Кристина Скай
Черната роза (2)

1.

ДВАДЕСЕТ И ПЕТ ПОНИТА,

ПРЕПУСКАЩИ В ТЪМНИНАТА —

БРЕНДИ ЗА ПАСТОРА,

ТЮТЮНЕЦ ЗА ЧИНОВНИКА…

Ръдиард Киплинг

Кемб Сендс

Югоизточно крайбрежие на Англия, Май 1810

Вятърът беше чудесен — висок и постоянен. В открито море малки корабчета кръстосваха през канала между Англия и Франция. Тънки линии от бягащи облаци проблясваха през сребърната луна, превръщайки тресавището в тъмносребрист пейзаж.

Контрабандистка луна, така я наричат в тресавището Ромни, където южният бряг на Англия силно доближава брега на Франция. Светлината беше достатъчна, за да плъзгаш по пясъка необмитен чай и бренди, но твърде слаба, за да дадеш точен изстрел в гърба на някой от конниците на негово кралско височество.

Близо до плажа слаба фигура стоеше приведена в завета на пясъчна дюна, невидима между шушнещите тръстики и тресавищна трева. Тъмното тяло не се движеше, грижливо прикривано от други черни петна на тресавището.

Близо до хоризонта платната на малка платноходка, подложени на добрия вятър, проблясваха бяло на фона на тъмната вода. Нейният товар от бренди беше разтоварен, тя изтича пред вятъра в открито море — товарът й сега беше с около стотина паунда по-малко. Постепенно белите платна станаха по-малки.

Все още слабата сянка чакаше неподвижна, сграбчена от красотата и мира на тресавището. Отгоре долетя тихо просъскване на носения от вятъра пясък. Някъде далече изкрещя самотен дъждосвирец. Красив свят, но много мъртъв.

Без да предупреди митнически катер се плъзна из едно от многобройните скалисти заливчета, врязани в брега между Хастинг и Рай, възнамерявайки да започне гонитба. Но контрабандисткият платноход беше по-бърз и с повече мъже на борда. Той изчезваше зад хоризонта докато митническият набираше скорост.

Крайно удовлетворена, фигурата, наблюдаваща сред дюните, най-накрая започна да се размърдва. Когато кралският плавателен съд обърна курса и започна да се връща към Рай, слабата сянка се разгъна и изправи, произнасяйки благодарствено подигравателно проклятие по адрес на завръщащия се митнически кораб.

Лунната светлина играеше по черна тривърха шапка, поставена накриво. Под шапката дълги потрепващи мустаци стърчаха от тъмната кожа, коронована с лисичи нос. А после тривърхата шапка отлетя. Богати кестеняви къдрици се разпиляха върху слабите рамене. Тъмното животно изчезна и тъй като лисичата маска падна, пълните устни с цвят на пролетни ягоди се разтегнаха във възторжена усмивка.

Когато луната изскочи иззад облаците, сребърната й светлина огря пикантно лице с вдигнати нагоре сиво-зелени очи. Незабравимо лице, особено сега, когато беше озарено от триумф. И повече от сигурно, това лице беше на жена. Деликатното чело и изваяният нос биха могли да бъдат работа на майстор от ренесанса.

Финото женско тяло се разтърси от тих смях, когато се наведе и повдигна върху раменете си непромокаема торба с чай. Облечена в тесни черни бричове с провиснала като торба бяла риза и високи ботуши, тя би могла да бъде селско момче, което се прибира у дома през тресавището. С изключение на плавната походка и слабата крива на гърдите и ханша, които се очертаваха от необичайния й костюм.

Но никой не наблюдаваше тази вечер, когато Тес Лейтън наведе главата си и повдигна тежките къдрици, които падаха като червено бургундско под лунната светлина. С дръзка усмивка тя напъха косата си под тривърхата шапка и повдигна черната мантия около раменете си.

Никакви сълзи повече за Тес Лейтън! „Никаква беднотия“ — закле се тя. Младото й лице се опъна в решителност. Без повече обиди и съжалителни погледи.

Баща й беше мъртъв и безрадостните дни останаха зад гърба й. Тя беше направила за себе си нов живот — добър живот, без значение какво биха казали другите. Да, тя отново беше силна и цяла. Под нейното ловко управление ханът от 14 век, който беше в ръцете на семейство Лейтън в продължение на поколения, процъфтяваше. Скоро тя щеше да има достатъчно пари, за да бъде свободна от чудовищните комарджийски дългове заради които баща й си беше отишъл.

А след това?

Тереза Ариадне Лейтън замръзна, чувайки високите самотни ноти на керкенез. Кий-лий, кий-лий, пееше той, отлитайки на юг над чернотата на тресавището.

Да, а после какво?

Очите й потъмняха, емералдовото стана димно-сиво.

