Кристина Скай
Черната роза (27)

26.

Вятърът късаше дрехите им, ръсейки пяна и солена вода по лицата им. За няколко дълги, диви удари на сърцето, те като че ли висяха по средата между кораба и морето. Тогава тежките ботуши на французина достигнаха грубия шпангоут и той започна да се пързаля по палубата.

Падриж беше там, за да ги хване, протегнал големите си ръце, предлагайки им безопасност, точно когато друга вълна се стовари върху носа и почти ги отнесе зад борда.

— Тя не само е хубава, но е и луда, тази дама — промърмори мрачно Падриж. — Внимавай, приятелю мой.

Уморено Андре отвори очи и след това с мъка се изправи.

— Това със сигурност ще го направя, Падриж. Веднага след като я завържа ще й ударя най-големия бой в живота й.

Зелените очи на гиганта проблеснаха за момент.

— Бих искал да съм там, за да видя мой капитане. Мисля, че не съществува въже, което би я удържало!

Точно тогава дрезгав вик експлодира от високо:

— Рифове, капитане. Право отпред!

Незабавно хуморът на двамата мъже изчезна, като пушек на вятъра.

— Отведи я долу, Падриж, незабавно — заповяда капитанът отправяйки се към своето място при кормилото. — И този път направи така, че тя да ОСТАНЕ долу.

— Какво, какво правите? — каза тя замаяно на френски, след като беше преметната през широки рамене и понесена през палубата.

Тялото й беше все още нямо и замръзнало, чувствата й притъпени. Но едно нещо знаеше със сигурност: той не беше излъгал. Светлината си беше отишла от нейния свят и всичко, което й беше останало бяха среднощните кошмари.

— Падриж льо Бра, първи помощник-капитан, на вашите услуги. И това, което правя е, че слизаме долу, англичанке. — Френските думи бучаха като гръмотевица, дълбоки и гърлени, от гърдите до ухото й.

— Оставете ме! Оставете, оставете ме сама! — викаше Тес диво, борейки се със тъмничаря си. Но всичко беше безполезно, тя скоро разбра това, чувайки смехът му, докато обувките му тропаха надолу по стълбите.

Още веднъж Тес беше позорно поставена в леглото на капитана, раните й пулсираха. Поне солената вода ги беше промила.

— Вие сте много малка, за да бъдете пазена и твърде ценна, за да бъдете отхвърлена, малката — каза морякът сухо. — По някаква странна причина изглежда, че капитанът те иска, така че трябва да стоиш тук. Господи, той е чакал достатъчно дълго, за да те има.

— Ч-чакал? — заекна Тес. — Какво, за какво говорите?

— Вие никога не разбрахте, нали? — имаше грубо задоволство в гласа на първия помощник-капитан. — Той е умен, моят капитан. Но да, от седмици е по следите ви, морска чайко. Господи, на какви опасности се изложи! Но лудостта го беше обзела и ние успяхме да го спрем. И вашият дебел митнически инспектор скоро откри, че нашият капитан не се хваща лесно — Падриж се замисли. — Нито вие се хващате лесно, малката.

На Тес главата й се завъртя. Французинът я е проследил до Рай? През цялото време той е планирал да я отвлече?

— Боли ли ви?

— Боли? — повтори Тес, мислите й все още бяха объркани.

— Вашите глезени.

— Аз, аз едва ги чувствам — каза бавно. — Имайки предвид всичко останало…

— Да, навярно е голям шок. Но животът може да поднесе и много по-лошо от това, малката. Андре е добър човек, човек който два пъти спаси живота ви. Помнете това, още повече сега, когато е груб. Това е просто неговия начин да се бори с вашата сила над него.

— Но тази сила аз не съм я избрала, не виждате ли?

Тес го чу да въздиша и почти можеше да види свиването на широките му рамене.

— Колкото до това, кой от нас някога е могъл да избира при любовта? Не, също както при раждането и смъртта, любовта трябва да ни намери.

