Кристина Скай
Черната роза (38)

37.

— Виконт Рейвънхърст, струва ми се — промърмори високият с посребрени коси мъж на терасата. Черна триъгълна шапка стоеше небрежно на къдравата му коса и тъмна маска с мустаци закриваше чертите му.

Единственото нещо, което се виждаше бяха чифт остри черни очи, които бяха съсредоточени върху Рейвънхърст.

„Значи това беше мъжът, който претърсваше околността, за да ме търси?“ — помисли си Лисицата. Може би е добре, че накрая се срещнаха, тъй като Джак имаше няколко въпроса към него.

— Смятам да взема от теб това, момиче. — Контрабандистът протегна ръка за рапирата на Тес.

— Но…

— СЕГА, Тес. Виконтът е дошъл отдалече, за да говори с мен и най-малкото, което можем да направим, е да чуем какво има да каже, не мислиш ли?

Послушно Тес подаде сребърната рапира на Лисицата, който я вдигна бавно до гърлото на Рейвънхърст.

— Така, ние накрая се срещнахме, виконт Рейвънхърст — със свободната си ръка контрабандистът повдигна шапката си и се поклони леко на виконта, като внимаваше рапирата му да е насочена към врата на офицера. — Нима задълженията ви като специален пълномощник на Кралския Военен Канал ви оставят толкова свободно време, че имате възможност да се занимавате с моите незначителни неща?

— Ти си част от моите задължения, разбойнико, както добре знаеш — отговори Рейвънхърст сърдито. — Как можеш да се чудиш след като прибави убийства към престъпленията си?

— Моите престъпления, както ги нарекохте, може да включват много неща, но убийството не е едно от тях. И ти трябва да запомниш добре този факт, момко, иначе нашия разговор ще приключи, преди да е започнал. Движи се — ще разговаряме в тунелите, където няма да бъдем безпокоени.

Рейвънхърст стисна челюсти.

— Можеш да приключиш с мен тук, копеле, защото нямам никакво намерение да мръдна и на инч.

— О, такава ли била работата? И аз дойдох тука, въобразявайки си, че имаш нещо важно да ми казваш.

Устните на Рейвънхърст се стегнаха, докато се бореше с желанието да каже на контрабандиста, да върви по дяволите. Но Лисицата беше прав; той беше дошъл да търси този мъж, повече от съжаление и заповедите от Адмиралтейството имаха предимство пред каквито и да било лични желания, които той би могъл да има по въпроса.

По тази причина и само по тази причина, Рейвънхърст преглътна неизговорените клетви и кимна кратко.

— Много добре. Но това, което имам да ти кажа е само за твоите уши — очите му погледнаха над Тес.

— Аз оставам тук. — Тес кръстоса решително ръцете на гърдите си. — Нямам никакво намерение да напускам. Тази работа ме интересува толкова, колкото всеки един от вас.

Очите на Джак се стесниха в цепките на маската му.

— Девойката има право, Рейвънхърст. Нещо ми подсказва, че си открил вече нейния налудничав маскарад. Ако не я допуснем до нашата дискусия, можем само да я предизвикаме да направи нещо още по-лудо. От което, момиче, ти трябва да се откажеш на всяка цена — изръмжа Джак, — в противен случай ще почувстваш горещината на моите длани по гърба си.

Тес започна да протестира мърморейки, но Джак я прекъсна с твърд, предупреждаващ поглед.

— Свършено е, Тес. Трябва да възприемеш този факт. Повече за теб няма да има среднощни пътувания! Ако решиш с дебелата си глава да не ме послушаш, аз ще те накарам много да съжаляваш.

Веждите на Рейвънхърст се повдигнаха въпросително. Въпреки че ненавиждаше този човек, трябваше да се съгласи с Лисицата — поне по този въпрос. Но това едва ли беше разговора на любовник, за какъвто го смяташе. Не, мъжът третираше Тес с грубата загриженост на един чичо, а не с нежността на любовника!

— Аз сама правя своя избор — отсече Тес. — Точно както винаги съм правила. Ти нямаш никакви права над мен.

— Може би нямам. Но ти ще правиш така, както казвам, момиче — гласът на Лисицата се промени, стана твърд и студен при изричането на заповедта. Това беше глас, с който той никога досега не й беше говорил. Тес разбра това и не можа да потисне един малък трепет при този звук.

