Кристина Скай
Черната роза (14)

13.

Сладък мирис се примесваше с дъх на упадък в прашната всекидневна на Феърли, където Тес стоеше приведена под скъсаните пердета, заета с пресипването на силното бренди от последните й набези.

Пред нея стоеше редица прашни, покрити с паяжина бутилки от подземията на Феърли. Така беше открила тя най-безопасния начин да прикрие доказателствата. На всеки, който случайно се отдадеше възможността да види тези бутилки, те изглеждаха, като че ли не бяха местени от местата си минимум петдесет години.

Но Хоукинс не беше случаен човек, Тес знаеше това и тази мисъл я караше да бъде прекалено внимателна при изпълнението на задачата си. Всичко бе извършвано с педантичност и почти механично. Тес отваряше буренцата от по четири галона едно след друго, преливаше съдържанието им в едно ведро, объркваше го с вода и карамелизиран оцветител, след това преливаше алкохола в новите, така да се каже, изглеждащи доста стари съдове. Всяко буренце съдържаше шест галона бренди, което се равняваше точно на четири паунда в Лондон, а покупателната цена във Франция беше само тринадесет шилинга за паунд. Почти петорно по-голяма печалба. Достатъчно голяма, за да си струва човек да поеме сериозни рискове.

По-точно жена, стига да беше достатъчно смела.

Тес го беше правила доста пъти досега и предполагаше, че щеше да продължава да го прави още много пъти. Но днес тази мисъл не й се стори привлекателна.

Когато четиридесет бутилки, пълни с висококачествено френско вино, бяха напълнени и строени пред нея, тя се облегна назад. Щяха да й донесат добра печалба, тези бутилки — повече от достатъчно, за да поправи щетата, която Хоукинс нанесе на ленените й завивки.

Да, всичко вървеше по план. Беше навестила Джак и установи, че състоянието му се подобряваше. Лети беше казала, че опасността от треската вече е преминала.

Но тогава защо Тес продължаваше да се чувства нервна и объркана? Защо сърцето й не биеше изпълнено с триумф, докато береше плодовете на своя труд?

Този път дивото въодушевление я беше напуснало. Просто задачата й беше изпълнена и нищо повече.

Тя пое дълбоко въздух, когато затвори с тапа последното шише и след това се изправи на крака.

Леко се олюля и осъзна, че ароматът на брендито я опиваше и караше да се чувства малко повече от леко замаяна. Може би това обясняваше странното й състояние.

Още веднъж нещо се прокрадна в мислите й, нещо, което я принуди да се почувства особено, някак притеснено. Тя се намръщи, опитвайки се да свърже блуждаещите видения, но те само много по-бързо се размиха.

Може би я притесняваха конфликтите с мисис Тредуел. Или проблемите й с Еймъз Хоукинс. Или може би това, че още не бе взела решение относно предложението на лорд Ленъкс?

Но Тес знаеше, че нито едно от тези не беше това, което я притесняваше в момента.

Беше нещо свързано с този мръсник със сини очи и груби пръсти. Мъж, който знаеше къде точно бяха слабите й места и продължаваше да ги изучава с непогрешима акуратност. Мъж, който не й даваше да си отдъхне.

В студените му очи се четеше дивата сила на омразата му и това усещане я бе уплашило.

Но само за момент.

В следващия, другата Тес вече бе преодоляла слабостта. Това бе тази Тес, която винаги спасяваше майка си от гневните нападки на баща си, тази Тес, която предвождаше стотина мъже, намиращи се извън закона, през тресавището и гористите местности. Тази Тес, която си бе наложила да забрави всички тези неща, които я караха да се чувства безпомощна.

Или поне се опитваше да забрави.

Ето го отново, това странно чувство, че е пропуснала нещо…

Тя присви очи и погледът й се плъзна по прашните бутилки и тя за пореден път се почувства удовлетворена.

Е, по-добре беше да започне да разтребва наоколо. Томас сигурно щеше да пристигне с фургона и заедно щяха да натоварят тайната стока в специалното отделение под седалката.

Все още смръщена Тес се наведе за въжето, което щеше да е необходимо на Том да завърже коша. Тя разсеяно изучаваше безредно нахвърляните въжета на пода, които представляваха една трудно разплетена бъркотия.

