Кристина Скай
Черната роза (32)

31.

Когато Тес се събуди, Андре беше излязъл и това беше станало отдавна, съдейки по студените завивки до нея. След като се протегна мързеливо, тя се измъкна от леглото, за да си направи бърз тоалет в легена на страничната маса. Търсейки пешкира пръстите на Тес напипаха кадифе.

Рокля?

Бавно прокара пръсти по нежната тъкан, срещайки малки сатенени копчета, които бяха наредени в една линия по гърба. Предната част изглежда беше дълбоко деколтирана и обшита със сатенени панделки. Рокля по-богата от всяка, която беше притежавала. Красива рокля — рокля, която можеше да я накара да се чувства красива когато я носи.

Усмихвайки се като предчувстваше реакцията на Андре, Тес нахлузи богатата дреха през главата си, борейки се да достигне копчетата на гърба си. Откривайки, че това е невъзможно тя закопча първото и последното и предостави останалото на дявола.

Изведнъж Тес повдигна глава, душейки. Беше се промъкнала топлина във въздуха, намек за нещо друго, по-различно от морската сол във вятъра. Те би трябвало да се намират близо до залива, помисли си нетърпеливо.

С протегнати ръце се отправи към вратата и се изкачи по стълбите към палубата, спирайки се, за да се наслади на топлината на слънцето върху бузите си. Тук горе въздухът беше богат на боров мирис и ухаещ дъх на цветя. Над главата й небето бе пълно с птичи песни.

— Мога ли да ви помогна, мис? — това беше мъжът известен като Льо Фур, си даде сметка Тес, този, който извади куршума от бедрото на Андре.

Тя не можа да спре една малка усмивка.

— Показахте ли му го?

Мъжът от екипажа я разбра правилно.

— Така и направих. Той го нарече много хубав, наистина. Бихте ли искала да седнете на този сандък? Бел-Ил е пред нас и ние скоро ще бъдем в залива.

Вятърът беше приятен и силен в лицето на Тес, когато седна на малкия дървен квадрат. Тя чу, че Льо Фур се движи наблизо.

— Бих искала да го видя, тъй като звучи много красиво — каза тя съобразително. — Бихте ли могъл да ми го опишете?

— С удоволствие, малката. Сега, нека да видим… — тя го чу да се спира и да чеше бузите си. — Точно отдясно са скалите на Бел-Ил, осеяни със скрити пещери и тесни заливчета. Там морето става нефритено и кормораните долитат да направят гнездата си високо в скалите. Малко по-нататък, на юг, водата се блъска и пени около ред скали като зъбите на дявола — ние ги наричаме Иглите. Кажете ми, можете ли да почувствате промяната на вятъра?

Тес кимна мълчаливо с наведена глава.

— Това е защото ние отиваме във вътрешността, минавайки покрай голямата свита ръка на полуостров Куиберон отляво. Вълните бият тежко по тези варварски брегове. Нашият остров ще ви хареса много повече. Но първо ние трябва да задминем големите острови — Хьодик, Хоуа и Гроа. Тогава идват дванайсет блестящи мили от вода изпъстрена със стотици по-малки острови. И там се намира нашия остров, покрит с одеяло от цветя в алено и оранжево.

Тес седеше тихо, очарована от красотата на сцената, която той описваше, тъжна, че никога няма да може да види всичко това самата тя.

Старият човек прочисти гърлото си.

— Ето моята бяла къщурка, малката, и освен, ако моите бедни очи не ме лъжат, моята жена и сина ми стоят на вратата — гласът му заглъхна.

Изведнъж едно електрическо напрежение изправи малките косички по врата на Тес. Тя наведе глава, заслушана в забързаните звуци на активна дейност около нея на палубата — скърцането на свиващи платна и ударите на въжетата. Но тя не чуваше звука, който най-много искаше да чуе.

— Щастлив човек е Льо Фур — тъмен глас прошепна в ухото й момент по-късно. — Той има жена и син, които да го чакат — леко грубият език на капитана проследи арката на ухото на Тес, зъбите му леко захапваха чувствителните места.

Тес веднага почувства, че се поддава на чувствената му магия.