— Разбойникът е прав — каза Дейн. — Следващия път Хоукинс няма да направи пропуск. И ако не е Хоукинс, ще бъде някой друг. Някой млад офицер от митницата, когото го сърбят ръцете за тези хиляда фунта стерлинги награда, може би. Или много разговорлив съсед, който е видял твърде много странни съвпадения. Аз мисля, че едва ли ще ти хареса да прекараш дори и една нощ под грижите на Хоукинс, мис Лейтън! — той произнесе името й със студена формалност. — Той е от този тип хора, които ще изпитат удоволствие да изнамира начини, които ще те накарат да съжаляваш, че си го правила да изглежда глупак толкова дълго.

— Аз нямам никакво намерение да…

— Точно това е. Никой престъпник никога няма. Но по някакъв начин то се случва. Някоя нощ рефлексите ще ти изневерят. Ти правиш грешка, дори най-малката и тогава те хващат. Господ е срещу теб, както виждаш. Дори ТОЙ ще ти каже, че това е истина.

Устните на Джак образуваха една тънка тясна линия. След минута той кимна мрачно.

— Той има право, момиче. Въпреки че ми причинява болка да го призная.

Рейвънхърст повдигна рамене.

— Ще говорим ли или ще стоим тук да спорим цялата нощ? Входът за тунела трябва да е наблизо, мисля аз! — очите му разгледаха гранитната стена. — Предполагам, че е там.

Тес потисна възклицание. От кога той знаеше тайната й?

Виконтът се усмихна мрачно.

— Аз и моите хора наблюдаваме това място от седмици, мис Лейтън. Има много малко неща, които аз не зная за Феърли или за теб — добави той.

— Върви и отвори тунела, момиче! — Джак измърмори след кратко колебание.

— Но той ще види…

— Твърде късно е за това. Той при всяко положение ще открие сам начина твърде скоро.

Тес си промърмори тихо. Дай им на мъжете да се съюзяват срещу жена. Само да им дадеш няколко часа да прекарат заедно и ще направят съюз!

Обръщайки им гръб, тя търсеше, докато намери малък правоъгълен камък до основата на стената. Имаше леко изтракване. Минута по-късно се отвори врата в стената от камък.

Очите на Рейвънхърст я следяха, без да пропускат никаква подробност, включително нейния опит да скрие движенията си.

— Много умно, мис Лейтън, браво на теб. Можех да стоя точно срещу камъка и никога нямаше да разбера начина.

Тес си разреши малко усмивка.

— Но вие точно това сте НАПРАВИЛИ, милорд. В два случая, мисля аз.

Очите на Рейвънхърст й хвърлиха тъмен поглед, пълен с обещание за отмъщение.

Тес просто повдигна рамене, отхвърляйки кестенявите си къдрици върху раменете си и отвори вратата. Студен, застоял въздух лъхна от тунела. Както винаги тя потрепери, чувствайки пръстите на страха да си играят върху кожата й.

Защо не можеше да забрави? Защо кошмарите продължаваха да идват и да я преследват?

Мръщейки се тя тръсна глава, давайки си сметка, че двамата мъже бяха минали покрай нея в тунела.

След няколко минути бяха долу в малката стая с гранитни стени и свещ трептеше върху един обърнат варел.

— И така, виконт Рейвънхърст — каза Лисицата меко, облягайки се срещу студената каменна стена. — Сега може би ще ми кажете кое е така спешно, че ме търсите под дърво и камък? Или грешно съм разбрал характера ви? Или просто блясъка на златните гвинеи ви кара да тичате след мен?

За дълги минути виконтът стоеше неподвижно, изучавайки опонента си. Изражението на лицето му беше непроницаемо, но стягането на юмруците му говореше за вътрешен аргумент с огромна сила.

Очите на Тес се стесниха. Тя почувства, че нещо прищрака в ума й, почти като усещане за предупреждение.

Но тогава Рейвънхърст се обърна, продълговатото му лице беше в сянка и неуловимото чувство изчезна.

Потискайки проклятие, виконтът бръкна с ръце в джобовете и започна да крачи в тясното пространство.

— Действително златните гвинеи ме карат да вървя по стъпките ти.

Очите на Джак потъмняха; пръстите му се стегнаха върху рапирата.

