Кристина Скай
Черната роза (31)

30.

Бавно, слаба от удоволствието, Тес се плъзна надолу по стената и падна напред върху широките гърди на Андре, смътно чувствайки коравия натиск на неговата мъжественост върху корема си.

— Е, моя малка — промърмори той задавено. — Повече отколкото мечтаех. Незабравимо.

— Аз смятам, че това би трябвало да са мои думи — каза Тес слабо с толкова пресъхнало гърло, колкото други скрити части на тялото й бяха хлъзгаво влажни.

— Тогава кажи ги, по дяволите — изръмжа той, извивайки се, докато тя се просна отпуснато върху изтегнатото му тяло.

— Всичко, което ти каза и още — промълви Тес. И зарови лице в гърдите му чувствайки, че бузите й се изчервяват при спомена за нейния необуздан отклик. — Перфектно. О, Андре… — тя не можа да задържи сънливата усмивка, която се появи на устните й. — Перфектно, извън всяко въображение.

Мазолест пръст погали бузата й.

— Не е съвсем перфектно, мое малко диваче. Но скоро ще бъде — отвърна мрачно капитанът на „Свобода“, извивайки се непрекъснато в напразни опити да забрави яростната болка в собствените му слабини.

Дори сега той знаеше, че времето им през което ще бъдат заедно намаляваше.

Главата й полегна върху рамото му и тялото й се изви около неговото. Той се усмихна мрачно, чувствайки как нейните горди нежни гърди галят неговите гърди. Божа Майко, но това е болка, мислеше си Андре чувствайки мъжествеността му да се подува и втвърдява там, където нейните копринени бедра се търкаха срещу него.

Затвори очите си, опитвайки се да забрави този кичур от кестеняви къдрици. Опитвайки се да забрави как се движеше срещу него, молейки за неговото докосване. Как се беше отпуснала мълвяща неговото име, останала без разум и жадна от страст.

Издавайки дрезгави вопли той се движеше над нея, опитвайки се да намери по-удобна позиция, знаейки, че това е невъзможно. Не и преди да се угаси този огън от неговите слабини в нейната тъмна сладост.

В мрачно мълчание вдигна Тес до гърдите си и я отнесе в леглото си, слагайки възглавница под тях, и легна до нея.

— О, англичанке, ти си действително всичко за което съм мечтал и още много. Мистерия върху мистерия. Създание с рядък огън.

С потъмняло лице капитанът докосна с пръст топъл кичур от кестенява коса. Но защо? — чудеше се той. Защо само с НЕЯ тази треска, този отчайващ глад? Беше имало и други жени, разбира се — ГОСПОДИ, беше имало безброй жени. И все пак никоя от тях не го беше оставяла замаян само от един поглед, само с най-лекото докосване на сладкия й език.

И никоя от тях нямаше значение, си помисли той изведнъж, давайки си сметка, че това, което съществуваше между тях беше ново и свежо, изцяло несвързано с нищо в живота му до този момент.

Това беше първият урок, който англичанката от Рай даде на Андре льо Брикс, въпреки че той имаше силното чувство, че ще му даде още много уроци в идващите години.

До него красавицата с кестенява коса помръдна леко, мърморейки, докато се свиваше по-близо до неговата топлина, движението изпрати нови вълни от мъчение във вече пулсиращите му от болка слабини.

Капитанът се намръщи. Тя беше млада, той видя това сега, невинна и податлива, когато сънят отне напрежението от слабите й рамене и умората от втренчените й очи.

Толкова млада. Толкова жизнена. Докато той…

Понякога се чувстваше стогодишен. Лицето на французина се набразди с остри, горчиви гънки. Гледайки надолу към косата й, с блещукащи малки светлини в нейните дълбини, Андре се сблъска с факта, че тя беше твърде млада за него. Загрубял от морето и недодялан, такъв какъвто беше той, носещ проклятието на войната и кръвта на убитите мъже върху ръцете си. Не, той би трябвало да я върне обратно и то скоро. Беше твърде опасно за нея тук.

Твърде опасно за тях двамата.

Но няма да мисли сега за това, реши той. Настоящето беше за плуване и мечтание, и може би забрава. Сега ще я прегръща и успокоява, когато дойдат кошмарите — ще осветява нейната тъмнина, обичайки я когато е будна, докарвайки я до удоволствие, което спира дъха, докато неговото име не затрепти на устните й.

