Кристина Скай
Черната роза (1)

Пролог

ПЕСЕН НА КОНТРАБАНДИСТА

Ако се събудиш среднощ и чуеш конски тропот,

не повдигай щората и не гледай на улицата.

На тези, които не питат, не им казват лъжи.

Гледай стената, скъпи, докато джентълменът отмине!

Ръдиард Киплинг

Дантелите — за жената,

писмата — за шпионина.

Ръдиард Киплинг

Лондон, Англия

Април 1810

Свещите върху страничната резбована махагонова маса изпращяха, трептящите им сенки се отразиха върху близкия сервиз от кристална гарафа и чаши. На леглото до масата плахи сенки танцуваха по снежнобелите чаршафи, където се движеха две тела, вплетени в страстна прегръдка.

„Боже мой, тя беше красива!“ — помисли мъжът. Очите му бавно се движеха по чувствената извивка на гръдта и бедрото, изложени за неговата сладострастна оценка.

В хладен размисъл прокара ръка през стегнатите зърна и буйните гърди, усмихвайки се леко, когато жената под него потръпна и обхвана гърба му с двете си ръце. „Да, Даниел трябва да е близо до съвършенството, както една жена може да бъде“ — реши Дейн Ст. Пиер, четвъртият виконт Рейвънхърст, плъзгайки пръстите си надолу, за да намери вдлъбнатината под пъпа на своята любовница.

Ясносините му очи се присвиха, той бавно докосна русата безредица при короната на бедрата й.

Изведнъж бронзовото лице на лорд Рейвънхърст се вкамени. Той отхвърли образа на други две ръце, танцуващи очи и жив, весел смях.

„Забрави я, по дяволите!“ Тя беше лъжлива интригантка, ангел със сърце на блудница. Никой не знаеше това по-добре от него. Той трябваше да се смята за щастливец, че откри истината за нея навреме.

Изричайки свирепо проклятие, Рейвънхърст притегли креватната си компаньонка по-близо, след което се обърна по гръб. Очите му святкаха срещу лицето й докато теглеше отзивчивото й тяло надолу, за да достигне твърдия му пенис.

Откривайки, че тя беше влажна и жадна за него.

И че, както винаги, в него вътре всичко беше мъртво.

— О, да, Дейн. Моля те! Сега — вземи ме сега.

Зелените очи на любовницата му се затвориха и тя с настойчива бързина се придвижи към бедрата му. Капчици пот оросиха челото й.

Със стегнато лице Рейвънхърст се придвижи, за да се подчини. „В края на краищата — помисли строго той, — мъжът не трябва да разочарова една дама. Особено когато тя е толкова красива и провокативна като Даниел“.

— С най-голямо удоволствие, скъпа моя.

Той се измъкна нагоре, нагласявайки своя мощен ръгач да съвпадне с подивялата й арка долу. Над него любовницата му започна да диша неравномерно, прекъсвайки дъха си от конвулсивни хлипове.

Една вена затуптя в слепоочието на Рейвънхърст. Желание започна да се надига в кръвта му. Простенвайки дрезгаво, той плъзна ръката си между напрегнатите им тела.

Любовницата му отхвърли главата си назад като извика в диво отдаване на страстното удоволствие от неговото съприкосновение. Когато миг по-късно падна върху гърдите му, виконтът енергично се обърна, търкулвайки се на своето място, за да може сам той да си поеме дъх. Там той намери забвението, което търсеше, приветствайки ярките пламъци, които блеснаха за секунда и експлодираха в тъмнина и първична тишина.

И там, както винаги, Рейвънхърст откри, че забравата не беше пълна.

Недостатъчна.

Още преди накъсаното му дишане да се уталожи, той се отстрани от бездейната фигура на Даниел и се опря на студената табла зад главата си със строги и непроницаеми среднощни очи.

Свещите примигваха. В съседната стая часовникът напяваше тихо. Дейн наблюдаваше танцуващите сенки по стената, които приемаха фантастични форми.

Гневни облаци.

Бушуващи вълни.