Какво невероятно безредие, помисли си тя, като се протегна към тях. Изглеждат като живо същество, като…

И тук тя се смръзна, с ръка заровена в оплетените въжета.

Като борещо се, измъчено създание — грубо като белезите, набраздили китките на Дейн.

Тя не бе осъзнала това преди, докато се възстановяваше от обидата му и бе шокирана от своята собствена реакция при вида на голотата му.

Но сега, след като вече бе започнала да се чувства по-добре след този „двубой“, образите експлодираха в съзнанието й.

Белези, отвратителни белези. Откъде се бяха получили? На квартердека, докато той се бореше с падналите платна и куршумени изстрели свистяха около ушите му? Или в ревящите морета, борейки се да хване спасителните въжета?

Сега тя си ги представи много ясно, червени и дълбоки, с гневно извити краища, грозни и отблъскващи. Точно в тон с характера на човека, комуто принадлежаха.

Сигурно не бе минала повече от година, откакто бяха получени.

Тес отбеляза всичко това с ненадейна, смразяваща яснота и се зачуди как го бе пренебрегвала досега.

Мили Боже, Дейн, какво стана с нас? Как можеше нещо така свежо и чисто да бъде смесено с друго толкова тъмно и изпълнено с омраза?

Там, на пода на празната всекидневна, където прашинките се вдигаха като завеса при най-малкото й движение, Тес притисна треперещи ръце към лицето си и позволи горещите й сълзи да се стичат по бузите й.

Тя плачеше за личността, която беше и за тази, в която сега се бе превърнала. Тя плачеше за любовта, която умря новородена и за раните, причинени от нея, които не се лекуваха.

Тя плачеше също така и за смелия офицер, печелил битка след битка, и за студения непознат, който се бе върнал вместо него от войните.

Това беше първият път, когато Тес плачеше след смъртта на майка си. За първи път от почти девет години.

Сега, осъзна тя мрачно, суровата закана на Дейн се оказваше вярна.

 

 

— Съдбата е жестока, мис Тес. Покрийте ги добре с дървата за горене. Не вярвам някой да рови наоколо, а сега вие по-добре си сменете омацаната рокля и си измийте ръцете, защото отдалеч смърдите на кръчма и това всеки би го забелязал — старият Том й се усмихна тъжно. — Ако въобще ме изслушате, защото никой от вас, Лейтъновците, не го е правил.

Възрастният прислужник се намръщи като изучаваше бледото лице на Тес. За миг като че ли искаше да каже още нещо, но само поклати глава и отиде да докара фургона по-близо, като си мърмореше под носа.

Тес прокара бързо ръка по лицето си, чудейки се дали Томас беше отгатнал защо страните й бяха бледи, а очите зачервени. Но тя само стегна раменете си, станали още по-крехки под товара на напрежението. Защото сега нямаше време за повече сълзи.

Довечера Лисицата трябваше да проправи пътека и да заложи капана си.

 

 

Когато изгря луната същата вечер, четири цветя достигнаха своите местопредназначения в тресавището. Замъкът Кембър — дойде прошепнатото съобщение, което накара получателите на розите за миг да потреперят. Със своите рушащи се стени, през които проникваха както слънчеви и лунни лъчи, така и прилепите, замъкът беше място, където призраци може би наистина съществуваха. И точно това го правеше толкова удобно за срещи, тъй като самата Лисица беше нещо повече от полу-човек, полу-призрак.

 

 

— Кървава банда от боклуци, казвам ти! — дългата коса на Том Рансли изглеждаше права и объркана на лунната светлина, и мръщейки се той крачеше напред-назад в празното пространство между каменните стени в центъра на разрушения замък Тюдор. Високо горе луната светеше ярка на нощното небе и сребърното й величие от време на време бе засенчвано само от белите облаци, които мудно влачеха пухкавите си тела пред трона й. В далечината се чу самотния вик на бухал, последван от острото стенание на прелитащите в нощта прилепи.

Двамата мъже, стоящи до стената потръпнаха.

— Млъквай, Том Рансли — изсъска единият. — Никога не можеш да си сигурен, че той не те чува от някъде.

— Дяволите да го вземат, тази Лисица, само това ще ти кажа! Кой е ТОЙ, че крие лицето си от нас, при положение, че ние се нагърбваме със същите рискове като него! И още нещо, защо крие името си в тайна? — бледата лунна светлина освети лицето му, така че бе възможно да се видят грубите очертания на белега, който започваше от слепоочието му и стигаше до брадичката му.