Рейвънхърст позволи на устните му да се появи лека усмивка.

— О, аз нямам предвид наградата за твоето залавяне, човече. Аз търся златните гвинеи, предназначени за Франция, тези, които напускат този бряг под прикритието на нощта. По един или друг начин аз мисля да спра този, който е зад тази ужасна търговия, тъй като всеки товар продължава тази проклета война, като купува хляб и оръжие за хората на Наполеон. Сега, специално ние не можем да си позволим… — с тихо проклятие Рейвънхърст потисна думите, които щеше да произнесе.

— Не спирай сега, момко. Кълна ти се, че започна да ме заинтересуваш.

— Аз вече казах повече от достатъчно, мошенико. Както те гледам при всяко положение ти си лидера на тази банда предатели.

Очите на Джак проблеснаха.

— Тогава всичките ти сметки са грешни! Моите хора пренасят бренди и коприна, а не гвинеите, за които говориш — контрабандистът се стегна. — Но ти вече го знаеше това, нали? Ти просто искаше да видиш моята реакция на обвинението — рязко върха на рапирата се надигна и одраска врата на Рейвънхърст. Малка капчица кръв се показа на мястото. — Ти си твърде нагъл за човек, който може всеки момент да срещне своя Създател.

Очите на Рейвънхърст не мигнаха.

— Аз не мисля… Джак, нали? — устните на виконта се усмихнаха триумфално когато шпагата на контрабандиста замръзна. — Ти имаш много голяма нужда от мен, за да ме убиеш. Поне ти, защото аз съм единствения, който може да ти помогне да намериш самозванеца, който очерня името на Лисицата.

— Кое те кара да мислиш, че имам нужда от твоята помощ за това?

— Защото, ако можеше да намериш сам убиеца, ти щеше вече да си го направил. Не, в това нашите интереси съвпадат, тъй като аз търся същия човек, предателя, който организира превозването на злато за французите. Кой друг би имал толкова сериозно основание да те види мразен и отстранен? Да, нашият човек намира твоето присъствие тук за досадно препятствие за свободните му действия.

Рапирата на Лисицата потрепери и бавно се отстрани от гърлото на Рейвънхърст. Контрабандистът се засмя мрачно.

— Аз мога да посоча поне петдесет души, които биха искали да си отида и тази цифра ми идва наум без да се замислям сериозно по въпроса. Но ти ме интересуваш много и бих искал да продължиш — краят на острието на Лисицата все още се намираше на инчове от гърлото на виконта и това желание беше изказано, по някакъв начин, като кралска заповед.

— Много добре. Но първо… — в светлината на свещта чертите на лицето на Рейвънхърст бяха като издялани от студен мрамор. Много внимателно той отстрани рапирата от врата си. За секунда очите му проблеснаха към Тес, която беше седнала върху наръч слама близо до входа на тунела. Тогава с леко повдигане на раменете, той се впусна да разказва. — Аз търся предателя от седмици, но човекът е дяволски умен. Той се държи винаги в сянка и не споделя плановете си с никой друг предварително. Хората му са няколко, избрани заради абсолютната им лоялност. И заради тяхната безпощадност бих добавил. И така ние не успяхме да внедрим агент в редиците им. Ние, разбира се, изпратихме наш човек заедно с товара злато — гласът на Рейвънхърст стана по-твърд. — Никой не доживя да каже какво е видял. Всички освен един млад офицер, наречен Торп, който беше намерен секунди преди смъртта му в заливчето на Феърли — очите му се повдигнаха, изучавайки лицето на Тес. — Ти си го спомняш, нали, мис Лейтън? Той едва ли беше по-възрастен от момче, и все пак, който е открил неговата идентичност не се е поколебал да разреже гърлото му. Неговите последни думи бяха за теб.

Тес почувства да я сковава страх. Тя добре помнеше русия млад човек. За две седмици той беше гост в Ейнджъл, обяснявайки присъствието си с големия си интерес към естествените науки и необикновената, флора на блатото.

Неговото поведение беше достатъчно добро, за да заблуди Тес, но не достатъчно, за да заблуди този, който е трябвало.

— О, да, Адмиралтейството потуши аферата много бързо — продължи Рейвънхърст. — Не би могло да постъпи по друг начин, за да не разбере копелето, че сме го подушили.