— Трябва ли да се промъквате по този начин? — тя се опита безуспешно да скрие треперенето на гласа си. С почервеняло лице се изправи на крака, раменете й вкаменени от гняв.

— Точно по начина, по който ти се промъкна при мен, малката. Видът ти. Ароматът ти — гласът му спадна до дрезгаво ръмжене. — Сладкият, сумрачен твой аромат.

При тези еротични думи гореща вълна я заля. Изведнъж гърлото й пресъхна и тя изпита болка по него.

Как можеше той да й причинява това? Тес се чудеше яростно. Може би, беше толкова покварена, колкото баща й я обвини, че е, преди пет години.

Може би беше действително родена блудница.

Ледени пръсти притиснаха сърцето й за момент преди да ги отпъди. Тя НЯМА да мисли за баща си, никога отново! Човекът беше мъртъв — приключил след като разруши живота й. Тя няма да позволи спомена за него да я наранява повече!

— Ти потрепери, моя малка. Смея да се надявам, че е заради мен? — дрезгаво попита капитанът на „Свобода“, придвижвайки се зад Тес, за да обхване раменете й.

— Това-това е от студеният вятър, който духа.

— Настина ли? Аз бих нарекъл денят топъл — ръцете на Андре се допряха до голата, стоплена от слънцето кожа на гърба й. — Студен и все пак ти стоиш полуоблечена на палубата? Ти трябва да предложиш някакво обяснение на тази загадка в такъв случай.

Затворените клепачи на Тес потръпнаха. Тя се бореше да сподави хленч от удоволствие при огненото му докосване. Пръстите му я галеха, леки като перце и тя потръпваше под ласките му.

— С-спри, Андре. Ти-ти не трябва…

— Тихо, моя малка. Никой не може да ни види. Екипажът е твърде зает с работата си. Както би трябвало да бъда и аз — добави той мрачно, — но с човек като тебе на палубата, сънлива и полуоблечена, аз не мога да мисля за нищо друго освен ТОВА — изведнъж пръстите му се разтвориха, след това рязко се свиха, хващайки я в желязната си хватка. — Кажи ми какво чувстваш, морска чайко — той питаше дрезгаво. — Това възбужда ли те толкова много, колкото и мен?

Гърдите на Тес се повдигаха и падаха рязко. Тя стенеше, едва чувайки въпроса му, зашеметена от прилива на това грубо чувство, което я оставяше гладна и болезнено нуждаеща се още от това болезнено мъчение.

— Моля те — промълви тя дрезгаво.

— О, аз ЩЕ ти доставя удоволствие, МОЕ СЪРЦЕ, това ти обещавам.

Някъде от средата на кораба Падриж извика на Андре:

— Право напред, капитане.

Тес почувства грубо проклятие да се надига в широките гърди на Андре, когато той притисна гърба й към него. Рязко ръцете му се отделиха от почервенялата й кожа и тя почувства, че той закопчава малките копчета.

— Не се показвай повече на палубата по този начин — нареди той дрезгаво. — Другите мъже няма да откажат такава оферта.

Неговото рязко предупреждение я заля като с ледена вода.

— Оферта? Защо, ти непоносим човек с глава на прасе…

— Мъж, МОЯ МАЛКА. ТВОЯТ мъж. Както и ти си моята жена. Не забравяй това.

С кръв пулсираща бясно от ярост, Тес се обърна с лице към него.

— Не съм твоя. Нито на който и да е друг мъж! Аз…

Изведнъж разкъсан вик се откъсна от устните й. Тя се залюля, след това с трепереща ръка закри лицето си.

Експлозия от светлина. Ивици от огън и заслепяващи цветове. Болка — вълна след вълна — експлодиращи зад очите й и минавайки с грохот през главата й.

— Не! — изстена Тес, стискайки зъби, забивайки пръсти в очите си при жестоката болка. — Мили Боже.

— Какво има, моя малка? — запита Андре дрезгаво, привличайки я към себе си. — Какво става?

— Г-главата ми. Като ножове. О-огън!

Тогава светлините експлодираха, заслепяващи и нечовешки, повличайки Тес надолу към безмилостната им прегръдка.

 

 

Цяла вечност по-късно тя се събуди от лекия шепот на гласове.