— Защото той планира набезите и пак той носи стоката, и не се прави, че това не ти е известно — докато мъжът до стената говореше, той нервно се взираше през рамо в тъмнината зад него. — Какво беше това? — внезапно запита той, като гласът му прозвуча някак остро.

— Да, какво беше това? — попита и Рансли, като в думите му потрепнаха нотки на безпокойство.

От страната на стената се долови тихо скърцащо шумолене. Мъжете се смръзнаха на местата си. След няколко секунди шумът утихна.

— Само проклетите бухали — изръмжа Рансли и минута след това всичко отново потъна в мълчание, тъй като отново се чу предишния шум, но този път, идващ от много по-близо.

Някъде отвъд черната дупка, която зееше срещу тях.

С широко отворени очи тримата мъже се отдръпнаха назад. През отвора в старата каменна стена пристъпи висока, стройна фигура.

— Кой е там? — с глас нетърпящ неподчинение запита Рансли.

— Джон Диджби. ТОЙ тук ли е? — за всеки един от нервните мъже бе пределно ясно кого има предвид Диджби.

— Не, както винаги проклетия мръсник закъснява. Пак иска да ни впечатли с пристигането си, такъв е той — с тромава крачка Рансли се придвижи към центъра на голите стени, над които липсваше покрив, с единствената цел да замаскира и последните следи на обзелата го моментна слабост. — А ние си стоим тук побелели от студ и треперим като тайфа от проклети ученици!

— Затваряй си устата, Рансли! — прекъсна го новопристигналия. — Ти си получил точно толкова златни гвинеи, колкото всеки един от нас, а Лисицата ни носи по много. Затова нямаш никаква причина да го ругаеш. Освен, ако нямаш предвид нещо друго.

С дълга и цветуща псувня правокосият контрабандист хвана Диджби за яката и го прилепи към стената.

— Ти си затваряй скапаната уста, Джон Диджби! Или може би умираш от желание да усетиш ласката на юмрука ми, заврян в гърлото ти?

Диджби се освободи ръмжейки и минута по-късно двамата се биеха.

— Господа! Господа! Какъв е този начин на посрещане — от горния край на стената зад тях долетя звука на стърженето на чакъл. Този нисък, остър глас би могъл да принадлежи единствено на един човек.

Лисицата.

Както винаги той бе облечен целия в черно, като се почнеше от тривърхата шапка, та чак до високите ботуши. Дългото му наметало падаше тежко около снагата му докато той стоеше с широко разкрачени крака и ръце скръстени на гърдите.

Тесните продълговати бакенбарди на маската му проблеснаха слабо на лунната светлина.

— Пусни брата Диджби, Том Рансли — изръмжа тъмната фигура. Гласът му звучеше неясен под тежката маска. — В противен случай ще те отведа оттук и ще се занимая с тебе лично. Джентълмените не вдигат ръка един на друг. Това е една от клетвите, които положихте преди да се присъедините към нашата група — напомни Лисицата.

Намръщен, огромният мъж отблъсна стройния си противник настрани.

— Винаги знаеш кога да пристигнеш, нали Лисица? — изръмжа той, като от устата му се изстреляха множество пръски гъста слюнка, които се приземиха някъде на тъмната земя между него и Лисицата.

Внезапно сноп студени лунни лъчи се отразиха в дулото на пищова, който се появи в ръката на Лисицата. Всъщност единствено тази бегла светлина издаваше точното местонахождение на тъмната фигура, която някак се сливаше с тъмнината.

— Да не би това да е един вид оплакване, приятелю? — в равния глас на контрабандиста се четеше заплаха. — Ако е така, ще трябва да се погрижа за това с полагащата се сериозност — неестествения глас, идващ отгоре, звучеше сковано, лишен от всякаква следа на емоция; само един звук беше достатъчен за четиримата мъже долу да се сковат от ужас.

Няколко дълги минути Рансли не помръдна, но по лицето му личаха петната на яростта. Той се изкушаваше да извади пищова, скрит дълбоко в джоба на провисналите му панталони.

Но времето не бе подходящо за предизвикателства, той знаеше това. Все още не.

Подигравателен поглед заструя от набразденото с белези лице на контрабандиста и той леко повдигна рамене.