Да, той не би могъл да й позволи да си отиде, докато не направи това. По някакъв начин ще я пази дотогава, се закле Андре.

Но кой, чудеше се той, измъчван от знанието на собственото си тъмно минало, кой ще я пази от НЕГО?

 

 

Корабът плуваше с леко скърцане, вълните се плискаха във фюзелажа, когато Андре чу трополящи стъпки надолу по стълбите.

Тежка ръка се удари във вратата на каютата.

Сподавяйки силна ругатня брадатия французин се обърна, за да покрие Тес с остатъците от пеньоара й, тъкмо когато вратата се отвори рязко.

— Какъв вид лудост е това? — излая първият помощник-капитан от вратата, очите му бяха разширени от гледката на двете преплетени тела на леглото. — Предполага се, че ти си почиваш, глупак такъв! Или твоята цел е да кървиш до смърт?

Мърморейки яростно под мустак, високият бретонец влезе в стаята и постави върху масата тежко натоварен поднос. Широките му рамене бяха като издялани от гранит, вкаменили се от укор, очите му се отвърнаха от полуголата двойка.

Мигайки, Тес се изправи, притискайки накъсаните остатъци от коприна към гърдите си.

Паметта й се върна, бузите й станаха кърваво червени. МИЛИ БОЖЕ, КАКВО БЕШЕ НАПРАВИЛА? КАКВО Й БЕШЕ НАПРАВИЛ ТОЗИ ЧУЖД ЧОВЕК?

Внезапно щедрият мирис на яйца, масло и сирене я заля, обръщайки стомаха й — подсещайки я, че тя не беше яла от часове.

Близо до тях Падриж стовари сребърните прибори и чашите, мърморейки на бретонски, след това обръщайки на френски.

— Тя ще бъде твоята смърт, приятелю мой, аз ти казвам това сега! Тя и тази опасна идея фикс. Твоята рана вече кърви отново, отворена от това, което аз съм убеден, че трябва да е било много приятно. Но следващият път няма да си правя труда да нося нови бандажи, предупреждавам те. Ти можеш да лежиш в собствената си кръв! — тревогата правеше гласа на големия мъж дрезгав.

Тес почувства нови вълни да заливат бузите й, болезнено съзнавайки покварения вид, който те биха могли да й придадат. Силна, мускулеста ръка се плъзна около напрегнатите й рамене и тя се стегна, чувствайки Андре да се тресе от едва потискан смях.

Със стиснати устни дръпна разкъсаната дреха до врата си и сложи едната си ръка пред гърдите си, в същото време опитвайки се да подреди обърканата си коса в нещо, което да наподобява ред. Отказвайки се от този опит тя блъсна настрани ръката на Андре.

Зад нея се чу приглушено изскърцване, когато капитанът се облегна удобно назад.

— Няма никакъв смисъл, малката. Ти изглеждаш точно такава каквато си.

— И по-точно, какво е това — точно такава? — изсъска Тес.

— Жена, на която току-що са доставили удоволствие — всецяло, страстно и решително, СЪРЦЕ МОЕ. Не си ли съгласен, Падриж?

Първият помощник-капитан изсумтя, мърморейки нещо на бретонски, на което Андре отговори с богат, гърлен смях.

Нови огнени езици плъзнаха по бузите на Тес. Те се смееха на нея, недодяланите зверове! След всичко, което тя беше направила, за да помогне на този проклет контрабандист по време на неговата болест! Ръцете й се свиха в юмруци, тя удряше по въздуха напразно, жадувайки да усети кожата на французина под тях.

— Хайде, морска чайко, какво срамно има в нещо толкова естествено? — Андре протестираше, опитвайки се да хване летящите й пръсти.

В другият край на стаята, Падриж избухна в смях.

— Виждаш ли, приятелю мой? — хихикаше той. — Аз ти казах, че тази ще бъде опасна. Погрижи се!

— И ти си спомняш моят отговор, нали Падриж?

— Ти се хвалеше, че ще я напердашиш, както никога досега не са я пердашили, доколкото си спомням.

Очите на Тес потъмняха от ярост.

— О, той го е казал, наистина ли?

— Наистина го каза, малката. Но капитанът ще се затрудни с тази задача, мисля аз. Сега яжте, вие двамата. Ние скоро ще бъдем в залива.

