рейвънхърст доби сурово изражение, когато спомените от този кошмарен ден нахлуха в паметта му.

— Нямаше нищо романтично, в това, което се случи при Трафалгар, мистър Тафт. Дори героизмът на този ден е доста преувеличен. Можем единствено да се надяваме, че нищо подобно няма да ни се случи отново. Колкото до войните — добави строго той, — има ги всякакви, водени по какви ли не начини. Запомнете това, лейтенант.

— Тъй вярно, милорд — отвърна смутено младият мъж.

— Добре. Сега трябва да посадим повече брястове за да покрием този бряг — Рейвънхърст посочи към северната страна на канала, където голият бряг се издигаше стръмно, като тъмен белег сред заобикалящата го зелена равнина. — Също така глогини, те ще служат за прикритие и ще предоставят по-голяма възможност за нашите момчета да открият огън при случай на атака.

— Наистина ли смятате, че французите ще посмеят да направят подобно нещо?

— Не е моя работа да гадая, лейтенант — отвърна Рейвънхърст сухо. — Моята работа е да осигуря безопасността на тази област в случай, че Наполеон реши да нападне. Сега ме интересува колко фута е канала в най-широката си част?

— Тридесет, милорд, плюс-минус няколко — долетя напрегнатия отговор.

Значи този приятел се притеснява, така ли? По устните на Дейн пробяга бегла усмивка, докато младият офицер се напрягаше да не допусне грешка.

— А в най-тясната?

— Не повече от десет, милорд.

Рейвънхърст повдигна вежди. Десет, но това не отговаряше на информацията, която беше получил от Адмиралтейството.

— Приблизително — добави сковано офицера.

Дейн чакаше.

— Но има един участък западно от Рай, до Пет Левъл — Тафт коригира грешката си минута по-късно. — Направен е съвсем накрая и не е по-голям от локва.

— Благодаря, лейтенант — промърмори Рейвънхърст, защото съзнанието му вече беше заето с бързи пресмятания.

Първата му грижа беше да покрие земята около канала. Може да предложи брястовите дръвчета да се засадят на всеки десет стъпки, а зад тях като втори защитен ред щяха да дойдат глогините. Западният ръкав на канала до Пет Левъл трябваше да се разшири, разбира се. Но това едва ли би могло да се осъществи сега. Освен това оставаше проблемът с пътя за снабдяване разположен северно от канала, който вече се нуждаеше от ремонт.

— Престанете да ме зяпате, лейтенант — каза остро Дейн, без да се обърне. — Карате ме да се чувствам дяволски нервен.

— Да, милорд — долетя едва смутолевеният отговор.

— Значи този Ромни Лисицата има стабилни връзки с местните хора?

— Да, наистина. Винаги е предпазлив, когато оставя храна, чай или пари за бедните. Той е хладнокръвен, този Ромни Лисицата. Но човек просто не може да не… — и така и не каза това, което възнамеряваше.

— Да не какво, лейтенант?

— Сър… — мъжът с греблата промърмори сконфузено.

— Довърши изречението си, човече — дойде безмилостната заповед.

— Е, добре, как да не му се възхити човек. Той никога не е нагрубил офицер или когото и да било. А и плановете му са чудесно обмислени. Всеки път изненадва Хоукинс, като че ли си играе с него.

Чертите на Рейвънхърст се изопнаха.

— Този човек е престъпник, лейтенант! Също така е и в съюз с нашите врагове. Никога не го забравяй! И няма нищо, което да заслужава възхищение в този изменник. Затова гледай да не изпадаш в подобни сантименталности пред мен.

— Слушам, милорд — дойде краткият отговор. Значи момчето не хареса заповедта му. Е, щеше да е по-добре да се научи да я харесва, си помисли сурово Дейн. Все още оставаше войната и врага трябваше да бъде победен. Адмиралтейството имаше причини да вярва, че този приятел Лисицата беше доста вътре в играта. Накратко, те искаха техният предател да бъде хванат и Дейн възнамеряваше да го направи.

— А свърталищата на контрабандистите? Някакви предположения къде биха могли да се крият, за да организират набезите? Те все пак трябва да осъществяват връзка по някакъв начин.

— Имат система от сигнали тук, на острова, която се сменя доста често, милорд. Светлинни отражения в прозорците, коне, вързани пред къщите и всякакви такива. Понякога казват, че и музиката на цигуларите в страноприемниците и обществените сгради е някакъв вид сигнализация. Чувал съм, че за половин час могат да съберат двеста души.

— Страноприемници, казваш? — гласът на Дейн стана остър. — Като Ейнджъл може би?

— Веднъж чух да я споменават, но доста отдавна. Мис Лейтън не е такъв тип човек да прикрива подобни пристигания и отпътувания. Не, няма никаква следа в този район. Но на едно друго ниско място, точно на ръба на блатото, близо до Снаргейт, може би. Нарича се Мери Мейдс.