— Колкото до мен, не. Явно, че човек не може да направи и най-малкия коментар без да бъде порицан. Ех, така е, за Бога!

От позицията си горе на стената Лисицата стоеше неподвижно. Бавно постави ръце на кръста си и по този начин заприлича на огромен черен ангел, който стоеше над тях и преценяваше.

Четиримата мъже почувстваха как погледа на студените му очи проникваше през тях като ги премерваше всеки по реда си. И всеки един се чудеше колко ли от тайните му бяха разгадани от тези непроницаеми очи.

И всеки стоеше изтръпнал като потрепваше едва доловимо в очакване тъмният фантом да избере именно него за обект, върху който да излее гнева си в следващия момент.

В празното пространство между тези очукани от времето стени цареше тишина, която изглежда щеше да трае вечно.

Но в хармония с лесно променящите му се настроения Лисицата внезапно се усмихна и свали тривърхата си шапка.

— Ами добре тогава. Това беше шега, мистър Рансли, и точно затова ще е по-добре да я забравим. Сега, джентълмени, нека се залавяме за работа — като пристъпи напред с единия си крак, Лисицата приклекна и подпря лакът на коляното си. — Слушайте, братя мои, и то ме слушайте добре. Чакат ви много златни гвинеи, ако си отваряте достатъчно добре ушите.

Дори в думите му да прозвуча някакъв едва доловим намек, то никой от мъжете изглежда не забеляза. В очите им вече проблясваха пламъчетата на жажда да погълнат всичко, което им казваше Лисицата относно плана.

 

 

В същия този момент, на отсрещната страна на тресавището Еймъз Хоукинс стоеше с двадесет от своите митнически офицери строени в неправилна редица пред тъмната колиба.

— Отворете, в името на Короната!

Отвътре никой не отговори. Не че тантурестият инспектор бе очаквал някой да го стори.

— Изстреляйте залп да покажем на тези мръсници, че не си правим майтап!

Поток от яростни куршуми се изля върху дебелата врата и грубите нацепени дървени стени. Въобразяваха ли си или отвътре наистина се чу остър писък?

Хоукинс изръмжа някаква заповед и редицата мъже преустанови стрелбата си и хората започнаха да се движат нервно във внезапно обгърналата ги тишина. Хоукинс изсумтя, извади двата си собствени пищова и извърна лице към хората си.

— Разбийте вратата!

Никой не помръдна.

— Хайде, Богс! И ти също, Лоусън! — изкряска той на мъжете, които стояха най-близо до вратата. — Размърдайте си задниците!

Двамата посочени бавно прекосиха тъмните сенки. Ръцете им леко потрепваха, когато те ги протегнаха към ръждивата дръжка. Тогава нещо се раздвижи или може би това беше само острото свистене на вятъра в тягостната тишина?

— Всички останали, пригответе се за стрелба — по-меко нареди Хоукинс. — И не оставяйте мръсника да се измъкне този път, защото в противен случай ще станете за смях на прасетата!

Четиридесет ръце се вдигнаха като една, стиснали пушките и двайсет чифта очи се впиха в злокобния правоъгълник тишина. В тихото пространство в края на тресавището не се чуваше нито звук. Изглежда, че и вятърът затихна скован от ужаса.

Бравата леко изщрака. С нервна ръка близкостоящият митнически офицер отвори вратата, зад която се виждаше само злокобна тъмнина.

В следващия момент нощта се изпълни със звуци. Отначало се чу приглушено скърцане, което мигновено беше заглушено от остри крясъци, принадлежащи на множество разгневени фигури, които изскочиха от черната врата на колибата.

С наежени опашки, с блещукащи мустаци, с драскащи лапи дванайсетина бесни лисици изскочиха в нощта, а яростните им крясъци разкъсаха въздуха докато онемелите офицери ги гледаха втрещени.

— Какво по… — ругатнята на Хоукинс заглъхна докато той с тромава стъпка се отправи към колибата. В този момент яростните животни го нападнаха, деряха бричовете му, ръмжащи и извиващи се, като прокарваха път към свободата си.

— Разкарайте тези проклети чудовища оттук! — изрева инспекторът в безсилен гняв.

Хората му се втурнаха напред, прокарвайки си път през наеженото множество, като вдигаха високо фенерите си, за да се взрат в онемялата колиба.

Празната колиба.

