Кристина Скай
Черната роза (13)

12.

Когато се събуди за последен път златните лъчи на слънцето нежно галеха лицето й. За момент премигна и топлината се разля по страните й.

Намръщена Тес се изправи и отвори очи.

Вече беше ден, тъмнината си беше отишла.

Тази нощ тя не сънува, просто беше изпаднала в състояние на благословена забрава.

Чувстваше се като преродена и се протегна бавно, наслаждавайки се на слънчевите лъчи, които ласкаво милваха ръцете й.

Мислите й вече бяха заети в подготвяне на програмата за деня. Днес тя щеше да се погрижи за скритото бренди от последните набези. Хобхауз трябваше да е отнесъл вече буретата от четири галона във Феърли, тя знаеше това. Там Тес щеше да размеси силния алкохол с вода и да премести течността в бутилки без опасност някой да я безпокои.

Сега, когато един от проблемите й беше решен, мислите й се прехвърлиха на следващия. Том Рансли започваше да става опасен. Беше сигурна, че той подозира нещо. Но тя не можеше да напусне състава на отбраната, приближена група на Джак или поне, все още не. Без нея той доста бързо би внесъл неразбирателство между останалите.

И сега идваше трудното решение на следващия набег. Тя трябваше да свика събрание с четиримата помощника на Лисицата. На Тес най-малко й допадаха тези срещи насаме.

Криеха опасност, криеха риск, но тя нямаше друг избор.

Трябваше да се срещнат в разрушения замък при Кембър, реши тя, и то следващата нощ. Връзката при Хайт, беше докладвала на Хобхауз, че товарът от чай и тютюн ще бъде доставен до три дни. До три дена хората трябваше да са на крака, конете и фургоните да са уредени. Джак все още щеше да е в скривалището, защото нямаше да може да ръководи нещата в лошото си състояние. Да, с малко повече късмет Тес щеше, за пореден път, да се справи с този рискован маскарад. Тя знаеше, че успехът й би се дължал само на абсолютната дискретност, която Джак беше наложил на хората си. Както обикновено информацията беше накъсана на части и известена само на няколко определени личности. Дори при тези обстоятелства никой не можеше да бъде сигурен в това, какво знаят или не знаят останалите, а и никой не правеше грешката да задава въпроси.

Най-накрая, с взето решение, Тес стана и започна да се облича. Погледна отражението си в огледалото с проблясващите си очи и прочете в тях безразсъдство. За сетен път се почувства в старото повишено настроение. Дива, зашеметяваща възбуда пролази в нея. Рансли или който и да е от хората на Джак трябваше да е разкрил вече самоличността й, Хоукинс щеше да я преследва докато я улови, но тя поне бе жива и напълно оказваща контрол върху живота си. Нещо, което някога считаше за невъзможно.

Тя прекоси смеейки се стаята и дръпна завесите. Отвори прозореца и почувства как топлият наситен с аромат на цветя въздух гали лицето й и изпълва стаята.

Новият ден беше настъпил. Щеше да се срещне с изпитанията му и да ги победи.

 

 

Беше вече късно след обед, когато Тес бе готова да посети Джак. Вървеше надолу по голямото стълбище, за да даде последните инструкции на Хобхауз, когато чу приглушен смях и шумолене на дреха.

Още смях, последван от тихо стенание. Приглушен писък на жена.

Намръщена, Тес прекоси на пръсти площадката по посока на тайнствените звуци, но намери само стена от мълчание.

Внезапно една врата в края на коридора се отвори с трясък. За по-малко от секунда Тес прекоси антрето и се долепи плътно до стената, в очакване виновниците да се появят.

Ако синът на мисис Тредуел си въобразяваше, че може да води тук леки жени, щеше да му покаже, че той дяволски греши.

Миг по-късно една червенобузеста, чувствена прислужница излезе със страхотен кикот в коридора.

— Марш, безделнице! — дойде приглушената заповед.

— Знаеш къде да ме намериш, любов моя — измърка жената, като се завъртя игриво и се долепи до гърдите на мъжа, — когато желаеш. За мъж като теб имам още много от това… Не го забравяй.