Силен напор на вятъра подхвана мантията й и тя започна да се пляска по слабите й крака. Потрепервайки леко, тя хвана тежкия вълнен плат и го придърпа по-близо до тялото си.

Повдигна предизвикателно рамене, дива светлина проблесна в безкрайните дълбини на очите й.

След това тя би се установила и би се превърнала в хубава лейди — тя ще го направи. Много ще й подхожда да пие чай пред горящия огън, когато дните й със свободните търговци свършат. Но сега все още не.

Пълните й устни се усмихнаха дяволито, когато си помисли за гнева на митническия инспектор, когато откри, че още повече контрабанден товар е стоварен на брега, точно пред очите му. Тя почти пожела да бъде там, за да чуе ругатните на Еймъз Хоукинс.

Да, няма да има повече сълзи за Тес. Този нов живот беше точно това, от което тя се нуждаеше.

Последен поглед към морето и жената, която дръзна да се маскира като Ромни Лисицата, се втурна към ръба на дюната. Нозете й шепнеха през пясъка. Миг по-късно слабата й фигура изчезна в черно-сребристата тишина на тресавището.

 

 

Виконт Рейвънхърст опъна юздите, мърморейки. Дълги минути той се взира в оловносивото тресавище, неприветливо в странната полусветлина. Започна да ръми. Той бързо вдигна яката около врата си, в далечината можеше само да различи върховете на покривите и църковната кула на Рай. Остров, заобиколен от мътно полюшващо се море от тресавищна трева.

Беше му студено и гладно. Беше дяволски вън от форма, осъзна Рейвънхърст. Боляха го мускулите там, където дори не подозираше че съществуваха. Точно сега, всичко което искаше, беше гореща баня и дълго пиене — може и не точно в този ред.

Дъждът нарастваше, изсипвайки се неприятно върху яката му, като се процеждаше надолу между двете му плешки. Рейвънхърст прегърби широките си рамене под горната дреха и изруга като се чудеше защо въобще се съгласи да приеме това жалко назначение.

Нещо теглеше очите му на юг, където объркана мрежа от диги и канали светеше на немощната светлина от половин луна.

„Скоро дори тази светлина ще си отиде“ — помисли той, изучавайки тежките буреносни облаци, които се скупчваха над канала.

Изведнъж настръхна — отново се появи фино изтръпване по целия му гръб. Безпокойствие… и нещо повече.

Внезапно той се изправи на седлото. Възпалените мускули и бодящия гръб бяха забравени, когато пришпори Фараон напред през пустинната пълноводна равнина.

 

 

— Почакай, капитане! Ей там, близо до тръстиките! Кълна се, видях нещо да се движи!

Беше един от мъжете на Еймъз Хоукинс, осъзна Тес като се сниши зад ниска стена от блатна трева на ръба на един от многобройните канали, които кръстосваха тресавището.

Тя чу ядосаните проклятия на Хоукинс в далечината. В това време неговите мъже вдигаха врява, търсейки навътре своята плячка. Внезапно един от митническите офицери се обади:

— Там! В тръстиката! Отново се размърда!

Тес потрепера, преглъщайки стон на уплаха. Те я бяха открили!

Отчаяна, тя премигна, за да задържи сълзите си като се опитваше да се концентрира. Ребрата я боляха, защото беше паднала докато пресичаше тресавището. Краката й бяха оловни. Сърцето й биеше като чук. Тя се приведе по-ниско, молейки се буйната растителност да я скрие.

От далечния край на реката Хоукинс започна да смъква хората си надолу.

Често примигващите очи на Тес се вдигнаха към високата земя в далечината, където покритите с плочест варовик кулички на приориата^[1] очертаваха своите силуети срещу бледата издигаща се луна.

Феърли, помисли тя, треперейки. Какво безумие си ми докарал този път?

Но нямаше време да съжалява, никакво време за страх.

Не и с Хоукинсовите минути зад нея.

Стисна зъби здраво и започна да се придвижва, игнорирайки болката и страха, който пролазваше в краката й. Скоро нейната сянка беше обхваната в огромното море от сенки, които се носеха леко под оловното небе.

 

 

Рейвънхърст съвсем се вкисна, когато пресече Джибитското тресавище. Връхната му дреха подгизна, а ботушите му залепнаха за стремената.

Той рязко присви очи. Ако не се лъжеше, тази солидна черна стена пред него беше линията на магазините по протежение на кея.

Почти там, благодаря, господи. Миг по-късно стръмната дължина на „Мърмейд стрийт“ беше пред него. Копитата на Фараон отекнаха остро, когато стъпиха върху калдъръма.

Градът изглеждаше пуст. Само една слаба светлинка мъждукаше на върха на хълма.

Мърморейки, Дейн дръпна юздите на своя кон. Още веднъж той усети това странно, дразнещо, болезнено прищракване в гърба.

Три фигури се изплъзнаха от сенките.

