Кристина Скай
Черната роза (28)

27.

Трясъкът на затворената врата дълго ехтеше в притихналата стая.

Онемяла, Тес седна и се вкопчи в ризата си, пулсът й все още диво кънтеше в ушите й. Какво й стори този мъж? Мили боже, той беше непознат. Как можеше да притежава такава сила над нея?

Невикани дойдоха спомените за здравите му ръце, безмилостни и знаещи върху горещата й кожа. Дори сега мисълта за това, накара кръвта да бушува във вените й.

Срещу това нещо ли се гневяха фанатиците, надъхани от техните проповедници и майките предупреждаваха дъщерите си да се пазят? Или тя наистина полудяваше вече?

Прокара пръсти по устните си, подути от целувките му, след това ги дръпна рязко като опарени. При това рязко движение залитна към хладния ръб на гарафата.

Сайдера, който Падриж беше оставил.

Сладък като бутилирана слънчева светлина — го беше нарекъл. Тя можеше да използва малко слънчева светлина сега, помисли си Тес. Всичко, което би могло да я държи настрана от демоните.

Треперещите й пръсти обхванаха студения съд. Затваряйки очи поднесе гарафата към устните си.

За първи път в живота си опитваше бретонския сайдер и кафявата течност беше лека и огнена, цялата в мехурчета, точно както Падриж беше казал.

Бързо Тес погълна друга глътка. Тъмнината се отдръпна леко, по-малко задушаваща, ужасът сега не тегнеше над нея така тежко.

С предизвикателно подсмърчане седна и притегли тежката гарафа в скута си. Още една глътка — тя почувства, че стомахът й се загрява, топлината достигна до ръцете и пръстите й. Размърда пръстите на краката си, наслаждавайки се на топлината, която се излъчваше от тях.

ТИ, МОЕ МОМИЧЕ, СИ ПОЧТИ ПИЯНА, помисли си тя. Е ДОБРЕ, И КАКВО ОТ ТОВА? — отговори тя на този цензуриращ глас. Какво значение имаше след всичко, което се случи?

Тя погълна още една глътка и тогава мисълта й дойде. Защо да остава тук в усойното мълчание? Тя не беше човек, който можеше да бъде командван от който и да било, не дори от един арогантен завоевател, като нейния французин.

Тя сега ще му го докаже.

 

 

Вятърът виеше, когато Тес се изкачваше по стълбата. Този път би трябвало да бъде по-внимателна, реши тя. Веднъж вече се беше промъкнала покрай екипажа, но след като си изпатиха от яростта на капитана, сега щяха да бъдат по-бдителни.

Тя стъпи на палубата и вятърът развя кестенявата й коса около лицето й. Сайдерът я караше да се чувства жизнена, като че ли тъмнината не би могла да й навреди.

Над главата си чу резкия плясък на корабните платна и някъде от ляво се чуваше въже да удря в палубата.

— Оправи този кливер, льо Фур — чу да крещи Андре на гърлен френски откъм носа.

С туптящо сърце Тес се върна обратно на стълбите, когато оживената активност на палубата продължи, тя отново се показа.

Веднага се препъна в някакъв сандък, когато една вълна повдигна кораба, отхвърляйки я настрана и след това на колене.

Тес се люшна замаяно и сподави кикота си. НЕ ПИЙНАЛА, А НАПРАВО НАПЪЛНО ПИЯНА!

И НАСЛАЖДАВАЙКИ СЕ НА ВСЯКА МИНУТА, си помисли тя предизвикателно, отхвърляйки палавите къдрици от лицето си, радваща се на студеният вятър върху почервенелите си бузи.

В същия момент твърди пръсти обхванаха кръста на Тес и тя се сблъска с масивни гранитни гърди, които изкараха въздуха от дробовете й.

— Какво, в името на всички светци, правиш ти тук горе?

Тес хлъцна леко и се усмихна неуверено.

— Аз просто се разхождам по палубата, капитане. Вие не сте ме ограничили да стоя само във вашата каюта, доколкото си спомням — притисна юмруци на хълбоците си и погледна нагоре където смяташе, че се намира лицето му. — Не че това би имало някакво значение и да го бяхте направили.

