Метаданни
Данни
- Серия
- Епохата на регентството (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Black Rose, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Анастасия Паскалева, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 60 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Кристина Скай. Черната роза
ИК „Арекс“
Редактор: Михаил Петров
Коректор: Илиана Мирчева
Оформление: Брокеридж
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от velvet_gaze)
28.
— Падриж — извика Тес диво, търсейки с треперещи пръсти главата на Андре. Коленичейки се мъчеше да я сложи в скута си.
Стори й се, че мина цяла вечност преди да е чула отговор и да чуе трополенето на крака надолу по стълбите.
— Този човек няма повече мозък от магаре! — един непознат глас изграчи. — Помогни ми да закараме този глупак в леглото, Падриж!
В следващата минута безжизненото тяло на капитана беше повдигнато. Тя чуваше двамата мъже да пъшкат, докато го слагаха на леглото.
Пръстите на Тес се спускаха и разпускаха, вкаменила се от шока в средата на стаята.
— Какво, какво му се е случило?
— Топка от английски мускет заседна в бедрото му, ето какво — отговори Падриж мрачно. — Улучиха го докато се опитваше да ви заведе долу. Този глупак отказа да напусне палубата. Сега е загубил твърде много кръв. Льо Фур?
— Да, Падриж. Аз съм готов.
— Какво смятате да правите — попита Тес плахо.
— Льо Фур ще го извади, докато ние ще се молим ръцете му да останат стабилни. Най-добре е да се направи сега, когато капитанът е все още в безсъзнание.
Тес вдигна ръка до устата си. Вълна от вина я заля. Когато това се е случило, той се е опитвал да я заведе долу, за нейната безопасност.
Ако тя не беше ходила на палубата, той можеше да не бъде въобще ранен. Можеше да е здрав сега, стоящ пред нея, вадейки душата й с огъня и предизвикателството на грубия си глас.
В стаята се чу дрънченето на метал. Тес дочу слаб смучещ звук и след това ужасното стържене на метално острие, което реже човешка плът. Андре изстена, след това промърмори нещо неясно в неразбираема смесица от френски и бретонски, подплатени с английско проклятие.
Сладко-острият мирис на кръв изпълни стаята заедно с парливия дъх на пот — миризмите на болестта и страха.
На приближаваща се смърт.
Дъхът на Тес пресекна, като си представи кошмарната сцена — големият мъж се бори, леглото прогизнало от кръв, докогато льо Фур търси скритото топче. Тес се залюля, сигурна, че ще припадне.
— По дяволите! Той се събужда. Задръж го легнал, Падриж!
— Аз не мога, не и тази свещ в ръката ми. Малката?
С побеляло лице, Тес се плъзна към леглото.
— Можеш ли да държиш това? И да го държиш неподвижно? — Падриж направляваше пръстите й около металната основа на свещника. Тя го чу да проклина. — Ти няма да ме подведеш, нали?
— Аз, аз съм наред — успя да отвърне тя. — Продължавайте, по-бързо! Колкото повече той кърви… — нямаше нужда да довърши.
Ужасното стържене се поднови. Андре измърмори дрезгаво с пресъхнали устни. С побеляло като платно лице Тес слушаше звуците на неговата борба. Пот се стичаше от челото й, тъй като лицето й бе окъпано от горещината и пушека на свещта.
МОЛЯ ТИ СЕ, БОЖЕ — молеше се тя. СПАСИ ГО. Тя не трябваше да загуби този мъж, когато току-що беше открила.
Изведнъж Льо Фур изръмжа от удоволствие. Още стържене на метал в метал.
— Истинска красота, вси светии! Попаднал е на един инч от костта му. И е дяволски късмет, че не е отишъл по-нататък.
— Добре направено, Льо Фур. Ти все още имаш най-сигурните ръце, които съм виждал — гласът на Падриж се стопли леко. — Най-добре ще е да запазиш това топче, защото, както предполагам, нашият капитан ще иска да го разгледа, за да е сигурен, че не си пропуснал някое парченце — с лек хумор в гласа си каза Падриж.
Тес потисна едно възклицание на ужас. Как могат да се смеят, когато техният капитан лежи ранен, близо до смъртта?
Сърцето й биеше силно и тя се вслушваше в посоката на тези гласове.
— Как, как можете да говорите така, смеейки се и закачайки се? Всяка минута той би могъл, би могъл… — изведнъж гласът й изчезна. Коленете й започнаха да се подгъват.