Тес се намръщи въпросително.

— Морбихан — малкото море — обясни Андре. — Залив заграден от два полуострова, водата му изпъстрена със стотици острови, всеки един по-хубав от предишния. Едно очарователно място, целувано от топли ветрове и мирис на цветя, къпано от топли течения през всички сезони. Да, ти ще го харесаш много, моя малка.

Тес почувства, че Падриж сложи чиния в ръцете й и тя беше още веднъж облъхната от богати миризми. Вдъхна дълбоко, усещайки пикантният дъх на дребен лук и масло.

— Мирише чудесно, Падриж.

— Да, Льо Фур е достатъчно поносим готвач, докато не поискаш нещо друго освен омлет — каза сухо Падриж. — Но този път той е надминал себе си, мисля аз. Тук има шаран на скара и ангинарии. Сосът за рибата, ние бретонците наричаме cotridde^[1], гъст от рибата и картофите с лек привкус на киселец.

— Какво, никакво вино? — попита Тес. — Със сигурност това ще пасне на този сценарий за това малко съблазняване.

Падриж само се засмя.

— Ти не би харесала нашето местно вино, малката, защото, за да го пие човек трябва да има четири мъже и стена — и мълчаливо чакаше следващият й въпрос.

Тес стисна устните си, отказала се да стане жертва на техните подигравки отново.

— Продължавай да го питаш, моя малка. Нека бедният човек не се чувства нещастен — промърмори Андре.

— Е добре. Защо четири мъже?

— Един човек да налива виното, един да го пие и двама да го държат изправен, та когато падне, една стена да го приюти.

Тес не можа да сдържи и се засмя леко.

— Толкова ли е лошо?

— Всичко това и още. Сайдерът е много добър, но ти го познаваш вече, мисля. Добри са също тези ягоди от Плоугастел и омарите. Тях взимаме от кораб, когато сме на един ден път от Белон.

— Омари, Падриж? — изръмжа капитанът зад Тес.

— Разбира се, приятелю мой — първият помощник-капитан беше цялата невинност. — Ти ги харесваш, нали? Ти със сигурност ще имаш нужда от твоята сила когато…

— Достатъчно — излая Андре.

Тес се намръщи, не разбирайки нищо от това недоволство.

— Но защо…

— Няма значение, моя малка — каза Андре кратко. — Аз ще ти го обясня по-късно.

Когато вратата се затвори, гърмящият смях на Падриж можеше да се чуе нагоре по стълбите.

Тес се концентрира върху поглъщането на благоуханния омлет в чинията, хапка по хапка, бясна, че още веднъж стана жертва на техния хумор. Накрая, не можа да сдържи любопитството си повече.

— Какво искаше да каже той? — попита тя. — Относно, това че ще имаш нужда от силата си?

— Той имаше предвид, мое малко коте, омарите. Ти все още не виждаш, нали? — пръстите на Андре погалиха бузата й. — Мисля, че ще се радвам да те видя да се изчервяваш, мое сърце. Омарите са афродизиак — стимулант, който дава сила в любовната игра.

Тес се задави над омлета си, чувствайки, че бузите й пламват точно както беше предсказал.

— Вие, вие сте отвратителни, и двамата! Вие сте… — тя не можеше да се сети за достатъчно остри думи.

— Аз съм неутолим — изръмжа капитана, — и аз нямам никаква нужда от омари, които да ме направят твърд за теб, моя малка — като че ли, за да докаже думите си той изви гърбът й към гърдите си, докато острието на мускула в слабините му не опари ханша й.

— Нахалник, това си ти! — Тес побесня, дъхът й пресекваше на малки глътки, бясна от това, че я бяха направили обект на закачките си — бясна също на това, как този странник действаше с тъмната си магия, прониквайки през всички с мъка изградени защитни стени.

— Инфантилни! — изстреля тя.

— О, не това. Не това със сигурност.

Грубият мъжки триумф в гласа му само направи яростта на Тес по-гореща.

— Вие бяхте точно като две деца кикотещи се над дочута порочна дума.

— О, най-скъпа моя, как пламтят бузите ти когато се сърдиш. И твоите очи — как те горят с блуждаещи зелени огньове — тъмен звук — полуръмжене и полувопъл се изтръгна от гърлото му. — Аз те желая, морска чайко. Сега. Под мен. Задъхваща се и останала без разум, когато ти ме обвиеш със сладост и ме приемеш целия вътре в теб.