— Не мърдай, пътнико! — грубо заповяда мъжът отпред. — Дръж ръцете си встрани от палтото и казвай по каква работа си в Рай.

Докато говореше мъжът измъкна изпод наметалото си дулото на мускет, откривайки тъмночервена униформа.

Така, драгуните са навън тази нощ. Рейвънхърст събра хлабаво поводите в едната си ръка. За всеки случай.

— Аз имам работа с магистрата, но най-напред ще отида у Ейнджъл, където възнамерявам да отседна тази нощ.

— Каква работа? — настоя драгунът, заприщвайки пътя на Дейн.

Сигурният тон на мъжа вбеси Дейн. Той никога не е харесвал кавгаджиите, независимо дали бяха французи или англичани. Нито пък искаше да погледне към дулото на пушката.

— Работата ми е от официално естество — изръмжа той. — Поддръжка на военния канал, да бъда точен. — По дяволите! Засега нямаше намерение да дава гласност на своето присъствие в Рай. Но тези мъже не му оставиха избор.

Острите светлосини очи на Рейвънхърст пробягаха по униформата пред него.

— Аз съм виконт Рейвънхърст, новият комисионер. Вярвам, че отговорих на въпросите ви, сержант.

Нещо като гневен изблик на заповед в този гробовен глас накара драгуна да направи несъзнателна крачка назад. Рейвънхърст не чака отговор, пришпори Фараон нагоре по междуселския път.

Кожата по гърба му настръхна и по целия път до върха той чувстваше втренчените погледи на мъжете.

 

 

Двадесет минути по-късно Тес най-после достигна края на пълноводната равнина.

Всичко около нея беше тихо. Дъждът почти беше престанал да ръми и провлечени облаци танцуваха пред луната. Не виждайки никакъв знак за присъствието на Хоукинсовите мъже, тя се подаде и напълни дробовете си с въздух. Въпреки че беше май, студът беше жесток. Зъбите й тракаха, а стъпалата и пръстите й се бяха вкочанили. Почувства се много лека, почти безтегловна, като че ли плуваше над земята.

Междувременно тя достигна старата къщичка в края на тресавището и пусна мушамената торба с китайски чай за Уидоу Харгейт. Луната се беше плъзнала ниско в небето. В далечината можеше да види черните кули на Света Мария, които се издигаха над върховете на покривите на Рай.

С напепеленото си лице, тя мина по периферията на Джибитското тресавище и пое към улица Уиш. Очите й се замъглиха и разфокусираха. Плъзна се между оградите и тъмните дворове, избягвайки главните улици. Лявото й ребро, върху което, падна на една скала в тресавището, туптеше и само силната воля я държеше на крака.

Още пет ярда. Четири, каза тя на себе си, стенейки.

Скоро ще бъде в безопасност. Огън. Сухи дрехи.

Три ярда още.

Не може да спреш сега, не можеш да спреш сега.

И тогава видя черната фигура в началото на алеята. Беше висок мъж, широките му рамене — като петно на слабата лунна светлина. Неподвижен, той стоеше на входа на тесния тунел, обгърнат с горна дреха и облак от мъгла.

Боже господи, защо той избра това място да духа облак? Какво, в името на небесата, трябваше да прави тя сега?

От долния край на улицата се чу ядно избухване на псувни и непрекъснато конско цвилене.

— Браун, вземи пет души и претърси доковете — извика надолу Еймъз Хоукинс от върха на улицата. — Богс, обиколи „Мърмейд стрийт“. Останалите елате с мен. Искам този паразит и не ме е грижа как ще го хванете! Петдесет лири стерлинги за този, който ми доведе Лисицата.

Тес спотаи хълцане, когато Хоукинсовите ревностни офицери прогърмяха зад нея нагоре по улицата. Боже мой, тя беше в капан!

В паниката й единият изморен крак стъпи върху счупена плоча от калдъръма и го запрати да препуска надолу по междуселския път. Веднага се шмугна обратно в сенките, притискайки се към тъмната входна врата. Там замръзна, сърцето й биеше бясно.

Твърде късно! Мъжът в тунела се беше обърнал и въпреки че лицето му беше в сянка, Тес усещаше острите му очи да пробиват тъмната тишина на улицата. За дълго той остана неподвижен, след това се обърна и облегна високата си фигура на отдалечения ъгъл на тунела.

Освобождавайки тиха въздишка, тя се обърна да изследва близките къщи, търсейки по-добро място да се скрие.

Без предупреждение чифт железни ръце сграбчиха раменете й.

— Какво имаме тук? Вероятно плячка за Хоукинс?

С див вик Тес се изви настрани, удряйки бясно по тези твърди ръце. Но нейните млатещи юмруци бяха твърде слаби.

— Ако е така, ти си малък трофей — изръмжа нейният похитител, — при това проклет развратник.