— Аз ще взема това сега, малката — каза Падриж спокойно, вземайки свещника от стегнатите й пръсти. — Капитанът ще се оправи, не се страхувай. Той има телосложение на бик. Ще е нужно много повече от един инч английско олово, за да го доведе до гроба. А що се отнася до хумора, е добре, това е нашият начин. И Андре постъпва по същия. Сега той трябва да почива, но тъй като всички мъже са нужни на палубата, докато не излезем от тези води…
Изненадващо корабът подскочи рязко и Тес беше отхвърлена срещу стената. Тя чу Падриж да се спъва, като кракът му закачи дървената рамка на леглото с тъп звук.
— Което значи, че няма никой друг освен мен — довърши тя. — Е, аз мога да направя за него поне това — гласът й вече беше по-стабилен.
— Сигурна ли си, че си достатъчно добре, че да се грижиш за него, англичанке? — загриженост прозвуча в гласът на Падриж. — Него може да го втресе. Той е голям мъж — в такова състояние ще бъде трудно да бъде контролиран.
— Аз съм силна достатъчно, за да се справя с един ранен мъж, уверявам ви — отговори Тес с повече самоувереност, отколкото в действителност чувстваше. — Аз може да съм сляпа, но не съм загубила способността да си движа ръцете. Въпреки, че може скоро да се случи — отговори тя мрачно, — ако продължавам да бъда подхвърляна по този начин.
— Аз ще ви оставя тогава. Имат нужда от мен на кормилото.
Тес почувства, че се придърпва стол до кракът й и след това Падриж й помогна да седне в него.
— Льо Фур го е почистил и е сложил нови чаршафи. Тук, до дясната ти ръка има вода и чисти кърпи — както говореше Падриж направляваше пръстите й към легена върху масата до леглото. — Аз ще изпратя някой да ти помогне веднага щом се отдалечим на юг и навлезем в по-спокойни води.
Напрегнато мълчание се възцари. Тя чу как Падриж прочисти гърлото си рязко. Голямата му ръка докосна тънките й пръсти за момент.
— Гледай го добре, малката — той промълви грубо. — Заради мен. Заради всички нас. Той е мъж с дебела глава и рязък, непокорен като самото море, но той е най-добрият капитан, който „Свобода“ някога е имал.
Тес почувства изведнъж болка в гърлото си.
— Аз ще бъда тук, Падриж — промълви тя.
— Господ да бъде с теб, мой капитане и приятелю — каза кротко огромният бретонец и след това излезе.
Часовете се нижеха по-бавно, отколкото тя можеше да си представи. За едно дълго време французинът спеше, въпреки, че сънят му не беше спокоен. Той се обръщаше непрекъснато, мърморейки, подтикван от нещо безименно и много спешно.
Тес попиваше покритото му с пот лице, говорейки му тихо. Нейните думи и докосване изглежда го успокояваха. За себе си тя намираше успокоение в това просто да бъде с него, обвита с тъмнина, блъскана диво в тъмнината на бурята и нощта, вятърът свирещ навън.
И винаги си повтаряше нещата, които Падриж й беше казал.
Капитанът на „Свобода“ изглежда се ползваше с респект, дори с любовта на своя екипаж. Можеше ли такъв човек да бъде мошеник?
Тя въздъхна, мислите й се разпиляха. Последните двадесет и четири часа бяха донесли твърде много изненади. Нейният свят се беше преобърнал наопаки и сега тя трябваше да се променя заедно с него.
Дългите часове минаваха, нощта се сменяше с деня и след това с нощ отново, всичко незнайно за Тес, която беше обвита от непроменящите се сенки на нейната слепота.
Но тя отново ще намери огънят, си каза тя. Заедно с него.
Нейните очи проблеснаха и след това се затвориха. Главата й се наклони напред.
Тя заспа.
— Най-мила моя!
Тес се събуди изведнъж, за да открие, че все още седи в креслото. Намръщи се, разсърдена на себе си, затова, че е заспала когато трябваше да се грижи за капитана.
От леглото дойде приглушен вопъл. Тя се протегна плахо, опитвайки се да го намери.
— Най-мила моя? — беше по-силно този път, по-настоятелно дълъг, накъсан вик откъснал се от сухото му гърло.
— Аз съм тука, Андре — пръстите на Тес погалиха челото му, връщайки на мястото му дебел кичур гъста коса. Брадата му одраска пръстите й и Тес се усмихна, мислейки си как навярно изглежда той сега. Неговата коса черна ли беше или кестенява? Чудеше се тя. И какъв цвят бяха очите му.