— Тук няма нищо, мистър Хоукинс — някъде от края на редицата долетя тихо кикотене.

С очи, в които проблясваха кръвожадни пламъчета Хоукинс се извърна и погледна в посоката, от която долетя гласа.

— Значи мръсникът смята, че ме е надхитрил, така ли? Но аз ще го хвана, за Бога, и това ще стане много скоро — ругаейки, дебелият мъж се извърна отново. Той насочи пищова си към лисиците, които претичваха свободни по равната черна земя. Пищовът му изгърмя веднъж и последното животно, най-дребното, изписка от ужас и болка, като падна на влажната пръст и се замята в предсмъртна агония.

— Ето това ще получиш от мен, мръснико! Един куршум в проклетия ти череп!

 

 

Обляна в студена пот Тес се отправи в тъмнината към древния тунел, който лъкатушеше под развалините на замъка. Томас първи й бе казал за това място, където бяха играли някога като деца с брат му. Но този брат отдавна беше мъртъв, убит при внезапното нападение на индианци в новооткритите колонии.

Сега само Тес и старият й слуга знаеха за това място.

Когато се появи от края на тунела тя се озова само на няколко крачки от тясно заливче, където бе вързала лодката си.

Ни най-малко не й се харесваше целия този маскарад, който протичаше толкова близо и където всяка минута криеше опасността да бъде изложена на риск. Успокояваше я само мисълта, че хората не бяха особено мнителни тази нощ.

Всички с изключение на Том Рансли, чиято репутация се носеше на човек, който не вярваше на никого.

Тес си позволи да се усмихне. Да, планът беше добър, това никой не можеше да го отрече.

Точно тази нощ, тя трябваше да даде условния знак — три завързани коня пред църквата Снаргейт и факли запалени на всяка трета колиба от Рай до Епълдор.

До сутринта сто мъже щяха да са предизвестени за предстоящия набег и щяха да чакат по-нататъшните инструкции, които Лисицата пазеше в тайна до последните часове. От суров опит Джак знаеше, че предателите също използваха нощта за тъмните си деяния, защото тъмнината беше най-доброто прикритие за подслушвачите.

Тес също получи последните си инструкции няколко часа преди набега. След това един цигулар щеше да свири в страноприемницата и определени момчета щяха да пеят прости приспивни песнички. Два часа по-късно сто мъже щяха да я чакат при тресавището.

Ръцете й бяха премръзнали и тежката маска причиняваше сърбежи по лицето й. Вятърът свистеше покрай ушите й докато тя измъкна малката лодка от тръстиките и се наведе над греблата, изгаряща от желание да се прибере във Феърли, където щеше да е в безопасност. Тя знаеше, че никой нямаше да я проследи дотук.

В съвсем скоро време Джак щеше да е достатъчно добре, за да пътува. И докато настъпеше този момент, Тес трябваше да обсъди много неща с него.

Но сега, след като най-тежкото беше отминало, тя усети как бавно я завладя умората. С блестящи очи Тес насочи лодката на запад по тесните водни пътища, които пресичаха надлъж и нашир Пет Левъл.

Луната се издигаше високо над хоризонта и Тес отправи искрящия си поглед към хълмовете на север, където гордите кулички на манастирчето Феърли се гушеха тъмни под лунната светлина. Милият стар Феърли, мислеше си тя. Нейният дом, който сега едва ли можеше да се нарече така, той все още беше единственото място където би се чувствала в безопасност. И имаше намерение да се бори за тази полуразвалина, при това с цената на всичко.

С въздишка на облекчение тя видя тясната следа, която насочваше първоначално на запад и после правеше остър завой обратно към Феърли. Тес винаги гледаше да организира работите си далеч от къщи, защото по никакъв начин не желаеше дома на Лейтън да е свързан с контрабандната търговия.

И преди всичко, една лисица никога не ловуваше в близост до собственото си леговище, помисли си тя, като жестока усмивка озари устните й.

Последната пречка се изправи на пътя й — блестящите сребърни води на гладкото езеро, простиращо се до пасището, където овчици пасяха мирно и тихо. Ако всичко вървеше добре до един час щеше да се е прибрала и напъхала глава под юргана. На половината път през ледените води на езерото тя чу викове, които вятърът довя от изток. Един бегъл поглед към черните танцуващи сенки бе достатъчен да разбере, че Хоукинс я бе открил.