Дейн присви очи. Наближаваха покрайнините на Епълдор. Сред широките поля малка църквичка, с ожулени от времето стени, се къпеше във виолетовото сияние на последните лъчи на залязващото слънце.

— Има ли още някой подозрителен, за когото трябва да знам, лейтенант?

— Никой специално, сър. Всеки тук е замесен до известна степен в „търговията“, както я наричат. А освен това и този нахален французин, който патрулира по бреговете от Феърли до Фолсктаун е толкова нагъл. Точно миналата седмица е бил забелязан да пуска котва край Уинчелси. Посред бял ден!

— С какво се занимава той?

— С контрабанда на борда на „Свобода“, милорд, двумачтов кораб с четириъгълни платна, отлично плавателно средство за всяко време на годината. Има отличен екипаж. Те успяват да се измъкват под носа на всеки, който се е опитал да ги догони.

— Това въобще не говори добре за Кралската флота — каза лорд Рейвънхърст кисело.

— Да, милорд.

— Ами този митнически инспектор, Еймъз Хоукинз? Каква роля играе той във всичко това?

— Жестока е съдбата, милорд. Разпорежда се с малко повече власт, отколкото разполага, ако разбирате какво имам предвид.

— Не разбирам, лейтенант. Ако разбирах, нямаше да ви питам.

Така жестоко порицан, младият офицер се надвеси над греблото, за да прикрие в дрехата сит зачервените си бузи.

— На него му харесва да използва властта си, за да измъква стоки от хората — храна, дрехи и всякакви от същия сорт. Бяха се пуснали слухове, че наказвал някои селяни, които не искали да му се подчинят… — гласът му се провлачи.

— Продължавайте, лейтенант, като че ли има още какво да ми кажете.

— Е, той се разпорежда доста свободно с местните жени, милорд. Държи се с тях непочтително и грубо. Само преди месец едно селско момиче от Епърдор си дошло в къщи цялото покрито със синини. Страхувало се да каже името на подлеца, който го наранил. Но брат й все пак успял да изтръгне името му от нея. „Еймъз Хоукинс“ — казало девойчето — гласът на лейтенанта се снижи. — Когато тръгнали трима с брат й след него да му отмъстят, той стрелял в гърбовете им и ги убил. После захвърлил труповете им в канала. Казал, че това ще се случи на всеки, който му се противопостави.

— А съдията?

— Не смятам, че е правилно да го замесваме, милорд. Вярно, той направи прибързано заключение и отсъди, че виновни са момчетата, които попрепили и се изпозастреляли.

— Предполагам, че след като са се застреляли са успели да изхвърлят и телата си в канала… — студено заяви Рейвънхърст. — Нямаше ли свидетели?

— Никой не посмя да свидетелства. Смятам, че Хоукинс доста добре беше нагласил работата.

Лицето на виконта стана сериозно. Бяха във война с Франция, а разни мулета като Хоукинс си стояха в къщи и тероризираха селячеството.

Но това нямаше да продължи докато той имаше сили и искаше да го спре, тихо се закле Рейвънхърст.

И те продължиха плаването си навъсени и нито един от тях не продума.

Над тях небето потъмня. Сините цветове се преливаха с последните жълти лъчи на залязващото слънце над Рай.

Дейн стоеше напрегнат, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на балтона си. „Ако Тес наистина беше замесена“ — обади се безжалостен глас в него. Щеше ли той хладнокръвно да я остави в ръцете на човек като Хоукинс, при положение, че знаеше какво можеше да й стори.

От устните на Рейвънхърст се откъсна тиха ругатня. Животът в морето изглеждаше като че ли доста по-лесен.

— Простете, ваша светлост — започна нерешително лейтенанта, — но дори и на контрабандист не пожелавам да попадне в ръцете на Хоукинс.

Ами ако това се случи с нея, помисли си Рейвънхърст.

— Разбирате, че колкото се отнася до Лисицата, той доста е затруднил нашия Хоукинс. Много често му е хвърлял пясък в очите и оттогава залавянето на този престъпник се е превърнало в нещо като лична война за Хоукинс.

— В такъв случай ще е много по-добре да пуснем нашите собствени лисици да душат наоколо и да го намерят, преди Еймъз Хоукинс да е успял, нали, лейтенант?

 

 

Няколко часа по-късно, когато сенките се сляха в едно с падналия здрач, четири рози достигнаха своето предназначение в четири различни колиби в края на блатото.

Четирима мъже се намръщиха, когато видяха откъснатите черни цветя, тайния знак на Лисицата. Но какво по дяволите правеше този мръсник, вдигайки ги на крака толкова скоро? — чудеха се те. Имаха само шест часа за да се срещнат с каретите и да съберат четиридесет човека.

Но раздразнението им бързо отмина.

По-честите набези означаваха повече златни гвинеи да подрънкват в джобовете им. Кои бяха те, за да се оплакват, че Лисицата беше толкова усърден.

Да, когато блатото потънеше в мрак, всичките щяха да чакат.