Бързи шхуни с черни платна.

Изведнъж той потъна в спомени.

Ръцете му се вкопчиха конвулсивно когато чу колабиращия звук на мачтите около себе си. Над него десет паунда раковини пищяха от болка през бакборда, а в това време гъст дим се изливаше от пламтящите палуби. С разкривено лице Рейвънхърст се бореше да запази равновесие, пронизан през цялото тяло от болка, тъй като двеста паунда димящо дебело въже се хвърли върху палубата и обвърза китките и дланите му към падналата мачта.

Пръстите му върху стегнатия шкот се разтвориха, побелели от силното стискане. Още веднъж той беше отнесен назад в тази неравна борба, навреме, за да се освободи от смъртоносните въжета преди да бъде изхвърлен зад борда.

Отново и отново той отритваше ножа, плъзгащ се по собствената му плът. На половината път през горящите навивки на въжетата острието се счупи. Точно тогава силен тласък на вятъра премина през носа на шхуната, изпълвайки падналите платна, запращайки го през палубата почти безчувствен до парапета на бакборда.

С дрезгава ругатня виконтът се изправи. Пот осейваше челото и широките му, покрити с косми гърди. Обля го миризма, вкус и усещане за морска битка.

Трафалгар, Копенхаген, Коруна. Свърши, но никога няма да свърши. Игнорирани, но не забравени.

Зад него жената с преситени очи се нацупи. „Пак черни сънища“ — горчиво си помисли Даниел. Господи, тя не искаше да загуби снажния си виконт! Той беше пламенен, яростен любовник, а сънищата му само подхранваха неговата страст.

Да, той я удовлетвори така както никой мъж никога не е удовлетворил жена. А Даниел би трябвало да знае, след като й беше дадено изключително преживяване в тази област.

Още по средата на дивото им безумно сливане той си беше отишъл от нея, умът му се отдалечи нанякъде докато силното му тяло отпочиваше. Тя беше твърде опитна жена, за да не забележи това. Хубавото й чело се смръщи. Не й ли каза Мортън точно миналата седмица, че тя е съвършена? Да, и че да умреш в нейните ръце значи да се родиш отново в рая?

Нещо повече от парите привличаше Даниел към този мъж, въпреки че полагаше усилия Рейвънхърст да не узнае това. Подобно допускане би сложило край на тяхното удобно споразумение, тъй като виконтът твърде ясно беше дал да се разбере, че в тяхната връзка емоционалната обвързаност няма никакво място.

Езикът на Даниел облиза червените й устни. Тя се закле, че ще го хване. Ако тя не може да направи това, никоя жена няма да може. С потайна усмивка тя започна да милва напрегнатия гръб на Дейн, а след това и по-нагоре, за да масажира схванатите му вратни мускули. Той беше герой в края на краищата. Вероятно всички герои имаха своите кошмари. Но Даниел не се задържа върху тази мисъл. Тя беше далеч по-практична, за да се занимава с такива отвлечени неща толкова дълго.

— Какъв буен любовник си, мой изгладнял ягуаре — прошепна тя. — Когато ме пълниш с члена си аз загубвам дъха си, живота си. Такъв див герой — прошепна с дрезгав глас. — Всеки инч е твърда скала. Боже, но изглежда, че аз не съм ти равностойна!

„Това би трябвало да му хареса“ — помисли Даниел. Мъжете винаги харесват да бъдат хвалени за такива неща. И какво щастие е за жени като нея, че техните съпруги бяха твърде глупави, за да го знаят.

Мъжът до нея се смръщи, лицето му се изкриви в гримаса.

ГЕРОЙ.

Устата му се изравни в ядна линия.

С плавна грация той се претърколи и се измъкна от чаршафите, мръщейки се на дрехите, пръснати безразборно между леглото и вратата. Нехаещ за голотата си, отиде до масата с важна походка и си наля чаша бренди.

Дълго време той се взира в кехлибарения спирт.