Тес преглътна. Нима Рейвънхърст обвинява нейния дом за смъртта на момчето?

— Но ти не можеш да вярваш, че…

— Аз не ВЯРВАМ в нищо, мис Лейтън — прекъсна я виконтът студено. — Обаче приемам, че ВСИЧКО е възможно. В края на краищата, тялото беше намерено в земите на Феърли. И имаше чести следи, че товари са се приземявали в околността, навсякъде, от Пет Левел до Кемб Сендс. Какво би могло да представлява по-добро скривалище от изоставена къща наблизо, поставена на възвишение, което дава поглед към целия бряг от Уинчелси до Дънджинес?

Тес скочи от мястото си, сърдити смарагдови искри проблясваха в очите й.

— Достатъчно! Ти си противен и долен! Феърли никога не е използвана за такива цели. О, може би един или два пъти…

— Доста повече от един или два пъти, девойко — промърмори Джак.

— Защо се съгласяваш с него? — избухна Тес срещу Джак. — Той е твой враг, както и мой! Ти трябва да го разбереш това.

Очите на Джак бяха непроницаеми зад маската му.

— Само смъртта е сигурна в този свят, момиче. Това значи, че човекът, който днес е твой враг, утре може да ти бъде най-добрия приятел. Нека човекът да продължи.

Тес промърмори сърдито, потъвайки отново в сламата.

— Ти можеш да си спестиш разгорещената тирада, мис Лейтън. Напоследък дойдох до същия извод. В противен случай, може да си сигурна, че нямаше да съм тук и да разговарям с теб. Тъй като, моя мила, ти щеше да бъдеш в Дувър, в затвора и да чакаш присъдата си.

— Деца, деца — промърмори добродушно Лисицата. — Нека да не се караме. Ние се нуждаем от целия си ум, за да хванем този човек.

Пръстите на Тес се стегнаха в скута й, като си припомни болезнен спомен.

— Той се нарича Орела, нали?

Два чифта изненадани очи се спряха на лицето й.

— Как ти… — двамата мъже попитаха едновременно.

— Неговото име беше… беше споменато в мое присъствие. Не ме питайте повече от това. Значи това е мъжът, който вие търсите? — това вече не беше въпрос; ожесточеността и твърдостта в техните очи вече бяха отговорили на въпроса на Тес. — Как смятате да го хванете?

Никой от мъжете не бързаше да й отговори, и двамата имаха тайни за криене.

Минаха напрегнати секунди. Рейвънхърст изучаваше Лисицата, опитвайки се да разбере, какво точно вече знаеше, и доколко би могъл да му се довери.

— Ти знаеш за следващото товарене? — попита той рязко.

Джак потвърди с глава.

— И ти имаш мястото на срещата?

— За съжаление, не. Но се надявам определено, че една среща тази нощ може да осветли някои детайли — усмивката му беше мрачна.

Изведнъж Рейвънхърст спря да се разхожда. Един мускул трепна при твърдата линия на челюстта му.

— Аз ще дойда с теб.

— Боя се, че е невъзможно. Ти ще бъдеш разпознат от километър, а след това и двамата ще ни хвърлят от края на някоя скала. Не, тази среща е само за мен. Но аз не бих се отказал от малко помощ преди срещата.

— Какъв вид помощ?

— Смятам, че тъй като Лисицата има вече двама самозванци — тук Джак отправи към Тес мрачен поглед, — той би могъл да има още един. Да, добър начин да се сложи прът в колелото на някой, който иска да причинява зло.

Рейвънхърст изглеждаше неубеден.

— Как бих могъл да зная, че това не е просто уловка — че твоите хора не се крият в някоя изоставена пещера, чакайки да се отърват от мен?

— По една причина, момко. Аз имам твърде голяма нужда от теб, момко, за да те убия, точно както ти предположи. Що се отнася до останалото… — контрабандистът повдигна рамене. — Ти просто трябва да повярваш на моята дума.

— Виждам, че нямам голям избор — каза виконтът рязко.

Тес слушаше тази размяна на реплики с увеличаващо се недоверие. Наистина ли Джак смяташе да се споразумее с този арогантен, вбесяващ я офицер на Короната? Той трябва да е луд!