В главата й? — чудеше се тя замаяно. Не, те бяха отвън, обикаляйки в кръг около нея.

Но защо говореха така тихо — начинът по който хората говорят в стаята на болен? По някаква причина това я раздразни.

— Говорете по-високо — се опита да каже. — Не мрънкайте така.

Но гърлото й беше странно сухо, единственият звук, който издаде беше накъсано хленчене.

— МОЯ МАЛКА? Твърди пръсти отместиха меката грива от лицето й. Нещо хладно и влажно премина по горещите й вежди. — Можеш ли да ме чуваш?

— Аз, аз те чувам — успя да каже тя. Болката я правеше раздразнителна. — Ранени са очите ми, не ушите ми. Защо, защо всички шепнат?

Пълно мълчание се възцари, прекъснато накрая от мекия смях на Андре.

Тес премигна, опитвайки се да стане, само, за да почувства тежките ръце на французина да я притискат надолу за кръста и да я държат неподвижна. Тогава осъзна, че лежеше свита в скута му, главата й облегната на коляното му.

— Защо, защо съм тук?

— Точно смятах да ти задам същия въпрос, моя малка.

Тес отново се опита да се повдигне, само за да почувства да я притиска някакво напрежение зад очите й. С лек хленч тя се свлече на тези твърди като камък бедра.

— Кажи ми какво се случи?

— Като голямо избухване на пламъци. Светлина, цветове навсякъде. И тогава… — гласът й заглъхна. Дори сега беше болезнено да си го спомня.

— Продължавай — настояваше той.

— Тогава нищо — само тъмнина.

И болка, мислеше си Тес. Тъп, пулсиращ пристъп, който разкъсваше самата й душа. Но тя не смяташе да му каже за това. Свивайки ръцете си в юмруци, тя се бореше да отрече болката, която все още трещеше в главата й.

— А сега?

— Точно както преди. Тъмнина — това е всичко. — Сухите устни на Тес трепнаха за момент и успя да се усмихне. — Сега би ли ме завел, моля ти се, да видя този остров, за който се хвалиш от толкова време.

— Ти лъжеш, малката — изръмжа капитанът на „Свобода“. — Аз искам истината, за Бога!

— Всичко е така, както ти го казах. Усещането отмина. Защо отлагаш, когато твоят екипаж сигурно е нетърпелив да слезе на брега?

Грубо мърморене на несъгласие се чу от невидимите фигури наоколо. Грубият глас на Падриж й каза:

— Не толкова нетърпеливи. Има доктор във Ване, Андре. Трябва ли да…

— Нямам нужда от никакъв доктор — обяви Тес рязко. — Какво добро може да направи за мен един шарлатанин?

— Трябва да те прегледат — изръмжа Андре. — Може би…

— Може би той има магическа пръчка? Може би той може да ме поръси с лунен прах и ще възстанови зрението ми? Не, стига с тези фалшиви надежди. Оставете ме да приема нещата такива, каквито са — устната на Тес затрепери и тя я стисна със зъбите си. — Имаш ли намерение да ме заведеш на този твой остров или ще трябва да намеря лодка и да греба самата аз до там?

Напрегнато мълчание се възцари около нея. Бедрата на Андре се стегнаха под врата й. Когато той помръдна, твърдата, подута линия на мускула при слабините му докосна рамото й.

Сърцето на Тес подскочи и в отговор почувства как гореща вълна я залива. Тя издаде езика си, за да навлажни изведнъж изсъхналите си устни.

Дълго, ниско казано проклятие се изтръгна от устата на капитана, последвано от поток заповеди към екипажа. Тес почувства, че грубо я повдигат, заключват я две гранитни ръце и я носят по палубата.

Тя беше в гребна лодка преди да се усети, клатушкайки се и плувайки към брега.