— Ти луда малка глупачке! В такава буря — гласът на Андре се задави и той подуши въздуха. — Ти си пила — каза той невярващо. — По дяволите! Но ти си пияна!

Тес се опита да повдигне рамене независимо.

— Смятам, че съм. Надявам се, че е така, след всички усилия които положих. Разбира се, не бих могла да кажа със сигурност, тъй като никога преди не съм изпадала в такова състояние. Може би, ако вие го опишете…

— Падриж — прогърмя капитанът, с ръце стегнати като менгеме около кръста й. — ЗАВЕДИ Я ДОЛУ!

Но Тес откри, че не й се връща в тъмнината, не и когато се наслаждаваше на нежната ярост на вятъра, солта се чувстваше във въздуха. И освен това се наслаждаваше дори и на тази схватка с капитана на „Свобода“. Защо би трябвало да се връща в застоялото мълчание под палубата?

С ръце на хълбоците, упорито опънала рамене тя се обърна с лице към французина, цялата огън и предизвикателство.

— Аз няма да отида!

— О, ти ще отидеш, моя малка избухливке, или ще почувстваш възмущението на ръката ми върху твоят нежен задник!

Тес стисна устни. Някакъв луд демон я накара да се притисне по-близо до него, вместо да се отстрани.

Задъханото поемане на въздух от капитана беше това, от което тя имаше нужда, за да продължи.

Гърдите й докосваха неговите гърди, облата извивка на корема й докосна каменните му бедра. Тъмна вълна от удоволствие я заля, когато почувства, че той се втвърдява и подува при този интимен контакт.

— Какъв трик е това? — попита Андре дрезгаво и пръстите му се впиха в кръста й.

Тес не отговори, твърде замаяна от бурята, която бушуваше в кръвта й при неговото докосване. Главата й се отпусна назад и дългата й коса се развя диво около гърба и раменете му, мятана от вятъра, докато тя обви и двамата в своите тъмни, живи пламъци.

По някакъв начин, по тяхно собствено желание, влажните устни на Тес се разтвориха. Това беше лудост, разбира се, но по някаква причина за нея това нямаше значение.

Тя се усмихна.

Андре стенеше.

Тогава, без предупреждение тя беше бутната на палубата, притисната от цялата дължина на тялото му, бедрата й заключени до неговите, докато усети силата на мъжествеността му върху нея.

Тес би трябвало да бъде уплашена, но по някаква причина, не беше. Вместо това чувстваше само странен, остър глад. Искаща — и тя не знаеше какво.

— Ти играеш опасна игра, морска чайко — каза дрезгаво Андре. — В този свят на вятър и море, аз съм господарят. Каквото поискам си го взимам. Трябва ли да ти го доказвам? Искаш ли да те взема тук и сега?

СПРИ, ГЛУПАЧКЕ — предупреди я последният й остатък от здрав разум. Но Тес не се вслуша, тъй като някакъв тъмен, примитивен инстинкт я караше да иска да изтръгне друг вопъл от неговите устни. Още веднъж тя помръдна, плъзгайки се срещу тази негова част, която изпъкваше и се подуваше като доказателство за желанието му.

Този път неговият вопъл беше дълъг и протяжен.

Дъхът й пресекна, когато беше стегната в обятията му. Шхуната подскочи рязко, подхвърлена от гигантска вълна. Или само на нея така й се стори, както беше объркана от дивото, безумно желание, което я беше обхванало.

Тя не можа да разбере каква е истината, тъй като в следващата минута се разнесе остър вик от бугшприта. Около нея нощта избухна в звуци и движения.

— Всички по места — изгърмя Андре на френски, преминавайки на бърз бретонски със следващото си поемане на въздух.

От кърмовата част на кораба се чу свистенето на гюле и цепенето на дърво. Под краката си Тес, почувства, че палубата потрепери.

„Свобода“ беше обстрелвана.

— Проклетият английски патрулен кораб се завърна — извика Падриж някъде отдясно на нея.

— По дяволите, Падриж, заведи я долу!