— Както ти казах и по-рано, Даниел, аз не съм никакъв герой — каза грубо той. — Нелсън беше герой. Колинглуд по свой собствен незабележим начин беше герой, но аз не съм нищо повече от едно…

Това, което щеше да каже, беше прекъснато от груба тупурдия откъм входната врата, два хвърлея по-надолу. Развълнувани гласове се издигнаха и паднаха в тихата нощ. Вратата се затръшна. Още напрегнати думи.

Нещо около този глас…

Рейвънхърст се намръщи и после обгърна дългото си здраво тяло с копринена мантия. С каменно лице той отвори вратата.

— О, ваша светлост, аз не исках да… — черните очи на прислужницата блеснаха срещу широките гърди, които се виждаха изпод мантията. Тя бързо погледна настрани, бузите й почервеняха.

— Е, каква е тази суматоха? — нетърпеливо настоя Рейвънхърст. Новата му титла легна тежко върху него. Не беше минало достатъчно време, за да се чувства удобно, когато го наричаха „Ваша светлост“. — Нахлуха ли най-после французите? — попита той подигравателно.

— Не, ваша светлост — обясни момичето нервно. — Един джентълмен долу иска да те види. Кат’ доде до вратата той не си каза името като хората, нищо че много го питах. Каза да ти кажа това, ваша светлост — момичето се смръщи, опитвайки се да възстанови точните думи на съобщението. — Време е да вдигнете вашите знамена и да почистите палубите. Нещо такова доколкото си спомням.

Черните вежди на Даниел се събраха на челото, докато бързо връзваше колана на мантията около кръста си.

— Така ли каза копелето. Сега? Добре, ще се погрижим за това!

Рейвънхърст премина с широки крачки през салона надолу по стълбите, вземайки с дългите си крака по три стъпала наведнъж. Лицето му беше черна маска, когато решително отвори вратата към малката стая за рисуване в задната част на къщата, която той поддържаше за неговата любовница.

Висок мъж, облечен в тъмночервено палто и сребристо-брокатно сако, седеше близо до прозореца, грижейки се за чаша бренди. Пронизващите му тюркоазени очи саркастично се присвиха, когато Дейн с трясък отвори вратата.

— А, Рейвънхърст, ето те най-сетне и теб — каза провлечено неканеният гост, оставяйки чашата си на масата откъм неговата страна. — Тъжно ми е да те карам, ъъъ, да вдигаш твоите флагове в такова време — мърмореше той, но леката му усмивка не показваше и най-малка следа от разкаяние.

„Тази титла — помисли си графът на Морланд, — колко чудато звучеше!“ Капитан Ст. Пиер определено по-добре подхождаше на твърдото изражение на неговия приятел.

— Тони! Какво по дяволите… — Рейвънхърст изсумтя в знак на възмущение пред нехайното спокойствие на приятеля му.

Антони Лангфорд, лорд Морланд, сви устните си и поклати глава неодобрително.

— Нищо, ти знаеш, приятелю мой, ти си създал истинско раздвижване на кръвта в Уайтхол. Изглежда Адмиралтейството се е уморило да му изхвърлят емисарите. Затова Старецът ми направи рядка визита, за да си осигури помощта ми — Морланд се усмихна вяло. — Опитах се да устоя, но ти знаеш колко настойчив може да бъде той. Ето така аз се озовах делегиран емисар — опасявам се, че съм сбъркал, съдейки по твоя буреносен поглед. Но ти няма да изхвърлиш един стар приятел на улицата — едната му вежда игриво се повдигна въпросително. — Няма, нали?

Дейн сподави едно проклятие, наблюдавайки мъжът, който седеше напълно спокоен в най-удобното му кресло, привършвайки чаша от най-доброто му бренди. Те се бяха срещнали по време на кошмарното отстъпление при Коруна, когато Дейн пристигна с транспортната флота, за да посрещне оттеглящата се армия. Бяха изминали само няколко месеца откакто Рейвънхърст за последен път беше видял своя непоклатим приятел.