Дъхът на Тес пресекна. ЛЮБОВ? Но как е възможно. Този мъж Андре беше един непознат. И въпреки това, той изглежда я познаваше много добре.

— Капитанът е човек, който си внушава, малката — още веднъж тя чу помощник-капитана да въздиша, почти можеше да го види, опитвайки се да й обясни. — Все още ли не разбираш? По дяволите! Ще се опитам да го обясня. За известно време му беше достатъчно да знае, че вие бяхте там. Да знае, че би могъл да ви зърне отвреме-навреме — лицето ви на прозореца, вашият силует, когато изпълнявахте някаква задача в града. Разбира се, по някакъв начин, вие за него бяхте остров, малко зад хоризонта. Господи, толкова е трудно да се обясни с думи — той прекъсна за момент. — Вие бяхте това, което Андре никога не можеше да притежава, мисля аз. За известно време му беше достатъчно да знае, че съществувате.

Възцари се мълчание. Тес откри, че чака с нетърпение Падриж да продължи, забравяйки раните си и дори временно забравяйки слепотата си.

— И после?

— След това всичко се промени. Неговите чувства станаха нещо тъмно и взискателно. Забавлението се превърна в идея фикс.

Тес чу поскърцването на креслото, когато той настани дългото си тяло в него. Бретонският глас беше гробовен, когато продължи.

— Той обикаляше тесните улици, чакайки под твоя прозорец, когато нощите бяха тихи и безлунни. Това беше лудост, дори за такъв човек като Андре, който не познава страха от човек или животно. И рисковете, които поемаше — Падриж прекъсна, промърморвайки нещо на бретонски. — Два пъти без малко да го хванат. Единият път този дебел митнически офицер и другият път от английската конна полиция. И всичко това заради тази дива, безразсъдна треска, която го беше обхванала. Треска за вас, малката.

— Аз, аз никога не съм знаела — промълви Тес.

— Това също беше по негов избор. Аз мисля, че той не смяташе да отиде толкова далеч. Поне, не в началото. И след това по-късно…

От палубата отгоре се чу рязък вик, последван от тропането на тичащи крака.

Първият помощник-капитан изрече някакво проклятие.

— Островът на Ужаса — преведе Тес. — Но какво…

— Островът Уесан, обвит половината година в мъгла и през останало време в диво, ръмжащо море. И някъде там са черните рифове, малката — промърмори льо Бра мрачно, с лека следа от страх в гласа му. — Само сантиметри под вълните, те се спотайват, оголвайки дивашки зъби, които разкъсват човека, преди да може да издаде ужасен вик. Дори в чисто и добро време тези води са коварни — гласът му стана твърд. — Но в буря като тази и капитанът толкова разсеян…

Хваната в капана на тъмнината, Тес почувства, че става наблюдателна и интуитивна. — И вие се чувствате виновен — каза тя бавно. — Вие трябва да бъдете на палубата с него, не тук с мен — това беше заявление, а не въпрос.

— Да, би трябвало, в името на всичко свято! — гърленият глас на Падриж беше дрезгав от гняв. — Но ТОЙ ми каза да стоя тук, и ще стоя тук, освен…

— Освен какво?

— Освен, ако вие не ми дадете думата си, че няма да избягате отново, малката.

В напрегнато мълчание Тес обмисляше въпроса му, чувствайки по някакъв начин, че бретонецът ще приеме нейната дума като споразумение. Съзнаваше също, че ако го задържаше тук, биха могли всички да загинат.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Много добре, аз ви давам думата си. Само… — пръстите й извиваха неспокойно гънките на студените чаршафи на леглото, — н-не ме заключвайте.

— Вие давате думата си? И се кълнете пред Бога?

— Д-да.

— Тогава няма никаква нужда от заключване — каза просто Падриж.

Тес премигна, чувайки звука на течност плискаща се в стъкло.

— Въпреки, че се съмнявам, че ще направите както ви съветвам — продължи той. — Аз ви оставям гарафа със сайдер от Свети Бри, до вас на масата и пълна чаша. Това ще ви стопли малко, а и вие никога няма да опитате по-сладка бутилирана слънчева светлина, морска чайко.