Тес изпрати една молитва на благодарност, че беше напъхала маската на Джек с мустаците в джоба на своята обемиста шапка преди да напусне тресавището. Тривърхата щеше да скрие косата й. Надяваше се, че праха от дървените въглища, който беше втрила в кожата си, не можеше току-така да се изтрие.

Вън от тунела тропота от крака стана по-силен.

За момент тя се полюшна и тогава острите пръсти я хванаха като притиснаха гърба й към грубата тухлена стена.

— Лисицата те обучава, младок, нали? — каза грубо похитителят. — Господи, ти не си на повече от 13–14 години! Просто едно мръсно момче.

— Пусни ме да си отидем, мошеник такъв! Ще те научим как ни безпокоиш нас, невинните хора от народа! — инстинктивно Тес заговори на широко разпространения в страната диалект, защото знаеше, че на всяка цена трябва да запази самоличността си в тайна.

Слабите й нозе се огънаха ужасно, търсейки опора. С всяко движение обемистата й мантия се увиваше жестоко около слабото й тяло докато започна да се задушава в слоеве студена мокра вълна.

Но мъжът само се смееше, обръщайки се настрани, като я притискаше към стената с цялата тежест на масивното си тяло.

— Ти си дух, това ще кажа за тебе, момче. Десет паунда мантия и девет паунда борба!

Дъхът му беше топъл. Лъхащ на бренди. Макар да знаеше, че беше безполезно, Тес продължаваше да се бори. Дивото движение доведе плътта й до широките гърди на човека и стегнатата линия на бедрата му.

Тя почувства, че лицето й пламна в червенина под слоевете въглищен прах.

— Спри да се бориш, глупако! — изсъска странникът.

Нещо около този гробовен глас от коприна и стомана се вряза дълбоко в спомените й, спускайки се надолу през пластовете горчива потайност, натрупани през последните години. Долу, то проблесна, разкривайки нейната голота, като размъти дълбок кладенец от болка.

В паметта й изплува жестока болка отпреди пет години. Болка, която мислеше за забравена.

Досега.

Замаяна, почувства твърдите мъжки бедра, които стриваха ханша й и тя сподави стенание.

Защото всичко се върна към нея, спомените я удариха с враждебната жестокост на вихрушка от Канала.

Вече няма глас на странник.

Гласът на Дейн Ст. Пиер, мъжа, когото тя веднъж обичаше с цялата си необуздана сила на наивната си млада душа.

ВЕЛИКИ БОЖЕ, НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ!

Но нито грубият тембър на този глас, нито тези твърди кобалтови очи можеха да бъдат сбъркани.

Среднощни очи. Очите на мъжа, който беше взел сърцето й и го разкъса на парчета, а после се обърна и си отиде от живота й без никакво съжаление.

Тес се вкамени, почти крещейки от затъпяващата болка на спомените.

Студени и влажни, пръстите на нейния похитител се придвижиха към гърлото й.

— По дяволите — изграчи тя пресипнало. — Пусни ме да си отидем, мръсна измет! — успя да се изтегли встрани и да постави бързо коляното си срещу слабините му, но той се обърна рязко като хвана крака й със своя крак. След това стегнатото му тяло я забоде в стената.

— Тихо, глупако! — изръмжа Рейвънхърст. Ръцете му безмилостно се вдълбаха в нежната кожа на гърлото й. — Или искаш Хоукинс да те открие!

Вън, към устата на тунела приближиха стъпки и пръхтене на неспокойни коне.

Пръстите на Дейн предупредително се стегнаха, напрегнатото му тяло я насилваше назад, затискайки и двамата към стената.

Те стояха сърце до сърце, бедро до влажно бедро. Тес се огъваше замаяно, окъпана в спомени, които се изтегляха с цялото си богато ухание. Тя пое смесения дъх на море, сол и тютюн, бренди и мокра вълна. И под всичко това — миризмата на илюзорния мъж — чист и леко одимен. Колко познато беше. Сякаш дългите години на раздяла не са съществували никога. Всеки стегнат сноп мускули, всяка линия на костите и сухожилията се моделираха срещу внезапно напрегналото се тяло на Тес. Стомахът й се сви и брадичката й се вклини в гърдите му. През мокрите си одежди тя чувстваше горещата му кожа, под разкопчаната мантия чуваше бясното туптене на сърцето му.

Или това беше нейното сърце?

Грубата влажна вълна триеше зърната на гърдите й, които постоянно нарастваха в стегнати връхчета. Желание, диво и нерационално, се вряза във вибриращото й тяло и тя изтръпна от ужас, окъпана в море от страстни усещания и жестоки спомени.

„Дейн“ — прошепна кръвта й. Защо позволи така да завърши? Защо въобще се връщаш?

От върха на пътя приближаваше тропота на все повече копита.

— Ти, там! Стой ти казвам, в името на краля! — бързи стъпки пробягаха по улицата.