— Ти имаш темперамента на луд глиган, знаеш ли това. В името на всички светци, мисля, че трябва да те напляскам — каза Андре мрачно. — Освен ако не намеря по-добри начини да те укротя. Но едно нещо знам със сигурност. Боли те, англичанке — мога да видя това по начина по който се свиваш като се разклати лодката, начинът по който устните ти се обтягат и побеляват. Не можеш да се надяваш да скриеш такива неща от мен и ще е добре да научиш това сега. Ако решиш да пренебрегнеш тази болка няма да споря с теб. Моля те само да ми кажеш когато стане твърде силна, за да се понася. Тогава ще ти дам нещо, което ще я облекчи. И разбира се, ти ЩЕ се видиш с доктора от Ване, когато той пристигне тази вечер — гласът на Андре беше студен и безпрекословен, не оставяйки място за протест. — Престани да спориш с мен и ми позволи да завържа това проклето парче плат върху очите ти. Може би то ще ти помогне да се чувстваш по-комфортно докато извикаме доктора.

Тес кимна мълчаливо, чувствайки сълзите й тихо да се стичат по бузите. Тя беше засрамена от отстъпчивостта си, но беше и твърде уморена, за да се бори, доволна да остави взимането на решения на този твърд, загадъчен непознат. Тя се обърна, избърсвайки бузите си.

— Кажи ми за Падриж — каза тя, нетърпелива да смени темата. — Той женен ли е?

Андре не отговори веднага. Въздъхна, продължително и силно, мърморейки си нещо под нос.

— Много добре, вироглаво създание, той е женен и то от десет години. За жена толкова малка и деликатна, колкото той е огромен. Има и четири сина.

Имаше ли следа от съжаление в гласа на капитана?

— Приличат ли на него? — попита Тес, искайки й се да види лицето му.

— Съвсем, всеки един с румени бузи и проницателни зелени очи. И всеки един по-голям от него.

— Какво мисли жена му за тази работа, която го отдалечава от къщи понякога за седмици?

— Тя го приема, както всички бретонски жени трябва да го правят. Тя много обича съпруга си. Да, те са странна двойка, но никога не е имало по-рядка любов — той се обърна и Тес почувства, че гледа към нея. — Освен, може би, моята, МОЯ МАЛКА — добави той грубо.

 

 

Скоро навлязоха в тихите, заслонени води на залива. Тес можеше да чуе как вълните се плискаха нежно, въздухът бе богат със смесения мирис на камелии, мимози и бор. Около тях имаше разхвърляни двеста малки островчета, обсипващи сребристия залив, каза й Андре, и Тес можеше само да се учудва на разликата между това място и сърдитото, ревящо море на север.

Омагьосано място, мислеше си тя, слушайки тихият плясък на вълните. Място за мечти.

Минута по-късно Андре отпусна греблата и корпуса прошумоля върху пясъчния бряг.

— Ела, морска чайко, този ден е твой. Първо искам да ти покажа моя дом. След това искам да те нахраня, защото си много слаба. И тогава — гласът му спадна до дрезгав шепот, — тогава ще видим.

Следващото нещо, което Тес усети беше, че още веднъж я взеха силни ръце.

— О, ето я и Марте.

— Марте? — намръщи се Тес, неуспявайки да прикрие напрежението в гласа си.

— Да, жена, която е много мила на сърцето ми. Аз я обичам от близо две десетилетия.

Тес се вкамени, пръстите й се заровиха в гърдите му.

— И тя ме обича от три десетилетия, от денят в който съм се родил — продължи Андре. — Да, тя е осемдесетгодишна днес, моя малка, и е слугувала на семейството ми през почти всичките тези години. — Устните му се наведоха до ухото й. — Толкова бързо стигаш до заключения, морска чайко? Това, обаче, ми доставя удоволствие. Ако ревнуваш не би могла да бъдеш толкова безразлична, колкото искаш да се покажеш — прошепна захапвайки ухото й.

— От какво трябва да ревнувам? — отсече Тес. — Аз нямам никакви права над теб, нито ти над мен — добави тя сурово.

— О, но тук ти грешиш, СЪРЦЕ МОЕ. И преди да е преминала нощта аз възнамерявам да направя тези връзки още по-силни — изръмжа Андре мрачно. Тогава гласът му се промени. — О, Марте, ти си дошла направо от твоята градина, както виждам.

— Ти винаги си имал ужасно чувство за време, Андре, още откакто беше момче. Но къде са ти маниерите, момче? Кой си довел в къщи да се срещне с мен? — дъхът на жената се пресече като видя белия бандаж завързан около очите на Тес. Тя цъкна със съчувствие.