— Мерси! — Тес промълви просто, знаейки, че не можеше да пие и че сайдера не би бил нещо повече от киселина в устата й.

Креслото проскърца, тя чу ботушите му да трополят по дървения под. Вратата се отвори, пропускайки смразяващия вятър в стаята, след това се затвори с трясък.

Тес остана сама отново и то както обеща Падриж — незаключена.

Още докато ботушите му трополяха по стълбите, Тес започна да зъзне. Около нея тъмнината се премести, идвайки по-близо. В същия момент корабът изстена и потрепери, подмятан като сламка от яростта на бурята.

Сенките станаха по-плътни, приближавайки се към нея. С побелели устни от напрежението, тя допря студените си пръсти до тях, за да не изкрещи. Навън вятърът виеше пронизително.

Тя ще бъде затворена тук, за остатъка от живота си — мислеше си отчаяно. Затворена като в капан завинаги, също както в тъмните тунели…

Тес се вкамени, чувствайки настръхналото докосване на дебел, космат крак.

Не, каза си тя паникьосано. Те не биха могли да са тук. Това беше различна тъмнина, различни сънища.

Близо до пода чу лекото шумолене на малки тела. Задавено хленчене се прокрадна през устните й. Бори се, си каза тя. Те са само в твоето въображение.

С побеляло лице се облегна на стената, свивайки краката си за защита пред гърдите си. Тя започна да трепери, леко в началото, след това в диви, конвулсивни изригвания.

Упорито се съпротивляваше, вложи в борбата всичкия си разум и воля. Но това не бяха същества, които можеха да бъдат победени със силата на логиката или светлината.

Тези същества извираха от тъмнината и въображението, тяхната сила не можеше да бъде конфронтирана директно.

Тресейки се, Тес намери завивката и я дръпна около себе си. Момент по-късно чу първото леко тяло да тупва върху чаршафите и да шепне през леглото, пълзейки към нея.

Последната следа от топлина се изцеди от лицето й.

ТРЯБВА ДА ЗАПАЛЯ СВЕЩ! — изкрещя тя в мълчанието на ума си.

Тогава стройното й тяло се вкамени, като разбра, че този път няма да има спасение.

Никога отново няма да има светлина, която да я освободи от нейните кошмари, тъй като светлината си беше отишла от нейния свят.

Това мъчение щеше да бъде завинаги.

 

 

— Бих казал, че минахме най-лошото. Дръж кораба стабилен докато стигнем Морбихан — уморено Андре отмахна тъмни, мокри кичури коса от лицето си.

Беше уморен, по дяволите, изхабен и изсмукан до кости. Беше почти замръзнал в тези прогизнали дрехи.

„Но ние успяхме“ — помисли си той триумфиращо. Черните зъби на Уесантските рифове и скали бяха зад тях.

Като махна на ниския льо Фур да го замести при кормилото, погледът на Андре попадна на гигантския ръст на неговия помощник-капитан, който стоеше в основата на задната мачта и произнасяше тирада на двама члена на екипажа, за това как се намалява платното на брамстенга.

Яростна ругатня избухна от устните на Андре.

— Какво по дяволите нравиш тук, горе, льо Бра? — капитанът вече тичаше тежко към стълбите. — Аз ти казах да стоиш долу с НЕЯ!

Лицето на Падриж потъмня, само с огромно усилие на волята той се контролираше и успя да не допусне яростта да го обземе.

— Аз бях нужен ТУК, капитане. И жената даде думата си, че няма да избяга отново. Аз сметнах, че това е достатъчно…

— Но ти си сгрешил, по дяволите — с мрачно лице Андре изтрополи покрай първия си помощник-капитан, чувствайки студеният полъх на вятъра. Тя спеше на светлината на свещ, той беше виждал това достатъчно често, докато стоеше в сенките под прозореца й в Ейнджъл. Как беше могъл да забрави?

Още повече сега, когато тя беше затворена в свят на жестоки сенки.