— За какво спирате, глупаци? — провикна се Хоукинс от основата на хълма. — Там няма нищо освен една мръсна котка! Доведете ми сега тези безбожни контрабандисти! Тази нощ, казвам ви! Домъкнете ми всеки, който има една песъчинка на обувките си или една сламка от блатна трева в косата си. Те ще ми кажат това, което искам да знам, господи, или ще им изтръгна езиците! Сега, раздвижете се или ще загубите вашия човек докато се размотавате!

Конете се хвърлиха нагоре по пътя. Копитата им остро звънтяха в ушите на Тес и миг по-късно митническата сила прогърмя покрай отвора на тунела.

Най-накрая нощта утихна, отривистите гласове се отнесоха нататък, превръщайки се в далечно мърморене. Тес позволи на дъха й да се втурне тихо навън.

Веднага железните пръсти на Рейвънхърст се стегнаха в предупреждение около гърлото й.

Преди да се усети, беше залепена обратно на стената. Дъхът на похитителя й обгаряше измръзналата й кожа.

Когато реброто й се озова срещу изпъкнало парче тухла, тя простена. „Никакви сълзи! — помисли диво тя. — Не трябва да си отсичам пътя с поток от сълзи. Не трябва да му позволя да узнае, че не съм момче, за каквато ме взема!“

— Та, сега — каза похитителят с мек глас, изпълнен със заплаха. — Нека да погледнем предполагаемата жертва на Хоукинс.

Напразно се бореше Тес докато той я мъкнеше към квадрата от слаба лунна светлина в долния край на тунела. Обезумяла от ужас, тя се дръпна силно и когато усети ръката му да докосва лицето й, го удари свирепо.

Мъжът до нея изрева повече от учудване, отколкото от болка.

Псувайки свободно, той изви ръцете й зад гърба й.

— Още един трик като този, момче, и ще те дам на Хоукинс! От това, което чувам за този човек, той няма да прояви много симпатия към теб! — острите му очи се присвиха, търсейки лицето й. — Твоята младост няма да ти е от полза в Дувърския затвор, глупако. Ако болест не те покоси, другите мъже ще го направят, след като най-напред те използват за своите неестествени удоволствия, разбира се — с каменно лице високият мъж чакаше думите му да проникнат до съзнанието й.

Тес потрепери. Борбата й секна. Не можеше да се надява да спечели състезание по сила с него, в никакъв случай. Не, остроумия сега не й трябваха.

— Така е по-добре. Няма никаква причина да бъдем разделени — присмя се безмилостно нейния похитител. — Или сме на различни позиции, поне докато помислиш върху моето предложение.

Див пресеклив смях се изтръгна от пресъхналите устни на Тес. Предложение? Можеше ли да предположи той, че набелязаната му жертва е жена?

Рейвънхърст настръхна. Навъсено, той обърна лицето на своя пленник към отрязъка от лунна светлина, опитвайки се да разгадае чертите, скрити под дебелия слой въглищен прах. Нетърпелив, той отметна мантията й встрани и я придърпа по-близо.

И тогава ръцете му напипаха мека плът — топли гладки извивки.

Тутакси цялото тяло на Рейвънхърст застина. Той разпозна женски гърди, когато почувства едната от тях, боже мой!

— Така, Лисицата приема доброволно жени в своята банда, нали?

Като сграбчи китките й в едната си широка длан, Рейвънхърст постави другата отзад, за да потвърди току-що направеното откритие.

Тес се биеше диво, ужасена от това, което той можеше да стори след това. Но беше слаба и изтощена от борбата и той лесно я надви. Когато грубите му пръсти последваха извивката на гърдите й, едва прикрити от влажната й риза, тя нямаше повече сили да се съпротивлява.

Изследването му беше бавно и безжалостно изчерпателно.

За свой ужас Тес усети, че връхчетата на гърдите й се стегнаха под тези твърди опитващи пръсти.

Дъхът на похитителя секна. Още веднъж ръката му се насочи към нея, но този път докосването беше бавно и провокативно. Дългите му пръсти обхванаха, изучавайки свитата пъпка с умение на експерт.

Подобие на хленч се изплъзна от стиснатите устни на Тес. Мили боже, как можа това да се случи на нея?

С рев на триумф мъжът в сянката вдигна ръцете й над главата й и я притисна към стената. Пълните му устни очертаха грозна всезнаеща усмивка.

— Не толкова млада, че да не познаваш женската страст, както виждам. Чудя се само дали другата част от тебе чувства наполовина така добре.

Със строго лице Рейвънхърст започна спокойно да откопчава копчетата на ризата й като нацупено отмяташе настрана влажната материя, въпреки че Тес се опитваше да се бори с него. Той не й обръщаше внимание. Присвитите му очи бързо пробягваха през бледите извивки с тъмни краища, слабо осветени от лунната светлина.