Тя нямаше никакво време да пита, тъй като чувстваше как потта залива лицето му. Сгъна чиста кърпа и я прокара по горещата му кожа.
Ръцете му я хванаха за китките, след това се стегнаха.
— Скъпа, това ти ли си наистина?
— Със сигурност, мой капитане! — Тес се опитваше да изглежда окуражаваща и се надяваше, че е успяла. — И тук ще остана, докато вие сте достатъчно силен, за да си намерите по-добър противник. Вие не сте достоен противник сега, тъй както сте много слаб в момента.
— Аз… не… трябва… — зъбите на Андре изтракаха и той промърмори нещо на бретонски. Тес чувстваше, че неговата глава се върти неспокойно върху възглавницата. Изведнъж той се стегна. — Не ми се доверявай, морска чайко — въздъхна той. — Някой ден аз ще те оставя. Накрая морето прибира всеки, който го предизвика, дори най-добрите и най-смелите, какъвто аз не съм — той промърмори нещо, което тя не разбра и отблъсна ръцете й.
Трябва да започва делириум, реши Тес.
След това разумът му се върна.
— На френски море е от женски род, знаеше ли това, малка моя? Но на бретонски морето е винаги от мъжки род. Сърдито, безжалостно, неукротимо — точно такова, какъвто ти ме караш да се чувствам.
Рязко поемайки си въздух той седна, търсейки я с ръце в тъмнината.
— Къде си ти? Свещта угасна.
— Ici, mon cher corsaire[1]. ЛЮБИМИ МОЙ — гальовните думи се изплъзнаха несъзнателно.
Грубите пръсти на Андре хванаха раменете й.
— Наистина ли съм такъв, морска чайко? Ти не знаеш нищо за мен. Аз бих могъл да бъда последния негодник от парижките улици, а ти употреби такъв израз — гласът му се превърна във вопъл. Той се вкамени, смутолявайки ругатня.
— Шшт — промълви Тес опитвайки се да го накара да легне отново в леглото, знаейки, че тази борба вреди много на раната му. — Може би аз не трябва да мисля. Може би — тя се усмихна слабо в тъмнината и повтори неговите думи, които той беше казал в съвсем близкото минало. — Може ми засега е достатъчно само да се чувства — обзета от откровеност тя взе ръката му и я притисна към една пулсираща вена в основата на врата си. — Може би да се чувства е повече от достатъчно — добави нежно.
Наистина ли всичко се беше развило преди часове? На Тес й се струваше, като че ли цял един живот беше минал.
Почти можеше да види неговата лека, отвръщаща усмивка, гласът му стоплен от обещания.
— За тази невъздържаност, аз ще те накарам да платиш скъпо, англичанке.
Под нейните пръсти мускулите на Андре се отпуснаха. Накрая той й позволи да го накара да легне.
— По-късно… — добави той смътно.
Въздъхна веднъж и преди главата му да беше докоснала възглавницата, беше вече заспал.
Капитанът не беше лесен пациент, както Тес скоро откри. Той заспиваше само за малко, след това полубуден мърмореше и мяташе главата си неспокойно. Напразно се опитваше да го успокоява, да го държи неподвижен, знаейки, че тези усилия натоварват допълнително раната му. Но той беше голям мъж и сънищата му бяха груби.
Падриж дойде два пъти с храна и чисти завивки и Льо Фур дойде също, за да провери пациента си. През другото време беше сама с капитана. По-късно, не можеше да каже колко по-късно, тъй като чувството й за време се притъпи през тези дълги часове — тоя я дръпна грубо върху гърдите си в делириум и зарови пръстите си дълбоко в оплетените й къдрици.
— Un reve[2] — каза той, стенейки.
— Не сън — прошепна Тес. — Жена. Жена от плът и кръв.
Неговата жена?
Но Тес отпъди тази опасна мисъл от главата си, заедно с всички други и се остави да плува по бушуващото море.
Към зората.
Към залятото от слънце пристанище, което той й беше обещал.
Часове по-късно Тес беше събудена от тропота на крака по палубата. Мигайки потърси лицето на Андре, откривайки с облекчение, че челото му беше сухо и хладно под пръстите й. Тя си даде сметка, че не знае дори кой ден е днес, след това се усмихна като откри, че това няма никакво значение.
След като се протегна мързеливо, отпи малко от сайдера, който Падриж беше оставил, дигайки рамене когато разбра, че там нямаше никаква храна.