С лице потъмняло от ярост Тес наблюдаваше как Люси, една от новите камериерки, се притискаше в мъжа на вратата. Той се падаше откъм страната на Тес и от него не се виждаше почти нищо, освен дълга мокра коса, защото пищните форми на Люси го бяха обгърнали подкупващо.

На отсрещната страна Тес видя коритото с локвички по килима около него, които маркираха пътя на мъжа до стаята.

Но кой беше той? — запита се ядосано Тес.

Червендалестият търговец на вино от Едингтън?

Дебелият земевладелец от Дънбридж Уелс?

Или може би тъжния кавалерийски офицер се беше върнал от Доувър? Тя сбърчи чело, когато мъжът леко се извъртя и придърпа Люси към себе си, за да се наведе близо към нея и да прошепне нещо в ухото й.

Тес усети как я изпълва прилив на гняв, който накара бузите й да се покрият с червенина. Не можеше да види лицето на мъжа, но сега всичко останало от него беше пред очите й.

Едно настоятелно чувство я накара да изтръпне, карайки я да се наслаждава от скривалището си на това незабравимо тяло. Малки капчици вода блестяха по мускулите му и се стичаха надолу по гърба и раменете му. Под хавлиената кърпа завързана на кръста му се очертаваха формите на широкия му ханш и силните бедра.

Блуждаещото любопитство на Тес изведнъж избухна в дива ярост.

Нима този нахален глупак си въобразява, че Ейнджъл е бардак?

Внезапно умелите пръсти на Люси се снижиха и заопипваха твърдата плът при слабините, очертана под кърпата.

Тес излезе от прикритието си, като очите й искряха.

— Вън, и двамата!

За миг тъмнокосият мъж замръзна на мястото си, след което бавно се извърна, като лека усмивка пробяга по устните му.

— Чакате реда си, а, мис Лейтън?

Тес го позна още преди да я погледне, още преди да срещне тези подигравателни очи. Погледът му бе студен и непроницаем, носещ спомена за неспазени обещания.

С иронично повдигнати вежди виконт Рейвънхърст неочаквано обхвана с ръце пълните гърди на своята компаньонка, които ясно се очертаваха под влажната й рокля. Прокара умелите си пръсти по очерталото се тъмно зърно, което набъбна при допира му.

— Махайте се! — с дрезгав глас извика Тес.

Широка усмивка озари лицето му.

— Моля?

— Прекрасно ме чу, жалък окаяник! Махайте се! Ако смятате да продължавате гнусното си забавление, то намерете друго място за това. Ейнджъл не е бардак. А колкото до теб, Люси — добави Тес, като се обърна към подигравателно усмихнатата прислужница, — уволнена си. Хобхауз ще ти плати.

— Но какво лошо има в това малко да се позабавляваме, мис Свръхвсемогъщество — изписка камериерката. — Само, защото сте Ледената кралица и не знаете нищо за…

За миг някаква тъжна сянка премина в погледа на Тес. Тя гордо повдигна брадичка.

— Напротив, Люси, знам — меко отвърна Тес. — Точно за това предпочитам да раздавам правосъдие, вместо да дебна като котка, за всеки котарак, който се окаже наблизо.

— Как смееш, ти… — пръстите на Люси се извика и като орлови нокти се устремиха към лицето на Тес.

— Спокойно, любов моя — измърмори Рейвънхърст, като спря компаньонката си обгръщайки с ръка широката й талия. — Няма нужда да се гневиш. И за двете ви имам достатъчно — подигравателно допълни той.

— Ще я науча аз тази надута, мис Свръхвсемогъщество! — изсъска Люси, като отчаяно се опитваше да се освободи от хватката на Дейн.

— Престани, Люси — гласът на виконта прозвуча като камшик. Това отново беше гласът, който някога караше и възрастните да изтръпнат. Сега той имаше ефект и върху разгневената камериерка.

— Добре, милорд, но само, защото вие ме молите — мърморейки тя грабна кирливите си поли и се завъртя на пета.