Дейн можеше да види дяволски малко, но това, което видя, беше достатъчно, за да го възпламени.

Желание експлодира в слабините му и неговото мъжество се стегна горещо в бричовете му.

Господи, той я желаеше, начернена и с всичко останало, въпреки че беше само една обикновена контрабандистка лисичка! Но нещо подсказваше на Рейвънхърст, че това тяло беше младо и сладко. А той не беше спал с жена от четири седмици.

Да, господи, защо не?

Бавно наклони главата си докато устните му хванаха едното твърдо връхче.

Жената в ръцете му потрепера и остро изстена, борейки се с него.

И тя почувства, да? Рейвънхърст беше чувал тези хрипливи нотки твърде много пъти по-рано, за да не ги разпознае сега. Тя вероятно мислеше, че малко борба ще качи цената й, реши той цинично.

Кръвта му потече гъста и гореща през вените. Той взе другото зърно в устата си като го прищипна, а след това бясно я засмука. Друга тръпка я разтърси и той се усмихна мрачно.

Господи, тя беше малка отзивчива проститутка! Някакъв първичен инстинкт му подсказа, че тази жена няма да се преструва или да прави изпълнения както неговите манипулативни любовници го бяха правили толкова често. Не, тази малка красавица щеше да го предизвиква с всеки дъх, борейки се и удряйки. А след това щеше да стене и да се извива под неговите възбуждащи пръсти, гореща и необуздана, цялата влажна, жадна за него.

Дъхът на Рейвънхърст секна, когато го осени внезапното желание да я вкуси навсякъде. Започвайки от тъмния триъгълник между бедрата й.

„Давай — шепнеше тъмен глас. — Тя е гореща и гладна за теб.“

Безмилостен, Дейн закотви главата й и прищипа долната й устна, а след това изтегли меката и набъбнала плът между зъбите си.

Вземи я сега!

Заклещена в дивашката му хватка, Тес изхълца като се дръпна силно от тази яростна атака. Бузите й под въглищния прах пламнаха. Тя трябваше да се махне или всичко ще бъде загубено!

— Дръпни си мръсните ръце от мен! — изкрещя тя, ненавиждайки разкъсаните нотки на страст в гласа си. — Ти не си нищо друго, а измет. Точно като другите дворяни дето хойкат да търсят плячка за спорт.

В сянката Рейвънхърст се смръщи, долавяйки нещо различно от страст в нейния глас, нещо, което чувстваше като животински страх.

— Ако това, което чувам, е страх, тогава ти играеш дяволски опасна игра, моето момиче — изръмжа той, борейки се с горещия прилив на своето желание. Дишането му звучеше грубо и неравномерно в ушите му и той здравата изпсува под носа си.

Какво по дяволите ставаше с него? Той не се бе чувствал така откакто беше непорядъчен юноша.

— Може би ще те заинтересувам с друг вид предложение тази нощ.

— Когато прасетата полетят! — избълва Тес яростно, напрягайки се настрани в отчаяното си намерение да избяга. Но стегнатите му бедра я държаха неподвижна към стената.

— Бог да ти е на помощ, ако Хоукинс те открие — изръмжа той.

— Ау, и дявола бега от този голем содомит-митничар! — избухна Тес във фалшив патос. — Глей, не видиш ли че той бега и от тебе!

— О, да, нашият приятел Хоукинс храни особена симпатия към жена, която има хъс за борба — студеноокият похитител на Тес продължи грубо, все едно че не беше казала нищо. — Чувам че се наслаждава, когато изхвърля духовете от неговите жени. Почти толкова, колкото и когато може да ги накара след това да вършат неща, колкото по-унизителни, толкова по-добре. Но нощ с Хоукинс не е преживяване, което ти би вкусила с удоволствие, моме, без значение колко огнена се опитваш да изглеждаш — той присви очи срещу лицето й, наполовина скрито от стърчащата триъгълна шапка. — И нещо ми подсказва, че ще бъде ужасно, да видя как светлината изгасва в тези блестящи очи.

Тес потръпна, защото знаеше, че той казваше истината за Хоукинс. Тя си припомни някои клюки, които беше чула за митническия инспектор на Рай. Но, въпреки че Рейвънхърст беше прав, тя отказа да покаже какъвто и да е страх.

— За каква услуга говореше преди? — настоя тя с враждебен глас.

— Най-напред нека да видя лицето ти.

— Как не! Много е опасно дори и половината. Само ме издай и после двамата ще ни намерат удавени с вързани за телото ръце в некой самотен канал! Лисицата има очи насекъде, не знаеш ли?

— Може би си права — каза бавно Рейвънхърст като се взираше в начерненото лице.

Тес почака замръзнала, молейки се да не я познае. В края на краищата това са пет години и нейните черти бяха почти скрити от въглищния прах.