Но преди първият помощник-капитан да имаше време да реагира, друг залп просвистя във въздуха. Изведнъж Тес почувства, че ръката на капитана се втвърди.

— АН-АНДРЕ? — проплака тя. — Какво стана? Ранен ли си?

Французинът промърмори мрачно:

— Не, за Бога, но този мой кораб е зле ранен. Ще бъдем щастливи, ако стигнем до Морбихан живи.

Смътно Тес почувства, че ръцете на гиганта я отделиха от него. Гласът на Андре остана някъде назад.

— Ела, малката — каза Падриж през рамото й. — Когато хвърчи олово, палубата не е място за дами. Не дори и за такава дама като теб.

 

 

Гарафата звънтеше върху масата когато Падриж отвори вратата на капитанската кабина. Тес почувства дървото под краката си да скърца протестиращо. „Свобода“ започна да сменя посоката.

Минута по-късно друго гюле експлодира и шхуната се замята диво.

— Аз трябва да отивам! — Падриж вече тичаше обратно към стълбата.

Пръстите на Тес сграбчиха студените завивки на леглото. Мили Боже, щяха ли сега да умрат в морето?

Изведнъж пръстите й замръзнаха. Английски патрулен катер ли беше казал Падриж? Защо не беше помислила за това по-рано? Да, тя трябва да се опита да излезе на палубата преди…

Но нейната луда идея беше мъртвородена. Дори по някакъв начин да можеше да сигнализира на английския кораб, какво можеха да направят те за нея? Да спуснат лодка — в това бурно море?

Раменете й се смъкнаха. НЕВЪЗМОЖНО.

Кой го е грижа? Тя беше пасажер на борда на френски контрабанден кораб и това по същество я правеше и нея криминална. „Просто така се случи, че аз плувах в Ламанша, когато знаменитият капитан на «Свобода» ме намери и ме качи насила на кораба.“

Тес се намръщи, като си представи недоверието им при един такъв разказ.

Не, те никога не биха й повярвали. И с пълно право — си мислеше тя мрачно, давайки си сметка за тайните на нейната идентичност.

Една сълза се плъзна по бузата й и тя я избърса ядосано. Тъмни и замъглени, очите й се взираха в тъмнината, без да виждат нищо. Още едно гюле експлодира някъде високо над главата й и Тес залитна, когато корабът се заклати и потрепери.

Не, тя нямаше никакъв избор освен да стои тук и да чака.

Надявайки се, че няма да умре през следващите няколко минути, сама и забравена в тъмнината.

 

 

Стори й се, че са минали часове преди крясъците да спрат.

Най-накрая тичащите стъпки по палубата се забавиха. За първи път Тес си даде сметка, че ръцете й я боляха от нейното стискане на завивките.

Някъде откъм кормилната част на кораба дочу Андре да дава гърлени заповеди.

На нея ли й се струваше така или наистина силата на вятъра намаля, морето не бушуваше вече така диво?

Стройните й рамене потрепериха, пулсиращи от болка от това, че ги беше държала твърде дълго стегнати от напрежение.

Изведнъж тежки стъпки прогърмяха надолу по стълбите, вратата беше отворена с трясък. Тес чу шум от борещи се тела.

— Пуснете ме, по дяволите! — силният вик на Андре процепи въздуха, по-силен от виещия вятър.

Тес се намръщи, тъй като не беше в състояние да разбере гърленият бретонски, на който той заговори след това. Но значението им беше почти ясно и тя беше доволна, че това негодувание не беше отправено към нея.

Чу се глухо тупване, последвано от сподавен вик от болка на Падриж.

— Може ли наистина да се страхувате от едно малко парче олово? — попита Падриж.

— Аз не се страхувам от нищо, льо Бра — прогърмя Андре. — И ти много добре го знаеш! Остави ме да се върна на палубата, където имат нужда от мен. Ние все още не сме достатъчно далече от рифовете, а и английския патрулен кораб би могъл да се върне.

— Не и след начина по който ги изгонихте, мой капитане.

Гласът на Падриж се стопли, със следи на хумор в него.

— Господи, беше чудесна гледка. Аз ще разказвам на внуците си за това един ден.