Но изглеждаше вечност. До този момент виконтът не си беше дал сметка точно колко много му липсваше непочтителното остроумие на Морланд.

Рейвънхърст хвърли поглед към бастуна до краката на приятеля си.

— Какво е всичко това?

За миг лицето на Морланд потъмня, но след това очите му блеснаха с техния обичаен добър хумор.

— О, всички рани, спечелени в служба на краля и отечеството си струват. Глупав инцидент с начинаещ ловец, нищо повече. Тъжно ми беше да чуя за твоите… загуби — добави Морланд с желанието да приключи въпроса.

Гърбът на виконта настръхна. Черни нишки от болка сграбчиха сърцето му. Всеки казваше, че ще стане по-добре. Тогава защо все още изглежда както вчера?

— Ти знаеш, че миналата година загубих брат си — каза тихо Морланд. — Не е същото, разбира се, но…

Рейвънхърст изостри поглед, изучавайки лицето на приятеля си. За първи път той забеляза следи от болка, които Морланд се опитваше да заличи.

Дейн направи гримаса, отказвайки да позволи на симпатията му да засенчи неговия съд. Приятел или не, Морланд беше дошъл от Адмиралтейството и в това не би могло да има нищо добро.

Свивайки безгрижно рамене, той се обърна и прекрачи към походния сандък пред отдалечения прозорец. След като си наля доволно количество бренди, той премина през стаята с плаваща походка, която му позволяваше да стои на кватерпалубата при всякакво време.

Усмихвайки се сурово, той седна в креслото срещу приятеля си и вдигна чаша.

— Както виждам ти вече си се обслужил с най-доброто ми бренди. Няма да ти предлагам повече. Вместо това ето един тост — за траен мир и нека той настъпи скоро.

Морланд вдигна своята чаша в знак на съгласие. Пиха в тишина, всеки зает със собствените си мисли. А това бяха черни мисли, натежали от спомени за паднали другари, за ужасите — видени и никога забравени.

След дълга пауза Морланд погледна нагоре, изследвайки лицето на Рейвънхърст.

— Що се отнася до мира, именно заради него съм дошъл да те видя тази нощ, Рейвънхърст. Досега, приятелю мой, раните ти ще трябва да са почти излекувани. Вино, жени, всичко това е добре, разбира се, но идва време, когато човек трябва да се върне към реалния живот.

Дейн отвърна на втренчения поглед на своя приятел. Ъгловатото му бронзово лице внимателно беше очистено от всякакво изражение. Значи това трябваше да бъде прологът, нали?

— Ти не възнамеряваш да направиш това някак по-лесно за мен, нали? — попита Морланд сухо.

Един мускул трепна върху устната на Дейн. Той погледна графа над ръба на чашата си. Не, господи, не!

— Много добре. Тъй като има вероятност много скоро да се превърна в четвъртия пратеник, който ще бъде изхвърлен на улицата, ще продължа направо към въпроса. Старецът се е препънал в нещо — нещо изключително важно за излизането от тази злощастна война.

— Нито дума повече, Тони — изръмжа Рейвънхърст. — Не искам да те изхвърля и аз!

Морланд просто не му обърна внимание.

— Ти си близък с кръга около Рай и Уинчелси, нали? Доколкото си спомням, ти прекара известно време там преди да се присъединиш към флотата на Нелсън.

Изблик на болка зачерни лицето на Рейвънхърст и пой продължи с каменно изражение да се втренчва в приятеля си.

— Какво от това, ако съм го направил? Това какво толкова засяга Адмиралтейството?

Той рязко гаврътна остатъка от бренди, след това си наля друго.

— Освен ако Старецът не се е зарекъл сега да очисти крайбрежието на канала от контрабандисти — думите му бяха леко неразчленени, а пръстите му потрепериха върху гарафата.

„Интересно — помисли Морланд, а очите му се присвиха. — Много интересно.“

— Има, разбира се, контрабандисти, които работят по цялото протежение на брега. Жестока търговия като ендемична болест върлува в тази област. Но Адмиралтейството е по следите на по-голяма риба този път — много по-голяма от контрабандата. Старецът е открил, че чрез някого в тази област към Наполеон изтичат злато и военни тайни. Изглежда, че Лисицата е нашият човек.