След дълга пауза изглежда похитителят й дойде до друго решение.

— Слушай сега внимателно, жено. Имам нужда от информация. Ще ти платя добре, ако можеш да ми кажеш това, което искам да зная.

— Е, защо такъв джентълмен като тебе моли такава като мене за информация?

— Имам причини.

— За каква информация питаш — продължи тя настъпателно.

— Как да се свържа с Лисицата?

Възклицанието на Тес избухна като гръмотевица в тясното пространство между тях.

— Това никога не можеш да направиш!

— Трябва — изръмжа мъжът, чието лице беше в сянка. — Ти работиш за него. Мога да кажа, съдейки по гласа ти, че ти се страхуваш от него, но го и уважаваш. Така че помисли добре. Животът му зависи от това дали ще разговарям с него. Нещо много по-голямо от неговия живот, всъщност.

За какво говореше този луд човек? Учудваше се Тес като отново започна диво да се бори, уплашена от безмилостното решение, което видя в странните студени очи на Дейн.

— Лисицата нема да обърне внимание. Тя не се среща с никой. Опасно е даже да помислиш за това. И това е самата истина! А сега ме пусни да си ходим, злодей такъв! Преди да ме видат, че говорим с тебе!

Но Тес напразно се бореше срещу ожесточената хватка. Боже мой, нека да свърши! Тя не можеше да издържа повече този маскарад!

— Слушай, моме, не те моля да ми кажеш името на човека, нито нещо за него. Просто занеси съобщението за мен. Кажи му, че искам среща. По време и място, които той избере. В неговите граници. Но това трябва да стане скоро — добави рязко Рейвънхърст.

— Не може да стане, дявол те взел! Немаш ли уши на главата? Кръвно опасно е! Па аз не знам името на Лисицата. Нищо не знам за нея. Никой не знае! Дига се и изчезва като мъглата над тресавището.

Силните пръсти се стегнаха. Изведнъж лицето на похитителя се приближи толкова близко, че горещият му дъх опари бузите й.

— Слушай ме, малка глупачко — изръмжа той. — Това е по-важно от мизерната контрабандна търговия. То е много по-важно от тебе или мене, или дори от твоята гадна Лисица! Хиляди човешки живота са заложени! — той изпсува образно, освобождавайки едната китка, за да бръкне в джоба на горната си дреха.

Миг след това Тес почувства студена кръгла форма да пада в ръката й. Тя погледна като се мръщеше на златната гвинея, която видя.

— Тази е само първата, ако ми помогнеш. Ще има много повече. И всичко, което трябва да направиш, е да занесеш моето съобщение.

Главата на Тес се въртеше. Глупакът не я позна, но със сигурност беше дошъл в точния квадрант за връзка с Лисицата. Ако цялата ситуация не беше толкова отвратителна, тя би се посмяла.

Но вероятно двама можеха да играят тази игра на шпиони, осъзна Тес и сиво-зелените й очи проблеснаха.

— Колко ще ми платиш? — настоя тя войнствено. — Ако решим да ти помогнем. Не казвам дали ще го направим.

Рейвънхърст се усмихна подигравателно. Парите бяха свършили своето, разбира се. Това, което винаги правеха.

— Много. 100 лири стерлинги, например. При положение че си свършиш работата както трябва.

Тес не можа да прикрие възклицание на изненада. Такава сума би било щастие за една селска проститутка, за каквато той я взе!

— И опрощение, ако решиш да напуснеш свободните търговци, както ги наричате. Нещо, което много силно те съветвам — добави сурово Рейвънхърст. — Защото иначе нямаш голямо бъдеще пред себе си. Ако друг те беше хванал тази нощ…

Не беше необходимо да продължава. Тес сама мислеше за същото.

— Друг мъж не би се задоволил да те пипне така — каза Дейн дрезгаво с кобалтови огньове в очите. Пръстите му намериха зърното й и той я придърпа по-близо към своето стегнато и горещо тяло. — Или така — изръмжа той и ръката му се плъзна между тях, за да притисне корема й. Той стигна по-ниско, полюлявайки устната на нейната женственост. — Аха, друг мъж може би въобще нямаше да спре, защото твоята развратна реакция възпламенява мъжа отвъд въображението. Нещо, което ти би трябвало добре да знаеш — добави грубо той.

Без предупреждение главата му се наведе и той хвана шокираната й устна в силна гореща целувка. В същото време пръстите му се притиснаха върху чувствителната делта, която бричовете й направиха толкова достъпна за него.

Какво имаше в тази проститутка, та караше кръвта му да гори в пламъци? — чудеше се Рейвънхърст. Той беше имал толкова много жени в Лондон, но никоя не беше предизвиквала болка в слабините му, както направи тази! Той почти виждаше как би изглеждала с белите й бедра, отворени към него. Да, тя щеше да се извива и бори като малка тигрица.