Той се смъкна надолу по тесните стълби. Зад него Падриж избълва грубо проклятие, но Андре дори не чу. Цялото му същество беше насочено към каютата в края на коридора.

Със студени пръсти отвори вратата.

— Моя малка — промълви той с потъмнели очи. — В името на Бога, какво направих аз?

Тялото й беше вкочанено, където се беше опряла на стената, лицето й белязано със страх и болка. Сълзите се изливаха по побелелите й бузи и червени ивици обграждаха устните й, където ги беше захапвала, за да не крещи.

Но най-лошото от всичко бяха очите й. Огромни и неподвижни, те се втренчваха сляпо в празното пространство, тъмни кладенци отразявайки една безкрайна болка.

— Света Богородице — възкликна първият помощник-капитан като влезе в каютата на Андре.

— Ром, Падриж! — нареди капитанът. — И донеси сандъка от последното ни плаване — отивайки към своята измръзнала затворничка, брадатият французин позна грубия страх. Страх по-голям от този, който беше познал по време на най-голямата ярост на бурята. — Аз съм тук, моя малка — промълви той бавно на английски, гласът му все още прегракнал от натиска на въжето — Ти повече не си сама, сърце мое.

С лице набраздено от угрижени бръчки, Андре докосна вкочаненото й коляно, което беше свито към гърдите й.

Какво ще стане, ако тя не отговори? Ами, ако беше дошъл твърде късно?

— Говори ми, морска чайко — молеше я настоятелно, обръщайки на бърз френски. — Кажи ми какво виждаш в своята тъмнина. Когато се разкажат сънищата, понякога губят своята сила.

Дали нейният строен силует не потръпна леко?

— Хайде, малка тигрицо, къде е твоята борбеност? — молеше я той милостиво. — Да, аз искам борба от теб сега. Крещи ми! Викай и хапи, дори! Всичко друго, само не това, защото това не е жената, която измъкнах от морето.

Дали друг спазъм не я разтърси? Неговото лице беше потъмняло от тревога. Андре седна на леглото, обхвана раменете й със силните си ръце и я притегли към гърдите си.

Тя не говореше. Побелелите й пръсти лежаха свити и неподвижни в скута й.

Те все още седяха така, когато Падриж се върна с гарафа ром няколко минути по-късно. Мълчаливо Андре капна малко от силната течност между стиснатите устни на Тес.

Тя се закашля и се опита да дръпне главата си.

— Ела, me kalon^[1]. Пий заради мен, мое сърце. Това ще те стопли и ще донесе светлина в твоята задушаваща тъмнина — Андре още веднъж повдигна чашата до устните на Тес. Този път, когато тя се опита да се дръпне, той задържа главата й и я държа неподвижна, докато тя не се задави от силния алкохол.

Нейните очи потрепнаха затворени и когато отново се отвориха, ярост извираше от техните сиво-зелени дълбини.

Облекчение обзе капитанът на „Свобода“. Това беше началото. Сега само, ако можеше да я разсърди още малко…

— Хайде, морска чайко, ти показваш пренебрежение към добър ром и това е нещо, което аз няма да търпя, не и когато аз и моят екипаж минахме през толкова трудности, за да се сдобием с него — хващайки студените бузи на Тес между пръстите си, той я насили да глътне още малко. — Изпий го всичкото!

Тънките пръсти на Тес се разтрепериха в опит да го отблъсне. Дясната й ръка се сви в юмрук и тя го удари силно.

Нейната цел, откри Андре за свое най-голяма огорчение, беше много добра. Вълна от болка заля челюстта му, където го удари.

— По дяволите! — възкликна той, обръщайки се рязко, притискайки я до гърдите си, докато се опитваше да хване летящите й юмруци.

— Пусни ме да си отида! Аз няма да го направя, чуваш ли? Не и отново! — сега тя се бореше съвсем сериозно, очите й бяха станали огромни от уплаха.

Един мускул потрепна на лицето на Андре, докато изучаваше бялото й, набраздено от сълзи лице и слепите, изтерзани очи.