Неговите тъмни думи предизвикаха искри. Хиляди огньове полазиха по гърба на Тес при тази еротична картина, но тя се бореше с тях отчаяно, яростта усилваше нейното намерение да му се съпротивлява.

Нещо, което не беше направила последния път.

— Никога! Това, което се случи преди не може никога вече да се случи, чуваш ли ме?

— Нима? — гласът на Андре беше измамно мек. — Ти намираш тялото ми за отблъскващо?

Тес преглътна тежко. ОТБЛЪСКВАЩО? АКО ТОЙ БЕШЕ ПОНЕ МАЛКО ОТБЛЪСКВАЩ ТЯ ЩЕШЕ ДА ГО ИЗДЕРЕ С НОКТИТЕ СИ!

— Не съвсем точно. Ти си достатъчно поносим, предполагам — тя успя по някакъв начин да направи гласът си да звучи като обикновена учтивост.

— Тогава може би намираш самият акт проява на лош вкус?

— Обратното. Това е…

— Тогава се страхувам, че не те разбирам, моя малка — имаше само леко учудване в гласът му.

— Това не трябва да се случва никога вече — каза Тес, повдигайки копринените дрехи по-високо към гърдите си. Въпреки, че какъв смисъл имаше да си прави труда да се покрива СЕГА, но това беше по-силно от нея.

След всичко, което беше видял. Мили Боже, след начина по който я беше докосвал.

Възцари се мълчание. Единствените звуци идваха от накъсаното дишане на Тес и нейните неспокойни пръсти, които мачкаха пеньоара й.

— Ти имаш хубави гърди, мое сърце. Знаеше ли това?

Сърцето на Тес болезнено прескочи. Той не беше решил да я улесни.

— Какво общо има това, капитане — попита тя твърдо.

— Зърната на гърдите ти са изключителни — сумрачни, като розови пъпки, които копнеят да бъдат целувани. Отчаян съм, че трябва да ти противореча, хубавице моя, но те са чудесни и се намират точно където трябва да бъдат.

— Нещо, което ти би трябвало да знаеш много добре, разбира се, тъй като си видял много женски тела. — ТОЙ СИ ДОСТАВЯ УДОВОЛСТВИЕ С ТОВА, ПО ДЯВОЛИТЕ!

— Но, разбира се — каза спокойно капитана без да му убегне острата нотка на ревност в гласа й. Звукът го изпълни с топлина, правейки го много щастлив. Опасно щастлив.

Внимателно, приятелю мой, си каза той, след това веднага забрави предупреждението. С неспокойни пръсти Тес дърпаше подгъва на накъсаният си пеньоар.

Андре се усмихна, решавайки, че е време да я избави от нейното неудобство.

— Сега, сърце мое, нека да видя глезените ти.

— Ти трябва да си луд! Не бих допуснала нищо подобно!

— Моя малка — предупредително каза французинът. — Аз ще се погрижа за тези рани — гласът му спадна, дрезгав от желание. — Точно, както ти се погрижи за моите по време на дългите дни на моя делириум. Нещо, за което аз никога не мога да ти се отблагодаря.

Прегракналостта в гласа му накара гнева на Тес да се стопи като сняг на обедно слънце. Тя се задоволи с леко подсмърчане, когато той стана от леглото и дръпна накъсаната тюркоазена дреха от глезените й. Богат, ароматичен мирис нахлу в дробовете й.

— Камфор и джоджен — обясни Андре като втриваше нежно лекарството в червените ивици останали от въжето на контрабандисткия товар. — Може да те заболи за момент, но щипенето скоро ще изчезне, обещавам ти. Вече направих това докато ти спеше — на раната на рамото ти също. Спомняш ли си?

Пръстите му се движеха напред и назад, приспивайки я, успокоявайки я. Тес можа само да поклати глава, останала без думи в магията, която той нежно тъчеше, като увита в топъл, чувствен пашкул.

В БЕЗОПАСНОСТ.

Думата си проби път през изморените й мисли и тя се усмихна, знаейки че това беше истина.

Тя БЕШЕ в безопасност. Засега. С него. По някакъв начин Тес беше сигурна в това. Нещо й казваше, че това беше мъж, който държеше на обещанията си.

Клепачите й станаха тежки, след това се затвориха.