И после щеше да стене за него да я напълни.

„Точно както щеше да притежава Тес Лейтън, стенеща, много скоро“ — закле се той мрачно.

Жената в ръцете му се бореше, проклинайки. Той щеше да я познае всеки миг. Най-накрая една от опънатите й ръце се освободи и отлетя към лицето му, впивайки се диво, при което ноктите й издраха лицето му.

— Ти, малка мръсна адска, котко! — един мускул подскочи в линията на устната на Рейвънхърст, той сграбчи ръката на Тес и я изви зад гърба й. Безмилостен, отметна главата й назад, целувайки я с дивашка наказваща сила докато тя спря да се бори и се отпусна безволева в ръцете му.

Нещо като разкъсано тихо стенание, изплъзнало се от подутите й устни, извади Дейн от тъмните лапи на страстта. Той затвори очи, изненадан да чуе сърцето си, което биеше тежко. „Господи, как я желаеше!“ Устата й беше сладка, топла, с мед, от който той не можа да вземе достатъчно.

Всичко, за което можеше да мисли сега, беше нейното голо тяло, бяло и подлудяващо, докато я водеше натам към тъмната част на тунела.

С проклятие Рейвънхърст се отдръпна, клатейки силно глава. Какво, в името на Бога, правеше? Тя беше обикновена уличница, при това изменница! Защо тялото й го палеше така?

— Пусни ме да си отидем — прошепна на пресекулки жената в неговите ръце, — преди некой да ме е видел с тебе. Не ти казвам дали ще ти помогнем. Но ще помислим.

Ето я отново — нотката на сляпа безпричинна паника. „Но имаше нещо около този глас“ — помисли Дейн навъсено.

После тази слаба нишка от мисъл се изгуби, защото всичко, което можеше да чува, беше неговата кръв, която се вълнуваше горещо във вените му. Всичко, за което можеше да мисли, беше горещата коприна на кожата й.

— Мисли каквото искаш, но не се бави дълго — изръмжа той. — Аз ще бъда в Ейнджъл докато къщата ми отсреща бъде готова. Питай за виконт Рейвънхърст.

Сърцето на Тес залитна в гърдите й. Мили Боже, не Ейнджъл! Никога там! Това би било повече, отколкото тя можеше да понесе.

Тя се огъна и щеше да падне без да има подкрепата на ръцете му около кръста си. Ожули реброто си, все още пламтящо след падането й в тресавището, и се задъха от болка.

Ръцете на Рейвънхърст застинаха.

— Ти си ранена? Защо не ми каза, малка глупачко? Тогава най-добре е да си вървиш — заповяда мрачно той. — Иначе няма да има никаква полза от тебе и за двама ни. Трябва ли да вървиш далече?

— Не толкова далече — каза Тес бързо като се бореше с хаоса на мислите си, неспособна дори сега да повярва, че това беше Дейн. Нейният любим, завърнал се след пет дълги и празни години.

Връща се, за да й се подиграва и да я измъчва.

Връща се, за да съсипе нейното трудно спечелено доверие, поставяйки под заплаха крехката сигурност на новия й живот.

Изведнъж гърлото на Тес се сви от яд и горчивина. Тя мрачно се прокле за слабостта, загдето въобще почувства нещо към този мъж. Трябва да е шок от това, че го вижда отново, мислеше си тя. Нищо повече.

Но дори сега тя чувстваше вероломната топлина на желанието. Натрапчиви спомени, черни и сладки, се втурнаха върху нея, заедно с мъчителните сънища, които винаги следваха тяхното пробуждане.

В този момент Тес знаеше, че мрази този мъж.

Толкова повече, че веднъж го беше обичала.

— Как да се свържа с тебе?

Тес настръхна, извикана обратно в настоящето от този безразличен кратък въпрос.

— Ти не можеш. Ще те намерим когато и ако требва. — Тя изгримасничи, проклинайки несигурността в гласа си.

Внезапен порив на вятъра се вмъкна в тунела като изпрати малки камъчета, които зачаткаха и полетяха в лицето й.

— Нека да си отидем сега — заповяда тя студено, събудила се най-сетне от черните омагьосващи спомени. — След малко луната ще си отиде, а аз едвам си стоим на краката.

Но намръщеният й похитител не се помръдна. Вбесена, тя сви дланите си в юмруци и ги насочи към гърдите му.

— Ако ме видат с тебе и двамата сме загубени! — изхриптя тя.

Трябваше да се махне. Ребрата й горяха и едва успяваше да остане права.

С просташка сподавена псувня Рейвънхърст я освободи и ядосано отстъпи бързо крачка назад. Какво все пак, по дяволите, ставаше с него?

Тутакси мургавата хлапачка се изстреля нагоре по улицата.

Само за да открие двама от Хоукинсовите драгуни, които караулеха на следващия ъгъл.