„Не по този начин, моя малка — си каза наум. — В името на Бога се кълна, че никога не съм мислил да бъде по този начин.“

„Нека небето ми прости“ — продължи мислите си корсарят протягайки се за още ром.

Само, че този път питието беше за него.

Той бързо надигна бутилката, поглъщайки дълго и упорито, опитвайки се да забрави тъмният ужас, който беше видял в слепите очи на своята пленничка.

— Няма да има повече ром, морска чайко, обещавам ги — дългите му пръсти покриха дланите й и той ги притисна до гърдите си. — И повече никакви сънища в тъмнината. Не и когато аз съм тук, me kalon. С мен ти ще познаеш само звездна светлина и обедно слънце. Повече никакви сенки. Само това.

Неговото дишане беше дрезгаво и хрипливо, когато той сведе устните си над нейните, опитвайки се да обуздае своята припряност, своето жестоко отчаяние. Преследван от мисълта, че на три пъти за малко не я загуби, два пъти от вятъра и вълните и последният път поради нещо много по-лошо.

Тогава топлата коприна на нейните устни срещна неговият жаден език и той беше напълно загубен. Стенейки, обви с устните си нейните устни, за да ги усети по-пълно, чувствайки се, като че ли премятан от бурното море.

Давейки се и знаейки, че не иска никога повече да се върне на повърхността.

Света Богородице, тя беше буря, която го разтърси целият. Дори сега, когато тяхната целувка беше преди няколко секунди, французинът знаеше, че никога не би могъл да се насити на тази жена.

Изведнъж цялото жестоко напрежение от последните седмици се размъти и избухна в него, заливайки го с дивашка вълна от страст. С възпламенени чувства той я галеше, ближеше, щипеше.

С всяка измината секунда необуздано искаше да се удави в сладкия вкус на устните й, в кожата й ухаеща на лавандула и морска сол.

С вдигната глава капитанът на „Свобода“ посрещна бурята, чувствайки желанието да го залива с бесни вълни.

О, да, той ще я притежава неговата англичанка. Каквото трябва да извърши, той ще го направи. И когато времето накрая дойде, притежанието му ще бъде пламенно и всецяло.

Засега и завинаги.

 

 

Тъмнина навсякъде. Ужасът я задавя и все пак.

Нещо рязко докосна бузите на Тес и изведнъж устните й бяха залети с огън. Тя сподави ридание, борейки се диво срещу лудостта, която удряше като с чук в главата й.

Хленчейки, чакаше ядното захапване на малки челюсти, пръстите й се отваряха и затваряха конвулсивно.

Вместо това ръцете й срещнаха топла плът и стегнати мускули.

ОТНОВО СЪНИЩА — промълви студен глас. ТОЗИ СЪН Е ПО-ОПАСЕН ОТ ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ.

Мръщейки се Тес повдигна трепереща ръка, за да обхване пулсиращите си бузи.

И смътно осъзна, че болката й идваше от стърженето на брадатата кожа, а не от малките нощни същества.

Сън? Ако е така, колко сладък!

Отново яростен и лъскав, тъмният огън премина през устните й, карайки я да трепери — не от болка, нито дори от страх, а от глад, който тя едва проумяваше.

Дълбоко в Тес, в отговор се събуди за живот една топлина. Мускулите й се стегнаха, чувстваше се тежка и лека в същия момент. Празнотата порасна в остра болка.

— Спрете — изохка тя, уплашена от тази буря, която той й донасяше. Тя се страхуваше да чувства така открито всичко това, защото всичко досега в живота й я беше научило, че когато се откриваш към болката и страданието, страдаш повече, че всяко удоволствие носи агония при финала си.

Неволно Тес мислеше за мъжа, който беше първата й любов, мъжът, който беше съсредоточил всяка нейна надежда за щастие. Неговите целувки също я бяха оставяли гладна и страдаща от болка. И накрая това желание не й беше донесло нищо друго, освен страдание.

Не, тя не би трябвало да се поддава!