— Ти няма да доживееш да имаш внуци, ако не ме пуснеш!

— Нито вие ще живеете, ако ви пусна!

Тес скочи на крака.

— Престанете! — извика тя неспособна да понася повече тяхната кавга.

— Хиляди извинения, приятелю мой, но ти няма да бъдеш за дълго на този свят, освен ако льо Фур не извади това парче олово от крака ти. Ти вече си прогизнал от кръв!

— Ти наричаш това рана, Падриж? Това не е повече от убождане с иглата на една стара жена!

— За такова малко нещо, твърде много кръв е изтекла — каза Падриж сухо. — Сега отиди и си легни спокойно като смел човек. Твоята жена учтиво ти предоставя леглото, за да го ползваш. Ти не би искал да нараниш чувствата й, нали?

ТВОЯТА ЖЕНА.

Тес потрепери. Думите изглеждаха така неестествени, така истински по някакъв начин.

Острото мълчание, което последва след невинното изявление на Падриж, беше нарушено от Андре, който пое рязко въздух.

— Размърдай си туловището и се върни на палубата, Падриж. И внимавай платната да са по посока на вятъра. Ще вали още преди да се съмне.

— О, на всяка цена, аз ще бъда много грижовен към твоя кораб — промърмори първият помощник-капитан.

— Още едно последно нещо, Падриж — каза капитанът. Следващите думи бяха само за неговия помощник-капитан и бяха казани на бърз бретонски.

Когато свършиха, Тес чу Падриж да прекосява пода. Вратата се отвори и Падриж излезе, крещейки за льо Фур.

Тес не помръдна, чувствайки мощното присъствие на капитана с всяка фибра на тялото си. Той беше наблизо, тя знаеше, тя можеше да чуе неговото дрезгаво, неравномерно дишане.

— Моя малка.

Две думи. И все пак в тях се съдържаше такова богатство от чувства: нежност, триумф, несигурност и силно мъжко желание за притежание.

Имаше ли в тях и следа от съжаление — чудеше се Тес. Тя тръсна главата си, намръщвайки се в тъмнината.

— Ела и ми помогни да легна в нашето легло, морска чайко — нареди Андре.

— Аз не мога да ви помогна — каза тя, засрамена, че не можеше.

Изведнъж се ядоса, че единственото нещо, което й поиска, не може да го направи.

— В случай, че сте забравил аз не мога да виждам — добави тя ледено.

— О, но ти можеш да ме чуваш, морска чайко. И най-важното от всичко ти можеш да ме ЧУВСТВАШ. Нека това чувство да те води сега към мен.

Ядът й се разпали. Лудост! — си помисли тя. И все пак…

Бавно започна да се придвижва към мястото, където си представяше, че стои той, тежкото му дишане й беше пътеводител. Почти можеше да види неговата висока, мускулеста фигура да стои в рамката на вратата, изучавайки я с арогантно изражение на лицето.

Французинът не издаде никакъв звук, за да й помогне, забеляза Тес, което само усили нейното желание да успее. Нервите й се обтегнаха, проучвайки тъмнината.

Тогава тя го почувства — странен, див резонанс, който нахлу в кръвта й, вибрирайки през костите и мускулите й.

Това беше вторият урок, който той й даде.

Тя се вкамени и напрегна всичките си усещания, за да го намери.

Той беше много наблизо, тя знаеше това сега, когато задавеното му дишане спираше, това само потвърждаваше нейното предположение.

Тес се обърна надясно. Леко полъхване на въздуха я погали по зачервените бузи, развявайки една непослушна къдрица на врата й.

Минута по-късно нейните пръсти докоснаха мускулестата му ръка, твърда под влажната вълна на пуловера му.

— Вярваш ли ми сега — измърмори грубо капитанът на „Свобода“. — Ти виждаш и чувстваш много повече отколкото си даваш сметка, моя малка — той промърмори едно проклятие. — И това е за мен, морска чайко. Запомни това. Не е за него.

Без предупреждение ръката на французина се изплъзна под пръстите й и той припадна със силен вопъл върху пода.