Устните на Тес помръднаха при мисълта, че този твърд, мускулест бретонец е наричан момче.

— Довел съм приятелка, Марте. Тя е ранена и ще остане, докато дойде докторът от Ване. Що се отнася до нейното име, можеш да я наричаш — малката, както всички ние я наричаме.

Дори сега нямаше никакви имена, никакви подробности, даде си сметка Тес. При работата на Андре имената, поне истинските, бяха твърде опасни. При тази мисъл тя остро осъзна, че нейният престой тук ще бъде много кратък.

Би трябвало да е така, тъй като самото й присъствие носеше опасност за всички тях.

— Много добре — каза старата жена. — Сега влезте вътре и си почивайте, докато ви подготвя свястна храна. Аз съм сигурна, че този Льо Фур, който не става за нищо, не ви е давал друго освен сайдер и омлети през последната седмица — добави Марте с подсмърчане.

— Но неговите омлети бяха много добри — Тес не можа да се сдържи да не протестира.

— Аха, ти не си опитала моите, малката. Или дори тези на Андре. Той има сръчни ръце, наистина.

— Но аз съм имал най-добрият учител, Марте — засмя се французинът. — Много точно. По дяволиите, аз все още трепвам като си спомня как ме налягаше с лъжицата когато развалях някой омлет.

— Не псувай пред мен, млади човече — каза рязко старата жена. — Забравил си всичките си добри маниери, това си направил. Скоро ще накараш младата дама да повярва, че съм някаква грубиянка — тя подсмъркна кратко. — Сега отивам да готвя. Стаята ти е готова, завивките са проветрени.

Тес почувства топлина да плъзва по бузите й. Напразно се бунтуваше на гърдите на Андре.

— Пусни ме долу — прошепна тя. — Какво ще си помисли тя?

— Марте? Тя се радва да види, че съм довел най-накрая жена в къщи. Боя се, че беше започнала да мисли, че има нещо неестествено в моите вкусове. И ти си първата жена, която идва тук, НАЙ-МИЛА МОЯ. Вярваш ли ми?

Тес не можеше да се съмнява, не и когато имаше толкова много пламенност в гласа му. Изведнъж почувства, че й е трудно да диша.

— Кажи ми, морска чайко, кажи ми, че ми вярваш. Кажи ми, че си се научила да ми имаш доверие — имаше следа от отчаяние в гласа му.

— Аз, аз ти вярвам, Андре. Що се касае до доверието… — гласът й се пресекна. Беше твърде скоро, за да иска това от нея.

— Кой те е наранил по такъв начин? — рязко попита капитанът на „Свобода“. — Кажи ми и аз ще извадя сърцето му.

— То, това беше много отдавна, Андре. Моля ти се, нека не говорим за това. Не и сега, когато има толкова много красота около нас.

Пръстите му се стегнаха около ребрата й. Тес почувства, че очите му разучават лицето й. Проклятие се откъсна от устните му.

— По дяволите, жено, ти си упорито създание. Но ти ще видиш, че и аз също мога да бъда упорит!

 

 

Те седяха в малка, стоплена от слънцето градина със жужене на пчели и птичи песни. От кухнята идваше пушек от огъня и острото тап-тап на телта за разбиване на яйца, докато Марте правеше своите леки като перце омлети. След като те свършиха ги нагостиха с палачинки от елда леко поръсени със захар. Тес откри, че е лакома.

— Заповядай, СЪРЦЕ МОЕ.

Тес се намръщи, свеждайки глава.

— Отвори си устата.

Когато направи това за което Андре помоли, почувства, че той слага малко парченце от морска храна на езика й. То се плъзна надолу с лек привкус на лимон.

— Шаран?

— Стриди — гласът му беше тъмен и груб. — Стриди, англичанке.

Тес усети, че бузите й се изчервяват. С биещо силно сърце, тя прокара езика си по изведнъж пресъхналите й устни.

Андре изръмжа.

— Без такива работи повече или ще забравя добрите си намерения. Сега яж — още веднъж той сложи деликатната стрида от Белон на езика й, след това взе друга за себе си. Дълга въздишка се отрони от устните му. — СВЕТА ДЕВО, хубаво е да си си вкъщи. Да помиришеш цъфналите камелии. Да чуеш как жужат пчелите, точно така, както правеха и когато бях малко момче — съжаление се прокрадна в гласа му за момент. — Да, беше твърде отдавна, откакто…

— Откакто какво?