Дейн се смръщи, изучавайки брендито в чашата си. Разбира се, всеки знаеше за Ромни Лисицата. Жените шепнеха името му като молитва и проклетият негодник беше приветстван в публичните къщи от Дувър до Брайтън. „Може би дори тук, в Лондон“ — помисли Дейн цинично. Все още прословутият контрабандист оставаше като фантом, като зловещите светлини, за които казваха че танцували над тресавището Ромни в безлунни нощи.

— Продължавай — каза спокойно Рейвънхърст. Лицето му беше непроницаемо.

— Той използва един порутен имот близо до Уинчелси, на крайбрежието при Съсекс — гласът на Морланд спадна. — Но ти вероятно знаеш мястото.

— Съмнявам се. Бях там за кратко време. Така че Адмиралтейството трябва вероятно да знае — прибави той кисело.

Морланд пренебрегна раздразнението в гласа на своя приятел.

— Голяма развалина на едно място в хълмовете на югозапад от Рай, с изглед към цялото крайбрежие, а също и към тресавището на изток. Поколения наред от семейство Лейтън са били там. Както разбирам, заедно с много хубав стар хан в самия Рай. Феърли, струва ми се, се нарича това място.

Феърли. Къща с имение в плачевно състояние, заедно с порутени средновековни останки с люлеещи се парапети и виещи се стълби. Всичко от Феърли до Дънджинес може да се види от върха на тези стени. Самотно място, често посещавано от тъжни духове и скръбен вятър.

„О, да, познавам мястото“ — бързо помисли Дейн. Отлично място за среща на контрабандисти. Отлично място за спускане на бърз катер с товар от златни гвинеи, предназначени за Наполеон. И всяка подхвърлена дума, всяка изтъргувана гвинея означава, че друг английски войник трябва да умре.

Но изваяните от Рейвънхърст образи не оставиха никаква следа.

— Не вярвам, че разпознавам името — излъга хладнокръвно той, завъртайки брендито в чашата. — Феърли ли каза?

— Това е мястото. Няма никакво съмнение, че тайните минават оттам. Адмиралтейството лансира няколко, за да се убеди и информацията за два дни стигна до Париж — Морланд направи пауза, потупвайки с бастуна си, изпълнен с мисли за своя показалец. — Разбира се, Адмиралтейството изпрати агент да разузнае. Всъщност няколко. Преди два месеца последният се къпеше в залива Феърли с прерязано гърло.

Морланд наблюдаваше пръстите на Дейн, стегнати около кристалния бокал. Старецът беше прав за Феърли. Господи, имаше ли нещо, което страшният стар тиранин не знаеше?

— Всичко това е печално, разбира се, но аз не разбирам какво ме засяга мен — изръмжа Рейвънхърст.

Морланд си осигури време за отговор. Следващите му думи трябваше да бъдат внимателно подбрани, той знаеше това.

— Нещо голямо се създава точно сега, Рейвънхърст. За съжаление нямам право да ти го кажа, но повярвай ми като ти казвам, то може да се превърне в ключ към успеха на Уелингтън на полуострова — гласът му се снижи, за да подчертае това, което щеше да каже. — Този предател трябва да бъде открит преди да се е разчуло за новата операция. Открит и изобличен с всички средства. Доколкото ти си близък на тази област старецът счита, че ти си логичният кандидат за тази работа.

— По дяволите логиката! — озъби се Дейн, крачейки към полицата над камината, като тресна чашата си там. — Господи, той не моли за много, нали? Аз съм бил пет години извън дома, човече, и още шест на активна служба преди това! Загубих баща си, брат си и майка си. Върнах се, за да открия моята… — гласът му се изостри, — моята годеница мъртва — гърбът му се схвана. Той се втренчи долу в петната от бренди, изплискали се върху полицата на камината като кръв. Когато погледна нагоре, лицето му се беше затворило, придобило суров израз.