Каква нужда имаше тя от храна? Не и при този сладък бретонски сайдер, който се вливаше във вените й като слънчева светлина. Тя се засмя тихо, замаяна от тази остра напитка, замаяна от близостта на този мъж до нея.
ВИЕ, МИС ЛЕЙТЪН, СТЕ НА ПЪТ ДА СТАНЕТЕ ЗАЧЕРВЕНА И ОБЪРКАНА — груб глас й се скара. Глас, който странно напомняше този на Хермион Тредуел.
По някакъв начин тази мисъл накара Тес да се засмее по-високо.
С дяволита усмивка вдигна чаша към невидимия критик. Ако това беше пиянство, на нея й се нравеше всяка минута от него. И думата беше хитрувам, благодаря ти.
Дочу леко шумолене. Леглото изскърца.
— Англичанке?
— Тук съм — промълви Тес, стягайки се при звука на суровия глас на Андре. Тя се чувстваше напълно удобно говорейки на френски с него. Но защо неговото дрезгаво обаждане предизвикваше тръпки надолу по гърба й?
— Ти тук ли беше? През цялото време?
Внимателно Тес постави празната си чаша на масата.
— Да, бях!
— Аз казах ли, направих ли нещо…?
Тя се усмихна при несигурността в гласът му.
— Безчинстващ? Неподобаващ? Или просто арогантен? Доколкото си спомням вие се мятахте много и стенехте. О, да, вие споменахте нещо за товар скрит на един остров до брега. Имаше още нещо, нещо за някакъв мъж с когото трябва да се срещнете заради едно съобщение. Аз бях на път да науча мястото когато…
С ръмжене нейният пациент седна и я хвана за китките.
— Виждам, че ще трябва да намаля работата си, за да те опитомявам, моя малка — пръстите на французина я хванаха за ръцете и той я привлече върху гърдите си, косата й се пръсна безразборно около голите му рамене.
— Целуни ме, англичанке! — заповяда той рязко. — Целуни ме и ме събуди с тази сладка буря.
Замаяна от сайдера. Тес се усмихваше дори когато се навеждаше по-близко, прокарвайки пръсти през къдравите косми на гърдите му. Много внимателно, прокара устните си по неговите, смътно наподобявайки целувка.
Неговият вопъл накара усмивка й да стане по-широка.
— Още! — стенеше той, вплитайки пръстите си в косата й и държейки я неподвижна. — Ти имаш вкус на сайдер. Не, по-сладка от който и да е сайдер.
Бавно Тес наклони лицето си към неговото, давайки си сметка, че той няма да настоява, очаквайки от нея тя да вземе инициативата.
ДА ТЕ ПРИТЕЖАВАМ НЕ Е ТОВА, КОЕТО ИСКАМ ОТ ТЕБ! Тя си припомни думите на Андре, заедно с яростта в тях когато ги беше казал. Той я желаеше, Тес знаеше това, но същевременно много важно беше тя да дойде при него по собствено желание, със страст достойна за неговата.
Знаенето на това я правеше по-смела.
С изключителна грижа пръстите й се движеха, проправяйки си път към мъжките пъпки на гърдите между гъстото руно. За нейна изненада почувства, че при нейното докосване те настръхват.
Французинът изстена, дълго и дрезгаво, пръстите му се впиха в ръцете й.
Опиянена от грубите звуци на неговото желание, Тес се притисна по-близо, с препускащо сърце. Докато ръцете й галеха гърдите му, с езика си леко докосна неговия език. Необуздано движение от странно, неназовимо желание, тя се стремеше към техният център и след това се притисна по-близо.
Веднага устните на Андре се затвориха около нейните, поглъщайки я дълбоко.
При разпокъсаните му вопли, във вените на Тес експлодира огън. Горещината се разпали между тях и те си я придаваха взаимно.
Сърцето й започна да бие тежко. МОЖЕ БИ. ДА, МОЖЕ БИ — САМО ТОЗИ ПЪТ. СЛЕД КАТО ВСИЧКО ДРУГО БЕШЕ ЗАГУБЕНО, КАКВО ЗНАЧЕНИЕ БИ ИМАЛО, АКО ОТСТЪПИ САМО ТОЗИ ПЪТ?
След това нейните слепи очи потъмняха, пълни с болка. Не, тя не би могла никога да се предаде на тази слабост. Дори нито веднъж.