— На работа тогава! — Джак каза рязко, протягайки се, за да отмести един камък от стената. Тес наблюдаваше с широко отворени очи, как той извади черен вързоп, който подхвърли на Рейвънхърст. — Ще имаш нужда от това. Би трябвало да е тъмно вече и преди изгрева на луната. Най-доброто време за контрабандиста да бъде на път, нали. Сега слушай внимателно. Следвай пътя за Рай, докато дойдеш до разклонението точно зад Левъл. Той ще те заведе до вятърна мелница и там можеш да си починеш преди да се облечеш с по-безопасни дрехи. Да, появата ти навреме ще откаже всеки, който би могъл да помисли да ме последва.

— Не вярвам на това, което чувам! — извика Тес, скачайки на крака. — Цялата тази работа е лудост! Срещата, за която говориш, би могла да е капан, Джак. И откъде знаеш, че ТОЙ — тя погледна към Рейвънхърст подозрително, — не е изпратил предварително хора, които да се крият и да чакат ТЕБ?

— Трудни въпроси, момиче. Да, трудно е човек да е сигурен. Но истината е, че нямам избор. Също както и нашия виконт. Но при всяко положение ти трябва да останеш извън това, чуваш ли? Аз няма да поема твоята кръв на съвестта си.

— Но…

Очите на Джак бяха студени зад маската.

— Достатъчно, Тес. Останалото трябва да се предостави на нас.

С каменно лице Тес го гледаше. Кой беше той да й дава нареждания? Тя просто ще изчака докато те тръгнат и тогава…

— Дори и не мисли за това, момиче. Ако ти не стоиш настрана тази нощ, аз ще продължа да яздя и никога няма да се върна. Това е обещание, да знаеш.

Един поглед към твърдите очи на Джак беше достатъчен да убеди Тес, че Лисицата смяташе да изпълни всяка своя дума. Ако тя не послушаше, никога вече нямаше да го види.

Това беше може би единствения аргумент, който можеше да я убеди.

Със стиснати устни Тес кимна, обръщайки се ядосано към стената.

Смътно чу шумоленето на дрехи. Тя се обърна и премигна, когато видя две идентични фигури, всяка облечена от главата до петите в черно, с черни маски и триъгълна шапка. Очите й се присвиха като се опитваше да ги различи. Да, Рейвънхърст би трябвало да е от нейната лява страна, тъй като той беше с няколко инча по-висок и с по-широки рамене от Джак. Но разликата беше съвсем малка. И в тъмнината, яздейки бърз кон…

— Да, моите дрехи ти отиват, както виждам. Настоявам да не си наумиш да я узурпираш за постоянно. Сега, бих помолил за пет минути преди да тръгнеш и ти.

Джак се обърна. Бавно, като насън, Тес стана на крака, със замъглени очи.

— Запомни какво казах, момиче. Без повече номера — Джак погали леко с един пръст бледите бузи на Тес. — Но защо си с такова мрачно лице? Аз ще бъда внимателен и ще се върна преди да залезе луната, обещавам ти.

Тес стисна устни, за да потуши риданието, което се надигаше в гърлото й.

Още едно довиждане след толкова много други.

Бързо, като че ли можеше да си промени намерението, контрабандистът вдигна ръката й до устните си и я целуна силно по дланта.

— Не плачи за мен. Тес Лейтън. Аз не го заслужавам. При това няма пушка в Англия, която да може да ме свали.

Това не беше нищо друго освен перчене, а и двамата го знаеха. Но може би перченето беше това, което беше запазило живота на Ромни Лисицата през всичките тези години, името му вече беше станало легенда по южното крайбрежие.

За него се говореше с благоговение от тези, които беше спасил от глад чрез хвърлянето на една торбичка със злато през отворения прозорец.

Името му се изговаряше като молитва от тези, които намираха хляб и сирене и един-два заека пред вратата си на разсъмване.

— На добър път — промълви Тес с треперещи устни, когато той се обърна и излезе от тунела в нощта.

Тя чу тихото скърцане на ботушите му върху камъчетата. Някъде високо отгоре се чу тихо изсвирване. Въздухът се размърда за секунда и погали бузите й като въздишка.

След това вече него го нямаше.

В срещуположния ъгъл на малката стая Дейн стоеше и наблюдаваше, кръвта му кипеше от ярост. Погледът, който си бяха разменили, беше достатъчен, за да го убеди, че ги свързваше нещо много по-интимно от бизнес.