Тес почувства, че той слага меко парче плат около глезена й, връзвайки го на възел. Умът й се отпусна, мълчание я обви като лежеше преситена от храната и замаяна от докосването на сръчните му пръсти.

— Андре — промърмори тя сънено.

— Да, моя малка? — капитанът се настани до нея, подпъхвайки ръката си под раменете й, докато косата й се разпиля върху него като завеса. Все още не напълно комфортно, не и когато желанието все още го държеше в трескавата си хватка, но доволен — засега, все пак.

— Ти си чудесен — се изповяда Тес сънено. — Всяко нещо на мястото му, където би трябвало да бъде. Аз — аз можех да те чувствам също, знаеш ли?

Той се засмя.

— О, морска чайко, ти ще почувстваш много повече, обещавам ти, всеки горещ, твърд сантиметър от мен. Но все още не — не и докато тази проклета рана не се излекува малко. — Той изръмжа проклятие, тъй като Падриж се беше оказал прав и кръвта беше започнала отново да се просмуква под дебелия бандаж на бедрото му.

Но Тес не отговори, вече отнасяйки се в един светъл свят на облаци, и морска пяна.

Скоро след това тя дочу, че Падриж се върна, но дори тогава не се помръдна, приспивана от техния гърлен бретонски. Те навярно обсъждаха скоростта и най-добрия курс по който да се приближат към залива, предположи тя.

Постепенно техните гласове ставаха по-слаби, след това изчезнаха напълно.

Светът, в който потъна беше много светло място, блеснало от цветове и звуци, където дори слънцето не хвърляше сенки.

 

 

Смачкана, неподписана бележка пристигна в Ейнджъл четири дни след като изчезна Тес.

Хобхауз не видя кой я достави, откривайки я случайно на дъното на голям куп от сметки и фактури, които се трупаха върху бюрото в стаята на Тес.

Който и да беше я оставил, познаваше добре Ейнджъл, тъй като знаеше точно къде един външен човек не би могъл да надникне. Той също знаеше, че понеделник е денят в който се плаща на месаря и че Хобхауз със сигурност ще прегледа обемистия куп.

С треперещи пръсти, Хобхауз бавно отвори сгънатото листче.

„ТЯ Е В БЕЗОПАСНОСТ“, прочете той и почувства, че огромен мехур на облекчение се спука някъде дълбоко в него.

НЕ Я ТЪРСЕТЕ. НЕ СПОМЕНАВАЙТЕ НИКЪДЕ ЗА ТОВА СЪОБЩЕНИЕ. ЩЕ БЪДЕТЕ ИЗВЕСТЕНИ КОГА ЩЕ СЕ ВЪРНЕ ТЯ.

Това беше всичко.

Но това беше достатъчно за човека, който беше започнал да се страхува — не, да бъдем честни, Хобхауз си каза — да ВЯРВА, че Тес Лейтън наистина беше мъртва.

Тъмните очи на слугата се изпълниха със сълзи, които мълчаливо потекоха надолу по бузите му.

Така го намери Лети няколко минути по-късно, докато търсеше Едуар.

— Андрю? — извика тя. — Какво има? — очите й се разшириха, потъмнели от шока. — О, не — не може да бъде! Тя не е…

— Не, мила моя Лети — успя да отговори Хобхауз, възвръщайки си самообладанието достатъчно, за да започне бързо да бърше сълзите от очите си. — Точно обратното — той сгъна бележката и я пусна в джоба си. — Тя е добре, слава на Бога и скоро ще се върне в къщи.

Когато камериерката извика от изненада и щастие, Хобхауз хвана ръката й предупреждаващо.

— Но ти не трябва да казваш на никого. Остави нещата така, както ги измислихме — тя е отишла в Оксфорд, за да види господарят Ашли. Просто се моли младият нехранимайко, който й е брат да не дойде на нашия праг и всички да разберат, че лъжем — добави той мрачно.

Останала без дъх Лети можа само да кимне, твърде щастлива, за да мисли за всички други въпроси, които би могла да зададе.

Остро, настоятелно звънене се чу от звънеца в предния хол. Бързо Хобхауз прокара ръка през очите си, след това оправи яката си. С повдигнати високо рамене, с възстановен дух, той се отправи към вратата на кухнята.

Тогава се обърна фиксирайки Лети със строг поглед.