Онемяла от гняв, Тес наблюдаваше как момичето слезе тромаво по стълбите. След това се обърна към Рейвънхърст, но яростта й беше намаляла, без тя самата да знае защо.

Той я чакаше в средата на стаята, с ръце на кръста, с разкрачени силни бедра. Малки капчици вода се стичаха по гърдите му, проблясваха в косата му и по бронзовата кожа на тялото му. Тес трябваше да се насили, за да не проследи пътя им надолу, там където тази бъркотия от еластични косъмчета се стесняваше и…

По дяволите! Да не би да полудяваше? Онемяла от ярост тя гневно погледна в почти голия мъж пред нея.

Устните на Рейвънхърст се разкривиха в студена усмивка. Очите му искряха, без да се отделят от почервенялото й лице докато ръцете му се движеха бавно към възела на кръста му.

Предизвикателството му беше възбуждащо, язвително и почти явно.

И като някое гневно, обезумяло създание от тресавището, Тес категорично отказваше да му се поддаде.

Неспособна да помръдне, тя наблюдаваше как дългите му пръсти развързват опънатата материя.

С пресъхнало гърло ги видя как се свиват и се отдръпват внезапно.

Не, не би могъл…

Кърпата тихо падна на килима.

— Това надвишава ли твоята симпатия, мис Лейтън? — каза той с насмешка.

Изплашена Тес отдръпна очите си от пространството мокра, блестяща, бронзова плът, от гъстата бъркотия черни косъмчета, от едрия набъбнал мускул на мъжествеността му.

— Ти… ти… — каза тя с дрезгав глас, като бузите й пламнаха.

С твърда решителност Дейн тръгна към нея. Преди Тес да се осъзнае пръстите му обхванаха китките й и я примъкнаха в стаята. След миг той затръшна вратата с ритник.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Какво правя ли? — повтори остро Рейвънхърст, като я притискаше към здравото си мокро тяло. — Правя ли, моя скъпа Тес? Аз ти давам урок, ето какво правя. Първият от многото уроци, които възнамерявам да ти дам. Днес ти показвам какво точно си пропуснала. Вкуси от това, което тепърва ще дойде.

— Никога, мръснико! — Тес дишаше на пресекулки, докато се опитваше да се освободи, за да го удари в гърдите. Допира на голата му плът я пареше, измъчваше по начин, за който тя дори не беше си представяла, че е възможен.

— Змия! Свиня! Скорпион!

— Как са се лъгали хората, когато са те нарекли Ледената кралица — изръмжа Рейвънхърст, като стисна мятащите й се китки и ги задържа неподвижни от двете й страни. — Защото ти, скъпа моя, си като огнен пламък готов да избухне!

— Защо се върна? — изсъска Тес. — Кажи ми истинската причина този път.

— Защо ли, о, мой черен ангел? Заради теб, разбира се. Заради това, което ми стори преди пет години. Ти ми каза да вървя по дяволите, помниш ли? Е, аз бях там, Тес. Видях дори самият Дявол. И сега се върнах заради теб, за да ти дам да опиташ вкуса му — бавно и безпощадно той я притисна към голото си тяло.

Тес трепна, усетила твърдите очертания на члена му върху бедрото си, почувства, че тази опустошителна коравосърдечност между тях е нещо много по-лошо от който и да е от кошмарите й.

— Не…

Грубите му пръсти се впиха в китките й.

— О, да, Тес. Възнамерявам да направя точно това, което трябваше да сторя онази нощ в къщата на вратаря. Сега след като на мястото на сърцето на Чевингтън поставих куршум, ще разкрия лъжите ти, една по една, докато достигна до сърцето ти. Но ще го сторя при моите условия. По време, което аз сам ще избера и по начин, който сам ще реша. Но все още не — сините очи на Рейвънхърст прогориха с блестящия си поглед зачервеното лице на Тес. — Не, първо искам да те видя как кървиш.

С блуждаещи мисли. Тес ненапълно осъзнаваше, че той я бе пуснал. Тя леко се олюля и намери опора в скрина до вратата.