Да се отстъпи веднъж, би значело да се отстъпи всичко.
Баща й я беше научил на това по начин толкова варварски, че човек трудно би могъл да си го представи.
— Андре — опита се да му каже, уплашена от това, което се случваше между тях, уплашена от вълнението, което чувстваше. Но звукът попадна в капан, заключен някъде между техните слети устни.
— Майко Богородице — той промълви дрезгаво срещу горещите й устни, без да я освобождава. Тес чувстваше сърцето му да бие. Изглеждаше, че пръстите му треперят.
— ТВЪРДЕ СКОРО — въздъхна той.
И изведнъж контрола му се разпадна. В диви, застигащи се вълни тъмната буря на неговата страст я заля. Здравите му ръце я прегърнаха, палците му галеха нежните пъпки на гърдите й и ги правеха твърди.
— Те са точно такива, каквито очаквах да бъдат — перфектни. — Бавно езикът му се движеше напред-назад над тях, галейки и възбуждайки ги.
Бурни морета, помисли си Тес смътно. Твърде дълбока вода. Толкова дълбока, че не би могла никога да изплува отново — но тя дори не би искала.
След това се давеше, тежка като олово, пронизана от една изключителна болка, която беше отчасти удоволствие и отчасти болка. Тя хленчеше, чувствайки огромно напрежение да я сграбчва в точката, където нейната нежност и мекота люлееше неговата мъжественост.
ПЪРВО УДОВОЛСТВИЕТО, СЛЕД ТОВА ИДВА БОЛКАТА — предупреди я писклив глас. ОТКАЖИ СЕ!
Със силен вик Тес се бореше да се отдръпне, отчаяно искаше въздух и свободно пространство, уплашена, че ако отвори тази последна врата никога вече няма да бъде в състояние да я затвори отново.
Тогава никога вече няма да бъде в безопасност от демоните. А те винаги бяха тук, тя знаеше това, просто зад тази врата. Чакайки в тъмнината.
Ръцете й се стегнаха.
— Аз, аз не мога — каза тя, все още замаяна. Минута по-късно свитите й пръсти се размахаха във въздуха, срещайки твърди мускули.
Дрезгав вик експлодира от устните на Андре. Ръцете му се втвърдиха върху гърдите й.
Минута по-късно Тес беше грубо отблъсната обратно върху леглото. Той я закачи с широкото си рамо, леглото проскърца, когато той се наведе напред, за да докосне раненото си бедро.
— Господ ми е свидетел, англичанке, ти да ме убиеш ли се опитваш? Ако е така, ще се убедиш, че е извън твоите възможности. И ти би трябвало да се откажеш от всякакви мисли за бягство — изръмжа французинът. — Това нещо между нас едва сега започва, предупреждавам те!
— Тя не е мъртва! Аз не го вярвам, няма значение какво казва този гаден блатен комар!
Конярят на Ейнджъл се препъваше в кухнята, младото му лице бе напрегнато от усилието да сдържа сълзите си.
— Тя е на север да посети брат си, нали г-н Хобхауз, точно както ми казахте вие? — кафявите очи на Джем се бяха втренчили в лицето на иконома, молейки за потвърждение.
— Мъртва? Кой разправя такива истории? — лицето на Хобхауз беше сериозно. — Това не е нищо друго освен жестока шега.
— Лично Хоукинс го разправя. Разказва на всички постоянни посетители на „Трите херинги“. Казва, че е хванал Лисицата със собствените си ръце на брега, начупена на парчета. Казва, че младата мис е участвала също и е била убита, само че тялото й изчезнало, отнесено от прилива — малки червени петна се появиха по лицето на момъка. Пръстите му започнаха да треперят и той се хвана конвулсивно за жакета на Хобхауз. — Не е истина. Не би могло да бъде! Само, че аз, аз бих искал да го чуя вие да го кажете, г-н Хобхауз.
Над главата на момчето, Хобхауз и Лети размениха мрачни погледи.
— Вие трябва да ми кажете, сър. Вие не бихте излъгали, зная това!
Отчаяние премина по лицето на Хобхауз, но той почти веднага го скри. Повдигайки раменете си иконома погледна втренчено към Джем, който го изучаваше със твърда решимост. Момчето няма да си отиде без отговор.