— Не казвай на камериера на Рейвънхърст също. Беше ми казано да не казвам на никой. Аз наруших тази заповед и ти казах, но никой друг не трябва да знае това, разбра ли?

Лети кимна, със съжаление ревизирайки плана си да изпрати бележка на обожателя си. Но нищо не можеше да я разстрои сега, не и когато беше изпълнена с чудесните новини.

 

 

В този момент във фоайето в тиха градска къща на „Уочбел Стрийт“, Пийл отваряше кремав илик.

Драги Пийл,

Работата продължава да ме задържа тук в Дувър. Срещи и още ужасни срещи, докато думите започнат да падат като проклет френски бараж. Изглежда ще остана тук за неопределено време. Тафт ще знае какво да прави със свръзките на Адмиралтейството.

Рейвънхърст

Пийл внимателно сгъна отново писмото, мръщейки се. Никога не беше харесвал тази работа с местните контрабандисти. Разбира се, той знаеше само малко за мисията на Рейвънхърст в Рай, но това, което знаеше беше достатъчно, за да го направи нервен. Лоялността беше изключителна тук и настроенията се възпламеняваха силно, когато беше засегната свободната търговия.

Камериерът само се надяваше, че виконтът ще запази главата си с бистра мисъл.

 

 

По това време Хобхауз влезе рязко във фоайето, лицето му беше безизразно, огньовете на щастието бяха внимателно потушени.

Неговите остри тъмни очи забелязаха елегантната белокоса жена, която властно стоеше на вратата, държейки в ръка бастун със сребърна дръжка, с огромен куп от багаж натрупан в краката й.

— Ето ви и вас — каза жената рязко с неодобрителен тон. — Аз чакам вече — очите й погледнаха надолу към малкото часовниче, забодено на корсажа й, — четири и половина минути. Аз не обичам да чакам. Надявам се ще запомните това за в бъдеще — повдигнала едната си бяла вежда тя чакаше Хобхауз да приеме думите, което той направи с леко накланяне на главата си. — Много добре — аз съм дукесата на Кренфорд. И бих искала апартамент с много стаи, и стаи за придружаващите ме шест души. Южното изложение е желателно. Аз пия чай долу точно в четири и вечерям в апартамента си в осем. Запомнихте ли всичко това? — тази буря от заповеди беше поднесена със спокойният апломб на военен офицер.

Неподвижното лице на Хобхауз не помръдна. Той се поклони леко.

— Съвсем, ваша светлост. Ние получихме вашите резервации — той не възнамеряваше да остави старата вещица да заеме позиция без никаква съпротива.

Дукесата просто махна с тънката си ръка във въздуха, отпращайки тези подробности леко намръщена.

— Не бих могла да кажа. Бримбъл се занимава с тези неща, разбира се — нейните остри сини очи огледаха хола. — Тъй като е вече почти четири часа, аз веднага ще взема чая си — нейният елегантен, със сребърен връх бастун се издигна и посочи, уютния, добре осветен салон, който Тес беше отворила изключително за дамите-гости на Ейнджъл. — Точно ТАМ.

На вратата зад дукесата се появи висока камериерка със сурово лице на дракон.

— О, ето те и теб, Бримбъл — каза дукесата остро. — Погрижи се първо за багажа, ако обичаш. След това се погрижи моята визитна картичка да бъде отнесена до жилището на виконт Рейвънхърст. На „Уочбел Стрийт“, надявам се, господин… — тя прекъсна този поток от заповеди, за да се обърне с гримаса към иконома на Ейнджъл с повдигната властнически една бяла вежда.

— Хобхауз, ваша светлост — отговори слугата безизразно. Нито един мускул не помръдна по лицето му, за да не се издаде, че знае, че Рейвънхърст не си е в къщи. При споменаването на виконта, Хобхауз намери потвърждение на отрицателната си преценка за тази нова посетителка.

Всеки приятел на Рейвънхърст не беше негов приятел.

Нито пък на Тес Лейтън, си помисли той мрачно.

— Господин Хобхауз, след това бих искала обичайните ми възстановителни лекарства да ми се донесат в стаята, един час преди вечеря.

Камериерката на дукесата кимна послушно зад гърба й, успявайки през това време да изсумти и да хвърли неодобрителен поглед на облечения в черно иконом на Ейнджъл.