— Вие сте толкова студена — промълви французинът, брадата му драскаше устните й. — Но не за дълго, моя малка — Неговите малки гальовни пръсти започнаха да откопчават копчетата на влажната й риза.

Тес рязко си пое въздух, когато сънищата се измениха и приеха формата на странник с настойчиви, гладки пръсти. Разбирайки намеренията му, тя се отдръпна с отвращение замръзвайки в ръцете му.

Той само я притегли по-близо.

— Тихо, мое сърце. Падриж е донесъл красиви коприни и кадифе и аз бих искал да те видя облечена цялата в сапфири и пурпур, а не в тези мокри бричове. — През цялото време докато говореше силните пръсти на Андре продължаваха да се движат успокоително, донасяйки очарование на треперещата й плът.

С леко шумолене нейната студена, влажна риза се свлече от раменете й.

Студен въздух погали голата й кожа и паниката я задави. Как можеше той да постъпва така? Това е лудост!

— Спрете! Вие не трябва да…

Той успокои протестите й с тъмната ярост на устните си. Този път цялата нежност си беше отишла от неговото докосване. Той сега нито молеше, нито убеждаваше. Той вкара езика си дълбоко в нея, моделирайки я съгласно голямото си желание и предавайки й от своята страст.

Навън вятърът виеше, плющеше с платната, изпращаше морска вода, която експлодираше върху палубата.

Или всичко това ставаше в сърцето на Тес, което се премяташе и потъваше?

Ужас я обхвана когато почувства гранитните стени около сърцето й да се разклащат и да си отиват.

НЕ ГИ ОСТАВЯЙ ДА СИ ОТИДАТ! НЕ СИ ПОЗВОЛЯВАЙ ДА ЧУВСТВАШ, ТЪЙ КАТО ЧУВСТВАТА ТЕ ПРАВЯТ СЛАБА, А СЛАБОСТТА Е СМЪРТ, НАЧАЛОТО НА ВСЯКА БОЛКА.

Но силните ръце нашепваха различна истина. Техните докосвания бяха богати с обещания за един омагьосан свят. Завладяна от робството на нежните ласки на Андре, Тес стенеше, обзета изцяло от бурята на нови усещани, които той й разкриваше.

С изтънчена агония неговите гальовни, загрубели от работата пръсти повдигнаха косата й и галеха нежната кожа на врата й. Брадясалите му бузи търкаха нежните й устни.

И тази необятност от малки мъчения само се добавиха към тъмната й възбуда и удоволствие. Като че ли знаеше това, Андре остави устните си да кръжат, докато Тес не се преизпълни с желание, едва тогава наклони лицето си, смачквайки устните й и изливащ цялата си душа.

Беше ли всичко това възможно? — чудеше се тя. И все пак, как би могла да спре сърцето си да препуска така, когато той я докосваше, когато тялото й ставаше толкова странно и необуздано, жадно за тези сладки мъчения, които той й донасяше.

— Няма да има повече сенки, най-мила моя. Само жега и бури, моя любов — прошепна прегракнало мъжът до нея, неговите устни галеха нейните, копринената заобленост на ухото й, вената, която пулсираше на врата й. — Нищо друго няма значение, освен това. Няма никакво минало и няма да има никакво бъдеще за нас, само това сладко, безсилно НАСТОЯЩЕ. Отвори себе си към него, моя малка. Сподели го с мен.

Дъхът му беше горещ, сладък с лекия мирис на ром. Неговите пръсти, които оставяха наелектризирани следи но чувствителната й кожа бяха твърди и сигурни.

ОПАСНО. БЕЗКРАЙНО ОПАСНО. Той знаеше точно какво правеше, си даде сметка Тес. Докато тя…

Тя се носеше по течението, като отклонил се неуправляем кораб.

С тихо ридание се мъчеше да го отблъсне, бутайки го по косматите му гърди. Отчаяно се мъчеше да проясни обърканите си мисли, да събере волята си, за да му откаже.

Но капитанът на „Свобода“ не обръщаше внимание на борбата й. Покривайки с длани голите й рамене, той започна леко да я целува надолу по врата, стенейки като почувства горещата й кожа под устните си.