Кошмари… Още кошмари…

Тя неясно видя как Рейвънхърст се обърна и влезе в коритото от което се носеше пара. Лицето му бе неразгадаемо и безизразно, докато се разполагаше удобно, след което вдигна силния си крак и го облегна на ръба на медното корито.

— Много жалко, че освободи Люси. Да го разбирам ли, че сега самата ти ще ми изтриеш гърба?

Тес отвори уста и веднага я затвори, но нито звук не се откъсна от гърлото й.

— Е, какво ще кажеш?

— А-аз бих предпочела да пипна змия!

Устните на Рейвънхърст се извиха.

— Интересно, любов моя. Продължавай.

— Няма да позволя да останеш в Ейнджъл дори още една нощ, чуваш ли?

— Въобразявам ли си или тук наистина стана студено? Би ли затворила прозореца? — той повдигна подигравателно гъстата си вежда. — След като ми се насладиш, разбира се.

— Мътните те взели — избухна Тес. — Ти си като всички останали! Мислиш си, че можеш… — тя премълча това, което възнамеряваше да каже. — Няма да ти позволя да ми искаш помощ!

— Тогава вероятно трябва да поискам теб? Но аз вече опитах нали, така, Тес? И виж докъде ни доведе — пръстите на Рейвънхърст стиснаха ръба на коритото. — Само че тогава не аз те съблазнявах. Ти го правеше и то през цялото време. Колко ли си се смяла над завоеванието си.

Тес го гледаше мълчаливо.

— Отговори ми, по дяволите! Или се страхуваш да произнесеш истината пред себе си? Защото дори тогава, въпреки че бе само на седемнайсет и едва излязла от учебната стая, ти вече бе закоравяла уличница!

Тес се смръзна, а в тъмните й очи се четеше безмерна болка.

„Но във Феърли нямахме учебна стая — искаше й се да му каже, — нито учител, нито майка. Нито каквито и да е било приятели. Хранехме се когато имахме с какво, а доста често въобще не го правехме. На всичко отгоре не трябваше да се изпречваме на татко, когато беше в лошо настроение.

О, да лорд Рейвънхърст, много неща може да съм била на седемнадесет, но не и уличница — но това беше последното нещо, което можеше да каже на този непознат — истината за тези години.“ — вместо това тя наведе глава назад и леко се засмя.

— Да, беше доста забавен, милорд. За кратко — тя повдигна ръце с безразличие, — за съвсем кратко време, уви.

— И затова ти потърси нова плячка. Точно като онази.

— Вие мъжете го правите през цялото време. Защо тогава да не го правим и ние, жените?

Тя чу как той шумно пое въздух. По лицето му се изписа отвращение и Тес почти потрепера.

Слабите й рамене се стегнаха. Какво я интересуваше какво мислеше той за нея?

— Преди да настъпи нощта да си напуснал Ейнджъл, Рейвънхърст, разбра ли ме?

— Мисля, че разбрах. Много по-добре, отколкото си мислиш. Но колкото до заминаването — лицето на мъжа във ваната потъмня, — въобще не ми е минавало през ума да го сторя. Не и сега, когато нещата взеха да стават интересни.

— Играй мръсните си игрички някъде другаде, твое скапано величество! И ако търсиш развлечения, отиди в „Мери Мейдс“^[1]. Тук няма нищо, което би те задоволило.

Без да се бави, защото знаеше, че следващата му реплика отново ще е някой подигравателен отговор, Тес се обърна и бързо напусна стаята. С разтуптяно сърце тя затръшна вратата след себе си.

— Дявол да те вземе, Дейн Ст. Пиер! — изсъска тя, като бързо слезе по стълбите.

Мъжът в коритото само се изсмя коравосърдечно, като в студените му очи се четеше триумф.

— Как грешиш, Тес Лейтън — прошепна той и устните му се изкривиха в горчива усмивка. — Толкова неща ми харесват тук. А това, което най би ми допаднало, както ще разбереш съвсем скоро, ще бъде да разнищя всичките ти гнусни тайни, инч по инч, докато останеш гола пред мен — физически и душевно, и когато това стане, вече няма да си играем игрички.