Той сподави проклятие, изхвърляйки мисълта от главата си. Тази нощ той не можеше да си позволи никакво разсейване. Дегизира се като проклетата Лисица! За Бога, би трябвало да го застрелят за глупостта му, ако не, нещо друго.

С мрачно лице под маската си той се отправи към тъмния вход на тунела, където Тес все още стоеше като замръзнала.

— Аз също те напускам сега. Сигурен съм, че моето тръгване няма да ти причини болката, която изпита за Лисицата. Но също като Лисицата, аз ще те видя отново. По-скоро отколкото ти би искала, предполагам.

Нещо проблесна дълбоко в сапфирените му очи, тъмен пламък на страст, който изчезна толкова бързо, че Тес се чудеше дали не си го беше въобразила.

И тогава виконтът също изчезна в нощта.

 

 

Тя им даде време да се отдалечат на достатъчно разстояние преди да ги последва в тунела, мислите й бяха в хаос, сърцето й биеше учестено.

Вървеше през нощното мълчание, през склона и надолу към голямата къща, обувките й шумоляха по росната трева. Над главата й луната се изкачваше от облак на облак, едно бледо сияние за сребърен воал от облаци. Някъде наблизо един бухал извика веднъж. Тес чу диво драскане с нокти и след това острия, ужасен вик на малко нощно създание.

Рязко звукът прекъсна.

Бухалът го беше убил.

Потрепервайки тя се забърза към тъмната къща. Зад нея се чу леко шумолене и тя се обърна рязко, вглеждайки се в тъмните сенки. Тъмна сянка изплува от нощта към нея, разперила криле тя кацна на рамото й.

— Безопасно убежище до сутринта — извика пронизителен глас.

Тес изпусна дълга въздишка.

— Максимилиан, ти лоша, лоша птицо. Какво правиш тук?

Но тя вече знаеше. Максимилиан беше бягал от Ейнджъл дузина пъти и всеки път намираше пътя си за тук, във Феърли. Тес въздъхна погалвайки птицата на раменете й. Поне ще има компания през дългите часове до изгрев слънце.

Тя почти беше стигнала до покритите с лоза стълби, когато Максимилиан се стегна. Неговия остър клюн я удари по рамото.

— Какво има сега, ти лошо същество?

От далечната страна на хълмовете зад високите стени на манастира се чуха резки експлозиви от мускет.

Един изстрел. Два. След това трети.

— Мили Боже, не… — пръстите на Тес се впиха в дланта й.

— Пробойна на подветрената стена! Внимавайте за носа на кораба! — извика Максимилиан рязко.

От нощта не идваше никакъв отговор. Само вятърът шумолеше през тревата и листата на дърветата.

Студена, твърда буца от страх се сви в стомаха на Тес. С омекнали колене тя седна долу на стъпалата готова да чака, изведнъж благодарна на успокояващата я тежина на тялото на Максимилиан на нейното рамо.

Тя не знаеше, че тази вечер бяха допуснали една ужасна грешка в техните планове. И името на грешката беше l’Aigle.

Орелът.

 

 

Тес не трябваше да чака дълго.

Тя го чу, преди да го види. Той идваше бързо, без да обръща внимание на това, кой може да го види.

Тес се вкамени наблюдавайки хълма.

Висока, стройна фигура се зададе от тъмнината, облечен в черно, триъгълната му шапка небрежно сложена. ДЖАК ИЛИ РЕЙВЪНХЪРСТ? — си мислеше тя диво, чувствайки сърцето й да бие лудо в ребрата й.

Той вече беше подминал манастира, странно наведен като яздеше.

— Това… това ти ли си, Джак? — сърцето й биеше в гърдите така високо, че тя едва можа да чуе собствения си въпрос.

Скоростта на фигурата се ускори. Той беше близо сега. Тес можеше да види твърдата резка на устните му под маската. КОЙ? — се чудеше тя диво, не смеейки да диша.

С побеляло лице се взираше в тъмнината.

— Дейн? — тя питаше.

Фигурата спря само на няколко инча от нея, след това падна бавно на едно коляно, дишането му дрезгаво и накъсано.

— Казах, че… ще се върна, момиче. Луната е още на небето.

На рамото на Тес, Максимилиан изкрещя веднъж, дълго и пронизително, докато Лисицата се свлече на студената земя.