— Разпали се заради мен, моя малка. Аз чаках толкова дълго… — той се движеше надолу и още по-надолу. Докосванията му бяха буря и очарователно мъчение. Брадата му докосна горната част на гърдите й и това изпрати горещи вълни, които стигнаха до върха на пръстите й.

— Мили Боже, Андре, ти, ти трябва да спреш. Аз, аз не мога да мисля когато ме докосваш така!

— Може би няма нужда да се мисли, моя малка — промърмори капитанът, гласът му богат и мрачен като рома, който й даваше преди това. — Може би засега е достатъчно да се чувства. Да чувстваш това и много повече от това. Въпреки, че що се отнася до мен, ТОВА е повече, отколкото мога да понеса — промърмори той дрезгаво.

Горещина нахлу в лицето на Тес, когато тя разбра какво иска той да каже, тъй като твърдата линия на възбудената му мъжественост беше притисната до бедрото й.

Капитанът се засмя мрачно, пръстите му галеха горещите й бузи.

— Ти се изчерви, англичанке. И това те направи неописуемо красива.

Изненадана от дрезгавата нежност в този глас, Тес повдигна главата си, отчаяно искайки да можеше да види лицето му.

И в този момент, един цял нов свят от усещания се откри за нея.

Сляпа, тя започна да опознава съдържанието на звука и мириса, многото сенки на тъмнината. Невиждаща, се научи да се уповава на нови, изключително чувствителни усещания.

Това беше първият урок, който французинът й даде. При събуждането си Тес се почувства необуздана, искайки да вкуси всички други неща, които той би могъл да й покаже.

— Андре — каза тя дрезгаво, без да си дава сметка, че нейните мисли бяха намерили външен израз. Главата й се наклони. Устните й неволно докоснаха врата му.

Той потрепери. Тес почувства как широките му гърди буботеха, когато той стенеше. В началото тя се вкамени, занемяла от неговия ответ. След това започна да се усмихва, стоплена от откритието, че има такава сила над него.

Пръстите му се заровиха дълбоко в косата й, дърпайки главата й назад и откривайки лицето й за критичния му поглед.

— Значи моята болка те забавлява, така ли? — пръстите му се втвърдиха и той промърмори грубо проклятие. — Ти се научаваш бързо, морска чайко. Мисля, твърде бързо — високото му тяло се стегна и тя почувства, че той се отдалечава.

Студената вълна, която я заля беше зашеметяваща. Тя потрепери, чувствайки тъмнината да идва по-близо.

Но минута по-късно силното му тяло падна тежко върху нея, връщайки я обратно в леглото.

Изведнъж тъмнината си беше отишла, пометена надалеч от свят на богати усещания и безкрайни чудеса. Когато топлият му дъх лъхна голата й кожа, Тес разбра, че той изучаваше белега й по рождение с формата на сърце над дясното й бедро. Гърдите и се издигаха и спускаха неравномерно, тя почти можеше да почувства тъмната сила на очите му, когато те обхващаха с поглед кожата й.

Още веднъж лицето й почервеня. Какъв вид разпуснатост й беше натрапил той? Тя трябваше да спре сега, преди да е станало твърде късно!

НИМА ВЕЧЕ НЕ Е ТВЪРДЕ КЪСНО? — я попита подигравателен глас.

— Андре!

— Повтори отново името ми, англичанке — изръмжа той.

— А-Андре, моля…

— Да, сърце мое. Всичко това е заради удоволствието. Да ти доставя удоволствие, мое сърце, е това, което доставя и на мен удоволствие. Чувствам буря да се надига в мен, когато ти казваш името ми по този начин. По дяволите, аз мисля, че да ти доставям удоволствие ще е едно от нещата, които аз ще върша най-добре на този свят.

Тогава доказа думите си. Грубият му език засмука нежно розовото зърно на гърдата й, карайки Тес да се задъха от удоволствие. Потрепервайки тя се опита да потисне един вопъл.