Морланд седеше неподвижен, гледайки дълбоко в душата на своя приятел, където видя отразени жестоките мигове на собствените си кошмари.

— Загубил съм вкус към борбата — каза накрая Рейвънхърст. Пръстите му здраво държаха гравирания бокал. — Не, за бога, аз свърших играта на война. Морето е дяволски студена и непрощаваща победителка, Тони. Така че за мен са истинските жени и хубавото вино. Няма с какво повече да се съобразявам освен с удоволствието през следващата нощ!

Морланд стегна пръстите си докато изучаваше твърдото лице на своя приятел. Проницателните му сини очи се присвиха, преминавайки през покритите с белези китки на Дейн и белите кичури, които неумолимо сребрееха по слепоочията му.

Разбира се, Морланд знаеше, че Рейвънхърст отказа да обсъжда своята роля в разгромяването на флагмана на Вилнюв при Трафалгар. Той знаеше също, че офицерът яростно беше отказал препоръката за неговата храброст при този сблъсък.

Това което повече безпокоеше Морланд, беше, че приятелят му отказваше да говори за онова, което беше дошло по-късно — онези адски месеци миналата година след Коруна, месеци прекарани в пътуване към дома през неприятелска територия, след като е бил изхвърлен зад борда при избухването на снаряд. О, той се беше обърнал към Адмиралтейството с доклад за своето завръщане. Но това беше само схемата на истината — териториите и придвижването на войската.

Останалото безпокоеше Морланд, кървавата плът и сълзите през тези дълги месеци. Това бяха неща, които не се забравят лесно. „Всички носеха белезите на тази кървава война“ — мислеше Морланд ядосано.

И това нямаше да свърши скоро.

Рейвънхърст рязко се завъртя.

— По дяволите, Тони, Аз нямам нищо общо с това! Разреших ти да говориш, защото си мой приятел, но, за бога, никога повече не се връщай на този въпрос — той измърмори живописно проклятие, свивайки юмруците си и пъхайки ги дълбоко в джобовете на копринената си мантия.

— Отлично разбирам, приятелю мой. По-добре, вероятно, отколкото ти самият.

Бавно графът разгъна дългото си тяло и се изправи, опитвайки се да прикрие своята скръб. Това което Старецът възложи, би могло да бъде отлично предписание за Дейн. Той се беше опустошавал шест месеца досега, откакто се върна в града. И всичко, което имаше да покаже за своето безпътство, бяха няколко мрежички от линии около устата му и на челото.

Но някой може да каже, че най-накрая решението трябва да бъде на Рейвънхърст.

Морланд обърна лицето си, заемайки се усърдно с бастуна си със сребърен връх, който беше паднал на пода. Когато най-накрая се изправи, лицето му беше безизразно.

— Е, това е то. Трябваше да направя последен опит — заради Стареца, не заради мен.

„И заради теб“ — помисли Тони. Той насили чертите си във вяла усмивка.

— Карай напред и се наслаждавай, приятелю мой. Бог знае, че ти си го заслужил. И предай моите поздрави на леля — този страховит стар дракон, когато я видиш следващия път. Все още не съм забравил как тя ме биеше на Фаро.^[1]

Когато Дейн го последва към вратата, той вдигна ръка за сбогом.

— Не е необходимо да ме изпращаш. Точно сега ти имаш други неща, с които да се занимаваш, докато аз съм тъжно сгрешил.

Морланд прибра ръкавиците си и наметна на раменете си горната си дреха. Без да каже повече нищо той се обърна и непохватно излезе от стаята.

Дълго време Дейн стоеше неподвижно, слушайки ехото от колебливите стъпки на своя приятел. Накуцването беше леко, но безпогрешно, когато Морланд се движеше надолу по тихата улица.

С горчиво проклятие виконтът глътна последното бренди, след това отпусна глава върху ръцете си. Обхвана челото си и се опря на студената празна решетка.