Новодошлата вече се беше отправила към салона. Тя се движеше плавно, отбеляза Хобхауз, и стоеше напълно изправена без да се обляга ни най-малко на елегантния си бастун.

КАЧЕСТВО! — той мислено повдигна рамене, пращайки ги всичките по дяволите. Кой би могъл да разбере техните капризи и прищевки? Слугите им не бяха по-добри, мислеше си той, оглеждайки с блестящи очи надменните черти на лицето на Бримбъл.

Но ако тази личност с лице на верен слуга се опита да го сложи на мястото му, ще си получи заслуженото, закле се слугата.

Дукесата се настаняваше в салона, когато шумоленето на копринени дрехи сигнализира за новопристигнали в Ейнджъл. Тежък аромат на цветя облъхна Хобхауз, който веднага се вкамени.

Това беше аромат, който би познал винаги.

— Къде е тя? — попита гърлен, леко скастрящ женски глас.

Хобхауз се обърна с напълно неподвижно лице.

— За кого говорите, мадам?

Чудесното видение обвито в прозрачна сапфирена коприна се намръщи, тропайки с бродираните си обувки нетърпеливо.

— Твоята господарка, разбира се, глупако — Тес Лейтън.

Само така ли му се стори, щеше да се чуди Хобхауз по-късно или наистина раменете на дукесата от Кренфорд се стегнаха при звука на това име?

— Мис Лейтън понастоящем не е в къщи — отговори Хобхауз безпомощно. Проклет да е, ако с поклони и прави реверанси на тази жена, която унищожава мъжете!

— Така ми беше казано. Практически няколко пъти. Но КЪДЕ, човече? — Потрепването на лейди Патриция стана по-настоятелно.

Колебанието на Хобхауз показваше убедеността му, че това не е работа на тази жена.

— АМИ?

Хобхауз погледна настрани с очи фиксирани някъде над дясното рамо на лейди Патриция.

— Доколкото знам, тя е в Оксфорд да посети брат си.

— Много бързо е станало това — гласът на русата жена беше остър от иронията в него.

— Визитата се планираше от известно време, мадам — промърмори Хобхауз. — Обаче, мис Лейтън предпочиташе да не говори за нея. Само между някои много близки хора.

Каквато лейди Патриция със сигурност не беше, си помисли икономът.

Бузите й леко се зачервиха.

— Наистина ли? — потрепването на крака й стана много високо. — И кога, моля ви да кажете, възнамерява да се върне очарователната собственичка на Ейнджъл? От Оксфорд, разбира се? — добави тя злобно.

— Не бих могъл да кажа, миледи — добави Хобхауз минута по-късно.

С нещо, което подозрително много приличаше на сумтене, видението в сапфирено се обърна и се отправи към салона.

— Ще пия чай преди да си тръгна — изстреля тя. — Погрижи се за това, Хобхауз. Лорд Ленъкс скоро ще се присъедини към мен.

— Моля за извинение, но може би ще ми разрешите да ви настаня в частен салон? Тази стая е вече…

— Глупости, Хобхауз — дукесата на Кренфорд махна към вратата, отпъждайки загрижеността на иконома. — Аз ще се радвам много да споделя стаята с… — гласът й поддаде за момент, като че ли тя оценяваше видението пред себе си — с такава очарователна компаньонка.

Хобхауз наведе леко главата си примирително, скривайки изненадата си.

— Моля ви, позволете ми да се представя — каза дукесата вървейки напред с протегната ръка. — Аз съм дукесата на Кренфорд и настоявам да се присъедините към мен за чая. Господин Хобхауз ще се погрижи за всичко възхитително, аз съм сигурна, — тънки пръсти, удивително силни за някои в такава напреднала възраст притиснаха ръката на лейди Патриция. — Сега вие трябва да ми разкажете всичко за Рай. Това е моето първо посещение в този малък град и трябва да ви призная, че съм трескава от любопитство относно това място.

За първи път в живота си лейди Патриция откри, че е занемяла, мигайки под напора на чара на дукесата.

— Да, разбира се ще го направя — със сигурност, ваша светлост.

ЧУМАТА НА ВИСОКОПОСТАВЕНОСТТА, си помисли Хобхауз още веднъж, поклащайки главата си като се обърна, за да си тръгне. Всичко това е бързо изпаряваща се фалшива любезност.

Да, кой би могъл да ги проумее!