Въздухът й свърши.

Разсъдъкът й се върна след един удар на сърцето й.

Бодливата му брада разтриваше нежната заобленост на гърдите й, един изключителен контрапункт на кадифеното удоволствие на влажния му, кръжащ език. Тогава, с ръмжене, неговите устни обхванаха горещият й, болезнен център.

Тес хленчеше, навлязла сляпа и жадуваща в море от груби усещания. Мъчение и удоволствие вървяха заедно. Около нея света блещукаше и се разтвори.

— Толкова нежна. Аз мисля, че бих могъл да се удавя в твоята мекота, моя малка — прошепна французинът, без устните му да оставят кожата й.

При звука на тези грубо-нежни думи, малки слънца експлодираха зад очите на Тес заливайки я със златна светлина.

И по някаква странна алхимия мекотата под устните му се поду и стана твърда, образувайки стегната пъпка. Тес усещаше и не се бореше, чувстваше и не се учудваше, потънала в тъмно удоволствие, при което нямаше място за логика или разум.

Стенейки дрезгаво, той сключи устните над нея, поглъщайки я дълбоко в устата си, езикът му се движеше твърд и влажен по настръхналата й кожа.

Никакви сенки повече, си мислеше смътно Тес. Не и с този мъж. С него само жега и буря — само желание на диви, поглъщащи вълни. Може би, както той беше казал, това беше действително истина.

Тя не знаеше как той я беше намерил или защо, знаеше само, че това чувство между тях беше остро и заслепяващо, по-сладко от всичко досега. То почти беше достатъчно да я накара да повярва в доверието отново.

— Кажи ми, че ти искаш това, сърце мое — стенеше Андре. — Кажи ми, че ти чувстваш тази буря така, както и аз.

НЕ ОТГОВАРЯЙ — студен глас я предупреди. — НЕ СЕ ДОВЕРЯВАЙ НА НИКОЙ МЪЖ.

За един момент Тес мислеше за Рейвънхърст и спазъм я разтърси.

Французинът не пропусна нито потрепването, нито колебанието.

— Има ли друг? — сега гласът му беше стоманен, заедно с тъмна ярост.

Как можеше тя да обясни, че болката може да обвързва така здраво, както и удоволствието, че първата любов, макар и отдавна мъртва, хвърля сянка върху всички бъдещи удоволствия? Накрая какво би могла да каже, особено когато го разбираше толкова малко?

Мълчанието между тях се проточи; всяка секунда през която Тес се колебаеше, позволяваше на мрачни мисли, на страх и съжаление да се промъкват между тях.

— Ти обичаше ли го? — попита мъжът над нея.

— Не! — рязко и бързо отговори тя. Твърде бързо.

Тес чу как той бързо си пое въздух. Почувства напрежението на пръстите му върху нейните гърди. Сърцето й започна да тупти диво. Можеше почти да чуе как той се намръщва.

— Аз се чудя!

— Какво значение има? Няма никакво минало, ти самият каза така.

Притисната до тялото му, Тес почувства и чу бавната му въздишка.

— Изглежда, моя малка, че съм сгрешил.

— Но аз — аз ти дължа живота си.

— Ти НЕ МИ ДЪЛЖИШ нищо — отговори грубо корсарят. — ЗАДЪЛЖЕНИЕТО не е това, което очаквам от теб! — той дръпна ръцете си от жадуващата й кожа и не посегна отново към нея.

Тес беше зашеметена от яростното съжаление, което почувства, когато той постъпи така. Минута по-късно го почувства да се размърдва, чу изскърцването на леглото, когато се изправи на краката си. Ботушите му затрополиха по пода и той се отправи към вратата, където се задържа.

— Когато те взема, англичанке, ще бъде по твой избор и по твое настояване. В този момент няма да има никакво друго мъжко име на устните ти, никакво друго мъжко лице в мислите ти, разбираш ли? Няма да те притежавам по никакъв друг начин!

Вратата проскърца на пантите си, след това се затвори, оставяйки Тес в чернота и студ още веднъж.