— Твърде отдавна, откакто се случиха много неща, малката. Откакто аз отидох да ловя стриди в Залива. Откакто се изкачих на Треч Пойнт и минах през Гората на Въздишките. Откакто видях тридесет и шестте изправени камъни на Кергонян. Но стига с тези безкрайни въпроси. Тук е Марте с още храна и ние трябва да ядем или тя ще бъде много сърдита.

Тес едва успя да сдържи възклицание на протест при мисълта за още храна. Но ето, тя донесе още богати сладки кексове от елда и масло, сайдер и кремоподобни сирена.

Накрая Марте заяви, че е доволна и се върна към кухнята. С въздишка на облекчение, напълно преяла, Тес се излегна на възглавниците, които Андре беше нахвърлял по земята. Сънлива от слънцето, храната и виното, тя си позволи да замечтае.

Когато чу дълбоката кашлица на Падриж наскоро след това, за малко да подскочи.

Двамата мъже говореха няколко минути на бретонски и тогава ръката на Андре я погали по бузите.

— Аз трябва да отида до кораба, но не за дълго, малката. Стой тук и почивай. Марте ще бъде наблизо, ако имаш нужда от нещо.

Тес се прозина, кимайки и по някакъв начин успя да се усмихне сънливо.

Когато се събуди, пчелите си бяха отишли, а въздухът беше хладен. Тя току-що беше седнала и се опитваше да се среши с непохватни пръсти, когато Марте излезе от кухнята.

— Добре си поспа, нали? — старата жена започна да прибира съдовете от земята без да чака отговора на Тес. — Да, има нещо специално около това място. Храна, спане — всичко е по-добро тук. Уханията са по-остри, цветовете по-светли. Андре казва, че това е защото ние сме отгоре на скалите, където слънцето и морският вятър излъскват нещата. Аз казвам, че е заради цветята. Те растат навсякъде тук — камелии, хортензии и рододендрони. Ние имаме дори лимонови и портокалови дървета — тракането престана. — Ти си първата, която той води тук, знаеш ли?

Тес преглътна с пресъхнало гърло.

— Наистина ли? — успя да попита.

— О, имаше една друга. Тя беше от Морле. Андре я водеше на острова, но никога за цялата нощ. Аз винаги съм мислила, че цялата работа беше нейно дело, но няма значение. Тя умря преди шест месеца, бедното създание. Андре беше в морето и войниците дойдоха, да бъдат проклети черните им души в Ада. Никой не знаеше нищо, докато не беше твърде късно — гласът на старата жена се пречупи и тя изреди няколко бретонски проклятия. — Когато те приключиха с нея — е, тя не беше съвсем наред. Умът й никога не беше вече същия. Тя очакваше бебе и го загуби три месеца по-късно. Когато Андре се върна тя почти не го позна, въпреки, че звукът на гласа му я успокояваше. След бебето не след дълго, умря и тя — Тес чу жената да се обръща гледайки към морето. — Беше погребана в двора на черквата, на завет от вятъра, не много далеч от моя мил Пиер.

Тес чу подсмърчане, след това шумоленето на дрехи.

— Но аз говорих достатъчно, дори за една стара и много глупава жена. По някакъв начин ти караш хората да говорят, малката. Това е начинът по който слушаш, мисля аз, цялата неподвижна и умна. Аз разбирам, защо той те обича.

Сърцето на Тес започна да бие лудо. Хиляди въпроси се появиха на устните й.

— Но защо… — започна тя несигурно.

Следващите думи на Марте я отрязаха.

— О, ето го вече и него.

Тес се стресна, чувствайки се като дете хванато да подслушва. Дочу бързите му стъпки по тревата и долови неговият определен мирис, смес от щипещ морски въздух и цитрусов сапун.

— Приказките на Марте пречеха ли ти да спиш? — попита капитанът. — Ако тя си е припомняла всичките ми детски геройства, аз ще…

— Не, наистина — каза Тес бързо, уплашена, че Марте ще му каже точно какво те си бяха приказвали.