— Недей Джем, какви са всички тези глупости относно мис Тес? Тя отиде да посети мистър Ашли в Оксфорд, точно както ти казах! Който ти разправя други неща е глупак. Истината е, че младият господар се разболя изведнъж и тя нямаше време да каже довиждане — силните пръсти на Хобхауз повдигнаха лицето на момчето и забеляза, че кафявите му очи бяха пълни със сълзи. — На кого ще повярваш, Джем? На мен ли, който никога досега не съм те лъгал? Или това — той се поколеба, вдигнал тъмната си вежда като се опитваше да си припомни предишното описание на момчето.
— Гаден блатен комар, сър!
— По дяволите, момче, ти си го определил съвсем точно. Точно така. Сега аз искам да ми отговориш на един въпрос. — Гласът му беше твърд и не потрепваше — глас, който внушаваше доверие на всеки, какво оставаше за едно момче на годините на Джем.
— Съжалявам, сър — каза конярят накрая, убеден от силното негодувание, което видя в очите на иконома. Бавно изпусна въздуха, който беше задържал. — Аз знаех, че копелето, извинете ме мис Лети, знаех, че той лъже — като говореше гласът на момчето ставаше по-силен и по-самоуверен. — Да, през цялото време знаех — ръцете му освободиха жакета на Хобхауз. Той се опита неуспешно да оправи гънките, които ръцете му бяха причинили. — Съжалявам за това, сър.
Хобхауз се постара гласът му да изглежда недоволен.
— Би трябвало, Джем. Достатъчно си се занимавал с неща, които не са твоя работа. Ти имаш работа в конюшнята. И ако не, сигурен съм, че Едуар ще бъде повече от доволен да…
Момчето вдигна ръцете си като че ли, за да се защити, вече отстъпвайки към вратата.
— Аз си отивам, г-н Хобхауз! Честно! Няма нужда да ме заплашвате с такъв вид мъчение отново. Не бих могъл да понеса да прекарам още един следобед с този луд французин.
Минута по-късно Джем изчезна, затваряйки вратата със силно блъскане.
Незабавно раменете на Хобхауз се смъкнаха. Въздишайки остро той прокара неспокойна ръка през тъмната си коса.
Зад него, Лети издаде звук, нещо по средата между въздишка и ридание, очите й пълни със сълзи.
— Къде е тя? Мили Боже, какво би могло да й се случи? Вече станаха три дни!
— Бих искал да зная, Лети — очите на мъжа се присвиха. — Той казал ли е нещо? — Хобхауз изръмжа като видя камериерката да се изненадва. — О, не си прави труда да ме лъжеш. Зная много добре, че ти и камериера на виконт Рейвънхърст се измъкнахте, за да се срещнете в двора на църквата.
Отказът затихна на устните на Лети.
— Не, нищо. Виконтът е в Дувър по официални ангажименти. Пийл не можа да ми каже повече от това — раменете й се смъкнаха.
— Не би искал, е по-вероятно — промърмори Хобхауз взирайки се в тихата стая, спомняйки си всички часове, на щастие, които беше изживял в нея. Неща, които не беше изпитвал преди да започне да работи за Тес Лейтън.
Дълбоките бръчки на сериозното му лице се отпуснаха за момент.
Имаше време когато точно преди две години…
Устните му се закръглиха леко, когато Хобхауз си спомни как тя беше очаровала месаря и отложила плащането, когато трябваше да затворят Ейнджъл за две седмици, защото покрива течеше.
Скоро след това пътя й се пресече с този на един търговец с големи юмруци, който мърмореше за разходите, за да задържи надменния френски готвач. Да, за Бога, за няколко минути тя завъртя Едуар на малкия си пръст, настоявайки за възможността да направи кухнята на Ейнджъл по-различна от обикновеното.
Така и стана, Хобхауз си спомняше с усмивка. По начин, който никой не очакваше.
Що се отнася до мисис Тредуел с продълговатото лице, мис Тес направи каквото можа.
Възможно ли е всичко това да го няма, цялата тази радост и рядък дух да са си отишли от света? Хобхауз се намръщи, просто отказвайки да го повярва. С намръщено лице, стисна юмруци и ги вкара надълбоко в джобовете си. Там те докоснаха метал.
Мръщейки се, той измъкна малко сребърно кръгче, което блестеше на слънчевата светлина — амулета на Тес, паднал през нощта на последното й бягане. Без да каже дума той пусна тежкото парче обратно в джоба си преди Лети да може да го види.
Изведнъж амулета стана студен в пръстите му — ледено студен.
Очите на Хобхауз се присвиха, потъмнели от болка.
СТУДЕНИ КАТО ГРОБ? — попита мрачен глас.