И така, Лисицата използваше голямата стара развалина при Феърли за база, да? Среднощните очи на Дейн се стесниха. Трудно за вярване. Безразсъдната храброст на този мъж и щедростта му към местното население бяха достигнали легендарни размери, дори тук, в Лондон. А, Лисицата е човек, когото трудно можеш да спипаш. Но сега той се беше уморил да стоварва чай и бренди. Искаше да играе по-дълбока игра — да носи тайни и злато в подкрепа на Наполеоновите армии.

Мръсна измет! Леден бяс лизна кръвта на Дейн. Всеки факт шепнеше. Всяка продадена гвинея означаваше повече разпиляна английска кръв. Не осъзнаваше ли това подлецът? Или не се интересуваше?

А тя? Чудеше се Рейвънхърст. Ако Лисицата работеше от Феърли, как можеше тя да не е въвлечена?

Тес. Думата затрептя в студения въздух, като че насила прошепната. Той каза името най-накрая. Това някак го пречисти, уталожвайки го до брутално безразличие, правейки го неспособен да си припомни студенината и жалките подробности на тяхната последна среща.

Лицето на Рейвънхърст потъмня, очите му — ледено светлосини — се изостриха. Беше ли тя сега жена на Лисицата? Смееха ли се те заедно в леглото на своята хитрост? И колко още други мъже са споделяли леглото и тялото й?

Soleil^[2]. Като тих вик нейното име проехтя в ядните му мисли. С дивашка ругатня той удари по полицата на камината с юмрук.

Слой коприна внезапно прошумя откъм вратата. Силно благоухание на роза се вмъкна в стаята.

— Ето те и теб, лорде мой — промърка сластолюбивата Даниел с леко назидателен тон. — Върни се в леглото преди да си настинал.

Зелените й очи проблясваха, пълните й устни се бяха повдигнали в позната усмивка.

— Там, мой виконте, в това голямо меко легло ще намеря най-необикновения начин да те стопля.

Дейн леко се усмихна, когато видя буйните извивки, ясно очертани през прозрачната й мантия.

— Изкушаваща мисъл, ma cherie^[3], вече става по-топло.

— Но със сигурност възнамерявам да те стопля много повече преди да свършим.

Но когато виконтът още един път се намери до Даниел в събраните чаршафи, с ръце, които държаха пълните й гърди, и с устни, пиещи дивите й стенания, сърцето му не беше пълно с нищо друго, освен с ужасен сковаващ студ.

Мъртъв беше той. Далечен и настрани от своето удоволствие. Само тялото му функционираше. Точно както винаги, той може би е виждал двамата странника, преследващи своето безразсъдство, пиещи сласт. Преситен от лицето на своята любовница, той видя други очи — синьозелени и буреносни. Императорски. Обожавани.

Сочното тяло на Даниел се увиваше около него. Дори тогава той почувства студено безразличие. Няколко мига по-късно отдръпна главата си назад, търсейки спасение от меките й устни.

Вън, на улицата, изтрополя карета. Свещите бавно горяха.

След това с приглушена ругатня Рейвънхърст претърколи двамата като един. За учудване на Даниел и за много голяма нейна наслада той започна да навлиза в нея. Боже мой, той имаше член като на жребец този път!

Ако имаше място за безразсъдство в яростния страстен щурм на виконта, любовницата му беше далеч по-мъдра жена, за да коментира този факт. Устните й се изкривиха в самодоволна усмивка и тя спусна знаеща ръка надолу по стегнатия му торс, оразмерявайки пулсиращата дължина на неговото мъжество. Да, нейният английски виконт беше мъж за милиони. Сред всички Даниел най-добре знаеше колко рядък е талантът му на любовник. Но и тя беше жена за милиони. Тя ще го хване някак, кълнеше се Даниел. Беше само въпрос на време.

Когато дрезгавият му стон изпълни тихата стая след няколко минути, Рейвънхърст размишляваше върху много по-различен въпрос. Колко би се наслаждавал, ако накара красивата блудница със сивозелени очи да плати за това, което му беше причинила преди пет години.