— Стига си ме баламосвал, млади човече. Слушай дамата си, това е моят съвет към теб. Що се отнася до мен аз ще отида до градината си, където мога да мисля за моя беден мъртъв Пиер и как аз скоро ще бъда с него — стъпките й заглъхнаха бавно.

В падналото изведнъж мълчание, Тес можеше да почувства, че Андре е наблизо, изучавайки лицето й.

— Опъни полите си англичанке, и се приготви да получиш това, което ти се полага. Тези са от Падриж — наръч рози падна в скута на Тес, напарфюмирайки въздуха със замайваща сладост. — Тези са от Льо Фур — мирисът на мимози се понесе. — И тези са от мен.

Камелии — помисли си Тес, обвита в силния им парфюм. Гърлото й се стегна.

— О, Андре — въздъхна тя. — Колко мило.

Топли и гъсти като мед, последните лъчи на слънцето докоснаха раменете й. Някъде в близката горичка птица започна да пее. Седнал до нея Андре запя една стара бретонска песен, след това преведе тъжните, сладки думи строфа по строфа докато се разтопяваше в огнено тържество над спокойните вълни на залива.

Късно, много по-късно, когато тя отново можеше да мисли с яснота, Тес разбра, че целият ден е бил една съблазън. С богата красота на грубият си глас, французинът я беше съблазнил; със смехът си, със силната бретонска храна, с която я беше хранил използвайки собствените си пръсти.

СЪБЛАЗНЯВАНЕ — всяка част от това. И тя беше паднала в този капан напълно, хваната преди да е забелязала, че е преследвана.

Дори пристигането на доктора скоро след това не беше нарушило магията — поне не в началото.

Пръстите, които опипваха бандажа й бяха леки и внимателни. Пълна с очакване, надявайки се, че скорошните болки в главата й сигнализираха завръщането на зрението й, Тес едва понасяше показващото се напрежение.

Докторът сумтеше и цъкаше слушайки внимателно за нейното произшествие. С внимателни пръсти развърза възела на бандажа й.

— Погледнете ме — нареди той.

Тес се опита. Опита с цялата сила на волята си, но срещна само тъмнина.

Пресечен вопъл се изтръгна от устните й. С побеляло като платно лице тя се бореше с разочарованието, което се стовари върху нея като юмрук.

НИЩО. НИЩО ОСВЕН СЛЕПОТА.

Защо се беше осмелила да се надява?

Дишането й беше накъсано докато слушаше доктора да произнася думи на надежда и окуражаване, Андре често прекъсваше, за да зададе въпрос или да изясни съветите на доктора, въпреки, че те бяха доста оскъдни.

През дните на своята слепота Тес беше научила много за гласовете, и усети съжалението в гласа на доктора, въпреки, че той говореше за необходимостта от оптимизъм.

— … никога не е много късно…

— … невъзможно да се каже…

Думите започнаха да й убягват. Голяма черна сянка се надвеси над Тес, разтваряйки широко тъмните си крила, за да я покрие и смаже.

Когато докторът си тръгна, Тес не се помръдна, все още седяща в сенките на вече изстиналата градина. Със стегнато тяло, изпънато като тетива тя погледна към сенките, които я разделяха от Андре.

— Моля — каза с груб глас тя. Както им беше станало навик тя говореше на френски. — Мили Боже, Андре, вие трябва… — гласът й се прекъсна за момент. — Вземете ме в леглото си тази нощ. Вземете ме при светлината и ме накарайте да горя. О, моля ви, накарайте ме да забравя този кошмар!

Тя дори не си даде сметка за грешката си.

Но Андре чу и лицето му помръкна при тази дума. Дори сега тази жена не можеше да се насили да използва ТИ, по-интимната форма на обръщение към него. Малък пропуск, но значещ много.

Особено като се имаше предвид, какво искаше от него.

Сърцето на Тес биеше така бясно, че тя едва чу грубото ръмжене, което се откъсна от гърлото му. В следващия момент здравите му ръце я хванаха за китките и я вдигнаха на краката й.

— Това ли е за което ме молиш, англичанке? — той изръмжа. — Тогава това е моят отговор. — Не! Господ ми е свидетел, не. Това няма никога да го направя!